събота, 29 юни 2019 г.

Ще натиснете ли спусъка за последен изстрел?...


Резултат с изображение за болница видин протест
Цял живот съм се старала да не се забърквам в политически теми поради ред причини. Абе да си го кажем направо – от чисто хигиенни съображения. Въпреки че познавам някои политически силно ангажирани с тази или онази партия хора, на които мога само да им стисна ръката, като цяло си знам, че това… не е моето.
Но има едни такива моменти, в които вече няма начин – трябва да заемеш позиция. Не може да не ти пука!
Когато политиката се превръща в цивилизована форма на масово убийство например.
Да, за ситуацията във видинската МБАЛ „Св. Петка” говоря.
Да, това за мен е предстоящо масово убийство на напук оцелелите досега в този регион – и пациенти, но и служители в същата тази болница.
Министър Ананиев обяви първо, че ще се закриват отделения. После уж омекна и уточни, че нямало да се закриват „работещи отделения”.
Бих помолила обаче господин министъра да дефинира ясно какво нарича „работещо отделение”. Защото ако очаквате във Видин обем на работа и човекопоток като в някоя столична болница… ами няма как да се случи. Да пояснявам ли защо? Но пък от друга страна ние във Видин си плащаме здравните осигуровки също както софиянци, пловдивчани, варненци и въобще както всички останали… които си плащат, разбира се. Съответно, може би ще шокирам министър Ананиев, но очаквам нещо в замяна. Най-малкото да знам, че няма да умра на улицата от инфаркт, само защото съответното отделение е закрито и/или преместено в Монтана например.
Сега! Аз не знам в болницата да има НЕработещо отделение. Вярно, в някои от тях се работи трудно – заради човешки фактор, апаратура, пари и други наличности или липси. Но се работи. През последните години няколко пъти ми се е налагало да съм пациент или посетител в няколко отделения, така че общо взето имам някакви, дори и само повърхностни впечатления. Най-малкото, синовете ми се родиха в тази болница, при това не „в доброто старо време”, а през последните шест години, и за мен това е от значение. От голямо значение, уверявам ви!
Министърът бил казал, че щял да се радва на повече обслужени пациенти (цитирам по памет, но смисълът е този). Ами да ви разкажа ли една история от първо лице?
Миналата година се озовах в болницата в края на юни за четири дни. Бях на системи сутрин и вечер, та доста близки си станахме в един момент с част от персонала. Забелязах, че медицинските сестри, които ме обгрижваха, идваха винаги с една тетрадка и все нещо си записваха. Любопитна съм, та попитах какво толкова дращят там. Знаете ли какво ми казаха? Под секрет малко нали… „Отгоре” им спуснали финансов лимит за разходи на месец за дейността на отделението. Вписваха паричната стойност на всичко – от ръкавиците, през иглите, лейкопласта, та до лекарствата. И им било обяснено, че надхвърлят ли лимита, ще си плащат. Буквално. С пари, орязани от заплатите им.
Дали е имало такива „плащания”, не знам, но… Извинете?!... Ако за някого „там горе” е в реда на нещата болничният персонал да си плаща за това, че е помогнал на пациентите си, не знам има ли смисъл въобще да се надявам на някаква дори първична наченка на разумна мисъл от него (въпросният „там горе”, без да визирам Господ в случая). Вероятно не.
Не ме разбирайте погрешно – търся РАЗУМНА мисъл, не ПОЛИТИЧЕСКА такава!
Не съм финансист, разбира се.
И ако ще ме питате дали знам колко струва тази или онази клинична пътека и какви загуби е натрупала болницата от нерентабилни пациенти, ще ви кажа, че хич не ми дреме на балалайката. Платила съм си осигуровките, имам право да получа нещо в замяна. От друга страна тези хора в отделенията са си свършили работата и най-малкото е пълна кретения да бъдат заплашвани, че ще си плащат за това. Ако такова нещо е имало, естествено. Допускам и аз нещо да не съм разбрала.
Та значи… излиза, че министър Ананиев няма да закрива отделения, но днес над сто специалисти от болницата – медицински сестри, лаборанти и лекари – са подали колективна оставка. А когато те си тръгнат… какво по-удобно оправдание за закриване на вече НЕработещи отделения поради липса на кадри?!... А (ще) липсват кадри… защото, господин министър?!... М?!... Поради абсурдно ниско заплащане може би?!... Поради убийствени условия на труд може би?!... Поради унизително отношение от държавната администрация може би?!... Поради използването им като пионки в дребни политически и финансови интересчета на местно и национално ниво може би?!... М?!...
Аз политик не съм. И финансист не съм, както казах. Но съм пациент – бивш и бъдещ.
Искам да знам, че никой не се подиграва с правото ми да получа адекватна медицинска помощ. Хайде – мен кучета ме яли! Но ако утре някое от децата ми пострада заради липсата на медицинска помощ, ще превърна в пациенти децата на тези от вас, които сте отговорни за това. Гарантирам ви го! Каквото вземете от мен, аз ще го взема от вас. А пък вие преценете какво и колко сте склонни да дадете… или изгубите!
И не, това не го казвам по адрес на медицинските специалисти в болницата, а на онези, които се опитват да убият и мен, и тях.
Да, уважаеми. Това е опит за убийство, граничещ с геноцид.
Ще убиете всички спешни пациенти. Ще убиете дядото с инфаркта. Ще убиете бабата с инсулта. Ще убиете родилката, при която раждането се е объркало и има нужда от спешно преливане на литри кръв. Ще убиете недоносените бебета. Ще убиете онези, които в предстоящите горещини ще колабират по улиците. Ще убиете жертвите на автомобилни катастрофи и други злополуки. Ще убиете пациентите с алергичен шок. Ще убиете пациентите на хемодиализа… (О, тях май вече ги започнахте още миналата година, а?...) Ще убиете децата с пневмонии. Ще убиете онези, които зимата ще се потрошат на леда. Ще убиете онези, които ще се изгорят лошо. Ще убиете, ако щете, и куп психично болни. (Сега знам какво си мислите, но за ваше съжаление те също са ваша отговорност.)
Може би щяхте да убиете моя по-малък син в ситуацията, в която се наложи да го карам по спешност в болницата, когато глътна монета на рождения си ден. Да, същия ден, в който минахме през ръцете на поне четирима лекари и незнаен брой медицински сестри, за да мога да се прибера с децата си посреднощ вкъщи, но спокойна и сигурна, че детето ми е добре.
Може би…
… ще убиете Видин. Или просто така ви се иска.
Отписали ли сте Северозапада, уважаеми?... Отписали сте го, както отписвате онкоболните, диабетноболните, хората с увреждания… И се чудите как да нанесете последния изстрел – онзи, дето спестявал мъките… Ама става като във вица малко това вашето:
- Защо убихте съпруга си?
- Ми поряза се докато правеше салата и го застрелях, за да не се мъчи.
Болницата ни кърви, защото си е порязала пръста, господин Ананиев. Не е за евтаназия. Обаче закриете ли я, ще евтаназирате нас – пациентите, при това НЕхуманно. Но пък политически и законово издържано. Въпрос на приоритети и съвест предполагам.
Но… какво тук значи някакъв си… Видин?!...

