Власт на народа ли?!... А ако помислим пак?...

Тези дни все по-често и натрапчиво ми изникват асоциации с едни други времена, които – за щастие – вече ги помним само като историческа фактология. Но ми се струва, че много народ не само ги е забравил, а дори въобще не ги е знаел.

Чувам разни надъхани типове да зоват за „власт на народа”. А аз – понеже съм си читанка – се сещам за едни други времена, когато пак „власт на народа” са искали. И са я получили. А резултатът е бил… майко мила!

За да не мъча повече не особено силните по история… за времето около и непосредствено след 1944 г. говоря. За онуй митично чудовище, наречено Народен съд от хора, които просто са си търсели легален начин да убиват неудобните, неприятните, несъгласните и въобще ония, които са ги издразнили някога с нещо.

Издадените смъртни присъди по силата на Народния съд са 2 618.

Само за сравнение – Нюрнбергският процес издава едва 11 (правилно прочетохте – единадесет!) смъртни присъди срещу висши нацисти, а в Япония са 7.

Истината е, че жертвите на т.нар. Народен съд само в първия месец след „узаконяването” му са 28 000 души. От тях – 18 000 са висшистите, ако това има някакво значение. Всъщност има. Има дори огромно значение.

 Та да се върнем на тоя сладък бонбон „власт на народа”! Ма как само сладко се топи на езика, а! Едно такова… революционно му става на човек, почти като когато гаврътне на екс четвъртата ракия в кръчмата и се сети, че е наследник на Левски и Раковски. Не, не на Георги Димитров и Димитър Благоев, щото… нали… ясно стана, че те не са били чак такъв пример, за какъвто ни ги пробутваха, ами на Левски и Раковски, щото тяхната слава никой все още не я оспорва.

Сега вероятно ще скофтя нечий квартален патриотичен порив, но… „власт на народа” всъщност е политкоректния термин за „пълна анархия”. Защото народът власт никога не е могъл да упражнява – цялата човешка история го доказва. Не и ако няма кой да го организира в една хомогенна маса. Демек „лидери”. М-не. Онези, които крещят за „власт на народа”, въобще не са и никога няма да бъдат „лидери”. Дворно куче никога няма да стане алфа-мъжкар във вълча глутница, колкото и да вдига врява. Те първи ще бият отбой и ще гракнат, когато попаднат във властта на народа. Все така става. Защото власт на народа означава власт на всеки както му е кеф. Тънката уловка е, че почти няма да откриете някой, който да е на същия кеф като вашия.

И к`во правим после?... Народен съд, разбира се. На кой както му е угодно. Ама угодното за мен няма да е угодно за мнозина други. И обратно.

Историята на същия тоя Народен съд е доста показателна. В крайна сметка пак останали инакомислещи, наложило се да поизчакат едни 45 години, но… Voila! Дочакват `89-та. На едни им кеф, на други не…

Сега други едни дребни партийни образувания гледам… заиграват се със същите бонбончета… Власт на народа! И народът се подлъгва, мисли си, че шоколад му дават, пък то… само цветът същия, ако ме разбирате правилно, ама вкусът…

Аз власт на народа не искам, щото народът е доказал, че с власт в ръцете е еб@х ти шизофреничното копеле с картечница! Искам власт в ръцете на хора, които имат капацитета и манталитета да я вкарат в полезна дейност. А сега в каква партийна окраска ще са оцветени ми е абсолютно все тая. (Това – на вниманието на онези, които по волята на условния рефлекс сега ще скокнат като „златните момичета” на Нешка и ще ме обявят за гербер, комунист, седесар, цесекар и каквото там още се сетите!!!)

НЕ искам шумни кресливци с големи кошници патриотарски дивотии, които хвърлят по митинги и протести както шаферките мятат шепи ориз пред младоженци!

НЕ искам хора, които са се проваляли пак и пак през последните 30 години на „проби и грешки”!
           НЕ искам и такива, които не са се проваляли все още поради единствената причина, че все още не са имали достъп до властта, но е ясно, че ако им се даде възможност, трясъкът  от провала им ще е по-епичен от експлозията на Кракатау през 1883-та.

НЕ искам хора, които дрънкат популистки врели-некипели и размахват юмруци по площадите, мислейки се за партизански войводи, току-що превзели селската мандра!

НЕ искам и такива, дето си мислят, че да управляваш държава е същото като да правиш концерт на Планета Пайнер!

НЕ искам фашистки, расистки, нацистки отрепки!

НЕ искам религиозни фанатици!

НЕ искам скандалджии и лаладжии, разчитащи на Костинбродски номера да ги изстрелят по стълбичката!

НЕ искам чичковци и лелки, запълващи иначе свободното си време с футболни мачове и турски сапунки, да ми обясняват, че са абсолютно наясно как да оправят държавата, света (и комшийката ей така – между другото) – само власт да ми дада-а-ат!...

