понеделник, 30 декември 2019 г.

Равносметки някакви...


И ето ни отново с двата крака във времето за равносметки, депресии и неизпълними обещания към себе си и света!
Обичам равносметките, макар понякога да ме докарват до настроение за световна инвазия и/или масово изтребление.
Равносметка 1: Хората без чувство за хумор ме дразнят.
Равносметка 2: Хората с IQ около и под това на тухла четворка ме дразнят.
Равносметка 3: Хората, вярващи, че на света наистина му пука за тях персонално, ме дразнят.
Равносметка 4: Хората без реална самооценка ме дразнят.
Равносметка 5: Хората с високо самочувствие без съответното покритие ме дразнят.
Равносметка 6: Невежите ме дразнят.
Равносметка 7: Кресливите невежи ме дразнят.
Равносметка 8: Като цяло шумните ме дразнят.
Равносметка 9: Безотговорните ме дразнят.
Равносметка 10: Хитруващите на дребно ме дразнят.
Равносметка 11: Тарикатите ме дразнят.
Равносметка 12: Лесните ме дразнят.
Равносметка 13: Абе май повечето ме дразнят.
Въпреки Равносметка 13, склонна съм на известна доза толерантност… въпреки че всичко е строго субективно.
Обаче най-трудната за признаване Равносметка е, че явно не съм чак толкова бяла и добра, колкото ми се иска. С други думи, обичам и аз да дразня тези от по-горните Равносметки. Не просто обичам – имам нужда от това, защото вярвам, че така трябва. Вярвам, че невежеството и глупостта не бива да бъдат подминавани с мълчание, защото мълчанието пред тях води до страховити последици в локален и световен мащаб.
На всички тях неизменно ми се иска да залепя на челото по едно копие от тази снимка.




Да, това сме. Дъщерите и внучките на вещиците, които не успяхте да изгорите. И винаги ще бъдем някъде около вас. Някъде около страховете ви. Някъде около въображаемите ви врагове. Някъде около несъществуващите заговори и конспирации, от които ужасно копнеете да сте съставна част. Някъде около непосилността на ежедневието ви. По ръба на нервната ви система. Отвъд способността ви да признаете, че светът се е въртял преди вас и ще продължи да се върти след вас.
Но…
Уссссаааа!...
Relax!...
Празници са. Да бъдем с една идея по-добри! Аз имам нужда от вас, които ме дразните. Имам нужда да стимулирате и предизвиквате чувството ми за справедливост, за (не)търпимост, за човечност, за емпатия. Имам нужда да ме предизвиквате, за да знам, че не съм изгубила онази част от себе си, която смятам за най-ценна – способността да съм Човек, а не страхливо подобие. Така че може би все пак трябва да завърша с благодарност – че ви има вас, за да си сверявам часовника, докато се дразним взаимно.
В това отношение 2019 г. беше повече от успешна. Много хора ме подразниха за тези 12 месеца, но и аз много хора подразних. За 2020-та – както дойде. Пожелавам си по-малко дразнители все пак. И за мен, и за вас.
Весели празници! Поне колкото моите! 

сряда, 18 декември 2019 г.

Първите седем - навършени!

