Време е за Дунав

След екстремното спускане надолу в началото на годината, семейната ни лодка отново е в спокойни води, преносно и буквално. Телата са излекувани, благодарение на Детска хирургия - Пирогов, на които никога няма да успеем да благодарим достатъчно. Ред е на Дунава да си свърши работата. Реката, която поправя повредена карма и лекува душú.

Плаж, макар и леко чакълест, тук-там с по някое бодливо „дяволче“ или бабин зъб за разкош, които да те ухапят по петата, и които не са непременно нещо лошо. Шиацу масажът и акупунктурата отдавна са се доказали като полезни за кръвообръщението, макар че точно от тези всички наоколо пристъпваме като пияни чапли. Жега е, от която се изпотяваш и на места, дето не си подозирал, че могат да се изпотят. За противодействие най-доброто, с което разполагаш, е ледено студена вода, с която трябва обаче да се внимава по причини, известни на всеки, правил грешката да прекали с нея, когато е прегрял. Време  е за набръчкани пръсти и мокри мигли.

И с Дунав, разбира се. С него внимаваш, пред него се доказваш. Неговите сълзи бършеш по кожата си, за да се пречистиш, но той твоите няма да обърше – ще ги погълне без да ги усети! Не разчитай, че ще бъдеш приютен! Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е че ще бъдеш предизвикан.

Отсреща комшиите румънци от Четате също грабят с пълни шепи прохлада и житейска философия. Може и да сме от двете страни на държавната граница, но заразата е една и съща и тя е по-прилепчива от чума. Надеждата е една и съща. Онези, малките човешки неща са едни и същи. Пускаме по Дунав всичко лошо, всички страхове и тревоги, и попълваме запасите от меланин и летни спомени, от драскотини по кожата и по ума, от всякакви причини да се върнем тук отново или изобщо да не тръгваме.

Както винаги, има забрана за къпане. Както винаги, никой не я спазва. Има правила за спазване, има и такива за нарушаване. Връзката между Дунав и неговите хора не подлежи на контрол, ако не броим контрола, който самият Дунав налага. Реката е тиха и кротка, но не укротена. Вече не вие за жертви, но все така не спи спокойно. Никога не заспива! Тя е митичен звяр, който никога не спира да дебне невнимателните, твърде самоуверените да ги дръпне за петите, за да напомни кой стои на върха на йерархията. Дунав е живота, пред който можеш само да паднеш на коляно, без да разбираш.

На среща с нова история

Когато започваш да пишеш нова история, е като среща с ново гадже. Надеждите и очакванията са големи, но истината е, че нямаш представа какво да очакваш, и дразнещо често нищо не се получава. Хубавото на историите е, че можеш да излезеш на среща със следващата, докато все още „движиш“ поне още пет, а някъде на заден план изчакват своя момент поне още двайсет и пет в различни фази на изоставеност. И никой не ревнува, не прави сцени, не ти крещи...

Грешка! Понякога ми крещят, но досега нито една не ме е зарязала обидена, освен една, за която се оказа, че се налага да познавам тънкостите на спешната медицина и на първия учебник се отказах. Търпеливи са, безкрайно по-търпеливи от хората.

Та спъна се в мен поредната идея – досадна, настоятелна, направо нагла – и мисля да ѝ дам шанс, пък да видим. Аз на хората може и да не обичам да давам втори шанс (понякога и първи не ми се дава), защото виждам как ги пилеят през пръсти и зъби, но на една добра история – винаги, колкото са ѝ необходими, за да се получи. Ако стане – стане. Ако не, остава в архива, пък някой внук, правнук току виж я открил и довършил. Дето се вика, няма зор.

Така де, чувала съм, че понякога издателите дават зор, а редакторите може и на бой да ти налетят заради един абзац, но засега не ми се е случвало. Дай боже на всеки писател да му дават зор издатели, но засега това е положението! С трима издатели съм работила, но за разлика от историите в главата ми, нито един все още не ми е крещял и не е направил опит да ме удуши например, а съм сигурна, че съм им давала поводи.

И така, начало... поредно! Фолклорът и реалността си подават ръка, за да прекроят света!

Ей тъй кат` стани-и-и...

Eй тъй кат` стани-и-и…! Както каза и една позната, малко като навремето в училище се получи – „Имам гадже, но той още не знае!“ Е, разбра. И рече, че не е вярно, мръсната гад! 😂😂😂

Книжните инфлуенсъри - ренесанс в света на литературата

С ВикторияАлександър Топалски си поговорихме тази седмица в ефира на БНР - Радио Видин за хората на книгите и за онези, които направиха четенето отново модерно – книжните инфлуенсъри. Задочно – и с любимия ми книжен инфлуенсър Симона Панова, с която (ама разбира се!) пак книгите ни събраха.