сряда, 26 юни 2019 г.

За Бетховен и едно ферари с цвят червен



А трябваше да е идеалният завършек на доста наситения откъм събития сезон в библиотеката!

Спокойно мога да кажа, че това беше най-откаченото представяне на книга/автор досега. Нямам обаче богата база за сравнение, което ме тревожи – т.е. очаквам и по-смахнати занапред.

Мисълта ми е… и преди сме имали гафове „на живото предаване”, някои от които направо впечатляващо тъпанарски, но винаги са били успешно замазвани и по правило остават незабелязани за публиката. До днес!

А, както казах, трябваше да е идеалният завършек на културно-масовия сезон. Поезия… любовна при това… безкрайно мила поетеса… отлично разчетена откъм брой места зала, което самó по себе си е малък героизъм… сериозна подготовка…

Но тя има едно изискване. Поетесата – не залата. „Лунната соната” за начало, „Fűr Elize” за финал. Просто прекрасно, нали?!... Две от най-съвършените романтични мелодии, композирани някога! Идеално си пасват с духа на творбите от стихосбирката.

Кой да знае, че от утре ще са част от тайните ми нощни страхове!...

И така… Наближава обявения начален час. Лаптопът е свързан към една тонколона. За по-практично сме приготвили двете мелодии да ги пуснем директно от YouTube. И даже интернет-връзката като никога е на шест дето се вика.

Давам PLAY.

„Лунната соната”… Бетховен…

Сядам до поетесата да уточним дребна подробност от биографията й преди да кажа официално „добър вечер”…

… и

„ЕЕЕЕЙЙЙЙ, ОВЦИИИИ!!!...” (Замръзвам все едно са ме простреляли в гръб и лице едновременно!) „…КЪДЕ СТЕ, БЕ, ОВЦИИИИ…”

Тонколоната направо ще се разцепи от крясъците на някакъв надрънкан като за световно малоумник. При това – без „Лунната соната” да спира. И не, не е част от записа. Сигурна съм, защото съм го прослушала по-рано.

