Любовна история с Видин

Не е ли ирония на съдбата, че „денят за размисъл” и духовният празник на Видин съвпаднаха тази година? В деня за размисъл се налага да мислим за града си, който има празник. Някак си двойно задължаващо е.

Искам да напиша история на Видин. Не просто история в дати, а история в спомени и чувства. История в цветове. Любовна история! Моята любовна история с него. Защото го обичам. Обичам го глупаво, без очаквания, без условия. Обичам го гневно. Бясно. Ревниво. Обичам го изцяло.

Има един пасаж в житието на Ромил Бдински, живял през ХІV век… (Няма да казвам кой е – сами го потърсете! Малко местна история в организма няма да ви се отрази зле.)

„… Доблестният наш отец се роди в славния град Бдин, който е край голямата река Дунав и когото някои с право наричат „град на храната” заради изобилието от земни плодове…”

Някога „град на храната”, днес „най-тъжния град”. А дали?...

Може би, ако вярвате на онези, които искат това да ви внушат.

Във Видин има много тъга – вярно е. Има носталгия по „царско” минало, по „ВидаХим”, по „Телеграф Капия”, по „Стоунса” и „Четирите стаи”, по летището в Иново, по два пъти повечето жители, отколкото са днес… По едно „преди”, което никой никога няма да върне, каквото и да обещават разни лаладжии и фантазьори и цяла плеяда професионални лъжци.

Но във Видин има и надежда. Много надежда и много вяра.

Така и не се научих да недоволствам от неуредиците във Видин. Така и не се научих да го виждам грозен, беден и обезлюден. Така и не се научих да го мразя, не пожелах да го изоставя, за да търся препитание и по-висок стандарт другаде. Но не обвинявам и онези, които са тръгнали. Докато не влезеш в обувките на другия, някак си не е редно да издаваш присъди. Аз обаче не искам да си тръгна. Не защото нямам желание или възможности да се махна и да потърся „лесното”, а именно защото съм достатъчно амбицирана да успея тук. Няма да постигна колкото в чужбина може би и светът никога няма да чуе за мен, но не това е целта на занятието. Избрала съм си Видин да е моя свят и той ми е точно по мярка. Обичам го и ми се струва, че колкото по-дълго стоя тук, толкова повече го обичам.

Мога с часове да говоря за него. Знам десетки истории за местни чешити, места и събития. Мога и да си измисля някоя и друга, просто за да ви накарам да го заобичате, да станете любопитни. И като типична видинчанка изпитвам особена неприязън към всички онези, които с пренебрежение го наричат „северозападнал”, особено към тези от тях, които предпочитат да не помнят, че той е бил първото им стъпало към света. А когато видя поредния „журналистически” напън на някой, който не е прекарал във Видин повече от ден-два, да реди сърцераздирателни скръбни трели за „умиращия Северозапад”, ми става и смешно, и тъжно. Дори култовите видински комари си обичам, ако щете, защото са си… видински. И тези малки кръвопийци са много повече видинчани от много хора, но… друга тема, определено не за днес. А Северозападът няма да се затрие. Спете спокойно!

Мога да ви разказвам за изгряващото от запад слънце и за звездите над Видин. Само който не е гледал искрящия поток на падащите „Персеиди” през август, легнал по гръб на крепостната стена, не знае какво е да обичаш този град. Именно него сред всички други! Ако не сте идвали все още тук, има какво да видите. Има от какво да ахнете. Има какво да ви върже душичката на зъл възел. По улиците на Видин  има безброй причини да си кажеш „Я! Че той бил красив, бе!”. А погледнеш ли към крепостта „Баба Вида”, от бойниците на която те гледат двайсет и три века история, дъхът ти спира. Коленете ти омекват от изгреви и залези на брега на реката. Поспираш пред единствената в света джамия със сърце на върха,           за да се учудиш на безразсъдната смелост на строителя ѝ. А старите капии – портите на Видинското царство – са портали през времето. И кафето на „Корабчето” е някак различно – с вкус на Видин и дъх на безвремие. Толкова много места те дебнат, за да те влюбят в себе си! Толкова много причини да те накарат да искаш да се върнеш, да останеш!...