Да говоря и мисля за книги ми доставя удоволствие и ежедневно получавам потвърждение, че извън семейството, единствено общувайки с хората на книгите, не усещам, че губя време и не хабя енергия. Не че и сред тях не можеш да попаднеш на някого, когото ти се иска да удавиш в капка вода, но някак си винаги намирате и общ език, на който да изгладите различията. Все ще се намери книга или автор, които и двамата да харесвате и които да станат лулата на мира помежду ви.

С хората на книгите и разговорите са други, и мълчанието е друго, приятелствата и враждите – също. Храната и питиетата имат друг вкус, въздухът е различен, ако щете. Удовлетворението е друго. С тях не можеш да убиваш време – с тях го изпълваш със смисъл, дори когато просто си мълчите на по питие. Така де, предполагам – не ми се е случвало да мълчим на маса, когато сме се събрали книжни плъхове и не знам дали е възможно. Чувала съм истории за Христо Фотев, който в последните си години бил много пестелив на думи, но дори тогава си е струвало да седнеш в компанията му. Такива като него и без думи си остават велики.

Правя инцидентни опити да се поомешам от време на време и с други, с които за книги не се говори, колкото да се убедя отново, че поради някаква причина не се намираме. Правя опити и с хора, с които би трябвало да имам по-особена връзка, защото се познаваме от детството, от училище например… Ами какво да ви кажа… Човек очаква израстване някакво, но установяваш, че израстването често е основно в посока от подрастващи тъпаци към застаряващи тъпаци, като не изключвам и себе си от тази бройка. Ако някой има самочувствието да вярва, че не се отнася за него поне в известна степен, значи се отнася за него в най-пълна степен. Неприятно, нали?

И преди съм казвала, че мръсната малка тайна на човечеството е, че никой никога не пораства. Или ако трябва да цитирам Атанас Далчев, „животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех“. Номерът е да не е чак пък провал и тук не говоря само за материалното измерение, даже хич никак. А книгите са начинът да направим неуспехът по-малко болезнен.

Може и в мен да е проблемът. Може наистина да съм некомуникативен дразнещ особняк. Не знам, но и не ми е сериозна грижа, дори ми е от полза. Книгите са броня, която все още никое оръжие не е успяло да пробие и която не мисля някога да сваля. Те не те изоставят и рядко те разочароват. Повечето и не лъжат. И порастват. Ако не ми вярвате, пробвайте да прочетете някоя класика, която за последно сте отваряли преди години! За разлика от хората, книгите наистина порастват и имат привилегията да не са провал.

Вие сериозно ли?!...

Не че бих се вдигнала на София Прайд утре (по чисто логистични причини, а и поради вродения ми мързел, да не говорим за неприязънта ми към големи маси народ на едно място), но като видях програмата на контра-шествието, дето трябвало да бъде в защита на „традиционното семейство“, признавам си, реакцията ми беше „Вие това сериозно ли го мислите?!... Имам предвид… мислите, нали?...“.

Сега аз може и да съм разбрала грешно сигналите, но нали идеята е да привличате съмишленици? Да обясните на младите, че това е то, дето им трябва – традиционно семейство, каквото и да значи то (че то тук ако тръгнем да уточняваме, ще стане мътна и кървава).

Ама… извинете?!... Проповед?! Молитва?!?! Песнопение?!?!?!...

WTF, дето се вика?!... Ще привличате за кауза хора, евентуално млади, щото нали старите вече са направили каквото са могли по въпроса за опропастяването на традиции и семейства… Та ще ги привличате с песнопения и свещенически речи?!... Не съм учила реклама и маркетинг, ама човешки и дори приятелски ви казвам: Тоя, дето ви е замислил програмката, трябва да го оваляте в катран и пера, понеже идеята е по-тъпа от тази да палиш цигара до спукана газова тръба.

Ма вие си знаете, де.

Неделята, от която имаме нужда...

Понякога човек има нужда само от... неделя.

Неделя през юни, точно преди слънцето да се разсърди.

Неделя без аларма на телефона, с кафе в чаша с влюбени котки, плюс две истински в краката ти, и с книга, от която не знаеш какво да очакваш.

Неделя, в която понеделникът изглежда по-далеч, отколкото е Проксима Кентъвър от Земята.

Неделя с клаксони на сватбен кортеж, който минава под прозорците ти, и с цвете, дето още не съм го опропастила. И на кортежа, и на цветето наум напомням „О, само почакайте!“. Но поне цветето ще се постарая да оцелее, де.

Неделя по тениска, очила и гнездо вместо прическа.

