Кой е по-важен?

Тези дни по стечение на обстоятелствата се налага на работа да съм в компанията на Престолонаследник №2. Училището свърши, на село не му се ходи, така че ще – не ще, всяка сутрин става с мен и виси до последно в Регионална библиотека "Михалаки Георгиев" - Видин. Не мрънка, не се оплаква, не се тръшка. През повечето време даже забравям, че е наоколо. Имаме си негласна договорка – аз не му пиля, че не обича да чете, той не мрънка, че пет дни в седмицата виси в библиотеката.

В обедната почивка задължително излизаме на по сладолед или нещо такова по центъра на Видин. Дето викат шопите, кое си сака, оно си требе, и кое си требе, оно си сака.

Та вървим тези дни през градския площад, аз се озъртам за дебели сенки и чертая маршрут до Крайдунавския парк така, че да не се сварим, опържим и опечем, докато пресечем „крематориума“, иженарицаем площад „Бдинци“.

Малкият подскача наоколо, недосегаем за жегите. По едно време сочи сградата на Община Видин и пита:

- Мамо, а там какво е?

Чудя се как да обясня без да лъжа, без да залитам в пристрастия и най-вече без да излизам от политкоректността. Още помня как след един не особено успешен опит да обясним на батко му какво правят тия мускулести батковци в една фитнес зала, той дни наред крещеше след всеки по-едър мъж на пътя „Глиган!!!“.

Накрая избирам швейцарска неутралност.

- Ами, маме, там работят хората, които управляват града ни.

Боже, дано не ме пита сега пък как и какво точно управляват, че съвсем ще я втасаме!

Той обаче забива в неочаквана посока:

- Това какво значи? Че те са по-важни от библиотеката ли?

Аз по-мръсен въпрос не помня някой да ми е задавал.

Á сега де!

Мисълта ми е… наистина не знам какво да отговоря. Кой е по-важен? Кой без кого може и кой без кого не? Можем ли един без друг всъщност? Има ли по-важен или всички сме важни, за да работи цялото както трябва?

В името на всеобщото благо, залагам на последното без да навлизам в подробности, дето и на мен не са ми ясни. 

А после bTV Новините пускат репортажа за нашия Библиобус. И разбирам, че без да искам, съм била права. Всички сме важни! Лоша новина за мнозина. Добра за цялото.

ЛИНК - В СНИМКАТА

За ранното ставане - откровено

На училище съм тръгнала на 6 години. Горе-долу от тогава та досега ми се налага да се боря със себе си сутрин. С други думи, АЗ НАИСТИНА МРАЗЯ да ставам рано! И няма абсолютно никакво значение в колко съм си легнала предната вечер, дали не съм мигвала или съм спала 18 часа. Просто МРАЗЯ да ставам рано!

Хуните още не го знаят това за мен, но са достойни мои наследници в това отношение, особено по-големият. Сутрин върви и спи по улицата към училище, а разстоянието е твърде кратко, за да имаме време да се разсъним. Малкият също си подремва ходейки, но си трае. Той е стоик по душа, не се оплаква, когато е наясно, че с това няма да промени нищо. Ние с брат му сме по-слаби характери и си мрънкаме.

-             Защо винаги бързаме сутрин? – не без причина пита Престолонаследник №1 някъде изпод новоотгледаната си коса „а ла ранните Бийтълс“ и три качулки.

-             Защото се налага да ви будя по половин час и накрая пак да ви изритвам полузаспали от леглата. Ако ставахте по-навреме, нямаше да бързаме толкова – вкиснато обяснявам.

-             А защо не ставаме навреме?

-             Аз си ставам дори много навреме, вие сте тия, които не могат да отлепят. Може би ако вечер лягате по-рано, за да се наспите по-добре…

-             Това какво общо има? На мен не ми е проблем, че лягаме късно – проблемът е, че ставаме твърде рано! – заковава той неоспоримия факт.

Мисля си… бе не е като да не е прав. Аз цял живот съм така, но е твърде рано да го отчайвам с подобни признания. Нека сам научи гадните малки тайни от света на възрастните като му дойде времето!

Боб, Том и Пешо

Това са Боб, Том и Пешо. Тримата живеят у дома от известно време насам.

Боб не се забелязва лесно. Той по принцип има проблем, характерен за много хора – непрекъснато си губи главата. Днес по изключение главата е налична, но пък си е изгубил тялото и едното око. Вярвам, че всички сме имали такива дни. Иначе е бивш ключодържател.