НЕ искам фалшиви моралисти, криещи дребнодушието и страховете си зад кухи фрази като „традиции”, „изконно” и „патриотично”!

НЕ искам страдащи по „доброто старо време”, все едно комунистическо или царско-господарско!

Искам власт в ръцете на космополити! Не такива, които ще се загръщат в трибагреника и ще крякат под лъвовете на Шипка покрай 3 март „България над всичко!”, а такива, които ще работят за достойно място на България на световната сцена. Искам хора, които ще гледат напред в бъдещето, а няма да търсят утеха в героично минало.

Ето за такива си струва да се бориш, да крещиш, да ти отупат прахта от дрехите под колоните на Министерски съвет, да те замери Беновска с ябълка… и дори да изтърпиш интервю на Ива Николова.

Един рожденник на 142 години!

Интересно! Толкова много военни, при това генерали на висши позиции в държавата, а не чух нито един от тях да се сети, че и да отбележи, че днес, на 20 юли през 1878 г. с указ на княз Александър Дондуков-Корсаков е създадена Българската армия. Не говори добре за военните ви качества и достойнства, уважаеми! Той и Министърът на отбраната свенливо си замълча или поне аз не чух да го е приел много лично…

Ама недейте така, бе, господа! Тя армията не е дама, че да ви е кофти да ѝ напомняте за възрастта.

Наличието на армия, правото да сформира своя такава е един от най-категоричните символи на независимостта на една държава. Всички знаем какво се случва с Императорската армия на Япония при капитулацията ѝ след Втората световна война. Е, добре де – може би не всички. Ами разформирована е. А на Германия е забранено от победителите да формира Генерален щаб, защото се смятало, че той бил основен инструмент на германската агресия по време на двете световни войни.

Тоест при загуба на война, при застрашена независимост, една държава първо се сбогува с армията си. При възход – обратно. След правителството първо армия се сформира.

Е, днес, на Илинден, нашата армия има рожден ден.

Не, бе. Хайде по-кротко с политическата активност!

Не Министърът на отбраната, а Армията – повтарям! Тя е била преди този и преди предишния и въобще тя – армията – няма нищо общо с министрите, правителствата и властниците. Като се замислите, тя е изнесла България на гърба си. Строежи, пътища, конфликти с малка и средна интензивност, бунтове, бедствия, мисии, междусъседски войни, национални катастрофи, сриващи се обществени строеве и системи… Все тя. Все ония безименни момчета, дето като ги видиш, все едно от калъп извадени, а всъщност…

Аз в армията не съм била. Дано и не се налага да бъда, защото ако се случи, ще е по необходимост – за доброволчество вече съм прехвърлила пределната възраст! Ама утре, ако стане някой твърде голям сакатлък и се окажем в ситуацията на някои наши съседи от преди двадесетина години, предполагам, че болшинството първо за армията ще питате. И няма да ръсите тъпи майтапи за двата кораба/изтребителя.

С армията шега не бива. През `89-а Петър Младенов го усети на свой гръб. Една неволно изтървана реплика („По-добре танковете да дойдат.”) му струва президентския стол. Тогава пак едни хора викаха на площада „Мафия!”, „Всички вън!” и т.н. Но да не подхващаме пак темата за настоящето, което натрапчиво повтаря за кой ли път ненаучените уроци от миналото! Не за това ми е мисълта.

Българската армия е онзи вълшебен щит, който опазва България вече повече от век във врящия казан, наречен Балкани. Ние тук си се знаем. Кръвта кипва от нищо и се пролива от още по-малко. То не бяха междусъюзнически войни, то не бяха разцепления на държави, борби за независимост, преразпределяне на твърде малка територия между твърде териториални съперници… Оцеляхме. Не заради късмет, а заради армията. Заради образа на българския войник, който безброй пъти е шашвал несравнимо по-могъщи врагове, заставайки на отчаяната позиция „Майната ви! Щом е време за умиране, поне ще повлека със себе си в Ада колкото мога повече от вас!”

Не бъркайте казармата с армията! Казармата е основното училище. Армията е университетът и не всеки се класира там. Не всеки има желанието, духът и способностите за там.

Не гледайте министри и президенти, които скърцат с лъскави подметки на скъпарски обувки и пъчат гърди пред ротите по националните празници! Те са артисти.

Следващия път, когато по Националната телевизия предават на живо поредната тържествена заря-проверка, загледайте се в лицата на войниците! И поне за миг спрете и се смирете пред тези млади хора, защото ако утре светът се побърка, те ще са единствения ни щит пред лудостта! Президентът и министърът ще се покрият в бункера. Ще издават заповеди, ще треперят, ще си мислят, че държат кормилото, ще си играят на шахмат със съдбите ни… а отвън тези момчета ще се опитват да набият шамарите на откачилия свят, за да го накарат да се опомни и да излезе от нервната си криза.

Та… това е.

Някак си не е редно аз да се сещам, а генералите не.

И все пак… Честит празник! На онези, които го чувстват като такъв.