Новогодишно видео

 

Трябваше да запиша едно новогодишно видео, но – както винаги – забравила съм. В свое оправдание ще кажа, че от пет дни съм вкъщи с хуните, а те – миличките – за тези пет дни са излизали навън точно три пъти за по половин-един час, щото времето е отврат. Логично, всички започваме да изтрещяваме. Но видеото не търпи отлагане. Та…

Мацвам малко грим, сресвам се за пръв път от три дни и се намъквам в една ризка, която хич не се връзва с долнището на пижамата, ама това последното само аз си го виждам. Разполагам телефона на достатъчно високо, че да не хваща в кадър хаоса покрай мен, а само малко завеси и коледна украса, и… се започва с мъката.

Честно казано, докато не ми се наложи да правя това в домашни условия, нямах представа в какъв ад понякога се налага да работят режисьори и оператори и защо мнозина от тях са с нервната система на електрическа змиорка. Добре де, не познавам оператори и режисьори, но след тазвечерния ми опит в заснемането на едно видео с дължина под 2 минути, шапка им свалям!

Първите пет или шест дубъла си ги провалям самолично, разбира се. В саботирането на следващите се включват и хуните, всеки според възможностите си.

АЗ (на 44): - Здравейте, приятели, читатели и почитатели на хубавите български книги! Казвам се Валентина Вълчева и…

Престолонаследник № 1 (на 9): - Мамо-о-о, искам сок!

АЗ: - Е, точно сега ли?... Добре. Сипи си и иди оттатък, че имам малко работа!... Ето ти едно кексче да си го разделите с брат ти! (Плаха надежда, че кексчето ще ми осигури така необходимата тишина.)… Отначало! Здравейте, скъпи приятели, читатели и почитатели…

Престолонаследник № 2 (на 5): - Мамо-о-о-о, Коко изяде кексчето и не ми отчупи. Искам и аз!

Престолонаследник № 1: - Не е вярно. Дадох му парче, а той каза, че съм го облизал, и не го искаше…

АЗ: - Нямам повече кексчета. Вземи си нещо друго и ме остави за малко!

Престолонаследник № 2: - Може ли шокоУад?

АЗ: - Може. Изчезвай!... Здравейте, скъпи приятели, читатели и почитатели на хубавите…

Престолонаследник № 1: - Мамо-о-о-о, Пухи повърна в коридора!... Бляк!...

АЗ: - Добре, ще го почистя след малко. Гледайте да не го настъпите дотогава!... Здравейте, скъпи приятели, читатели и почитатели…

Престолонаследник № 2: - Мамо-о-о-о, Коко ме Литна по дупИто!...

Престолонаследник № 1: - Не е вярно. Исках да го цункам…

АЗ: - Коко, ще те изям след малко, бе! Само да приключа с това!... Добре. Мамка му! Хайде пак!... Здравейте, приятели, читатели и почитатели на хубавите български книги! Казвам се…

Престолонаследник № 2 (ревейки): - Мамо-о-о-о, Коко ми счупи къщичката в игЛата и сега кокошката ми е навън и не мога да я хвана…

АЗ: - Коко, помогни на брат ти да си хване тъпата кокошка, бе!... И го накарай да млъкне, че не знам дали ме разбираш!...

Престолонаследник № 1: - Ама, мамо, тя не е навън. Играта бъгна и кокошката заседна в стената…

АЗ: - Въобще не ми е зор! Намери му кокошка и го накарай да млъкне! Става ли?... Здравейте, приятели, читатели и почитатели на хубавите български книги! Казвам се Валентина Вълчева и съм автор на две кни…

Престолонаследник № 2: - Мамо-о-о…

АЗ: - КАКВО-О-О?!...

Престолонаследник № 2: - Ака ми се!...

АЗ: - И аз какво да направя, бе? (Това сигурно и комшиите го чуха съвсем ясно.)

Престолонаследник № 2: - Ами… къде да акам?

АЗ (вече на ръба на нервна криза): - В хладилника!

Престолонаследник № 2 (с гърнето си в ръка и изцъклен от почуда поглед надниква през прага): - К`во?!...

АЗ (леко през зъби, но все още с усмивка): - Иди оттакък и ме чакай! Става ли?

Престолонаследник № 2: - Става.

АЗ: - Слава богу! Да му се не види и… Ох, добре. Пак!... Здравейте, приятели, читатели и почитатели на хубавите български книги! Казвам се Валентина Вълчева и съм автор на две книги, които…

Котката (на около 11): - Мяу! (впивайки нокти в крака ми в знак, че е гладна сега и веднага)

АЗ: - Разкарай се! Няма да умреш от глад за пет минути!... Здравейте, приятели, читатели и почитатели на хубавите български книги! Казвам се Валенти…

Престолонаследник № 1: Мамо-о-о-о, ела да избършеш Сашко!...