Видин е зарáзен. Той не е просто град, а диагноза. Той промива мозъка ти, живее чрез теб, променя генетичния състав на кръвта ти. Той е огледало, в което мнозина не смеят да погледнат. Има си своите любимци, своите аутсайдери, врагове, клоуни. Има си своята миризма, свой пулс. Има си своите тайни, които да ти разкрие… ако те намери за достоен. Има си цяла колекция от лица, които да обърне към теб според случая.

А иначе… на пръв поглед град като град. Улици, сгради, хора, бездомни кучета и котки, дори няколко спасили се от клетка вълнисти папагалчета, плюс една-две лисици из квартал „Калето”… Да не забравяме и неколцината градски „луди”, които са се превърнали едва ли не в местни забележителности… Нищо особено. Стандартно прашен, познат до втръсване, разхвърлян, далеч от динамиката и възможностите на столицата, лишен от бруталността на мегаполисите. Той не е незаспиващ бетонен гигант, а нощем понякога дори е тих, сякаш притваря очи за час-два. В него го няма цинизмът на глобалното село и чувството за незначителност на отделния човек, а суетата му е по-скоро като на възрожденска кокона, отколкото като на съвременна „кифла-моладжийка”.

Тук не разполагаш с анонимността на човека от „големия град”, която евентуално би направила тръгването ти от Видин по-безболезнено, по-незабележимо. Тук всеки познава половината град, а другата половина познава него – основен източник на неприятности за редица местни, жадни за „високо обществено положение”. Тук Дунав е различен, тече с друга скорост, в друга посока… и говори на „видински”.

Знам, че много хора ще се засмеят или ще махнат с досада. Много хора са забравили как да харесват Видин, въпреки недостатъците му. Много хора виждат преди всичко недостатъците. Всички сме с различни очи, пригодени да виждат различни неща. Едни се влюбват в него от пръв поглед, други се раждат с него в организма си, а трети ще презрат провинциалната му визия и нрави. А има и такива, за които той е просто апетитна хапка. Въпрос на вкус! Но макар и малък, той може да бъде суров, да бъде жесток и егоистичен към своите хора. Може да те смачка като машина. В него има много красота и любов, но има и стряскаща разруха на места, която далеч не винаги е резултат от хода на времето.

Понякога и на мен ми се случва да недоволствам заради ремонтите, въпреки че те би трябвало да са за хубаво, заради някоя и друга изкорубена тротоарна плочка или неокосена трева в парка „Владикина бахча”. Случва се да се ядосам на поредния нахален неудачник със скъпа кола, спрял на място за хора с увреждания пред „Кауфланд”, или на търкаляща се опаковка от шоколадова вафла по улиците. Или заради шахтата насред пътя пред „Дилижанса”, която седмици наред стоя зейнала без капак, дебнейки неопитни шофьори като мен. Иска ми се да причиня нещо лошо на отрепките, които рушат парковете или крадат цветя от градинките. Тук-там мирише на канализация. Тук-там е шумно до ръба на поносимостта. А ние сме хванали инерцията и сякаш вече не забелязваме какво се случва наоколо. А се случва много. Прекалено много според някои, прекалено малко според други – зависи кого ще питате, особено днес – в деня за размисъл. Кой както го устройва, зависи от чия камбанария е решил да гледа.

Видин е разказвач на истории, едни красиви, но други страшни. Истории за разцвет и великолепие, но и за тегло и погром. А най-страшното в него, както навсякъде може би, са изоставените детски площадки, замлъкналите училищни звънци, запустелите детски градини. За съжаление, има ги и тук, навяващи натрапчиви асоциации с Припят. И те обвиняват – не само „любимите” ни виновници по подразбиране политиците, а всички нас обвиняват. Защото градът сме всички ние. Най-вече ние! А ние твърде често сме жестоки с него.

И понеже е ден за размисъл… Помислете за Видин!

Лизинг "Управление"

Наближат ли избори, един въпрос започва да витае във въздуха, по-досаден от видински комар.

„Ще гласуваш ли?”

С една идея по-безобиден вариант на „Ти за кого ще гласуваш?”.

