Колко точно сме независими

За 114-и път на 22 септември – Денят на независимостта – ми се иска да питам хората… А независими ли сте/сме?

Не знам вие как я разбирате независимостта. За много хора е не особено познат исторически факт. В Търново князът прочел някакъв манифест и те ти неработен ден вече 114 години.

Независимостта е преди всичко състояние на ума. Ниво на интелигентност, ако щете. За целта обаче се иска въпросното ниво да е число, значително надвишаващо броя на зъбите. Ограниченият ум никога не може да е независим. Ограниченият ум е твърде зает да мрази, да се страхува, да завижда, да злобее, да твори тъмнина, с която да заразява още и още умове.

Тия дни предстоят парламентарни избори. ОТНОВО! Биг Брадър на национално и парламентарно ниво, с точно толкова безумна селекция от фрийкове, някои от които дори водачи на листи. Да не споменавам поименно, че да не им правя (анти)реклама! Те си се познават по банковите извлечения в част „приходи”. Много се разпознават даже.

А други няколко милиона сме напълно зависими от налудностите им и от финансовите им зависимости. Те поне мразят срещу добро заплащане. За онези, които мразят безплатно, има един много точен израз – „полезни идиоти”. Полезни идиоти, които се оставят да бъдат плашени и вкарвани от една в друга зависимост. Полезни идиоти, за които критичното мислене е твърде голям и напълно ненужен напън. Полезни идиоти, които вярват, че всеки, който тропа правото хоро и кряка за „изконни традиции и ценности”, е патриот. Които са убедени, че ако комшията бие жена си и децата си, това са си „семейни работи”. Които оплакват „тая държава”, докато си хвърлят фаса на улицата и карат с 200 км/час, когато знаят, че наблизо няма полиция. Които сами предлагат двайсетачка, за да си спестят заслужена глоба, а после псуват корупцията. Които чакат на хранилка някой да им построи заводи, да им сложи трудовия договор в ръцете, да ги дундурка и обгрижва като новородени. Без инстинкти и амбиции, ако не броим за амбиция да избуташ още един ден без да си даваш зор. Щото нали… те не са балами! Полезни идиоти, който вярват, че доказани социопати, комплексари и нацисти са ония, дето „ще ни оправят”. Така де, те ако могат, биха и то как само, ама крайният резултата би докарал дори Стивън Кинг и Джордж Оруел до ступор от ужас. Които се страхуват от норвежци, чипове и рептили, а не виждат, че много по-зловещи и съвсем истински вампири са впили зъбки в умовете им и смучат ли, смучат.

Независимите днес ги знаем почти всички поименно. Знаете ли защо? Защото винаги са били, са и ще бъдат малцинство. Толкова са малко, че на практика не оцеляват. Средата не е благоприятна за съществуването им. А останалите продължават да наричат „народна мъдрост” срамни поговорки като „Преклонена главица сабя не я сече!” и да вярват, че дребният селски тарикат Андрешко е положителен герой. Ами не, не е. И Бай Ганьо не е. Нито е забавен. Алеко не е писал комедия – трагедия си е, с елементи на хорър. Ей това докато не го проумеем, Денят на независимостта ще е просто още един почивен ден от календара.

Та колко точно сме независими, казвате?...

Малкото добро

 

За малкото добро, което винаги ще победи голямото зло!

Вървиш си значи твърде рано сутрин, чудиш се кой е идиотът, измислил ранното ставане и работата, уста проклина цяла вселена, докато в ушите ти BOBAFLEX в безумно упорство настояват, че искат да ги погребат с оръжията им, за да застрелят дявола точно между очите, когато пристигнат в ада, и да му покажат какво е да умреш… Нещо такова, де.

Ранна утрин във вторник. Не е времето, в което се случват чудеса. Време, в което се събуждаш с главоболие, и знаеш, че няма да стане по-добре.

Обаче става, стига да имаш очи да не го подминеш. Онова мъничкото, което превръща вторника от вкисната лелка в сияеща хубавица.

Бабата на мъжа ми имаше навик навсякъде из къщата на село, из двора, по первази и ъгълчета да оставя жълти стотинки, за които да забравя. Казваше, че го прави, защото някой съсед може да няма пари за цигара. Ще влезе и ще си намери, за да не се налага да иска. Един вид да спести неудобството и за себе си, и за тях, предполагам. Нея я няма от 2015 година, но от разни ъгълчета на къщата и двора на село все още излизат монети.

