Време за герои

Иска ми се да си поговорим за герои!

Не за  онези от филмите и комиксите, а за истински герои, без пелерини и маски, ако не броим медицинските. Такива, които правят чудеса ежедневно, но твърде често пропускаме да го забележим. А трябва!

Да изобличаваме лошите герои и постъпки е наше право, от което се възползваме без колебание. Да споделяме за добрите такива е наше задължение, за което често пъти удобно забравяме! Доброто не бива да бъде приемано за даденост, която да подминаваме с лека ръка. То заслужава да е на светло точно колкото лошото. С особена сила важи, когато става дума за здравеопазването, където... Ами КЪДЕТО! Тук всеки може да добави както го е видял и преживял. Знаем как би трябвало да бъде поне на теория, знаем и как е на практика. Като в почти всички сфери на живота, и тук важи правилото, че практиката такова фамилията на теорията. Но не винаги. Не винаги!

Аз няма да говоря за проблемите в тази сфера. Вярвам, че и без моето участие там е пренаселено, което не означава, че не бих прегърнала всяка справедлива кауза. Не познавам системата и никога не съм изгаряла от желание да се опознаваме отблизо, но човек и добре да живее, рано или късно попада в болница и опознаването, така да се каже, става неизбежно. Общо взето, опитът ми със системата се изчерпва с престоя ми в няколко отделения на видинската болница по различни поводи и с мимолетно участие в протестите през лятото на 2019 г. срещу идеята на тогавашния здравен министър Кирил Ананиев за затваряне на отделения в МБАЛ"Света Петка"-Видин.

Както много хора знаят, в края на февруари, и ние вкъщи стигнахме до необходимостта спешно (в буквалния смисъл!) да опознаваме отвътре и в подробности здравната система като цяло и УМБАЛСМ "Н. И. Пирогов" в частност. Дето се вика, съдбата ни метна с главата напред в най-дълбокото, когато големият ми син се зарази с варицела, след която някак си разви бактериална инфекция.

За онези, които ще питат, знаех, че има ваксина срещу варицела, но нямах представа, че вече и в България може да се намери. Не е в задължителния календар и не вярвам да влезе в него. На никого не му се разправя с озверели тълпи от гугъл-доктори, които вярват, че с ваксините някой ги „заразява с аутизъм“ (цитирам!), краде им ДНК-то (също цитирам, при това хора, които поне официално не са освидетелствани!), чипира ги и ги следи със сателити, щото си няма по-важна работа. Тема, по която мога да говоря по-спокойно и без да ме избива на насилие, когато съм на поне две водки, не като в момента на едно кафе, така че да я оставим настрани и да си спестим неприятните емоции!

Ако поне веднъж в живота си сте казвали „Една варицела! Какво толкова!“, не ви съдя! И аз наивно вярвах, че варицелата е „какво толкова“, докато не видях как от „какво толкова“ буквално пред очите ми за два дни половината тяло на детето ми се подува и посинява, и дори лекари с десетки години стаж изпадат в ужас от гледката.

На 25 февруари по обяд постъпихме в детското отделение на МБАЛ"Света Петка"-Видин във Видин. На 26-и следобед по спешност бяхме прехвърлени в Детска хирургия - Пирогов. Не помня по-дълго пътуване в живота си, а всъщност пътувахме под три часа! Един от моментите, в които губиш връзка с централата и всичко в теб минава на автопилот. Разумът къса нашивките и отстъпва командването на инстинктите, а тялото минава в режим на оцеляване.

Преди много години четох някаква книга. Нито помня коя беше, нито за какво ставаше дума в нея, но една реплика на някой от героите в нея ми е останала в главата. „Беше толкова страшно, че дори не се уплаших!“ От днешна гледна точка мога да кажа, че въобще не осъзнавах на какъв ръб сме се озовали и че дори сме по-скоро отвъд него. Осъзнавах обаче, че имаме спешна нужда от спасяване. От героите, които да ни издърпат обратно, точно като във филм.

Оказа се, че те вече ни чакат и че филмът ни може би все пак ще има хепиенд.

На първо място благодарности към всички онези прекрасни ХОРА, които ни посрещнаха буквално на прага на детското спешно отделение на УМБАЛСМ "Н. И. Пирогов" начело с доктор Николай Патоков и направиха нищо по-малко от чудо, спасявайки живота не само на Коко, а на още куп хора. Когато спасяваш дете, никога не спасяваш само него, а и всички, които чакат пред вратата или на телефона!

Знам, че това им е работата на всички, но всъщност има един тънък момент, който прави разликата между понятията „работа“ и „призвание“, и той е в отношението. Отношението към пациента, но и към близките му. Онова – човешкото, което видях у абсолютно всеки.

Казват, че за хирурзите има специално място в ада, защото объркват сметките на Бог. Аз предпочитам да вярвам, че те са единствените, които имат привилегията да спорят с Бог и понякога успяват да го убедят, че нищо няма да му стане, ако почака още малко.

Разбира се, няма как да не благодаря на всички, на АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ, от детска реанимация, които шест дни бяха нищо по-малко от личната гвардия на Коко, готова да реагира и при най-дребната индикация за проблем. Не само за него, разбира се.

На екипа в детска коремна хирургия, в чиято отговорност се превърнахме после, за да тестваме професионализма и нервите им в продължение на повече от 20 дни. Доктор Едмонд Рангелов, доктор Стефан Стоилов и всички техни колеги се оказаха и издръжливи, и търпеливи далеч повече от очакваното, но преди всичко професионалисти до мозъка на костите си.

Да не пропусна и медицинските сестри, с които си станахме почти като роднини, но без неприятните странични ефекти от роднинството.

Също и санитарите, които накрая се вълнуваха от изписването ни колкото ние самите с Коко.

Както казах, доброто трябва да бъде казвано и показвано, защото то съществува и въобще не е по-рядко от лошото, дори напротив.

Благодарности дължим и на всички, които не се замислиха след поста на Мама Нинджа, когато имахме нужда от кръводаряване. Някои от тези хора познавам, други никога няма да познавам. Не знам колко са и никога няма да разбира, но знам, че там има една малка армия от наши, лични герои, които буквално са пролели кръв заради Коко, а зад гърба им стояха още повече, готови да направят същото, ако се наложи.

На второто ми семейство – колегите ми от Регионална библиотека "Михалаки Георгиев" - Видин, които помогнаха с много повече, отколкото бяха длъжни, и бяха готови отново да помогнат при нужда.

Също и на онези, които ми писаха, само за да кажат, че са на линия, ако имаме нужда от каквото и да е. Истината е, че нямахме нужда от нищо, просто защото всички, от които имахме нужда, се появиха точно когато трябваше.

Както каза и Коко наскоро, докато разглеждаше един комикс на Марвел за „Пазителите на галактиката“, "супергероите съществуват", разпознавайки безапелационно като своя личен такъв доктор Николай Патоков.

От понеделник Коко вече е в друго отделение – това по изгаряния и пластична хирургия, където да се погрижат за зарастването на последните му рани след операцията, така че все още не е свършило, но смея да се надявам, че най-трудното е зад гърба ни.

Пак ще пиша. Както казах, и доброто, и лошото трябва да са на светло. Предпочитам да държа прожекторите към доброто, докато мога.

Бъдете здрави!

Както се казва, to be continued…