Когато преди около месец се
похвалих на Ивайло Атанасов Миланов, че съм започнала шофьорски курс за
категория С, той съвсем откровено, дружески и много деликатно ме посъветва:
- Абе, по-добре си трай! Да не
всяваме паника отсега.
Така де! Войни, земетресения,
глобално затопляне... Хората си имат достатъчно други причини да сънуват
кошмари, налЕ!
И това е човек, който никога не
ме е виждал как карам, не имал съмнителната чест да се намира в превозно
средство, управлявано от мен!.... Между другото, на сръбски глаголът „карам“ е
върло неприличен и няма нищо общо с шофирането. Само казвам, понеже сега ми
дойде на ум! Не го употребявайте на запад от Връшка чука!
Оценявам откровеността, разбира
се. Ивайло все пак е професионален военен, със сигурност вдява от психология на
тълпата, масова паника, безредици, бедствия и аварии, военни конфликти с
локален интензитет или както там ги наричат... Та мълчах си. Досега! Време е
обаче да всея малко паника, защото днес, навръх Спасовден и професионален
празник на шофьорите, си взех практическия изпит за категория С!!! Дето се
вика, до този момент инструкторът ми пазеше света от мен, настъпи време светът
да започне да се пази сам.
Сега! Стара студентска максима е,
че изпит се взема, ако ти го дадат, но днес един смел човек прецени, че мога да
седна зад волана на камион без да съм заплаха за обществото, природата и
вселената. Още го осмислям и се чудя дали да не се паникьосам преди всички. Не
че досега не бях, де... Аз по принцип съм си природно паникьосана, когато
подкарам нещо по-мощно от маратонки. Седна ли на шофьорското място, независимо
дали на колело или на круизен лайнер (да, знам, че лайнерите нямат шофьорско
място, по дяволите!), рязко губя усет за габарити, пространство и време. И ме
изпълва неистова злоба към колоездачи и пешеходци. Друга тема! Ще я развия
по-подробно догодина, когато/ако (дай Боже) взема С+Е.
Кой го беше казал? Като се знам
какъв съм инженер, ме е страх да ида на доктор. Нещо подобно съм аз като шофьор
и това едва ли някой някога ще промени, независимо от авторитета, уменията и
количеството нерви, които ще похаби в мое име. Но за курса говорехме!
За любител някак ме изтърваха и
взех книжка през 2015-а. Чудо на чудесата, пробив в системата, бъг в матрицата
– все едно! Като си вземах книжката от КАТ топла-топла, даже питах жената зад
гишето: „Ама... такова... Сигурна ли сте?!...“ Мисълта ми е... Абе вие не
виждате ли бедствието, което връхлита и без това изстрадалия Български
Северозапад в частност и света като цяло?!...
Същия въпрос съм го задавала и на
акушерката в родилното, която ми връчи Престолонаследник №1, убедена, че знам
какво да го правя. За протокола: десет години по-късно все още не съм сигурна,
че знам какво да го правя, а междувременно се появи и Престолонаследник №2 и
нещата съвсем минаха на автопилот.
Както и да е! Тази година не без
чужда намеса (разбирайте на мъжа ми – тираджия от години, който май само
боклукчийски камион и космическа совалка не е карал все още) си повярвах
достатъчно, за да реша да ъпгрейдна себе си до нещо като професионален шофьор.
Не се хилете твърде шумно, моля, за да не се върна с тризъбец! Освен малко
неориентирана, аз съм изключително злопаметна и последователно отмъстителна.
Имайте го предвид! Съответно взех да се озъртам на осем за достатъчно търпелив
инструктор с нервна система, близка до медицинско чудо, който да издържи на
напрежението. Вярвам, попаднах на най-правилните от правилните!!! Така де,
доказва го фактът, че пиша в момента. Мисълта ми е... жива съм, никой не ме е
осъдил за тормоз, не ме е набил, прегазил с камиона, убил и заровил в някоя
канавка, никой не е в травматологията или в психодиспансера на силни
успокоителни...
Така попаднах в Шофьорски курсове Зелена светлина - Видин. Явно са имали лош ден, за което почти нямам вина, те –
съвсем пък никаква. Разбира се, мъжът ми беше първия (и единствен), който
прегърна идеята и малко насила, но повярва в мен, ако не броим инструктора,
който просто нямаше избор.
Цитирам:
- Мило, ти иначе караш много
добре... освен когато караш като идиот.
Това – мъжът ми, не инструкторът!
Ако не друго, последният не ме нарича „мило“ – не би било особено
професионално.
Аз лично си нямах и продължавам
да си нямам грам доверие. Според домашния ми гуру това всъщност е добре –
докато си нямам доверие, ще съм внимателен шофьор. Когато си повярваш твърде
много, се шибваш с 200 км/ч в някой стълб на булевард „Панония“ във Видин или
размазваш някой почти невинен нещастник на Е-79, или из вечните ремонти на А-2
в Германия – да му теглиш греховете, че твоите не ти стигат. Може и в Румъния,
някъде из Карпатите – била съм веднъж там, камара треперене му ударих, а дори
не карах аз. Из ония места единствения безсмъртен си остава Дракула, колкото и
влашка кръв да тече във вените ти, а в моите няма и капка. Грешката си е грешка
навсякъде, но на пътя цената ѝ
рязко
скача.