Опитайте се да си го представите само за миг! „Лунната соната” и „ЕЕЕЕЙЙЙЙ, ОВЦИИИИ!” едновременно. Нещо като швейцарски шоколад с шкембе чорба.

Шаш и паника! Романтиката – отлетяла безвъзвратно!…

С един направо шампионски скок се озовавам до лаптопа. Успявам да спра истеричния алкохолик преди да е изтърсил някоя чутовна простотия. Същия ефект би бил, ако насред творбата на Бетховен внезапно беше тръгнал например запис на „Две кокошки съм заклала” или – не дай си Боже!!! – някое от парчетата на Черно Фередже. Нищо лично – харесвам идиотския чар на Фънки, но със сигурност не е подходящ фон за представяне на любовна лирика. Вярвам, че и той би се съгласил с мен.

В последствие разбирам, че в това време шефката в другата зала, при шумотевицата и крясъците, е помислила, че е станало сбиване. Представяте ли си? Търкáл в библиотеката по време на представяне на стихосбирка с любовна лирика!... Пази Боже! Това ще ни вкара в статистиката на абсурда за десетилетия напред!

Нов, не особено уверен опит, макар да съм почти сигурна, че НЕ БИВА. Само да подчертая, че бях против. Всичко в мен крещи: „Идиотка! НЕ ГО ПРАВИ!!!...”

„Лунната соната”… Бетховен…

„ЕДНО ФЕРАРИ С ЦВЯТ ЧЕРВЕН… ЕДНО ЗА ТЕБ, ЕДНО ЗА МЕН…”

Не Слави Трифонов за съжаление – същото пиянде, което не познавам, но вече искам да видя мъртво и погребано! Не че ако беше Слави Трифонов, щеше да е по-малко неуместно, но този не стига, че е пиян на кирка, ами и по-фалшиво не може, дори и да иска.

Още по-голяма паника, ако въобще изобщо е възможно! Забравям дори да дишам. Трескаво скубане на всички възможни кабели от разклонителя, неистова борба с желанието да сграбча тъпия лаптоп и да го разбия като Кърт Кобейн в тъпата тонколона, а пияният идиот от записа продължава да реве като магаре на плет!...

Направо не е истина! Сюрреализъм „о натюр”! Тонколоната е изключена и продължава да трещи?!...

Трябва ми екзорсист, по дяволите! Веднага!!!...

Млъква след секунда или две, които ми съкращават живот с година или две.

О, свещена тишина!... (нарушавана само от деликатното кикотене на публиката)…

Толкова е неловко и откачено, че даже нямам възможност да се притесня като хората! Знам само, че – мамка му! - трети опит няма да позволя! Направо не ми се мисли какво може да излети от тонколоната, ако пак пуснем сонатата! И макар да знам, че поетесата ни много държи на тонколона и микрофон, готова съм, ако трябва да се сбия с нея, но да не го позволя! Нищо лично – въпрос на оцеляване е вече. Професионално, психическо и физическо оцеляване.

Останалата част от мероприятието минава ОК. Малка компенсация за „овци”-те и „ферари”-то. Дори ми подаряват прекрасен букет. Мисля си обаче… ще ми трябва възстановителен период след това представяне. И ега ти щурия късмет, че е последното засега, защото иначе следващото трябваше да го водя на успокоителни, докато някой ме държи за ръката и след задължителен сеанс при психотерапевт! Иначе рискувам да избухна в сълзи.

Шефе, вредни предвиждат ли се в случаи като този?...

Питам просто!

Иначе… имам нужда от водка.

И шоколад.

И сладолед.

И СПА-процедури.

И почивка на Хавай.

И каквото се сетите още!!!...

неделя, 9 юни 2019 г.