Не знам историята зад снимката. Може би някой ги е изгубил, а друг ги е намерил и не е избрал да ги вземе. Или не е посмял – на две крачки от църквата „Св. Димитър“. А може би нарочно са оставени там. Дребни пари са – вярно, но за някого може да са онова, което не достига за… Би било твърде предвидимо да кажа „за хляб“. Да кажем за едно кафе като финален щрих в преобразяването на вторника. Или една цигара, както казваше баба, като спасителна сламка в бурното море на ежедневието. Абе нещо не толкова драматично като хляб, но не по-малко ценно на моменти.

Подминах ги, пък се върнах да си ги запечатам на снимка, която да ми припомня, че понякога нещо съвсем дребно като жълтите стотинки например може да е разликата между вторник и… вторник.

P. S.: Не ги взех. Не пуша. Но усещането беше като да съм имала животоспасяваща нужда от точно толкова, точно в този момент… и съм ги намерила. И вторникът стана… вторник. Но различен. Добър!

Под дъжда

Трябва да е било някъде 2011 година, ама още го помня и, като се сетя, започва да ме наболява ниско долу отзад.

М-не, не е това, дето току-що си го помислихте. Засрамете се, да му се не види!

И така, лято е. Напуснала съм престижната работа в библиотеката преди две години и съм започнала далеч не толкова престижната, но – оказва се – два пъти по-доходоносна като шивачка. Като се сетя за оня период от живота си винаги, се сещам и за една бивша и настояща колежка, която също е шила дрехи и пръсти преди да издрапе до библиотеката: „Еб#м ти висше образование! Като шивачка вземах два пъти повече!” Фактите са си факти, но не за това ми е думата.

Та сутрин е, лято е, време твърде женско. Когато излизам, слънцето изгрява с кеф. Аз съм по секси черно потниче, камуфлажен панталон и…. джапанки. (Знам какво си мислите. Не си го и помисляйте, ако искате да оцелеете до следващия си рожден ден!)

Докато да пресека булеварда, на слънцето вече не му е кеф. Някой там горе явно е направил фундаментална грешка, когато жена му е задала ВЪПРОСЪТ: „Мислиш ли, че съм напълняла?”. Съответно докато преполовя пътя, вече се е видяло, че ще ни заплющи не просто дъжд, а библейски потоп.

Предприемам предварително обречен опит да изпреваря времето. Неуспешен, разбира се. Дъждът ме хваща буквално по средата на дестинацията. Нито е да се върна, нито да продължа. Чадър нямам. Единственият ден в годината, в който съм решила, да го забравя, разбира се! Що пък да не улуча деня, в който Ной ще пише продължение на Библията! И като си знам късмета, няма да съм сред спасените на кораба му. Не че нещо, ама не вярвам да успее да ме причисли към някой вид категорично. Поне десетина пъти в живота ми съм чувала да се чудят: „Що за човек си ти?!” и последваща констатация „Ти не си човек!”.

Накъдето и да тръгна, ще прогизна, така че звъня на мъжа ми. Да скача в колата и да ме спасява преди да съм станала на земноводно. Пък и като си знам късмета, нищо чудно да ме удари гръм, докато ония горе се разберат Е ли дебела госпожата или не е.

Мъжът ми не вдига. Супер!

Подслонила съм се под козирката на едно кафене, която даже себе си не успява да опази от пороя. За около 8 секунди прогизвам до гащи, така че просто въздъхвам и решавам да продължа. Мога да си злобея и по пътя, после ще убивам! Все пак работя в шивашка фирма. Това – не във връзка с убиването. Като пристигна, все ще изровя някой чифт бракувани панталони или поне парче плат да се преоблека. Не е като да не са ме виждали по бельо колежките. Не съм от срамежливите.

Точно след две минути започвам да намирисвам на мокра овца. Не стига, че ме вали порой, ами и поради лятната жега, в комбинация с влажността, се потя за трима.

Вече съм се предала и просто искам да додрапам до фирмата. Не знам защо – логиката казва да се прибера вкъщи. По време на бедствие не очаквайте много адекватни реакции, а при мен – по принцип не очаквайте!

