Извънучебните занятия на един подрастващ Атила

Семейна идилия. Вкъщи сме и четиримата – ние с мъжа и двамата Престолонаследници. Намерили сме точната комбинация от съботно-неделни занимания, които да не водят до конфликт на интереси, т.е. да не се стига до бой и писъци между малките и съответно до крясъци и изпокъсани нерви сред нас – родителите. Повярвайте ми, това е най-трудното на уикендите – да се изтърпим взаимно до понеделник.

Престолонаследник №1 решава по някое време, че иска да „вкарва голове” на тати и двамата започват да си разменят една бебешка топка в рамките на приличието. Което пък мен ме подсеща да питам:

-       Абе, маме, ти в детската градина ходиш ли все още на футбол?

-       Ми… не – отговаря ми докато рита.

Някак си… не съм изненадана.

-       Защо? – любопитствам.

Като родител би трябвало да съм по-наясно с тези неща – знам си го и без да ми го казвате. Но пък като родител именно на ТОВА дете трябва да ви уверя, че никога няма как да сте напълно наясно с нещата, ако ще и да сте сраснати с него.

-       Ми щото ме изгониха.

-       Защо те изгониха този път?

„Този път” е втори или трети пореден. За футбола говоря.

-       Щото ритнах едно гумено топче.

-       Е то не е ли това идеята във футбола?

-       Ама то не беше топка, а топче. И като го ритнах, то ме удари по главата.

-       Е, и?

-       И после завесите в салона паднаха от тавана.

Добре-е-е…

Споглеждаме се с баща му, който все още го раздава сериозен, но знам, че няма да издържи дълго.

Аз лично съм и малко благодарна на съдбата. Вече две години съм принудена да присъствам на годишни футболни турнири между детските градини във Видин и мога да ви уверя, че след това съм по два дни в реанимация със зверска мигрена. Може пък тази година да ми се размине. Нали не сте си помислили, че ще ходя да убеждавам треньора да върне подрастващия Атила в отбора? Опазил ме Господ от такава глупост!

И продължавам:

-       Ама на танци все още ходиш, нали?

-       А, не.

-       Е, как така не? Там пък какво стана?

-       И от там ме изгониха.

-       Пак ли?

Преди около два месеца пак беше „изгонен” от танците, защото се беше качил върху пианото в салона. „Да видя дали като легна отгоре, съм по-дълъг от него.”

-       Да.

Лаконичен е като спартанец и изобщо не му минава през ум да ме излъже, което за мен е по-важното и му спестява поне едно наказание.

-       Кога?

-       Не помня вече.

Което значи, че може да е било и вчера, и преди месец-два. За него всичко по-далечно от няколко часа е „не помня вече”.

-       А поне помниш ли защо те изгониха?

-       От къде?

-       От танците.

-       От кои танци?

-       От спортните. Не се прави на ударен!

-       Ми щото взех едно гумено топче…

-       Пак ли, бе?

-       Същото гумено топче беше.

-       И какво стана?

-       Подхвърлих го и то падна на главата на едно от децата.

-       Добре де. Как така все това топче намираш и пада на нечия глава?

-       Някой го е оставил върху пианото в салона. То там си живее.

Направо не смея да питам за английския език, но все пак го правя:

-       А на английски поне ходиш ли още?

-       А, да. Ходя.

На езика ми е нещо от рода на „Че как така още те търпят?!”, но вместо това питам:

-       И какво казва госпожата?

-       Че съм най-умния, естествено! – мига той изумено насреща ми. – Какво друго може да ми каже?

Разбира се. Пълната липса на дисциплина и понякога отсъстващото възпитание все трябва да се компенсират от нещо. Може и да не е идеалния вариант, но ме устройва, поне докато не осъзнае какво в действителност може да прави с високия интелект.

Българско е...

Българинът по принцип е много готин човек. Това е изконна човешка истина, която не подлежи на коментар и спор, освен в строго изолирани случаи на също толкова изконни дербита като например „Левски” vs. „ЦСКА”, софиянци vs. провинциалисти, българи в чужбина vs. българи в България, град vs. село, православни vs. мюсюлмани и още няколко подобни, в които едните не признават другите за баш българи или поне не на сто процента.

Българин да се наричам е трудна работа по принцип. Иска си се особена нагласа на ума. Ние сме по-по-най-мега-турбо-гига-съвършени, само дето светът, съдбата, Господ, Дявола и въобще цялата шибана Вселена са против нас. Всички заедно! Иначе досега да сме ехей…!... И най-вече ние сме добри. Ние сме душата на света. Ние сме солта, пипера, олиото и оцета на Земята. Светът го има само заради нас.

Пак казвам – спор няма!

Пусто, обаче наоколо щъкат някакви натрапници, които ни дишат въздуха. Не бе. Това, че ги мразим и в червата си, не ни прави по-малко готини нали… И въобще не е вярно, че имаме предразсъдъци! Ма хич даже! Да, де. Мразим циганите, гейовете, помаците, мюсюлманите, чернокожите, азиатците, руснаците, американците, турците… Пропускам ли някого? Сигурно. Все едно!... но това не са предразсъдъци нали… То си е в човешката природа да мразиш. Иначе сме си бели и добри. Душичките ни чак скърцат от чистота и свежест.

Вчера едно дете на две годинки изчезна. Вече денонощие го търсят. Естествено, това е новина. И естествено, тя е коментирана. Коментирана, но как?...

Voila, казано на чист български! По коментарите ще ги познаете, ако мога леко да перифразирам израза. За иначе гордите представители на българското човечество едно дете по презумпция е ненужно заради етническия си произход. Той, дето отглежда собственото си отроче до 40-годишна възраст, че и по-дълго, смята, че не дължи съчувствие и съпричастност на едно 2-годишно дете, просто защото... Причината е без значение. Няма значение дали ще отречеш стойността на един детски живот заради етноса му, заради религията му, заради цвета на кожата му, очите му, името му… Безумно е. Дебилно е.

Не е българско, м? Ама… човещинка, а, уважаеми?!...

Ами не. Всъщност не е човещинка. Човещинка е да се оригнеш. Да кихнеш. Да пръднеш, ако щете. Но да махнеш с ръка и да отпишеш едно дете не е човещинка е – то и животинско не е. За да претендираш за човешки статут, иска доста повече от това да ходиш на два крака и да пишкаш в тоалетна чиния – това и котката ми го може. И да овладееш словото не стига – трябва да овладееш доста по-сложната материя на мисленето, а това – очевидно – не е по силите, възможностите и вкуса на всеки.

Нашего брата може с кравешки влажен поглед да се сополиви над фотошопирана снимка на слон, пренасящ малко лъвче, но не е способен да види трагедията на едно дете, само защото то е с грешния цвят на кожата, родило се е в грешното семейство. C’est la vie!