Рожденият ден на детето-касичка



На 6-ти юни Престолонаследник №2 навърши 3 годинки. Това е сбит преразказ на рождения му ден:
(Ако бях поне малко вярваща, вероятно щях да помисля за светец, Киприянова молитва или нещо друго от сорта...)
01:30 (т.е. в час, в който и Господ спи):
Едва не получавам сърдечен удар, когато някой ми лепва нежна целувка. Мъжът ми заминава за Германия. Ставам да го изпратя почти без да се събуждам – все пак съм заспала само преди час. Дава ми и някакви пари, които прибирам някъде. Утре, няма да помня къде и съответно ще обърна къщата наопаки, докато ги намеря, но… това е положението.
07:20:
Алармата. Престолонаследник №2 има рожден ден. Поръчана е торта за детската градина, която трябва да взема в 08:00. Нищо, че от два дни той си е вкъщи, опитвайки се да направи поредния ларингитен пристъп. Уговорила съм се с госпожата да го заведа с тортата колкото да духнем свещичката пред децата и да им оставим сладкиша.
08:00:
Тортата – взета и донесена вкъщи без да я обърна някъде по пътя или да си я лепна на ризата. Даже не успях да си натопя косата в крема. Трябва да е добра поличба!
09:20:
Пристигаме в детската градина цяла делегация: аз, двамата престолонаследници, баба и деди. Котката не пожела да ни придружи. Разбирам я. И аз не бих се доближавала до група от двайсет и пет деца, ако не е абсолютно необходимо.
09:30:
Рожденикът е настанен на челно място с тортата и няколко тарелки сладки. Забравили сме шоколадовите бонбони вкъщи. Той не дава вид да се кефи, че всички го зяпат, дори напротив. „Не ишка жден жден!”, обявява намусено, гледайки ме така, все едно много му се иска да ми шибне един, задето го подлагам на това. Дума да няма – на баща си се е метнал. На един от своите рождени дни татко му изчезна за три дни на риболов някъде по Дунав, само и само да го оставя на мира.
09:50:
Програмата, подготвена от децата, и снимките приключват. Тръгваме си. Децата с баба и деди – към парка, аз – към вкъщи за два часа „и мама е човек”.
12:40:
Престолонаследниците нахлуват вкъщи с шум, наподобяващ дебаркирането на римската пехота. Блъскат се врати, хвърчат обувки, един пищи, друг крещи (баба – най-силно, но на нея това си ѝ е обичайния тон), котката се спасява екстремно…
12:59:
Баба и деди ми предават щафетата и си тръгват.
14:00:
Решавам да изведа Престолонаследниците отново, защото вкъщи подивяват. Останем ли тук, вариантите общо взето са или те да се избият помежду си, или аз – тях. А е рожден ден все пак – не върви да се наказваме. Обявявам излизане. Малкият търчи да си обува сандалите, големият се тръшва и започва да оплаква жестоката си съдба, която за пореден път ще го отдели от смисъла на живота му, а именно лаптопа. Озъбвам се и той се помъква към коридора с ентусиазма на осъден на смърт, поел в последния си път. „Мразя да излизам!”
Сещам се за парите, които ми е дал мъжът ми.
14:25:
Намирам парите. В резултат на търсенето вкъщи все едно е имало обир, но с това ще се оправям после.
14:50:
В парка сме. „Искам сок!”, „Купи ми пуканки!”, „Може ли на батута?”, „Ишкам чаевича!” („Искам царевица!”, това – рожденикът), „Яаааа, близалкааа! Искаааам!”… С триста зора ги замъквам до една маса, поръчвам кафе, кóла, вода, сок, пуканки, царевица… Всичко в пластмасови чашки и опаковки. Принципно съм „за” ограничаването на пластмасата, но опитът ме е научил, че е жизнено важно да съм в постоянна бойна готовност да скоча, да грабна каквото е останало недоядено и недопито и да се изнеса в мига, в който хуните се юрнат нанякъде. И това се случва толкова внезапно, че на няколко пъти съм изчезвала даже без да платя. Добре, че жените там си ме знаят, та на другия ден си оправяме нещата.
15:13:
Хукват. Грабвам пуканките, кафето, един недопит сок, раницата със задължителния инвентар от мокри и сухи кърпички, портмоне, лична карта, ключове и т.н., и се изнасям в не особено бодър тръс подир тях. Стигаме до една от детските площадки, където те се опитват да се заиграят, но се появява рояк комари. Не знам как са по другите места, ама нашите комари не са за пренебрегване. Миналото лято един ухапа рожденика по слепоочието. В резултат той така се поду, че му се затвори окото, и три дни стоя затворено и подута все едно съм го бушонирала. Май някои хора тогава не ми повярваха, че не го бия.
Забравила съм репелента, разбира се. Следователно е време за отстъпление.