Том (правият) пристигна по коледа. За втора поредна година в писмото до Дядо Коледа на Престолонаследник №2 фигурираше „двуметров скелет“, така че добрият старец най-накрая развя бялото знаме пред тази упоритост и донесе желаното. Допускам, че в лицето на Престолонаследник №2 си отглеждам бъдещ анатом или нещо подобно. Поне се надявам да е това, де.

Слава богу, скелетът все пак беше само 30-сантиметров. Иначе щеше да се наложи на мен за следващата коледа да ми носи за подарък по-голям апартамент. Собственикът му го кръсти Том.

Том също си има слабо място – ключиците. Непрекъснато се налага да му ги наместваме. И такива хора познавам.

Седналият и съответно най-едър е Пешо. Че как иначе! Той е член на семейството най-отскоро и е единствения с нашенско име. И, разбира се, няма слаби места. Питах хуните защо така са го кръстили, като предполагах нещо свързано с размера на Пешката и щипка национална гордост…

Ми не било това. Както се очакваше, хуните са над тия неща. Отговорът на Престолонаследник №1 беше подробен и отлично аргументиран:

-              Защото вече имаме Боб. Сашко кръсти неговия Том и искаше и този да е Том, но после решихме, че това е много тъпо име за скелет, така че стана Пешо. Освен това погледни го! Прилича на уморен старец.

Унищожителна логика!

Та Боб, Том и Пешо вече са винаги някъде наоколо. Предимно Том и Пешо. Боб ту изчезва, ту се появява в по-голяма или по-малка цялост, но най-вече без глава. Във всяка фамилия има поне по един такъв роднина. Ако няма, значи може би въпросния роднина си ти. Тримата са тихи, непретенциозни и се разбират идеално, независимо от националността си – постижение недостижимо за мнозина от живите.

Но знаете ли кое им е най-хубавото? Имам предвид освен това, че са тихи. Осигуряват ми поне по един час пълна хармония на ден, когато хуните се заиграят с тях. Е, не всеки ден, но достатъчно често, за да ги заобичам.

Всичко ще избухне!

За Деня на детето градската градина е пълна с атракции за децата. Истински финансов капан за родители! След внимателно планиране решавам, че най-безболезнено ще е да заведа хуните на БиблиоПощата, където колегите са подготвили всякакви забавления за без пари.

Намирам някак място за паркиране, което в Калето точно днес си е нищо по-малко от чудо, и се замотаваме из масички, павильончета, въртележки и т.н.

Престолонаследник №2, както винаги, е сдържан и сериозен. И малко недоволен, че му губим времето с глупости като разходки сред хора. Всеки знае, че хората са голяма досада, а някои даже се опитват да говорят с теб! Държи ме под око – сакън, да не избягам! – и от време на време тактично подпитва колко точно минути смятам да се мотаем тук. Той си иска вкъщи и това е.

Престолонаследник №1 е от друго тесто. На него му дай да е социален!

- Виж! Свирка-пиле! Искам!!!... Я, какви красиви картини! Искам!!! Ето тази!!!... Сок!... Хот-дог!... Сладолед!... Царевица!... Дъвки!...

Но нищо не може да се сравни с фигурките от 3D-принтера, с които колегите рекламират възможностите и предстоящия летен детски клуб по 3D-принтиране. Сред тях има ключодържатели, моливници, дракон, дворец, и черешката на тортата – цял човешки скелет, сглобен от различни части. Естествено, че това си е върхът!

- Колко струва Боб? - веднага се осведомява Престолонаследник №1 с намерения да не се прибира без него.

Той така нарича човешките скелети – Боб. Просто и ясно!

- Не се продава, Коко – информира го колежката, с което почти му съсипва деня или поне следващите три минути от живота. - Но ако се запишеш в клуба за лятото, може да се научиш как сам да си направиш някой такъв!

- Су-у-упер! Мамо, МАМО! Вече имам план! Ще се запиша на курса, ще се науча да работя с 3D-принтера и ще си направя един цял Боб колкото мен.

Саши кротко си пийва кока-кола от кенче до мен. Чува плана на Коко, но въобще не е впечатлен. Вместо това като един малък Сивиръс Снейп промърморва с каменно изражение:

- Значи всичко ще избухне!...