И не знам защо, но някак си онези, които са решили все пак да гласуват, изпитват някаква странна необходимост едва ли не да се защитават в този си избор. Все едно не просто са решили да упражнят едно свое конституционно право, а тайно са продали първородното си дете на норвежки джендър-осиновители. Предали са българщината, която повелява, че е въпрос на национална принадлежност да не „им гласуваме на тия”. Само ония с еврогейските ценности се занимават с такива глупости, вместо да си пият пиенето и да си гледат кефа. Е, виж, ако някой ми плати нали…

Противно на тях, онези, които са се отказали от това си право, го заявяват отривисто, едва ли не като разсичане. Те са твърде заети, за да се занимават с такива глупости като гласуване. Така де. Тя работата така и така предварително е режисирана – това и кокошките го знаят. Що да се хабят?!...

Изборната активност от години намалява, показвайки в цифри колко точно не ни пука вече. Присмиваме се на бай ви Ганьо, стараем се да се разграничим всячески от образа на г-н Балкански на лично и национално равнище, но вътрешно отдавна сме приели за свое верую неговата крилата фраза „Всички са маскари!”. То и други негови характеристики са все така актуални, колкото и да не искаме да си го признаем, но те са тема за други разговори.

За гласуването ми беше думата.

Аз съм от първите – от ентусиастите. Винаги гласувам. През последните двайсет и пет години съм пропускала избори не повече от три пъти и то по уважителни причини, т.е. поради физическа невъзможност да стигна до урните. Ако ще ме питате на какво се надявам, какво очаквам и защо изобщо си правя труда… ами не очаквам нищо. Обикновено гласувам не „за”, а „против”. Винаги, винаги, винаги в листите има по някой, който дразни повече от другите. Някой, когото НЕ искам дори за миг да си представя с гласове над абсолютния минимум. Защото подцениш ли такива индивиди, става като… ами като в САЩ на последните им президентски избори, когато внезапно се оказаха с техния вариант на Митьо Пищова за президент.

Никога не гласувам за партии, колкото и да развяват устави, програми, обещания. Гласувам за хора… или против хора. Конкретни, с лица и имена. Предполагам, че това автоматично ме изключва от таргет-групата с предвидими и лесни за убеждаване гласоподаватели. Ами sorry, но не ми дреме еди-коя-си партия какви светли бъднини обещава, нито другата колко чуждестранни инвеститори щяла да излъже, нито третата, която се е наместила в удобна нишичка, припознавайки се като някакъв съвременен Крали Марко – борец срещу „джендър-образованието” и някакви приказни норвежки гейове, които прекарват житието-битието си в дебнене баш на българчетата! За откровените откачалки, които крякат против все и всьо по примера на Ким Чен-ун, дори няма да отварям дума. За фантазьорите, които ще направят минималната пенсия хиляди евро, ще опразнят сметките на „олигарсите” и ще раздадат парите на бедните, също. Такива предполагам, че никой, който веднъж вече е навършил 10-годишна възраст, няма да ги вземе насериозно, макар че… знае ли човек. Хорската… хайде да съм политкоректна поне веднъж, та ще кажа „хорската наивност” вместо това, което ми е на езика… Та хорската наивност винаги е намирала начин да ме изуми.

Аз гласувам за личности, както казах. И против личности. Простичък пример: има едни такива „вечни кандидати”, които обаче всеки път са в различен цвят. И такава шаренийка дразни, уважаеми. Твърде много се набива на очи и повдига неудобни (за вас) въпроси. А ако случайно разчитате в това отношение на късата народна памет… Ами да ви кажа, той народът е леко наивен, както казах понякога, но определено не със старческа деменция.

Гласувам, защото имам право. Някога, при това не толкова отдавна, хора са изгубили свободата и живота си, за да имам аз това право днес – като гражданин и жена. Дори и само това задължава.

М@йн@та му! Да зарежем излишния патос! Гласувам, защото искам да вярвам, че дори от дребна електорална единица като мен нещо зависи, пък било то и на химерно ниво почти. Смайващ брой хора не гласуват, защото някой някога ги е убедил, е „нищо не зависи от тях”. Толкова смайващ е броят им, че си мисля… Ако всички тези, от които „нищо не зависи”, идат до урните, дали пък няма да се окаже, че все пак са успели да съборят някоя и друга… нечия и друга… (не)зависимост?...