Неделя, в която да си спомниш моментите, в които си си казвал „Искам си стария живот обратно!“. И си се борил за тая неделя със зъби, нокти и изпокъсани нерви.

Неделя, която няма с какво да запомниш, но имаш нужда от нея, за да усетиш как въздухът се връща в дробовете ти. Една бройка преди да си глътнал вода от океана на живота.

Нищо и никаква неделя... но съвършена.

Избори, рибки и две неизмити чаши

Ходих да гласувам. Отново! По-скоро „въпреки“, отколкото „защото“, но отидох. Отидох, за да мога после да мрънкам с чиста съвест. И за да не се чувствам виновна, ако „моите“ кандидати вземат, та свършат някаква полезна работа, пък аз не съм ги подкрепила, когато е трябвало. Да знам, че което се е искало от мен, съм го направила, пък...

Иначе имам си и аз работа вкъщи, че и не само вкъщи, но отидох. И гъби обичам, но отидох. Да гласувам, не за гъби. И съм леко контузена, но отидох. Цветята ми са за поливане, рибките трябва да нахраня, цели две чаши чакат да ги измия, котешката тоалетна да бъде сменена, една салата да бъде изядена... Сигурно и паяжини ще намеря за обиране, ако се огледам, но отидох. Защото съм мързелива явно и мисля, че за гласуване мога да отделя едни двайсет минути, пък ако ще тия две неизмити чаши после да ми ги татуират. И без това ще стоят яко на татус – едната е във формата на череп, другата – главата на Дедпул.

Между другото, имаше опашка пред секцията. Вярно, четири-пет човека, ама опашка. Един от тези пред мен, изрази съмнение, че понеже му подават книжата да се подпише наобратно, това било знак, че после може да му фалшифицират гласа. Мисля, че имам голям шанс да позная за кого е гласувал. Носеше бял анцуг, имитиращ потури, с бродирано лъвче на гъ... на това, де. На хълбока. Няма да казвам какъв надпис имаше на тениската му, че ще вземе да се познае, пък да се депресира, пък да ме влачат после по съдилища за шейминг по политически признак и прочее.

Както и да е! Те тези без чаши за миене и рибки за хранене, които ги мързи да ходят за гъби, с лъвчета по анцузите и татуирани портрети на Левски и Ботев по прасците, не са проблем, освен когато седнат зад волана понякога. Проблем са другите, дето така и не се научиха, че да гласуваш е по-важно от повечето причини, които могат да си измислят, за да не отидат. Да го кажем така: Освен ако не си в епицентъра на престрелка и не се налага да правиш до среднощ изкуствено дишане на умиращи хора, нямате оправдание.

Отивам да нахраня рибките, ако са оцелели през тия дъ-ъ-ълги, дълги двайсет минути!

EDIT: И чашите измих. Прилагам снимка за доказателство. Да видите, че може!

Всичко ще избухне!

За Деня на детето градската градина е пълна с атракции за децата. Истински финансов капан за родители! След внимателно планиране решавам, че най-безболезнено ще е да заведа хуните на БиблиоПощата, където колегите са подготвили всякакви забавления за без пари.

Намирам някак място за паркиране, което в Калето точно днес си е нищо по-малко от чудо, и се замотаваме из масички, павильончета, въртележки и т.н.

Престолонаследник №2, както винаги, е сдържан и сериозен. И малко недоволен, че му губим времето с глупости като разходки сред хора. Всеки знае, че хората са голяма досада, а някои даже се опитват да говорят с теб! Държи ме под око – сакън, да не избягам! – и от време на време тактично подпитва колко точно минути смятам да се мотаем тук. Той си иска вкъщи и това е.

Престолонаследник №1 е от друго тесто. На него му дай да е социален!

- Виж! Свирка-пиле! Искам!!!... Я, какви красиви картини! Искам!!! Ето тази!!!... Сок!... Хот-дог!... Сладолед!... Царевица!... Дъвки!...

Но нищо не може да се сравни с фигурките от 3D-принтера, с които колегите рекламират възможностите и предстоящия летен детски клуб по 3D-принтиране. Сред тях има ключодържатели, моливници, дракон, дворец, и черешката на тортата – цял човешки скелет, сглобен от различни части. Естествено, че това си е върхът!

- Колко струва Боб? - веднага се осведомява Престолонаследник №1 с намерения да не се прибира без него.

Той така нарича човешките скелети – Боб. Просто и ясно!

- Не се продава, Коко – информира го колежката, с което почти му съсипва деня или поне следващите три минути от живота. - Но ако се запишеш в клуба за лятото, може да се научиш как сам да си направиш някой такъв!