Кой казва, че децата нямали правилна преценка за хората?... 

Време за герои

Иска ми се да си поговорим за герои!

Не за  онези от филмите и комиксите, а за истински герои, без пелерини и маски, ако не броим медицинските. Такива, които правят чудеса ежедневно, но твърде често пропускаме да го забележим. А трябва!

Да изобличаваме лошите герои и постъпки е наше право, от което се възползваме без колебание. Да споделяме за добрите такива е наше задължение, за което често пъти удобно забравяме! Доброто не бива да бъде приемано за даденост, която да подминаваме с лека ръка. То заслужава да е на светло точно колкото лошото. С особена сила важи, когато става дума за здравеопазването, където... Ами КЪДЕТО! Тук всеки може да добави както го е видял и преживял. Знаем как би трябвало да бъде поне на теория, знаем и как е на практика. Като в почти всички сфери на живота, и тук важи правилото, че практиката такова фамилията на теорията. Но не винаги. Не винаги!

Аз няма да говоря за проблемите в тази сфера. Вярвам, че и без моето участие там е пренаселено, което не означава, че не бих прегърнала всяка справедлива кауза. Не познавам системата и никога не съм изгаряла от желание да се опознаваме отблизо, но човек и добре да живее, рано или късно попада в болница и опознаването, така да се каже, става неизбежно. Общо взето, опитът ми със системата се изчерпва с престоя ми в няколко отделения на видинската болница по различни поводи и с мимолетно участие в протестите през лятото на 2019 г. срещу идеята на тогавашния здравен министър Кирил Ананиев за затваряне на отделения в МБАЛ"Света Петка"-Видин.

Както много хора знаят, в края на февруари, и ние вкъщи стигнахме до необходимостта спешно (в буквалния смисъл!) да опознаваме отвътре и в подробности здравната система като цяло и УМБАЛСМ "Н. И. Пирогов" в частност. Дето се вика, съдбата ни метна с главата напред в най-дълбокото, когато големият ми син се зарази с варицела, след която някак си разви бактериална инфекция.

За онези, които ще питат, знаех, че има ваксина срещу варицела, но нямах представа, че вече и в България може да се намери. Не е в задължителния календар и не вярвам да влезе в него. На никого не му се разправя с озверели тълпи от гугъл-доктори, които вярват, че с ваксините някой ги „заразява с аутизъм“ (цитирам!), краде им ДНК-то (също цитирам, при това хора, които поне официално не са освидетелствани!), чипира ги и ги следи със сателити, щото си няма по-важна работа. Тема, по която мога да говоря по-спокойно и без да ме избива на насилие, когато съм на поне две водки, не като в момента на едно кафе, така че да я оставим настрани и да си спестим неприятните емоции!

Ако поне веднъж в живота си сте казвали „Една варицела! Какво толкова!“, не ви съдя! И аз наивно вярвах, че варицелата е „какво толкова“, докато не видях как от „какво толкова“ буквално пред очите ми за два дни половината тяло на детето ми се подува и посинява, и дори лекари с десетки години стаж изпадат в ужас от гледката.

На 25 февруари по обяд постъпихме в детското отделение на МБАЛ"Света Петка"-Видин във Видин. На 26-и следобед по спешност бяхме прехвърлени в Детска хирургия - Пирогов. Не помня по-дълго пътуване в живота си, а всъщност пътувахме под три часа! Един от моментите, в които губиш връзка с централата и всичко в теб минава на автопилот. Разумът къса нашивките и отстъпва командването на инстинктите, а тялото минава в режим на оцеляване.

Преди много години четох някаква книга. Нито помня коя беше, нито за какво ставаше дума в нея, но една реплика на някой от героите в нея ми е останала в главата. „Беше толкова страшно, че дори не се уплаших!“ От днешна гледна точка мога да кажа, че въобще не осъзнавах на какъв ръб сме се озовали и че дори сме по-скоро отвъд него. Осъзнавах обаче, че имаме спешна нужда от спасяване. От героите, които да ни издърпат обратно, точно като във филм.

Оказа се, че те вече ни чакат и че филмът ни може би все пак ще има хепиенд.

На първо място благодарности към всички онези прекрасни ХОРА, които ни посрещнаха буквално на прага на детското спешно отделение на УМБАЛСМ "Н. И. Пирогов" начело с доктор Николай Патоков и направиха нищо по-малко от чудо, спасявайки живота не само на Коко, а на още куп хора. Когато спасяваш дете, никога не спасяваш само него, а и всички, които чакат пред вратата или на телефона!

