Аз и кафето

 

За някои хора сутрешното кафе е ритуал. За мен е животоспасяваща процедура. Вярвам, че някой ден добрата рецепта за приготвяне на кафе ще намери място в учебниците по спешна медицина и ще бъде доказано, че сутрешното кафе спасява животи – не само на онези, които го пият, но най-вече на останалите. А дотогава…

Денят не започва преди да си вдъхнал ОНЯ аромат, който вдига и мъртвите, превръща ги в нормално функциониращи, мили хора, които не ти крещят, не се опитват да те ухапят или убият, само защото си им казал „Здравей!” например. Настройват чакрите в работен режим и, най-общо казано, крепят основите на обществото ни. Част от мен вярва, че ако някой ден кафето изчезне, с цивилизацията ни е свършено.

Наскоро така се случи, че благодарение на приятелка попаднах на Ведра кафе. Като всеки самоуважаващ се скептик, два-три пъти подминах рекламите, ама накрая… то сЪрце кафеджийско не трае. Викам си „Поръчвам, пък ако ще свЕт да сврши!” И поръчах. Посреднощ. Щото аз импулсите само посреднощ ги хващам. Денем съм си нормална, особено след първата доза кофеин. Мартина Лазаревич, ще ме прощаваш, ама аз така функционирам. Биологичният ми часовник работи по часовата зона на Ню Йорк. В Ню Йорк обаче си нямат Ведракафе. Техен проблем!

На другия ден уточнихме подробностите. Щото аз съм на оня хемингуейски принцип – „Винаги изпълнявай обещанията, които си дал на пияна глава. Това ще те научи да си държиш езика зад зъбите!”… Или нещо подобно. Аз малко съм го перефразирала. Винаги изпълнявам обещанията, които съм дала след 23:00 часа вечер, все едно с алкохол или без. В случая – без. Ама и без кафе, което на практика си е почти същото.

И така, два дни по-късно получих нещо повече от кафе. Получих ОТНОШЕНИЕ с дъх на кафе и канела! Получих аромат. Получих усещане за принадлежност.

Да, кафето е страхотно. СТРА-ХОТ-НО!!! Струва си всяка глътка.

Но не това е важното може би. По-важното е, че хората, които стоят зад него са СТРА-ХОТ-НИ!!! Защо? Защото не са просто дистрибутори. Те са магьосници, които знаят точната комбинация на всеки от клиентите си. Точната комбинация щастие, точната комбинация дзен!

Те знаят как да опазят цивилизацията ни читава, напук на пандемии, войни и природни бедствия, особено в условията на хоумофис с две и повече деца наоколо. С чаша кафе!

Участие във "Вечерта на Иван Кулеков"

 

По-добре късно, отколкото никога, казал някой по-умен от мен. Абе за някои неща по-добре никога, отколкото когато и да било, но това е тема за съвсем друг случай, не и този обаче.

По-добре късно, отколкото никога искам да се похваля… Да, отново! Не ми подбелвайте очички така театрално – I see you!!! Иначе ще се върна с тризъбец!... Та да се похваля, макар и със значително закъснение, за което може би дължа извинение на Nikolay Terziyski, който беше главния виновник нещата да се случат.

Та! Миналата – 2021 г. – за Денят на библиотекаря (11 май е, не си правете труда да ровите тепърва в Гугъл!) моя милост някак си без да иска (Глупости! Много си го исках даже!) се оказах гост във "Вечерта на Иван Кулеков" и на Ники, а крайният резултат можете да видите в това видео, ако имате време и най-вече желание.

Длъжна съм да кажа, че Иван Кулеков е един от умовете, на които винаги съм се възхищавала, но които не съм и допускала, че мога да видя на живо, пък и даже да си говорим за МОЯТА книга „И будителите били хора”. Всъщност за НАШАТА книга, Maria Peeva! И за библиотеката. И за книгите въобще. Е, и за сърцето на Алеко Константинов, която част от разговора безкрайно съм благодарна, че не влезе в крайния монтаж, защото иначе сериозно щеше да ми пострада и имиджа, и самочувствието, и наглостта. Човек се учи докато е жив. Понякога – по не особено елегантен начин явно, както аз в случая, но пък си запомних урока.

Колкото до Николай Терзийски, с него тепърва се надявам да имаме нови и нови срещи, вече по линия писателска, библиотечна и читателска, защото за него тепърва има да се чува все повече и все по-хубаво.

Както и да е!

Благодаря за поканата, за безценното преживяване, за страхотното отношение от целия невероятен екип на предаването и за възможността да кажа дори и само една малка част от нещата, които ми се иска да споделя за книгите. Не само моите и всъщност не толкова за моите всъщност!

Само една молба за следващия път… ако такъв има, де. Моля ви се, бе, хора, няма ли начин да ме снимате от някакъв ъгъл, дето да изглеждам поне с 20 кила надолу? Щото с диетата засега нещата не ми се получават добре. 🙂