- Су-у-упер! Мамо, МАМО! Вече имам план! Ще се запиша на курса, ще се науча да работя с 3D-принтера и ще си направя един цял Боб колкото мен.

Саши кротко си пийва кока-кола от кенче до мен. Чува плана на Коко, но въобще не е впечатлен. Вместо това като един малък Сивиръс Снейп промърморва с каменно изражение:

- Значи всичко ще избухне!...

Кой казва, че децата нямали правилна преценка за хората?... 

Мотористите, които идват с пролетта

Ако за повечето хора пролетта идва с лястовиците и щъркелите, аз някак си я свързвам с мотористите. Тръгнат ли по пътищата, значи сме се хванали за зеленото, дето се вика. 🏍🏍🏍

Е, тръгнаха.

Имам особен сантимент към мотористите, нищо че на мотор за последно са ме виждали някъде през лятото на 1998 година и то като пътник. Имат си своето очарование още от времето, когато братята Верне някъде в края на ХIХ век са се почесвали по главите и умували как да нарекат изобретеното от тях двуколесно чудо. После се появил той – МОТОРИСТЪТ! Не просто онзи, който се вози на две гуми, вдига шум и докарва другите шофьори до бяс, а човек с други очи за света.

Една дама, на която попаднах из социалните мрежи и която живее някъде из „прогнилия“ Запад, сподели преди време, че когато детето ѝ поотраснало до възраст, в която лесно изчезват от поглед и ги губиш в тълпата за едно мигване време, направила всичко възможно да му набие в главата едно основно правило за безопасност:

„Изгубиш ли се, имаш ли проблем, някой уплаши ли те и наоколо няма познати или полиция, търсиш моторист и го молиш за помощ!“

Мотористите са едни от най-съпричастните хора, които ще изровят земята, ще минат през огън и вода, но ще помогнат на дете, на болен, на самотен, на безпомощен човек. Може би защото на подсъзнателно ниво осъзнават собствената си уязвимост, собствената си зависимост от другите на пътя. И не само своята.

Някои приемат тази уязвимост спокойно и отговорно, други се опитват да ѝ доказват собственото си безсмъртие, рискувайки повече от необходимото. По този повод...

Може би сте чували градската легенда за каската на асфалта, а може и да не сте. Мотористите по принцип са доста суеверни и си имат своите малки ритуали за късмет, своите малки жестове и сигнали, които само те си разбират. Преди двайсетина и повече години из интернет плъзна историята за каската. Вярва се, че оставена на пода или на земята, тя е на лош късмет. Затова и повечето гледат да я вдигнат на седалката или да я окачат на по-високо. Практичен човек като мен намира по-логичното обяснение – например за да не я повредят, надраскат или нещо такова. Все тая! Та някой пуска слуха, че единственият случай, в който каската се оставя на пътя, е когато мотористът има проблем и му трябва помощ. Нещо като онзи прословут знак с ръка, който всички сме виждали по клипчетата и всички сме се чудели дали наистина има жени, които са се спасили благодарение на него. Е, вече има. Има и мотористи, получили помощ благодарение на каската, поставена на асфалта. И да не е съществувало като практика преди, вече е част от реалността. Още един начин да се борят със същата тази уязвимост на пътя, за която стана дума.

Та нека не съдим твърде строго, освен ако някой не демонстрира наистина сериозна нужда от набиване на малко ум в главата и опресняване на познаването на правилата за движение! В крайна сметка всички си имаме идиотските моменти на пътя. Освен това от 1992 г. насам в третия понеделник на юни всяка година се отбелязва Световният ден на моториста, така че ако нещо не съм объркала сметките, тази година се пада след около месец – на 17 юни. Още един повод да си напомним, че дали на две, три или повече гуми, там на пътя в крайна сметка има човек и той не ти е враг, независимо на колко възела ти връзва нервите поради една или друга причина и ти се иска да му наденеш каската до глезените. Колкото и да ви дразнят някои от тях понякога, все пак пазете моториста! И нека каската да е па пътя, само защото собственикът ѝ е спрял да се поразтъпче и не страда от суеверия! ❤️‍🩹❤️🤍

"Москва - Петушки" по Е-79

 

Не е добра идея да четеш „Москва – Петушки“ на Ерофеев в дъждовен ден. Двете твърде добре си пасват! Като водка с... водка.

Водката е много недружелюбно питие – не си пасва с нищо, освен със себе си. Като алкохолик с агресивно пиянство. И с теб евентуално, без да е сигурно! Ако те хареса, а тя трудно харесва някого.

То и при някои хора е така. Накъдето и да се обърнат, все някой ръб запъва и не пасва. Тези най-много ги обичам! От тях няма как да чуеш друго, освен всичко, което си струва да чуеш.