Знам, че това им е работата на всички, но всъщност има един тънък момент, който прави разликата между понятията „работа“ и „призвание“, и той е в отношението. Отношението към пациента, но и към близките му. Онова – човешкото, което видях у абсолютно всеки.

Казват, че за хирурзите има специално място в ада, защото объркват сметките на Бог. Аз предпочитам да вярвам, че те са единствените, които имат привилегията да спорят с Бог и понякога успяват да го убедят, че нищо няма да му стане, ако почака още малко.

Разбира се, няма как да не благодаря на всички, на АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ, от детска реанимация, които шест дни бяха нищо по-малко от личната гвардия на Коко, готова да реагира и при най-дребната индикация за проблем. Не само за него, разбира се.

На екипа в детска коремна хирургия, в чиято отговорност се превърнахме после, за да тестваме професионализма и нервите им в продължение на повече от 20 дни. Доктор Едмонд Рангелов, доктор Стефан Стоилов и всички техни колеги се оказаха и издръжливи, и търпеливи далеч повече от очакваното, но преди всичко професионалисти до мозъка на костите си.

Да не пропусна и медицинските сестри, с които си станахме почти като роднини, но без неприятните странични ефекти от роднинството.

Също и санитарите, които накрая се вълнуваха от изписването ни колкото ние самите с Коко.

Както казах, доброто трябва да бъде казвано и показвано, защото то съществува и въобще не е по-рядко от лошото, дори напротив.

Благодарности дължим и на всички, които не се замислиха след поста на Мама Нинджа, когато имахме нужда от кръводаряване. Някои от тези хора познавам, други никога няма да познавам. Не знам колко са и никога няма да разбира, но знам, че там има една малка армия от наши, лични герои, които буквално са пролели кръв заради Коко, а зад гърба им стояха още повече, готови да направят същото, ако се наложи.

На второто ми семейство – колегите ми от Регионална библиотека "Михалаки Георгиев" - Видин, които помогнаха с много повече, отколкото бяха длъжни, и бяха готови отново да помогнат при нужда.

Също и на онези, които ми писаха, само за да кажат, че са на линия, ако имаме нужда от каквото и да е. Истината е, че нямахме нужда от нищо, просто защото всички, от които имахме нужда, се появиха точно когато трябваше.

Както каза и Коко наскоро, докато разглеждаше един комикс на Марвел за „Пазителите на галактиката“, "супергероите съществуват", разпознавайки безапелационно като своя личен такъв доктор Николай Патоков.

От понеделник Коко вече е в друго отделение – това по изгаряния и пластична хирургия, където да се погрижат за зарастването на последните му рани след операцията, така че все още не е свършило, но смея да се надявам, че най-трудното е зад гърба ни.

Пак ще пиша. Както казах, и доброто, и лошото трябва да са на светло. Предпочитам да държа прожекторите към доброто, докато мога.

Бъдете здрави!

Както се казва, to be continued…

Моята малка лична армия

 

Престолонаследник №1 вече три месеца ходи на тренировки по джудо пет дни седмично.

Казват, че навик се градял за три месеца. Надявам се, моля се, ако трябва и свещ ще запаля (колкото и да съм невярваща) това да е началото не на навик, а на необходимост. Никога не съм имала допир до спорта, ако не броим телевизора, но виждам хора, които имат. Те са друга порода. Те гледат по различен начин, стъпват по различен начин, дишат по различен начин! Те са благородници! На път за залата, те не те виждат, защото виждат само залата и бъдещия си противник.

И като всеки родител с болни амбиции, искам същото за децата си, ще ме прощават! Аз навремето исках да тренирам спортни танци, но не ми се получиха нещата поради чиста глупост. Нямам оправдание. Мой грях! Ще се справям с него в някой следващ живот. Моята глупост обаче не бива да проваля децата ми, НЕ ЛИ?!?!?!... Съдете ме, ако не съм права! Но се наредете на опашката и не се пререждайте, моля!

След няколко години чуденки и посещение на де що има из Видин налични школи и клубове, включително такива по танци, Престолонаследник №1 се е спрял на плуване и джудо. Нали е на 25 % с влашка кръв, а то си е речено, че една капка е повече от достатъчно, та плуването е по подразбиране. Дунав си му е част от генома, дето се вика. Джудото обаче беше приятна изненада.

