Гласът на Бога

 

Днес стават 7 години, откакто Джоко Росич – човекът с гласа на Бога, си отиде. Тоя глас, който не по слуха, а по душата ти задълбаеше ли, оставяше следи, все едно какво казва. Джоко Росич не говореше – той татуираше завета си във всеки, който имаше късмета да чуе неповторимия му тембър.

Аз не вярвам много в/на Бог, но на него му вярвах. Вярвах, че някога, в древни времена, пак тоя глас е диктувал скрижалите на старателно записващия си Моисей. Отвореше ли си устата, все едно същия тоя Бог, в когото не вярвам, се изправяше пред мен и казваше: „Деца, внимавайте какво правите със себе си, защото вчера, някъде около два следобед, бях на вашите години!”

И тоя човек, дето все си мислиш, че не можеш да го стигнеш, ако ще срещу него да тичаш, той за себе си казваше, че не може да стигне… баща си. Оня сръбски учител, дето през Втората световна война няколко пъти е разжалван в чин, защото по време на атака не залягал пред вражеските куршуми и давал „лош пример” на бойците си.

А мама… Тя е легенда, мама… Мама, която му дава първия урок по патриотизъм, докато обяснява защо врабчетата не напускат родното клонче, независимо колко студено, гладно и трудно е тук на моменти. „Имаме нужда не от патриотизъм от типа „ние, сърбите и ние, българите”, а от патриотизъм като понятие, като усещане, като дълг към родината. Като проклятие за всички, които са си отишли…”

Проклятие не за тия, които потърсиха спасение отвъд граница, а за ония, които са си отишли с душите си. Вътре в себе си са абдикирали от отговорност към род и родина.

И гледаш го, слушаш го, пък се чудиш България ли да обичаш, защото той я обичаше, Сърбия ли, защото огъня в кръвта му беше запален някъде там… И после пак се сещаш за урока по патриотизъм на майка му, а Джоко някак кротко ти обяснява от едно интервю на Валерия Велева: „Аз съм сърбин, много обичам Сърбия, преживял съм тежките ѝ години, но ужасно много обичам България!... Един път… точно, когато бяха започнали бомбардировките над Сърбия, написах статия, която беше озаглавена „Имам един щурав блян.“ Това беше моето отношение към войната. А щурият ми блян беше – моят внук, който е в българската армия, и моят племенник, сина на брат ми, който е в сръбската армия, да ги видя двамата не като роднини, а като войници да седят на една маса и да си пият ракията.”

Май така и не видя бляна си осъществен, което сигурно беше и част от причините за оная скърцаща тъга в гласа му. Много тъга имаше в гласа му! Такава една пълнокръвна, укротена, но коварно дълбока, повличаща тъга… От оная, дето вместо да те срине, кипва всичко в тебе, държи те буден и те пробива отвътре. Кара те да искаш да я впрегнеш на работа и да вдигаш планини. Бута те напред, независимо колко си капнал, и съска: „Мърдай и не ми се разкисвай, че още много има!”. Не случайно все пълководци и самотни бойци играеше. То как да изиграе друго, като не му е в душата!

Когато си Джоко Росич, имаш много причини да си тъжен, „…но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата. Я се сети за едно велико нещо, дето е направено в радост! Било книга, текст, картина. Тъгата е велико състояние!” Той май беше много тъжен човек, защото много и все велики неща направи.

Джоко беше голям актьор – две мнения няма, но преди всичко беше Мъж с главно М. Мъж от една особена, рядка порода, дето хем подчинява жената, хем кралица я прави. Мъж по душа, по кураж, по воля, по отношение – не само към жените, а към всичко. Защото мъжкото не е само спрямо жените и по-слабите – то е начин на живот, светоглед, а не онова другото, дето е само жалко и шумно, но празно като продънена лейка. И няма нищо общо с натрапчивото мъжкарство, с демонстрациите, с пуешкото надуване. Мъжкото е кротко и търпеливо, но силно. То топли вечер с тялото си леглото на сина си в най-студената зима на войната и повлича в мигове на изпитание, точно като оня сръбски учител, който не залягал пред куршумите и давал лош пример. Ей такива лоши примери дано повече има, че нуждата от тях е осезаема, особено днес!

Много можете да научите за мъжкото от Джоко Росич, момчета! Нищо, че него вече го няма сред живите. Достатъчно е останало, за да почерпите пример и философия…

И се постегнете малко в кръста, че с тия смъкнати панталони трудно се възсяда кон! А светът е огромен. Знаете ли с колко много жени не сте били?...

Рожден ден!

 

Днес за 28-ми път навършвам 17.

Така де. Звучи по-добре от „Ставам на 44”. Всичко е въпрос на гледна точка. Във всеки случай е доста обвързващо да си роден на една дата с хора като Боб Марли, Натали Кол и Жа Жа Габор! Само Гери Мур малко скапа нещата през 2011-а! Ама и ден улучи да умре!...

Както и да е!

Откъдето и да го погледнеш, 44 са си половин живот, а може и цял да е. Някои и толкова нямат отпуснати. (Помня и такива хора.) Не знаеш какво те чака зад ъгъла. Дето вика Шишо Бакшишо, „днеска навършваш 40, утре ти дават 40…” Пък и всички сме чували за Клуб 27, нали… Слава Богу, за там не съм достатъчно талантлива, та Кърт Кобейн ще почака още малко, докато ми падне възможност да му се лепна като вечно groupie.