АЗ: (отивам)

Пак АЗ (след пет минути): - Добре. Да не сте гъкнали в следващите пет минути или ще останете без таблети, телефони, лаптопи и телевизия за цялата вечер. Ясна ли съм?

Престолонаследник № 1 и № 2: (кимат в синхрон, ужасени от подобна перспектива).

АЗ: Здравейте, приятели, читатели и почитатели на хубавите български книги! Казвам се Валентина Вълчева и съм автор на…

Най-накрая успявам да запиша видеото без да стискам зъби, без тикове от нерви и без да крещя по хората, дето ще го видят.

За телефоните и децата - мисия почти невъзможна

Ако някоя прелестна сутрин се събудите и поради някаква причина усетите липса на адреналин в кръвта (макар че ако имате деца, не виждам вариант да ви се случи), не е необходимо да търсите високи мостове за бънджи-скокове или да дивеете по чукарите за един свестен полет с делтапланер. Просто се опитайте да проведете един най-обикновен служебен телефонен разговор в присъствието на две-тригодишно дете! Или на повече от едно. Малко екстремни спортове могат да ви осигурят подобно преживяване на ръба на нервния и психически срив!

И докато приятелите и приятелките ви най-вероятно вече са свикнали със странните диалози и успяват, дето се вика, да хванат същественото сред крясъците, заплахите, молбите и вайкането, то служебните разговори например се превръщат в същинска комедия с елементи на трагедия, а в някои случаи може дори да ви костват уволнение и трайно влошени отношения с ръководното тяло.

Представете си, че ви звъни телефона от офиса. Вдигате, защото наистина е важно – натискат ви срокове, опитвате се да балансирате не две, а поне четири дини под една мишница, особено във времена на хоум-офис като днешните, – и... се започва:

-  Да, господин Петров! Разбира се, че е удобно. Не, не ме събуждате. Осем сутринта е и... ИЗВАДИ СИ ПРЪСТА ОТ УХОТО НА СЕСТРА СИ ВЕД-НА-ГА!... Съжалявам, господин Петров, децата тук... МАХНИ СЕ ОТ ТАМ, АКО НЕ ИСКАШ ДА ТИ СЕ СЛУЧИ НЕЩО МНОГО ЛОШО, РАЗБРА ЛИ МЕ!!!... Извинете! Тук е малка лудница. Та какво казвахте?... Проектът за еди-кое-си ли?... НЕ, НЕ, НЕ! ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ!... Извинете! Та проектът... МАРШ ОТ ТАМ! МАРШ КАЗАХ ИЛИ... Ох! Съжалявам! Да, почти е готов. Остава само да... АКО ПИПНЕШ КОНТАКТА, НЕ ОТГОВАРЯМ ЗА ПОСЛЕДСТВИЯТА, РАЗБРА ЛИ?!... Набрала съм текста. Излезе около сто и петдесет страници. Остава само да... ЩЕ ТИ ОТСКУБНА УШИТЕ, АКО НЕ СЕ МАХНЕШ ОТ ТАМ, РАЗБРА ЛИ?!... По дяволите! Та какво казвах? Остава само да добавя диаграмите за... КАКВО ПРАВИШ ТАМ? ДА НЕ БИ ДА СЕ ОПИТВАШ ДА СЕ НААКАШ? ВЕДНАГА ОТИВАЙ НА ГЪРНЕТО! ВЕДНАГА!!!... Мамка му!... Опа! Съжалявам, господин Петров! Та остава само да оправя диаграмите за измененията по месеци и... КАКВО?! НАПИШКА ЛИ СЕ?!... САМО ДА СИ ПОСМЯЛ!!!... Да му се не види! Диаграмите. Подготвила съм ги, довечера ще ги вмъкна в текста и ще е готов. Ще ви го пратя по... ГЪРНЕТО! ГЪРНЕТО КАЗАХ!!!... Ще ви ги пратя по имейла да го погледнете и да ми кажете, ако имате някакви забележки, защото... АКО ГО НАПРАВИШ, ДА ЗНАЕШ, ЧЕ СТРАШНО ЩЕ ПОБЕСНЕЯ! ПОЗНАВАШ МЕ!... защото е ваканция, децата са си вкъщи и няма кой да се занимава с тях през деня, докато... ЩЕ СИ ТРЪГНА И ПОВЕЧЕ НЯМА ДА МИ ВИДИШ ОЧИТЕ, АКО НЕ ПРЕСТАНЕШ, ЯСНО ЛИ Е?! ИСКАШ ЛИ ДА СИ ТРЪГНА?!?! ИСКАШ ЛИ?!?!?!... Уф! Какво казвах? А, да. Децата са вкъщи и чувате как е... АХ, ТИ, МАЛЪК НЕГОДНИК! ЗАЩО?! ЗАЩО ГО НАПРАВИ?!?!?!... Не, не вие, господин Петров. Малкият тук... ВЕДНАГА КАЗАХ!... Дали мога да добавя какво?... КАКВО КАЗА?!?!?! ОТКЪДЕ СИ НАУЧИЛ ТИЯ ЛОШИ ДУМИЧКИ ТИ, БЕ?!... Дали мога да добавя годишния процент? Да, няма проблем просто... ЩЕ СЕ САМОУБИЯ ВЕЧЕ, АКО НЕ МЛЪКНЕТЕ! ЧУВАТЕ ЛИ?!... Не, не вие, господине! Да, няма проблем, ще го вмъкна, мисля, че пазя файла на някоя от флашките. Само преди това... ЩЕ ТЕ НАПЛЯСКАМ ВЕЧЕ! ИЗВАДИ СИ ПРЪСТИТЕ ОТ ВРАТАТА НА ШКАФА ПРЕДИ ДА СИ ГИ СМАЗАЛ!... О, Боже! Ще полудея с тези зверчета вече!... Да. Та... май го пазя някъде тук, но в този хаос ще успея да го изровя сигурно... ВЕДНАГА! ВЕДНАГА СИ МАХНИ ПРЪСТИТЕ ОТ ТАМ, ТИ, МАЛЪК... Господи! Ще го потърся довечера, когато децата заспят, защото сега... НЕ, НЕ СИ БЪРШИ НОСА В ЗАВЕСАТА! НА КАКВО СЪМ ТЕ УЧИЛА?! ЯВНО НА НИЩО... Да, господин Петров. Да, разбрах. Извинете за хаоса! Да, да. Разбира се, че ще се справя. Няма проблем. Довечера... ЩЕ ТЕ НАПЛЯСКАМ ВЕЧЕ, ОБЕЩАВАМ ТИ! РАЗБРА ЛИ?!...