Вкъщи уважаваме личното мнение, доколкото личното мнение съвпада с мнението на родителското тяло, поне докато родителското тяло има морално надмощие над останалата част от народонаселението. А родителското тяло смята, че спортът изгражда, пък и му е дошло малко в повече да се извинява пред разни хора от името на другата част от народонаселението. Не на последно място, когато един от дядовците ти е бивш състезател по спортна стрелба, а чичо ти е бъхтил 15 години някакви хора на боксовия ринг, общо взето нямаш много полезни ходове – налага се да държиш ниво, колкото и да те мързи. Плейстейшънът трябва да почака.

Чарли Чаплин има едно коледно послание към дъщеря си, в което казва: „След твоето име, Джералдин, е моето.“ Иначе казано, нямаш избор. Всички сме така! Има нечие име, за което да работим. Та и Престолонаследник №1 след години пилене на нерви – къде негови, къде наши (предимно наши) – и след една вечер, в която се прибра придружен от полиция, и беше, общо взето, притиснат от обстоятелствата, реши, че ще даде шанс на джудото.

Та ето ни след три месеца! Вали, в колата сме, карам го към залата. Имаме си ритуал, който включва редовния опит да изклинчи, предварително обречен на неуспех. Номерът е да се пробва.

- Мамо, боли ме ръката! Не може ли днес да не ходя на тренировки?

- Никакъв шанс!

- Ама мен много ме боли!  Наистина!...

- Сигурна съм.

Днес е ръката, вчера беше крак, онзи ден ребро, глава, коляно, лакът, нос, зъб...

Вадя тежката артилерия:

- Знаеш правилата. Карам те до залата, оплакваш се на тренера и, ако той те освободи, връщам те вкъщи. Аз обаче нямам властта и правомощията да те освобождавам. Сори и т.н.

Мръсен номер откъдето и да го погледнеш – и двамата го съзнаваме. Все едно вадя роял флъш в покер среща. Няма как да противостоиш!

- Той никога няма да ме освободи! - мрънка Престолонаследник №1.

- Знам.

Аз затова те карам там.

Как беше? Има три причини да не дойдеш на тренировка:

1) умрял

2) разболял се и умрял

3) убит

Ако дишаш, имаш пулс и не хвърчи кръв, нямаш оправдание.

Един бейзболист на име Шон Мичъл, ако се вярва на интернет (а на интернет никога не бива да се вярва!!!), разказвал как веднъж треньорът му го накарал да направи наказателна обиколка на стадиона, защото закъснял за тренировка. Треньорът всъщност бил собственият му баща, а Шон закъснял, защото баща му го закарал на тренировката със закъснение.

Е, аз съм този треньор! Тоест щях да бъда, ако навремето бях взела правилните решения. Сега съм родителят, който с чиста съвест би пратил сина си на наказателна обиколка. Съдете ме! Но един ден ще имам армия. Малка, от един човек, може би гневна, но лоялна. Защото съм я родила!

Не сме възрастни още

 

Това лято Престолонаследник №1 официално разшири границите на личното си пространство, получавайки правото да излиза сам из квартала. С някои условия, разбира се, всъщност две основни: Никога без телефон!!! Зареден, с включен звук. И никога не пресича основни пътни артерии! Не че и из квартала си нямаме „изтезатели“, както им викаше една наша баба…

Естествено свободата е по-сладка от шоколадова торта, което значи, че на практика по цял ден го няма вкъщи. Престолонаследник №2 е на другия полюс – ако можеше, не би си показвал дни наред носа и на терасата. Мой човек отвсякъде!

Естествено, новопридобитата свобода на Престолонаследник №1 иска чести корекции на границите, ремонти на оградата така да се каже, за да си живеем в мир и сговор, ако не постоянно, то поне през по-голямата част от времето. Демек той няма никакво чувство за ориентация в понятия като „след малко“ и „не закъснявай“, което налага в крайна сметка почти всяка вечер на мръкване да му звъня, за да му напомня, че поне нощем засега трябва да си е вкъщи.

И стигаме до следния разговор!

Минава 21:30, почти е тъмно. Него още го няма. Изчакала съм достатъчно и от уважение, и по задължение, решавам, че е време да иззема функциите на по-отговорния от двама ни и звъня. Той вдига и аз започвам:

- Къде си?