„Москва – Петушки“ като цяло не е добра идея за четене, освен в строго подбрани моменти. Едни такива много лични и трагични, когато си най-способен да го разбереш и най-неспособен да бъдеш разбран. (Например на Е-79 в пороен дъжд.)

„Москва – Петушки“ е за спешни случаи, отчаяни бих казала! А напоследък съм повече отвсякога спешен случай! Втори месец живея в УМБАЛСМ ПИРОГОВ или някъде по трасето между него и Видин!!!...

Ерофеев откъдето и да мине, все на Курската гара се събужда, а аз някак си все на входа на „Пирогов“. И най-силното, което съм близвала, е капучино. Съответно започвам да търся заместители в литературата.

След Ерофеев и Булгаков едва ли някой може да добави нещо повече за алкохолизма в „голямото писане“, както аз го наричам. Да допуснем с известна условност и Зола в този кръг, макар че какво ли разбират французите от грубо пиене и паважен реализъм в екстремни условия! Зола категорично отстъпва и почтително свежда глава пред руския челен опит, разбира се. В този ред на мисли, дълбок реверанс и пред преподавателя ми по антична и западноевропейска литература доц. Гено Генов и неговата асистентка, която навремето три пъти ме връща на изпита и все за проклетия „Вертеп“ на Емил Зола! ❤ Така и не разбрах алкохолизмът в тоя роман дали е вроден или е следствие от социалната среда, но си взех изпита!

Да не забравим и Лукяненко!

„Да се напиваш може. Ако е много необходимо. Само че трябва да се напиваш с водка. Конякът и виното — всичко това е за сърцето.

— А водката за какво е?

— За душата. Ако боли прекалено силно.“ („Нощен патрул“)

Фантастика, фантастика... Колко пък да е фантастика! За водката се говори само лице в лице, уважаеми! Особено с руски автори. Особено в дъждовни дни.

Упсс!... За малко да забравя Хемингуей! Друга вселена!!! Необятна и непонятна.

Тъкмо днес на минаване покрай една витрина на магазин някъде из района на Женския пазар в София мернах надпис: (Цитирам по памет, вероятно не особено точно): „В този живот най-много съжалявам, че не изпих повече вино от Хемингуей!“ Бих добавила „... и повече кафе от Балзак“. Аз колкото кафе мога да изпия, Бразилия толкова не може да произведе, дявол я взел!

Отплеснах се. За друго ми беше мисълта.

Има дни, в които ти се иска да си пиян до безпаметност, а си вбесяващо трезвен. Даже кафе не си пил! А имаш нужда от цялата водка на руската литература, плюс виното на франсетата, кафето на Балзак и уискито на Хемингуей, пък защо не и нещо отгоре. (Не куршума все пак!)

И това са повечето дни.

Тогава отваряш на телефона си „Москва – Петушки“ на Венедикт Ерофеев, докато навън Витиня плаче по стъклото на автобуса и бърше сълзи и сополи в парцалите на мъглите.

Ей, така – за разпускане!

Малко за пътя на "Седмият ангел"

 

Някога исках да напиша фентъзи за себе си. Имам предвид за собствена употреба - не за нас и вас. Не за четене. Не за споделяне. От онези, с които вечер се приспиваме. Фентъзи за мен, което спокойно можеше да не види бял свят и пак щеше да е изпълнило задачата си – да ме издърпа едно стъпало нагоре. Имах нужда от герой със свръхспособности, който да спечели моите битки, да каже моите думи, да обвини вместо мен когото трябва. Да е безкомпромисен, безмилостен, безчувствен колкото аз бих искала да съм, но не мога.

Кой го беше казал? Ако имаш нужда да прочетеш нещо и не го намираш, напиши го! Е, написах си го. Така се появи „Седмият ангел“.

"Седмият ангел" не трябваше да вижда бял свят. Не биваше да излиза от вкъщи, от леглото ми дори. Той беше вечерната ми приказка за лека нощ.

Дори не знам що за порив ме накара да го изпратя до издателство, което взе, че го хареса и дори го издаде. Не трябваше да става така! А сега нямам власт над Ангела и това ме влудява. Той... ТЯ ми се измъкна!!!

Суета! Любимият грях на Дявола, ако вярваме на Ал Пачино, а на Ал Пачино бих му повярвала, дори ако каже, че е Мадона и обича да танцува самба...

Първо беше „Ръкописът“ през 2015-а, където...

Ами където си беше приключение. Струваше си, дявол го взел! „Аз още броя дните“ беше непобедим роман, но фактът, че се докоснах дори за миг до някои хора си струваше напълно. Говорих с Владимир Зарев за безсмъртието. На вас кога за последен път ви се случи?