Опитайте! Безплатно е все пак. Засега! Макар че не знам дали все пак не е добра идея да се направи платена услуга. Тогава всички ще се сетите, нали?

О, всъщност… то вече Е платена услуга. Само че я плащаме разсрочено после, за по четири години. Лизинг „Управление”. Поне си изберете такива, на които да не ви е яд да си плащате лизинга, бе!

Наближат ли избори, един въпрос започва да витае във въздуха, по-досаден от видински комар.

„Ще гласуваш ли?”

С една идея по-безобиден вариант на „Ти за кого ще гласуваш?”.

И не знам защо, но някак си онези, които са решили все пак да гласуват, изпитват някаква странна необходимост едва ли не да се защитават в този си избор. Все едно не просто са решили да упражнят едно свое конституционно право, а тайно са продали първородното си дете на норвежки джендър-осиновители. Предали са българщината, която повелява, че е въпрос на национална принадлежност да не „им гласуваме на тия”. Само ония с еврогейските ценности се занимават с такива глупости, вместо да си пият пиенето и да си гледат кефа. Е, виж, ако някой ми плати нали…

Противно на тях, онези, които са се отказали от това си право, го заявяват отривисто, едва ли не като разсичане. Те са твърде заети, за да се занимават с такива глупости като гласуване. Така де. Тя работата така и така предварително е режисирана – това и кокошките го знаят. Що да се хабят?!...

Изборната активност от години намалява, показвайки в цифри колко точно не ни пука вече. Присмиваме се на бай ви Ганьо, стараем се да се разграничим всячески от образа на г-н Балкански на лично и национално равнище, но вътрешно отдавна сме приели за свое верую неговата крилата фраза „Всички са маскари!”. То и други негови характеристики са все така актуални, колкото и да не искаме да си го признаем, но те са тема за други разговори.

За гласуването ми беше думата.

Аз съм от първите – от ентусиастите. Винаги гласувам. През последните двайсет и пет години съм пропускала избори не повече от три пъти и то по уважителни причини, т.е. поради физическа невъзможност да стигна до урните. Ако ще ме питате на какво се надявам, какво очаквам и защо изобщо си правя труда… ами не очаквам нищо. Обикновено гласувам не „за”, а „против”. Винаги, винаги, винаги в листите има по някой, който дразни повече от другите. Някой, когото НЕ искам дори за миг да си представя с гласове над абсолютния минимум. Защото подцениш ли такива индивиди, става като… ами като в САЩ на последните им президентски избори, когато внезапно се оказаха с техния вариант на Митьо Пищова за президент.

Никога не гласувам за партии, колкото и да развяват устави, програми, обещания. Гласувам за хора… или против хора. Конкретни, с лица и имена. Предполагам, че това автоматично ме изключва от таргет-групата с предвидими и лесни за убеждаване гласоподаватели. Ами sorry, но не ми дреме еди-коя-си партия какви светли бъднини обещава, нито другата колко чуждестранни инвеститори щяла да излъже, нито третата, която се е наместила в удобна нишичка, припознавайки се като някакъв съвременен Крали Марко – борец срещу „джендър-образованието” и някакви приказни норвежки гейове, които прекарват житието-битието си в дебнене баш на българчетата! За откровените откачалки, които крякат против все и всьо по примера на Ким Чен-ун, дори няма да отварям дума. За фантазьорите, които ще направят минималната пенсия хиляди евро, ще опразнят сметките на „олигарсите” и ще раздадат парите на бедните, също. Такива предполагам, че никой, който веднъж вече е навършил 10-годишна възраст, няма да ги вземе насериозно, макар че… знае ли човек. Хорската… хайде да съм политкоректна поне веднъж, та ще кажа „хорската наивност” вместо това, което ми е на езика… Та хорската наивност винаги е намирала начин да ме изуми.