- Тука.

- Къде тука?

- Ми тука…

- Няма ли да се прибираш вече?

- Може ли ОЩЕ МАЛКО?

- Как още малко, бе, маме? Видя ли, че е тъмно?

Може пък да е пропуснал, де да знам през два блока от нас дали още не е обяд например…

- И какво от това?... – въздъхва той с досада.

- Какво от това? Ми например, че по това време дори възрастните хора не се мотаят по улиците без причина и са си по домовете вече. Вие с приятелите ти защо още сте навън по тъмно? – пробвам с необорим аргумент.

- СИГУРНО ЗАЩОТО ОЩЕ НЕ СМЕ ВЪЗРАСТНИ… - излиза ми той с още по-необорим.

Абе, ей, момченцееее!...

Прибра се, де.

Сега седя вече трети ден и си мисля… Той „стара“ ли ме нарече?!?!?!...

А снощи се прибра преди да съм му звъннала.

Коко понякога не говори

 

Престолонаследниците по изключение са си легнали рано. Не вярвам да спят, понеже от стаята им Спондж Боб крещи така, че сигурно и в съседните апартаменти го чуват, така че влизам да кажа нещо на големия.

- Коко!...

Завил се е през глава със спалния си чувал (напоследък е решил да спи с един спален чувал вместо със завивка) и не мърда. Почти не личи, че е в леглото, защото се е барикадирал зад един огромен плюшен миньон, възглавница-жираф, възглавница-спайдърмен, възглавница-костенурка и една, дето си е обикновена възглавница. Обича да си прави гнездо сред тях, за да не стане през нощта жертва на чудовищата, с които денем геройски воюва в телефонните си игри.

- Коко?...

Не мърда.

À стига, бе!

Чак не ми се вярва, че е заспал преди да съм крещяла поне час „Заспивайте!“ и да съм заплашвала, че утре няма телефони, няма лаптопи, няма телевизия и въобще ще им причиня малък апокалипсис, ако не заспят на момента.

Малкият все още гледа филмчето с едно око, но като че ли се чуди дали да привлича внимание или да си трае. Накрая все пак решава да рискува.

- Мамо?... Знаеш ли… той Коко, когато спи, ПОНЯКОГА не говори. 😁😁😁

Когато си умен...

Някъде около 07:45 е. Вървим с хуните към училище и съответно темата ни е именно училището.

- Излезли са ти оценките от входните нива – обяснявам на по-големия. – Справил си се много добре по всичко. Браво!

- Естествено – сви рамене той. – Когато си умен, е много по-лесно да изкараш шестица, отколкото двойка.

Което си е вярно, вярно си е. На умния му е трудно да се прави на глупак точно толкова, колкото на глупавия – да мине за умен.

За скромността – някой друг път! 😁😁😁

Перли и оцеляващи в събота

И така, събота е. Ден за какво?... За пазар, разбира се. Не просто пазар, а Видинския Съботен Битак. Семейна традиция и т.н.

Събуждам се преди децата, което само по себе си е малко чудо, достойно да влезе в продължението на Библията, и - докато приготвям закуската (зърнена закуска, да не си помислите, че съм запретнала ръкави да меся) - една линейка на светлини и сирени профучава по булеварда под терасата. Надниквам, колкото да видя, че спира на пазара.

Събота е, както казах! Ако още не сте го разбрали, на битака в събота е като на рокконцерт. Шумно е, гъчканица е и винаги има по някой припаднал.

Децата стават, закусват и с умерена доза заплахи ги отлепям от телефоните да се облекат, за да излезем. „Скачайте в дънките или телефон няма да видите до утре по това време” върши чудеса, когато нищо друго не работи, повярвайте ми!

Та обличаме се и тръгваме. По пътя (има-няма 400 метра са до там, ама в събота си е сериозно разстояние за преодоляване) ни подминава втора линейка, пак спешна отвсякъде.

- Какво направиха тия хора, бе? – мърморя си. – Втора линейка отива към пазара…

До мен Коко (на 9) подскача, недосегаем за тревоги от рода на припаднали по улицата хора, и предполага:

- Ами сигурно хората като видят какви оферти има, просто припадат.

Това ще да е!