„Седмият ангел“ може и да не е най-доброто фентъзи на света. (Знам, че не е! Няма нужда да ми го обяснявате. Открила съм му повече недостатъци, отколкото вие някога ще видите.) Може и да е история, която днес бих написала по съвършено различен начин, със съвършено различен финал.

„Седмият ангел“ е това, което е! Един Ангел, който не вярва в другите, но най-много не вярва в себе си. А трябва!

Не сме ли всички така?...

Време за герои

Иска ми се да си поговорим за герои!

Не за  онези от филмите и комиксите, а за истински герои, без пелерини и маски, ако не броим медицинските. Такива, които правят чудеса ежедневно, но твърде често пропускаме да го забележим. А трябва!

Да изобличаваме лошите герои и постъпки е наше право, от което се възползваме без колебание. Да споделяме за добрите такива е наше задължение, за което често пъти удобно забравяме! Доброто не бива да бъде приемано за даденост, която да подминаваме с лека ръка. То заслужава да е на светло точно колкото лошото. С особена сила важи, когато става дума за здравеопазването, където... Ами КЪДЕТО! Тук всеки може да добави както го е видял и преживял. Знаем как би трябвало да бъде поне на теория, знаем и как е на практика. Като в почти всички сфери на живота, и тук важи правилото, че практиката такова фамилията на теорията. Но не винаги. Не винаги!

Аз няма да говоря за проблемите в тази сфера. Вярвам, че и без моето участие там е пренаселено, което не означава, че не бих прегърнала всяка справедлива кауза. Не познавам системата и никога не съм изгаряла от желание да се опознаваме отблизо, но човек и добре да живее, рано или късно попада в болница и опознаването, така да се каже, става неизбежно. Общо взето, опитът ми със системата се изчерпва с престоя ми в няколко отделения на видинската болница по различни поводи и с мимолетно участие в протестите през лятото на 2019 г. срещу идеята на тогавашния здравен министър Кирил Ананиев за затваряне на отделения в МБАЛ"Света Петка"-Видин.

Както много хора знаят, в края на февруари, и ние вкъщи стигнахме до необходимостта спешно (в буквалния смисъл!) да опознаваме отвътре и в подробности здравната система като цяло и УМБАЛСМ "Н. И. Пирогов" в частност. Дето се вика, съдбата ни метна с главата напред в най-дълбокото, когато големият ми син се зарази с варицела, след която някак си разви бактериална инфекция.

За онези, които ще питат, знаех, че има ваксина срещу варицела, но нямах представа, че вече и в България може да се намери. Не е в задължителния календар и не вярвам да влезе в него. На никого не му се разправя с озверели тълпи от гугъл-доктори, които вярват, че с ваксините някой ги „заразява с аутизъм“ (цитирам!), краде им ДНК-то (също цитирам, при това хора, които поне официално не са освидетелствани!), чипира ги и ги следи със сателити, щото си няма по-важна работа. Тема, по която мога да говоря по-спокойно и без да ме избива на насилие, когато съм на поне две водки, не като в момента на едно кафе, така че да я оставим настрани и да си спестим неприятните емоции!

Ако поне веднъж в живота си сте казвали „Една варицела! Какво толкова!“, не ви съдя! И аз наивно вярвах, че варицелата е „какво толкова“, докато не видях как от „какво толкова“ буквално пред очите ми за два дни половината тяло на детето ми се подува и посинява, и дори лекари с десетки години стаж изпадат в ужас от гледката.

На 25 февруари по обяд постъпихме в детското отделение на МБАЛ"Света Петка"-Видин във Видин. На 26-и следобед по спешност бяхме прехвърлени в Детска хирургия - Пирогов. Не помня по-дълго пътуване в живота си, а всъщност пътувахме под три часа! Един от моментите, в които губиш връзка с централата и всичко в теб минава на автопилот. Разумът къса нашивките и отстъпва командването на инстинктите, а тялото минава в режим на оцеляване.

Преди много години четох някаква книга. Нито помня коя беше, нито за какво ставаше дума в нея, но една реплика на някой от героите в нея ми е останала в главата. „Беше толкова страшно, че дори не се уплаших!“ От днешна гледна точка мога да кажа, че въобще не осъзнавах на какъв ръб сме се озовали и че дори сме по-скоро отвъд него. Осъзнавах обаче, че имаме спешна нужда от спасяване. От героите, които да ни издърпат обратно, точно като във филм.

Оказа се, че те вече ни чакат и че филмът ни може би все пак ще има хепиенд.