И тъкмо съм стигнала – прогизнала и злобна като настъпен кротал – до едно кръстовище, когато…

Не съм сигурна какво точно се случва всъщност. Там има много дървета, на които като цяло се радвам, когато температурата мине 20 градуса по Целзий, но точно в момента от цветовете им е нападало по тротоара нещо ужасно лепкаво и хлъзгаво. Стъпвам по-смело от необходимото и…

Значи падането е въпрос на майсторство. Неслучайно в уроците по разните там бойни изкуства и силови спортове е ключов момент. Аз никога нищо не съм тренирала, което значи, че като падна, падам а-а-адски впечатляващо и самоунищожително. Проклетите джапанки се хлъзгат и двете в един и същи момент. Даже помня как се изравняват с носа ми, колкото и да оре в облаците въпросният по принцип. Че и го задминават!

Съответно пльосвам се по г… Добре де – гръб… гъз, мамка му! Мъжко падане отвсякъде!!! Плясвам се по гъз в някаква противна лепкава гадост, дето… Със замах и елеганс, непостижим и при най-добро желание!

А в един от входовете на съседната кооперация са се свряли двама младежи, очевидно излезли от съседния фитнес-клуб. Здрави момчета, дума да няма! Определено по-здрави от мен, ама аз съм на ръба на пълното озверяване, че и далеч отвъд, което си е неоспоримо предимство. Дели ни един чемшир и направо ги виждам как проточват вратове да видят какви ги върша в това бедствие.

И докато се търкалям и пързалям в оная мизерия, си мисля: „Само някой от тия да се е подсмихнал, ще му пусна кръв, кълна се!!!” Не посмяха да се засмеят. Един чемшир явно не е достатъчно сигурна защита. И не е, повярвайте ми!

Изчезнаха, не разбрах как и накъде. Много бързо стана!

И точно в тоя сюблимен момент ми звъни телефонът. Мъж ми!

Кротвам се смирено под пороя на една пейка в очакване онези двамата да си подпишат смъртните присъди и вдигам.

-              Да?

-              Здрасти, мило! Аз чух, че ми звъниш, ама като видях какво е времето навън, реших, че е по-важно да прибера прането от терасата. Какво става?

Хич не ми пука, че върху мен се изливат кофи с вода. Не ми пука и че тая лепкава гадост е навсякъде по мен. Искам някой да умре.

-              Все тая! – докарвам членоразделна реч някак. – Вземи едни панталони и чифт гащи и идвай на кръстовището на „Кокиче”!

-              Гащи?!... – недоумява той.

-              Гащи!

Нямам сили да обяснявам, а той инстинктивно долавя, че не е моментът да пита за подробности.

Затварям, щото от злоба ми трепери и косата, и не се знае колко невъзпитана мога да стана, та просто сядам и си чакам. Отгоре ми се излива потоп, ама не ми дреме. Прогизнала съм и съм мръсна като за три световни бедствия напред.

Разгеле, по едно време спира старото ни „Пежо”, дето миналата година замина на вторични. Отварям врата със замах и мъжът ми като ме видя в тоя ми бедствен натюрел, направо рече и отсече:

-              В тоя вид?!... В колата?!?!?!... Не!!!!

-              Ти бъзикаш ли се с мене, бе?!

-              Чакай!

Извади от багажника една плажна хавлия, която си пазим за семейни вечери под звездите, дето почти никога не се случват по план, просна я старателно на предната седалка и чак тогава ме пусна да вляза.

А оня ми ти дъжд си ме пере, не е като да не е. Вие да не си помислихте, че е спрял?!... Ама злобата ми вече се е трансформирала в някакво извънземно дзен-състояние, в което ми е все тая дали ще ме вали още пет минути или ще убия някого.

Влизам аз и той тръгва към фирмата, а аз смъквам всичко мокро, мизерно и лепкаво от мене и оставам по сутиен. Буквално!

-              Ей сега само ни трябва да ни спрат катаджиите – подхвърля той.

-              Вервай ми, мило… ако сега точно ни спрат катаджиите, ще има мъртъвци! – съскам, докато се опитвам да вляза в сухите гащи, които е донесъл.

Как да е, пристигам на работа, в сухи гащи и панталон, който ми е твърде широк, поради което се е наложило да го привържа с парче въже за простир за пране, щото колан нямам, разбира се. И една от колежките, дето пуши на входа, ми вика:

-              Ми то в тоя порой ли? Шефа рече, че няма проблем да почнем по-късно. Що си бързала толкова? Ти как всъщност стигна дотук?...