Резултат с изображение за седми рожден ден


Днес Престолонаследник №1 приключва онзи митичен етап от живота си, който уж бил определящ за всеки човек. ПЪРВИТЕ СЕДЕМ! Тоест, според психолозите, каквото сме успели с баща му да направим ОТ и ЗА него досега, това е. Оттук нататък са довършителни дейности.
Честно казано, не вярвам някога да добия увереност, че в основите няма допуснати грешки. Надявам се само да не са фатални, за да няма срив в конструкцията след някоя и друга година, когато в играта влязат и хормоните, пубертета и всички останали прелести на порастването.
Престолонаследник №1 е моето Чудо. Другото му име е Хаос. Абсолютен, пъстър, шумен, емоционален, щастлив, неподлежащ на никакъв контрол и описание Хаос. Още помня първия път, когато го видях и си помислих нещо от рода на: „Ле-ле! Ама то е истинско!” И някак си дълбоко се усъмних, че без подробни инструкции за употреба ще се справя с него. Все още изпитвам сериозни съмнения. Чувам, че било нормално.
Седем години, а все още не мога да реша как се чувствам. Понякога се чувствам като на фронта. Ранена и уморена до смърт. А някой ми крещи в ухото „Атака!!!” Друг път пък съм като в ситуационна комедия. А има ги и моментите, в които просто се сещам за онази фраза (не помня автора)… „Господ ще ми прости номерата, които му играя, защото и аз съм му простил номера, който ми е изиграл” или нещо в този смисъл. И да – научих се да държа под контрол запасите от вино и водка вкъщи.
Любов от пръв поглед?...
Глупости! От пръв поглед е само страхът. Страх, че изобщо, ама изобщо никаква идея нямаш какво да правиш и как да поемеш такава отговорност. То детето, особено първото, си идва без инструкции за употреба, без упътване за безопасно ползване, без правила за отглеждане. Любовта идва доста след шока, ужаса и определено след момента, в който сте се зарекли „Никога повече!”.
Обичам децата си, но майчинството е друга работа. То не е за обичане. То те размазва. Прави не само психиката ти, а всичко в теб на пихтия. Всеки ден. И не е за всеки. Каквото и да ми обясняват за човешки права, никога няма да приема, че е изконно право да имаш деца. Някои просто не ги бива за това. Дето се вика, те едно цвете не могат да отгледат, какво остава пък за дете. Други нямат желание. Трети се връзват на изтъркания номер „така правят хората”, само колкото да разбират, че това не е за тях и да съсипят нечия съдба в качеството си на родители.
Но за Престолонаследник №1 ми беше думата, дето днес навършва седем.
Той винаги е бил изненада, още от преди да се роди. До последно например на ехографските прегледи „лъжеше”, че е момиче. Момиче, та момиче, а накрая – Честито момче! И от тогава си е все така. Все някак извън рамките и очакванията, извън плановете, извън правилата. Върви си по свои някакви норми и правила, при това с най-широката усмивка на света. И въобще не му дреме, че някой има други идеи за него.
Все още си спомням как, едва проходил, гони бабите с пазарски чанти из квартала, дърпа ги и вика: Ам, ам!”, ровейки из джобовете им за захарчета и бонбони. Как почервеняваше от гняв, че не може да говори, а има да каже толкова много неща. Как след като проговори, вече не млъква дори и насън. Как по улиците крещи след всеки мъж в червен работен гащеризон „Татиииии!...”. Как изтърси на група мъжаги с огромни мускули „Глиган!”, упражнявайки току-що чутата нова думичка. Как подробно разпитва един господин как е възможно да си е изгубил едната ръка. Как изби един зъб на баща си още преди да е проходил. Как тъпче в устата си пълни шепи със земя от градината на прабаба си, а после с рев се възмущава, че това не е вкусно. Как се върна веднъж с разбит нос, защото една ограда беше паднала върху него. Как ми обяснява, че като порасне ще работи най-хубавата работа – да чисти улиците, – защото да чистиш е хубаво, нали, мамо?... Как се клатушка, навлечен в космонавтчето си, събира камъчета по улиците и ги тъпче в чантата ми, припявайки си „Каме-е-ей, каме-е-ей!...”. Как обикаляме с часове и дни всички строителни площадки из града, за да гледаме багерите докато работят…
И това Зеленооко Чудо, този неизчерпаем източник на енергия, онзи ден на коледното тържество в училище успя май-май за пръв път в живота си да седи мирно един час. А успя, защото си намери Момиче.
-                    Мамо, много хубава дама! – прошепваше ми през рамо от време на време с блеснали очички.
А после продължаваше да я гледа с възхищение, да я гали по косата, да чопли лъскавите пайети от рокличката ѝ, да ѝ шепне на ухо…
Та да. Този именно Хаос порасна още малко. Не го осъзнава, макар от време на време да ми споделя с въздишка, че иска отново да е малък „като Сашко” (брат му е на три и половина, а за неговия незабравим трети рожден ден писах ТУК). Не осъзнава, че етап 1 от живота му е завършен. Започва етап Пореден. А аз го гледам и виждам онова пухкаво бузанче от преди седем години, малко по-голямо от един хляб. Една шепичка живот. И не знам дали той ще успее с годините да запази поне няколко частички от детето в себе си, но аз съм запазила много заради него.