Аз гласувам за личности, както казах. И против личности. Простичък пример: има едни такива „вечни кандидати”, които обаче всеки път са в различен цвят. И такава шаренийка дразни, уважаеми. Твърде много се набива на очи и повдига неудобни (за вас) въпроси. А ако случайно разчитате в това отношение на късата народна памет… Ами да ви кажа, той народът е леко наивен, както казах понякога, но определено не със старческа деменция.

Гласувам, защото имам право. Някога, при това не толкова отдавна, хора са изгубили свободата и живота си, за да имам аз това право днес – като гражданин и жена. Дори и само това задължава.

М@йн@та му! Да зарежем излишния патос! Гласувам, защото искам да вярвам, че дори от дребна електорална единица като мен нещо зависи, пък било то и на химерно ниво почти. Смайващ брой хора не гласуват, защото някой някога ги е убедил, е „нищо не зависи от тях”. Толкова смайващ е броят им, че си мисля… Ако всички тези, от които „нищо не зависи”, идат до урните, дали пък няма да се окаже, че все пак са успели да съборят някоя и друга… нечия и друга… (не)зависимост?...

Опитайте! Безплатно е все пак. Засега! Макар че не знам дали все пак не е добра идея да се направи платена услуга. Тогава всички ще се сетите, нали?

О, всъщност… то вече Е платена услуга. Само че я плащаме разсрочено после, за по четири години. Лизинг „Управление”. Поне си изберете такива, на които да не ви е яд да си плащате лизинга, бе!

Лесни сте!

Обичам предизборни кампании! Честно. Ако можех, щях да си пожелая да живея във вечна такава, макар да осъзнавам, че на практика си плащам прескъпо за това удоволствие. Буквално.

Зададат ли се избори, хеле пък местни, светът внезапно се събужда за живот. Събуждане, с което никакво пукване на пролетта не може да се сравни. Абе направо си е като скачане с писък от леглото след дълга кома. И още неотворили гуреливи очета, се хвърляме да бачкаме, да градим, да трупаме точки пред конкуренцията, да доказваме, че баш ние ще оправим останалата част от електората.

Сега, като казвам „ние”, нямам предвид себе си или конкретна политическа сила… нали… Да не си помислите, че на тия години тепърва съм тръгнала да ставам втори Бареков. Правилото важи във всички посоки.

През последните дни и седмици, когато и да отворя социалните мрежи или новинарски сайтове, насреща ми се излива едно разноцветно цунами от лица, номера и обещания от всякакви географски дестинации на родината, във всички политически нюанси. Друг е въпросът, че когато стане дума за политика, за мен съществува само кафявото… повече или по-малко тъмно… но това си е мой проблем.

Във Видин конкретно предизборната кампания има особено забележим характер или може просто така да ми се струва, само защото съм в епицентъра на бедствието… Пардон!... На кампанията да кажа.

Имам чувството, че половината град се е намърдал в някоя листа и се е амбицирал да става я кмет, я общински някакъв там съветник. Между другото, като ги знам някои от кандидатите „на лично” дето се вика, много ми се ще да разбера като в коя ли точно област на човешкото знание биха могли да дават съвети, щото в живота, ако им вържеш обувките една за друга, няма да могат да излязат от вкъщи. Такива интелекти са!

Друго обаче е по-любопитно. А именно пребоядисването. Особено на някои хора, които си ги знаем дето се вика все едно са ни фамилия. И не ги харесваме, все едно са ни фамилия. (Пък то като се замислиш, Видин не е кой знае какъв мегаполис – може и да сме си роднини.)

Вярно, човек винаги може да си промени вижданията, очакванията и убежденията, особено в политиката, ама пък някои от сегашните направо пробват да сменят вселената, бе! Довчера лаеха като бесни един срещу друг, ще се изядат, днес са в крепки прегръдки по кампанийни сбирки и плакати.

Не знам. Леко… магистрално някак си ми идва… И няма как да не се сетя за онзи персонаж от „Криворазбраната цивилизация”, дето възкликваше: „Парице, парице – всесилна царице!”

Нищо не намеквам. Ама някак си все ми е в ума. Що ли така…?...