На първо място благодарности към всички онези прекрасни ХОРА, които ни посрещнаха буквално на прага на детското спешно отделение на УМБАЛСМ "Н. И. Пирогов" начело с доктор Николай Патоков и направиха нищо по-малко от чудо, спасявайки живота не само на Коко, а на още куп хора. Когато спасяваш дете, никога не спасяваш само него, а и всички, които чакат пред вратата или на телефона!

Знам, че това им е работата на всички, но всъщност има един тънък момент, който прави разликата между понятията „работа“ и „призвание“, и той е в отношението. Отношението към пациента, но и към близките му. Онова – човешкото, което видях у абсолютно всеки.

Казват, че за хирурзите има специално място в ада, защото объркват сметките на Бог. Аз предпочитам да вярвам, че те са единствените, които имат привилегията да спорят с Бог и понякога успяват да го убедят, че нищо няма да му стане, ако почака още малко.

Разбира се, няма как да не благодаря на всички, на АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ, от детска реанимация, които шест дни бяха нищо по-малко от личната гвардия на Коко, готова да реагира и при най-дребната индикация за проблем. Не само за него, разбира се.

На екипа в детска коремна хирургия, в чиято отговорност се превърнахме после, за да тестваме професионализма и нервите им в продължение на повече от 20 дни. Доктор Едмонд Рангелов, доктор Стефан Стоилов и всички техни колеги се оказаха и издръжливи, и търпеливи далеч повече от очакваното, но преди всичко професионалисти до мозъка на костите си.

Да не пропусна и медицинските сестри, с които си станахме почти като роднини, но без неприятните странични ефекти от роднинството.

Също и санитарите, които накрая се вълнуваха от изписването ни колкото ние самите с Коко.

Както казах, доброто трябва да бъде казвано и показвано, защото то съществува и въобще не е по-рядко от лошото, дори напротив.

Благодарности дължим и на всички, които не се замислиха след поста на Мама Нинджа, когато имахме нужда от кръводаряване. Някои от тези хора познавам, други никога няма да познавам. Не знам колко са и никога няма да разбира, но знам, че там има една малка армия от наши, лични герои, които буквално са пролели кръв заради Коко, а зад гърба им стояха още повече, готови да направят същото, ако се наложи.

На второто ми семейство – колегите ми от Регионална библиотека "Михалаки Георгиев" - Видин, които помогнаха с много повече, отколкото бяха длъжни, и бяха готови отново да помогнат при нужда.

Също и на онези, които ми писаха, само за да кажат, че са на линия, ако имаме нужда от каквото и да е. Истината е, че нямахме нужда от нищо, просто защото всички, от които имахме нужда, се появиха точно когато трябваше.

Както каза и Коко наскоро, докато разглеждаше един комикс на Марвел за „Пазителите на галактиката“, "супергероите съществуват", разпознавайки безапелационно като своя личен такъв доктор Николай Патоков.

От понеделник Коко вече е в друго отделение – това по изгаряния и пластична хирургия, където да се погрижат за зарастването на последните му рани след операцията, така че все още не е свършило, но смея да се надявам, че най-трудното е зад гърба ни.

Пак ще пиша. Както казах, и доброто, и лошото трябва да са на светло. Предпочитам да държа прожекторите към доброто, докато мога.

Бъдете здрави!

Както се казва, to be continued…

Моята малка лична армия

 

Престолонаследник №1 вече три месеца ходи на тренировки по джудо пет дни седмично.

Казват, че навик се градял за три месеца. Надявам се, моля се, ако трябва и свещ ще запаля (колкото и да съм невярваща) това да е началото не на навик, а на необходимост. Никога не съм имала допир до спорта, ако не броим телевизора, но виждам хора, които имат. Те са друга порода. Те гледат по различен начин, стъпват по различен начин, дишат по различен начин! Те са благородници! На път за залата, те не те виждат, защото виждат само залата и бъдещия си противник.

И като всеки родител с болни амбиции, искам същото за децата си, ще ме прощават! Аз навремето исках да тренирам спортни танци, но не ми се получиха нещата поради чиста глупост. Нямам оправдание. Мой грях! Ще се справям с него в някой следващ живот. Моята глупост обаче не бива да проваля децата ми, НЕ ЛИ?!?!?!... Съдете ме, ако не съм права! Но се наредете на опашката и не се пререждайте, моля!

След няколко години чуденки и посещение на де що има из Видин налични школи и клубове, включително такива по танци, Престолонаследник №1 се е спрял на плуване и джудо. Нали е на 25 % с влашка кръв, а то си е речено, че една капка е повече от достатъчно, та плуването е по подразбиране. Дунав си му е част от генома, дето се вика. Джудото обаче беше приятна изненада.