четвъртък, 5 декември 2019 г.

Едно кръщение и малко вяра

Резултат с изображение за свето кръщение забавно


За кръщението на Престолонаследник №1 съм разказвала вече тук. Дълго време след това получавах астматичен пристъп само при мисълта за второ такова приключение. А се зададе и появи Престолонаследник №2.
И при най-добро желание не знам дали мога да твърдя, че съм вярваща, а пък за религиозна абсурд. Относно религиозните ми убеждения и колебания мога да напиша нещо с обема на „Война и мир” (по две), но накратко да кажем, че в едно друго време вероятно щях да съм първа писта към аутодафето.
От своя страна таткото на Хуните… Пардон!... на Престолонаследниците… е наследил една умерена склонност да следва поне общоприетите християнски традиции, така че за него се оказа важно Хуните… така де… Престолонаследниците да са поне кръстени, ако не друго. А аз държа на хармонията вкъщи.
Та след около три години и половина (четири, ако броим и подготвителния период преди раждането) най-накрая реших, че съм готова да поема предизвикателството за втори път. Реших го горе-долу на принципа, на който решавам да отида и на зъболекар: отлагам, отлагам, пък в някоя прелестна сутрин се събуждам и хуквам. Сега или никога! И общо взето гледам да съм по-бърза от мисълта да се откажа.
Та значи на 21 ноември решавам, че на 23-ти детето трябва да бъде въведено в лоното на БПЦ. Така и така си му е имен ден…
Ако трябва да съм честна, една част от мен тайничко се надяваше свещеникът да ме отреже с мотива, че те тия неща не стават така от днес за утре. Той обаче прегърна идеята, с което даде старта на един направо невъобразим шопинг-маратон. Как, по дяволите, се обезпечава с всичко необходимо едно кръщене в рамките на 24 часа?!...
Ами… така. Някак си. Не помня как, ама съм го направила. Помня само, че цял ден шляпах из локвите, валя ме дъжд, влачих камара торби с покупки като керванджийска кобила и сърцето ми се свиваше в едно с белите дробове в спазми при мисълта за предстоящия кански рев в църквата. След опита ми с големия син, който откара в юнашко дране около два часа и половина и почти ме докара до нервна криза, направо не смеех да предположа малкият темерут с колко щеше да ми съкрати живота.
Разбира се, нищо не мина така, както очаквах, а аз очаквах нищо по-малко от малък личен Апокалипсис, обилно гарниран с рев и писъци, част от които моите собствени. А се получи всъщност един почти съвършен ритуал, за което моята заслуга беше скромна – само от време на време съсках на Престолонаследник №1 да млъкне и да спре да обяснява на баба си и дядо си, че тука е тъпо и иска в детския център. Заслугата всичко да мине като по учебник всъщност принадлежи изцяло на свещеника.
Честно! За пръв път в четиридесет и там на колкото съм години попадам на свещеник, който да предизвиква у мен само симпатия. Не че съм попадала на много де. За разлика от някои хора, аз не страдам от необходимостта да демонстрирам фалшива вяра, като се сещам за църква от Великден на Коледа. Не мисля, че е честно. Пред кого – не знам. Пък и само пред мен самата да е, пак не е честно.
Не че съм някакъв заклет атеист. По-скоро се броя за умерено съмняваща се във всичко и всеки, особено в онова, което не мога да видя, пипна, чуя, подуша… Абе сещате се. Око да види, ръка да пипне. И ако зависеше от мен, не съм сигурна, че щях да си причиня дори първия път приключението „свето кръщение”.