Сигурно защото аз едната, въпреки сравнително гадния си характер, никога не съм имала желание хората чак пък толкова да ме мразят, та да правя опити на политическата сцена и да се правя, че харесвам разни хора, които ще са ми удобни за опорки. Facebook ми е повече от достатъчен като поле за изява, щом вече са започнали да ме блокират и в групи, за чието съществуване дори не съм подозирала, включително една видинска. (Не знам защо, ама тоя факт поради някаква неясна причина много ме изкефи.) Спокойно, разгледах я през друг профил, колкото да се убедя, че и нямам желание да ставам част от тамошното „отбрано” общество!

Но въпреки цялата политическа шарения и размяна на фланелки дето се вика, на предстоящите избори не очаквам особени изненади, колкото и да се помпат мускули от тези и онези играчи. Ако мога да използвам един термин от футбола, мачът общо взето е свирен отдавна.

Прави ми впечатление обаче, че този път в листите съвсем ги няма хората, на които аз бих гласувала доверие. И бих гласувала такова не заради политическата партия, движение, идея, която евентуално са избрали, колкото заради личните им качества, в които съм имала възможност да се убедя. То и преди не бяха бол, ама сега пък съвсем хич не ги намирам. А ги няма в листите, далеч не защото въпросните организации са ги „отлюспили”. Просто повечето от тях, след повече или по-малко (не)успешни опити в това отношение, като че ли сами са се отказали. Ако кажа, че не мога да се сетя защо, ще излъжа. Както казах, Видин си е горе-долу колкото един столичен квартал, така че тук всеки знае всичко за всеки. Не е добре, ако искаш да скриеш любовник или труп, но е предимство, когато трябва да избереш за кого да гласуваш.

Мисля си, че бих гласувала за някакво Сдружение на отказалите се. За някаква коалиция, съставена от хора, които са били на стъргалката и са се отвратили от нея. Бих гласувала за хора, които знам, че се опитаха да направят нещо в този град, да кажат нещо, да събудят някого без да губят достойнството и почтеността си. (Все едно така лесно се събужда някой от десетилетна кома, ама нейсе!) За хора, които изгубиха. Изгубиха спокойствие преди всичко, а не бяха длъжни. Хора, които пред очите ни се бориха за нашите каузи, а ние… гледахме сеир, както винаги, типично по нашенски, и се опитвахме да измислим какъв ли му е келепирът пък на тоя, че така се пали. Щото нали… келепир трябва да има… Кой луд ще хукне да си губи времето, нервите и въобще всичко за сините очи на демокрацията?

Обаче да, има и такива. Единици са, но ги има.

Но си давам сметка, че те нямат шансове. И не защото не стават, а защото „електоратът” няма да ги подкрепи. „Електоратът” е силно податлив на евтини политически шлагери и миризма на кебапчета. Чудно, но факт. Не сме чак толкова разумен биологичен вид, колкото претендираме май, а?

Не твърдя, че съм добър познавач на хората, но все още мога да „надуша” скритото зад омайните думи, гръмките лозунги, зад хубавите спретнати костюми, зад грима и отработените изражения, зад евтиния популизъм и неприкритата лудост, зад крясъците и обидите, зад размятаните компромати, зад станалите евъргрийн обвинения в принадлежност към ДС, БКП и разни други не съвсем мъртви дори днес съмнителни държавни структури. Мога да „надуша” алчността, дребните сметки, обещанията, които се дават тихомълком само на „наши хора”, бизнес-плановете, интересите, които нямат нищо общо с хората и града.

Не сте чак толкова добри артисти, уважаеми! Не се мислете за Марчело Мастрояни! Дори и умело прикрити, белезите от компромиси върху съвестта ви се виждат отдалеч. Мръсното бельо понамирисва. В гардеробите тропат костите на незабравени скелети. Думите дрънкат на кухо, не са омайните трели, които си въобразявате, че извивате пред публиката си. Сценариите ви са много, но общо взето еднакви и лесно предвидими като в евтина сапунка. Не ставате за Оскар.

Лесни сте, да.

Ще гласувам, разбира се, и този път. Ако нямам кандидат, когото бих подкрепила на сто процента, то със сигурност имам кандидати, ПРОТИВ които не мога да пропусна да гласувам, защото не искам да допусна, че имам дори минимална вина, ако някой от тях успее да се добере до хранилката, към която се е прицелил.