За късмет, втората линейка подминава битака и си продължава надолу, а ние тръгваме по обичайния маршрут. Приключваме обиколката леко разочаровани, че от редовния зоопарк днес на разположение са само пилетата. Всеобщите любимци зайците и кученцата ги няма. Но пък попадаме на „Бялата перла” и „Малката перла”, които чакат своите си капитани, за да опънат платната по следите на „Черната перла” и капитан Джак Спароу. Е, капитаните се оказа, че ги отглеждам аз, така че… имам си малка флотилия.

„Малката перла” явно беше преживяла поне една сериозна морска битка, та се наложи малко по-късно вкъщи да отремонтираме счупената на три задна мачта, но – с малко моментно лепило – сега е като нова. Започнаха залозите докога.

Към края на обиколката Коко забелязва един любопитен за него артикул. Картина на пищна гола кака с апетитен загар, облечена единствено в препаска от мидички и раковини, на фона на някакви палми.

- О, мамо, виж! Картина на сървайвър! Тази е оцеляваща. Сигурно е някоя от предците ни, дето не са имали какво да облекат…

- Баш е оцеляваща, маме! – съгласявам се с очевидното.

И се прибираме да направим инвентаризация на частната ни флотилия. 

При феята на зъбките

 

Коко (на 9) ме е събудил в 5:30, защото го боли зъбче. Ако има нещо, което да изкарва звяра в мен на предна линия, това е недоспиването.

Някак дочакваме в компанията на Смърфовете и Пингвините от Мадагаскар 9:00 часа, когато личната ни фея на зъбките започва работа, и го водя.

Вътре, разбира се, следва драма с елементи на локален апокалипсис.

- Отвори си устата само да погледна, бе, Коко!...

- Не иска-а-ам… Боли ме!

- Ама кое те боли? Нали трябва да видя?

- Не, не, не. Не искам с това острото…

- Ама аз само ще почукам зъбчетата да видя кой от тях боли? Нали не искаш да объркаме болното и да ремонтирам някое от здравите?..

- Не искам… Не с това острото.

- Добре, бе. Само отвори да погледна!...

Той отваря и реве, рони сълзи като бисери, тя посяга да види, той я хваща с две ръце и започва борба за надмощие. Шубето е голям страх, ей!

Между другото, не е като да не съм го правила това същото и аз, ама той ме бие по точки отвсякъде. Викам си, добре че не е наоколо да види аз какви ги върша, когато съм на стола. Някак си унизително би било…

- Ама пусни ме, бе, Коко! Не мога да работя така!

- Боли ме-е-е-е…

- Тука, където почуквам ли?

- Не-е-е-е.

- А къде? Тука ли?

- Не-е-е-е… Не ме боли вече…

- Е, добре де. Що ревеш тогава?

- Страх ме е-е-е…

- Ама излагаш се. От какво те е страх?

- Че ще заболи-и-и…

- Ама няма да заболи, само отвори да видя!...

Слава богу, тоя път поне не я ухапа.

След още малко драма ни препращат да тровим нервите на някой рентгенолог, за да снимаме въпросния зъб.

Вървим по улицата и той продължава да скимти. На ръба съм, щото знам, че утре следобед и аз съм на същия стол, а ми идва да заподсмърчам солидарно с него.

- Добре, бе. За какво си ревнал такъв като магаре? – не ми издържат нервите. – Никой нищо не ти прави, даже не даваш да те погледнат, а ревеш.

- Щото ме е страх…

- Ма ше взема накрая да те плесна един път, поне да знам що ревеш! – заканвам се, влизайки в клишето за българска майка юнашка.

Той мига насреща ми неразбиращо:

- Ама нали ти казах що рева? Що трябва да ме биеш?...

Нас не ни е страх да се забавляваме!

А пък ние не се страхуваме да се забавляваме на Хелоуин, защото нямаме съмнение в ценностите си и любовта си към България. Страхуват се само несигурните! Мразят само слабите по ум и душа, непознаващите и уплашените. Светът е шарен и ние сме част от него. И същият този свят пет пари не дава дали го отричаме или приемаме – има го и ще го има. И ще е все така дразнещо шарен, разнообразен и приказен. Светът няма проблем да ни приема. Няма да се промени заради нас, но ние можем да се променяме, за да ни е по-уютно в него. Защото той може без нас. А ние дали можем без него? Ама наистина?!...