Призовавам хуните да се ориентират към вкъщи, при което големият (да, същият, който мрази да излиза!) тропва с крак: „Мразя да се прибирам!”.
Компромисен вариант: сменяме местоположението.
15:35:
На една пързалка сме. Слава Богу, няма други деца и родители наоколо. Сигурно щото е почти 30 градуса и нормалните хора си почиват вкъщи. Нормалните! Ние кога пък да сме били от тях?!...
16:35:
Не издържам вече. Прибираме се. Все едно кой колко мрази да излиза и да се прибира!
Пък и хаосът след импровизирания обир трябва да се вкара в ред.
19:10:
Рожденикът, когото съм изтървала от поглед за минута-две, внезапно започва да се държи като булимичка. Бърка с пръсти в устата, опитва се да повърне и скимти. „Какво правиш, бе?” „Шаши гътнал паичка!”
Каква паричка, бе?!... Сещам се за една тъпа монета от 5 стотинки, която съм намерила по време на чистенето и съм оставила на раклата с идеята да я прибера по-късно. Няма я.
Шаш и паника! И едно такова подсъзнателно усещане… „Баш днес ли, бе, мамка му?!”
Ма разбира се, че ще е баш днес! Кога, ако не днес! Рожден ден му е все пак. У нас ако има да става някой сакатлък с някого, по правило е БАШ на рождения му ден, на Коледа, Великден или покрай някой друг „светъл празник”.
И съм сама с двамата. И е привечер… Само дето не е петък, но това е без значение, нали?
19:15:
В колата сме. След бърза консултация с личната лекарка отивам към Спешното – „поне за снимка, ако не друго”. За пръв път откакто имам книжка (т.е. от май 2015-та) шофирам без грам да ме е еня за уличното движение около мен.
19:35:
В Спешното ни регистрират. Веднага ни и приема дежурен лекар. После да не кажете нещо за МБАЛ „Св. Петка”! Подозирам обаче, че за бързата реакция е виновна донякъде дамата на регистратурата. Вписала е като оплакване „погълнато чуждо тяло”, изкарвайки ангелите на всички в кабинета. Те откъде да знаят, че чуждото тяло е монета от 5 стотинки?...
Рентген.
Да де, ама рентгеновите лаборанти са на работа до 19:30. Съответно звънят на един да се върне, щото… нали… чуждо тяло…
19:50:
Ретгеноложката пристига доста бързо, стресирана от мисълта за „чуждото тяло”. Никой не е сметнал за необходимо да уточни естеството на въпросното тяло и пред нея.
Снима коремчето. Да, монетата е вътре. Поела е по единствения възможен път навън, т.е. вече е в червото. С малко повече късмет, картофи и въобще по-твърди храни… и при един добър метаболизъм би трябвало до ден-два да излезе.
Връщам се в Спешното. Не знам защо, но така ми е казано.
20:40:
Нещата зациклят. Вися пред Спешното с хуните, на които изобщо не им се виси тук, наоколо щъкат разни хора, пристигат и си тръгват пациенти – един с проблемна язва, друг с пукната глава, трети с високо кръвно… Нервите ми от минута на минута стават все по-тънки… Хуните се опитват да разместват столовете в коридора, но за тяхно разочарование те са фиксирани за стената. После се опитват да разбият машината за безалкохолни напитки. След това изкрънкват две лукчета от случайно преминаващ лекар. Запознават се с бивш полицай, който е довел майка си, и получават неочаквана лекция по професионално ориентиране. Рожденикът нищо не разбира, но пък информира всеки, че „Шаши гътна паичка” („Саши глътна паричка”).
Оказва се, че сме чакали за „разчитане на снимката”. Пращат ни в Детското отделение за консултация с педиатър. Не знам защо.
20:50:
В Детското отделение педиатърът явно не е на кеф. Ма много не е на кеф! Повече от мен даже, ама мисля, че го разбирам. Все пак аз трябва да се оправям само с двамата хуни, а на него му виси на главата цяло отделение, пълно с деца. Болни деца! Сигурна съм, че един от кръговете на ада е решен в подобен вариант!
Споменава нещо за хирург. Не на мен тия! Ясно ми е, че целта е сплашване в смисъл „Другия път да си гледаш децата по-добре, кифло!”. Мога да отговоря, но предпочитам да не го правя. Само ми липсва да влизам във вечерните емисии със скандал в болницата, пък и дълбоко в себе си осъзнавам, че е прав.
Набързо написва нещо, връчва ми тестето документи и… картофи, ориз, сухи храни… „И повече движение. Да скача, да се търкаля, да тича, та евентуално монетата да слезе надолу по-бързо!” Ясно.
21:10:
Отново в Спешното да върнем някакви документи (не им знам реда, само изпълнявам нареждания). „Вие ли сте с детето-касичка?” Аз.
Преглеждат документите, радват се на „детето-касичка” и ни изпращат поживо-поздраво да си ходим.
21:25:
Вкъщи сме.
Ега ти и рождения ден!