За протокола: кръстена съм. На 19 години. Заслугата отново не е моя – просто делях една стая със студентка по богословие и тя в един момент ме убеди, че не е окей да живее с недокръстена еретичка като мен, а пък на мен ми беше все тая, само мир да има.
Та да се върнем в настоящето! В настоящето, както казах, може би Бог реши да ми докаже съществуването и способностите си, правейки чудото кръщелникът да си трае кротко в моментите, в които очаквах да продъни църквата от писъци. А той го може. О, как го може!... Кръщелникът имам предвид.
Безкрайно милият отец обаче успя! Успя, бе! Грабна го!...
Малкият го изслуша горе-долу внимателно, не се опита да го ритне или наплюе, не му изтърси нещо от редовния си репертоар за подобни случаи (срам ме е да го цитирам дори само за да дам пример!).
И най-голямото чудо: ПОЧТИ без да предизвика ответни ревове, отецът успя да му отреже няколко къдрици според изискванията на ритуала. Почти без ревове от страна на Престолонаследник №2 нали… Да не си помислите сега, че сме разплакали милия отец! Грях ми на душата! Чак такава проклетия дори Престолонаследник №2 не е. (Добре де. Може и да е, но в случая се държа в рамките на приличието.)
Единственото, което предизвика шумно негодувание у централния герой на тази сцена, беше необходимостта да бъде съблечен по гащи в един момент. Той НАИСТИНА МРАЗИ да го събличат, освен ако не е за плаж или за душ! Е, те тогава рева. Ма рева ви казвам. Кратко, но качествено. Даже на снимка се имам с красноречиво страдалческа физиономия, но няма да я публикувам. Като го опаковахме пак, млъкна и после само гледаше кръвнишки и с подозрение.
Сега! Ще ме питате от какъв зор тогава се навих на всичко това, че и на децата да го причинявам. Защото те очевидно не разбират идеята за вяра, религия, църква и прочее.
Основната причина е, че това се оказа важно за таткото на хуните. Така де, на Престолонаследниците. А щом е важно за него, значи е важно и за мен. Мисля си, че по този начин функционира семейството – с взаимни отстъпки, компромиси, търпимост, а защо не и опити да разбереш другия. Аз искам да разбера неговата вяра.
Всъщност не знам дали все пак не съм вярваща. Защото колкото и да го отричам, всъщност вярвам в нещата, които религията, християнството в частност, Църквата символизират. Вярвам, че каквото повикаш, такова ще ти се обади. Вярвам, че в този живот има възмездие. Друг е въпросът, че понякога предпочитам да се погрижа сама за него, вместо да чакам на съдбата, небето или Господ. Вярвам, че понякога доброто е най-качественото отмъщение.
Ако това ме прави вярваща, тогава моля! Значи съм такава. Има обаче важно условие. В моите разбирания вярата и религията имат много малко общо. Вярата е онова, което след тежък ден те кара да си кажеш „Утре ще е по-добре”. Не религията. Вярата е онова, което те кара да даряваш пари за лечението на безнадеждно болни хора. Вярата е онова, което виждаш в широко отворените очи на децата, докато ги баламосваш, че има дядо Коледа. Вярата е онова, което те кара да скочиш във водата да спасяваш давещ се човек… без самият ти да умееш да плуваш. Вярата е онова, което те крепи след смъртта на скъп човек. Вярата е онова, което те превежда през минни полета, през граници, през половината свят в търсене на спасение
Вярата е онова, което те запазва, когато всичко останало е в руини. И без да съм религиозна, това искам да дам на децата си. Вяра. Не религия. Най-обикновена вяра… в собствената им сила утре.