Вкъщи уважаваме личното мнение, доколкото личното мнение съвпада с мнението на родителското тяло, поне докато родителското тяло има морално надмощие над останалата част от народонаселението. А родителското тяло смята, че спортът изгражда, пък и му е дошло малко в повече да се извинява пред разни хора от името на другата част от народонаселението. Не на последно място, когато един от дядовците ти е бивш състезател по спортна стрелба, а чичо ти е бъхтил 15 години някакви хора на боксовия ринг, общо взето нямаш много полезни ходове – налага се да държиш ниво, колкото и да те мързи. Плейстейшънът трябва да почака.

Чарли Чаплин има едно коледно послание към дъщеря си, в което казва: „След твоето име, Джералдин, е моето.“ Иначе казано, нямаш избор. Всички сме така! Има нечие име, за което да работим. Та и Престолонаследник №1 след години пилене на нерви – къде негови, къде наши (предимно наши) – и след една вечер, в която се прибра придружен от полиция, и беше, общо взето, притиснат от обстоятелствата, реши, че ще даде шанс на джудото.

Та ето ни след три месеца! Вали, в колата сме, карам го към залата. Имаме си ритуал, който включва редовния опит да изклинчи, предварително обречен на неуспех. Номерът е да се пробва.

- Мамо, боли ме ръката! Не може ли днес да не ходя на тренировки?

- Никакъв шанс!

- Ама мен много ме боли!  Наистина!...

- Сигурна съм.

Днес е ръката, вчера беше крак, онзи ден ребро, глава, коляно, лакът, нос, зъб...

Вадя тежката артилерия:

- Знаеш правилата. Карам те до залата, оплакваш се на тренера и, ако той те освободи, връщам те вкъщи. Аз обаче нямам властта и правомощията да те освобождавам. Сори и т.н.

Мръсен номер откъдето и да го погледнеш – и двамата го съзнаваме. Все едно вадя роял флъш в покер среща. Няма как да противостоиш!

- Той никога няма да ме освободи! - мрънка Престолонаследник №1.

- Знам.

Аз затова те карам там.

Как беше? Има три причини да не дойдеш на тренировка:

1) умрял

2) разболял се и умрял

3) убит

Ако дишаш, имаш пулс и не хвърчи кръв, нямаш оправдание.

Един бейзболист на име Шон Мичъл, ако се вярва на интернет (а на интернет никога не бива да се вярва!!!), разказвал как веднъж треньорът му го накарал да направи наказателна обиколка на стадиона, защото закъснял за тренировка. Треньорът всъщност бил собственият му баща, а Шон закъснял, защото баща му го закарал на тренировката със закъснение.

Е, аз съм този треньор! Тоест щях да бъда, ако навремето бях взела правилните решения. Сега съм родителят, който с чиста съвест би пратил сина си на наказателна обиколка. Съдете ме! Но един ден ще имам армия. Малка, от един човек, може би гневна, но лоялна. Защото съм я родила!

Будителите с трети тираж

 

Нова година – нов тираж!

Оказва се, будителите имали много повече почитатели, отколкото някога съм си позволявала да се надявам и в най-смелите си очаквания, поради което се задава трети тираж на „И БУДИТЕЛИТЕ БИЛИ ХОРА“.

ТРЕТИ ТИРАЖ!!!

Дори докато го пиша, ми звучи като лъжа, но не е.

През февруари любимите ми непокорници влизат отново в печатницата, за да будят умовете, да усмихват, да вдъхновяват и да показват, че са преди всичко хора, а после и всичко останало. За да ни научат, че да си будител иска преди това да си много други неща. Например да не те е страх. Всъщност само това! Да мислиш извън калъпите. Да пишеш като звяр, все едно никой няма да те чете. Да провокираш. Да разтърсваш.  Да бодеш. Да дразниш.

Как беше? Няма смисъл да пишеш, ако не дразниш никого. Да умееш да дразниш е талант!

А тях – будителите – можем да ги обвиняваме във всички други грехове, но не и в страх. Те се влюбват и разлюбват, гуляят и гладуват, пилеят пари, себе си и другите, бият се, воюват, пиянстват, отчайват се, борят се дори когато няма надежда, дуелират се, спорят, умират или оцеляват, но никога не се страхуват. Не се страхуват от двойка по литература например. Не сe страхуват да разбиват сърца, най-напред своите. Не се страхуват да оставят следи – предимно от мастило, но понякога от вино и от малко кръв за разкош.

И така, през февруари ТЕ отново ще се тук, за да ви разкажат историите, които няма да намерите в официалните им биографии. Ще ви разкажат за любовите и омразите си, за борбите си, за пораженията и победите, за успехите и паденията. И може би накрая ще откриете някого от тях не къде да е, а точно... в себе си.