Не, милички. Патриотизмът е много повече от „аз няма да празнувам Хелоуин, щото е американски”. Патриотизмът е много повече от „не щем бежанци / гейове / черни / жълти / будисти / кришнари” и прочее „не щем”. Патриотизмът няма нищо общо с омразата, нетолерантността и кухия национализъм тип „Светът е тръгнал от българите, ние сме алфа и омега, искаме си обратно галактиката!”. Ако имате нужда да мразите, за да се чувствате патриоти, значи имате проблем и той не е в света, а във вас. Левски и Раковски, дето ги развявате като бойни знамена, са били велики, защото са обичали повече от всичко, а не защото са мразели.

И една шокираща информация: американците сложиха мартеници още преди няколко години! Щото не са патриоти колкото българина сигурно.

Та ние си се забавляваме на Хелоуин и това съвсем няма да ни е спънка утре да си поговорим и за будителите вкъщи с децата.

P. S. : Лакомствата ни са с коледен дизайн, но така е като чакаш последния момент за пазаруване. Всъщност има ли значение?... 

Хлебопатета....

Оказва се - хлебопатетата съществуват и са две, но не са зелени и не стана ясно дали се казват Суей-Суей и Бадюс.. 🦆🦆🦆

EDIT: Казват се Захар и Памук.

 

Монета за вземане на решения

Като казвам, че съботния битак във Видин е все едно да ровиш със затворени очи в сандъче с късметчета, не преувеличавам. Вървим си като всяка седмица и дълбая в психиката на престолонаследниците-хуни като зациклил грамофон „Нищо не пипаме – само гледаме!... Нищо не пипаме – само гледаме!...” (не, че някой от тях изобщо ме отчита като присъствие, камо ли пък че нещо говоря там…), а погледът лепне по какво ли не, дето ти се иска да го грабнеш и да отнесеш вкъщи, съскайки „Безценното ми!...”.

- Мамо, мамо виж! Гъска!... Мамо, пиратски пищови! Искам!... Тати, виж! Огромно плюшено куче!... МЕЧОВЕ-Е-Е!... Тати-мамо, това какво е?... Там има зайчета! Хайде да си купим зайче и да си го гледаме на терасата!... Това пиле защо кряка сега?... Тати, гледай! Ножът на Принцът на Персия!... Я! Чушки-и-и!... И това не го знам какво е, ама изглежда вкусно… Онзи кон продава ли се?... Не, искам магаренцето! Може ли?... Ама защо не-е-е?!...

И така. Традиция!

Старая се да не демонстрирам твърде забележимо, че някак си ми се нравят лъскавите шевици по топовете със завеси на една от масите, защото мъжът ми и без това от време на време ме подпитва на шега:

- Душа, ти от коя махала беше?...

Факт! Има една сврачешка черта у мен, която не може тайно да не се зарадва на нещо лъскавко, шаренко, ярко така... катунарско един вид… Приела съм го, но понякога – особено в събота, на битака – е голяма борба да държа под контрол тия пориви у себе си.

И не винаги се получава. Не ме разбирайте погрешно! Не се оплаквам – дори напротив.

Ето например днес! Вървя си, зяпам изобилието от нови, употребявани, много употребявани вещи и откровени боклуци, когато сред целия този хаос – все едно вулкан от предмети, изригнал насред града, – моето съкровище за седмицата сякаш ме хвана за ръка и ми рече:

- Носи ме у дома!

............................................

Монета за вземане на решения! Че кой няма нужда от такава в крайна сметка!... 

Сама вкъщи

- Тихо там – да не идвам! – крещя от кухнята, щото ме мързи да стана.

Тоест току-що съм седнала.

После се сещам, че съм си сама вкъщи. Децата са командировка на село за три дни, баща им е по работа. Надниквам в коридора – котката мига недоумяващо.

Като се появят децата, все си мислиш какъв паметен мързел ще му удариш, ако някой ден доживееш да останеш сама вкъщи. Мързел – трънки!

За един следобед измих печката, микровълновата, шкафа с провизиите, още един шкаф, хладилника, чиниите, пазарувах, изхвърлих боклука, пренаредих запасите с консервирани зеленчуци, минах паркета с парцала, изкъпах се, пак пазарувах, смених чаршафите на спалнята…

Добре, че почнаха новинарските емисии, та да мирна!

По едно време звънят децата да кажат, че са пристигнали.

Аз:

- А вие кога смятате да се прибирате?