А все едно миналото лято България срита футболния елит и стана четвърта в света, Господ беше българин, вероятно и Дяволът, ако питате германските национали от оная шантава година, а аз – 17-годишна, неориентирана, издивяла за приключението на живота си кандидат-студентка, готова да превземе света по хлапашки, повече с късмет и наглост, отколкото с познание. Така де. Какво познание да си натрупал, когато най-сериозната ти грижа дотогава е била дали някога ще успееш да чуеш Слаш на живо как свири мотив от саундтрака към „Кръстникът”. По възможност – гол до кръста. (Ле-ле, какъв демон живее в пръстите на това момче!...)

Но в един момент започваш подобно на Борхес да осъзнаваш, че „човек остарява твърде бързо, прекалено бързо и помъдрява прекалено късно! Точно когато… вече няма време…” Е, може би не го осъзнаваш толкова талантливо и писателски като него – той все пак е гений, – но го усещаш. Не е от най-приятните преживявания. И ако помъдряването си остава малко относително и въпрос на желание, то остаряването е задължително или поне засега е единствения възможен начин да живееш малко по-дълго.

Обаче пък по-дълго дали е по-добре? Винаги съм вярвала, че качеството е по-важно от количеството, включително и за човешкия живот. Даже най-вече. Че безредието, брокатено бляскавата пъстрота и комерса на младостта са може би много по-ценни от умението да разграничаваш правилно от неправилно и приемливо от неприемливо, което добиваш с напредването на годините. Не че възрастта си няма своите предимства, но младостта не мисли за старостта, а старостта много обича да си спомня за младостта. Това говори достатъчно. Младостта носи хаос в гърдите си, който ражда танцуващи звезди. Не го казвам аз – казва го Ницше.  А в очите ѝ има толкова много място за още и още живот!...

Знаете ли как най-точно се познава възрастта? Не по бръчките. Не и по бялата коса или липсата на каквато и да било. Познаваш по смеха. Когато започнеш да се смееш тихо, сякаш гледаш боричкащи се за близалка деца в пясъчника, значи си видял твърде много, в очите ти не е останало място, а на младостта ѝ е отесняло и си е стегнала куфарите. Или когато изобщо спреш да се смееш. Младостта се смее с пълно гърло, помитащо, неприлично, дори вулгарно. Нейният смях е шумен и буен като прииждаща вода от скъсана язовирна стена. Понякога, около абитуриентските балове, излизам късно вечер на балкона да слушам смеха на онези, които все още умеят да се смеят така. Да крещят от смях, докато отброяват последните 12 секунди от най-младата си младост!

Аз май все още мога да се смея. От време на време – като на 17. Вярно, понякога е по-скоро търсен ефект, отколкото състояние на духа, но важен е рузултатът. Получава ми се! Наскоро един мъж ме попита винаги ли съм толкова усмихната. Казах му, че усмивката е безплатния вход за врати, които нищо друго не ги отключва. И няма значение как изглеждаш всъщност. Усмивката привлича, защото да се усмихваш е лесно, но иска цялата сила на света, особено когато ти се гади от невъзможност. Въпрос на тренировки в крайна сметка! И инстинктивно търсиш да почерпиш това тайнствено познание от онези, които са го овладели. Това го мога. Тук няма как да не се сетя за едно другарче от не много близкото минало, което веднъж ми призна: „Мразя те, да знаеш! Аз трябва да се напия като идиот, за да вляза във филма, а ти без нищо си си все в него!”

Но… Дори и най-щурият филм с времето започва да търпи промени в сценария, освен може би „Дързост и красота”. Друга тема! Предполагам, че е нормално след определен момент да започнеш да посрещаш рождените си дни с все по-противоречиви чувства, да се налага да си припомняш защо точно трябваше да се радваш, че си доживял още един. Остаряването е тегава работа и не всеки се справя блестящо. Факт! Като всичко, и то уморява понякога. Неслучайно е измислен израза „остарява като катедрала” за ония, които го правят както трябва. Талант се иска, особено когато започне да ти липсва лесното на младостта, по време на която даже за да завладееш света не се налагат особени усилия като че ли – достатъчно е да го пожелаеш и да протегнеш ръка, да прегазиш две-три морета, да прескочиш през няколко планини и евентуално като Яков да се сбиеш мъжки с някой и друг ангел. Колко му е!

На мен започва да ми липсва способността да живея абсурдно и безумно. Да имам оправданието, че нямам опит, но пък разполагам с цялото време на вселената, за да го натрупам. Да имам време, за сметка на почти пълната липса на опит си беше о`кей. Сега обаче става все по-трудно да напасна N-годишното Аз от огледалото със 17-годишното от вътрешната страна на клепачите. Даже трите диоптъра късогледство не помагат след определено време. Виж, умерените дози идиотизъм са безценна помощ, когато ЕГН-то започне да натежава.

И… да. Много цели. Нови и нови. Докато имаш сили и желание да гониш цели, старостта само ще ти диша прахта, независимо какво виждаш в огледалото сутрин, независимо колко често се будиш без да си сигурен дишаш ли още. Или пък просто от тичане няма да ти остава много-много време да философстваш излишно за нещата, които така и така не подлежат на контрол.

Та да си пожелая, пък да пожелая и на вас, цели! Минимум поне една галактика звезди за преследване и светове за превземане. И сили да ги гоним с ентусиазма на котка, препускаща след червената точка на лазерния лъч, дори и да е точно толкова безсмислено. Щастието не е в целта, а в пътя към нея, в крайна сметка. Пък ако се налага, по пътя ще спираме от време на време да премерим кръвното – за всеки случай, че то на тая възраст…

………………………………………

А, да. Споменах Слаш малко по-нагоре, пък за малко да забравя най-скъпия ми астрален близнак. Честит рожден ден, Axl Rose! Щеше да е хубаво да не те усещам толкова подобен на себе си в едни отношения и да съм ти доста по-подобна в други. Следващия път може би!...