Смъртта
си
е
смърт.
Майната
им
на
ламарините
и
пластмасите!
- Ти мислиш ли, че ще стенеш
добър шофьор? (професионалистът, т.е. мъжът ми, някъде след третия ми
практически урок, когато вероятно вече осъзнава в какво се е забъркал, но е
късно за отстъпление).
- Не, разбира се. (аз, по-уверена
отвсякога)
Никога няма да съм добър шофьор,
просто защото не мога да си го позволя. Не искам да си вярвам, не искам да
вярвам и на другите. Това ще спаси някакви хора, ще спаси и мен евентуално! Абе
като цяло по-добра стратегия е от „Всичко мога, всичко знам“.
Но да се върнем на курса!
- Другата седмица те пускаме за
изпит! (инструкторът ми тия дни)
А аз си мисля: „Боже! Трябват ми
успокоителни! Силни успокоителни!...“
Ама нали беше... такова... когато
съм готова?... То вярно, че аз готова няма да се почувствам и след две
прераждания, ама все пак... Очевидно вярва в мен повече, отколкото аз, а не е
като да не си вярвам достатъчно, за да се пробвам например в „Стани богат“
преди години.
Смразяващи думи за читанка като
мен, която иначе е свикнала да се явява на всякакви изпити, включително без да
знам по какво са. Последния такъв го взех с „мн. добър 5“ след тридневен
рокерски събор на Къпиновския манастир. „Психология на читателите“, ако не се
лъжа. Нищо общо с днешната ситуация обаче! Така де, тъпата психология не убива.
Няма да те разплеска като палачинка на асфалта с 40 тона и с 90 км/ч. По този
повод...
Но сега ми е паднало!
Предполагам, че дължа малко извинения и далеч повече благодарности!!! Все неща,
които смятам, че по принцип дължа на хората, дето по някакъв начин допринасят
за по-съвършеното ми АЗ, независимо дали ще ме научат да разпознавам
ренесансова живопис, китайски порцелан, що е то УДК (само за библиотекари, не
се тормозете излишно!) или как да превключвам плавно от бавни на бързи скорости
„IVECO”, без да прекалявам със съединителя и спирачката. Повярвайте ми, със
съединителя трябва да сте нежни като любовници! Със спирачката – дори повече.
Дължа извинение за влудяващото
дрънкане – моя запазена марка, когато съм под пара, а аз съм под пара кажи-речи
24/7! За тъпите грешки, които дори аз си виждах и ми идваше да си набия
шамарите, щото тия неща ги знам, но мозъкът ми блокира при над 30 км/ч, когато
съм зад волана. А още колко много не видях, мога само да гадая. Грешки с
огледалата, знаците, съединителя, тротоарите, паркинга, шибаните десни завои
(пък и левите, да им се не види!), шахтите, асфалтовите кръпки, дупките (има
една, дето си ми е нещо като чекпойнт – нямам пропуск нито с камиона, нито с
колата), клоните, пешеходците, тротинетките (дявол ги взел и отнесъл!!!),
колоездачите... Ах, колоездачите! Убедена съм, че в шофьорския ад има отделен
кръг за тях... и въобще...
За похабените нерви, които никой
никога няма да му върне на инструктора ми, ама пък да не си е избирал тая
професия в крайна сметка! Че даже имам амбицията още да му похабя догодина,
когато дойде време за С+Е. Защото ще се върна, да му се не види! Ще затворя
кръга!!! Обещала съм си го, стига да не умра междувременно. А и да умра, ще
вампирясам и пак ще го изкарам проклетото С+Е!!! Помнете ми думата!
За всички случаи, в които съм
карала инструктора ми да се съмнява в избора си на професия и се е чудил наум
„Защо на мен, Господи?!?!?!...“.
За случаите, в които му се е
искало да запали цяла кутия цигари наведнъж, да се напие до припадък, да заложи
на модерната химия и въобще да изчезне от реалността, само и само да ме
изтрае... или да подпали ритуално камиона... или мен...
За моментите, в които е скачал
върху спирачките вместо мен...
За моментите, в които е спасявал
някакви хора от невежеството ми... пък и мен от тяхното. Имате ли представа
колко камикадзета щъкат като свободни електрони по улиците?!...
За моментите, когато се е питал
дали камионът ще оцелее и днес в ръцете на тази неориентирана гъска...
За моментите, в които си е мислил
„Слава Богу, приключи за днес!“...
За моментите, в които му се е
искало да ме изрита от кабината – в движение или не...
Но още повече за моментите,
когато ме уверяваше, че се справям добре. Даже може би най-вече за тях
всъщност!...
Абе въобще... признателна съм. И
БЛАГОДАРЯ! До догодина!!!
Да не кажете, че не съм дала
време за размисъл и емиграция!