Някъде тук връзката прекъсва. Господин Петров вече разполага с много повече информация за житието ви на родител, отколкото някога е имал намерение да получава, и предпочита да си съхрани малкото останала му невинност.

Вие от своя страна забравяте за него още преди да сте захвърлила телефона в неизвестна посока, докато преследвате сина си, за да му махнете от главата найлоновата торба, която е нахлузил, или дъщеря си, за да измъкнете от пухкавите й пръстчета спиралата „Мейбълин”, за която оня ден се изръсихте с пари колкото за цял пакет памперси в момент на отмъстително настроение, преди да е изписала тапетите с нея.

Последвалите монолози ги проследява само евентуално някой и друг късметлия от най-близките ви съседи, но те така или иначе вече са претръпнали или си имат своите такива за крещене по тяхното домочадие.

Общо взето децата имат странна непоносимост към правилото да мълчат, докато мама и татко разговарят по телефона. Може и да има изключения, но моите не са от тях.

Събота, събота, събота... Събота рано във Видин...

Започвам съботата по пижама. Мъжка. Стои ми все едно съм я откраднала от Дядо Коледа – червеничка една такава, с весел надпис „НО-НО” на гърдите, размер 2ХL… Ама в бързината съм пропуснала да видя, че пише „Мъжка пижама” на етикета. Така де. Кой мъж ще облече червена пижама на снежинки и коледни шапчици?!... Както и да е. Реших да не я връщам. Късмет, дето се вика. Ама мъжкото 2ХL далеч не е като женското 2ХL, та се налага да навивам ръкавите и крачолите, за да не ги застъпвам.

Но не за пижамата ми е мисълта.

Докато държа кафето под око да не тръгне по масата, щото все още категорично отказвам да инвестирам в кафе-машина и си го приготвям по пещерния начин – в джезве, с бързоварче, от ония, дето няма-няма, пък ти гръмнат в ръцете – отвън по булеварда две линейки профучават на сирени и светлини, подсещайки ме, че е именно събота.

В събота не излизаш, освен ако не е крайно необходимо. Посещението на Съботния битак, разбира се, е крайна необходимост за някои като нас, още повече че миналия го пропуснахме по независещи от нас причини. Бях на работа тоест.

В събота не се качваш на автомобил, защото истината е, че пеш ще стигнеш по-бързо, особено ако целта ти е покрай битака и „Lidl”.

В събота пешеходните пътеки по „Панония” от „Кауфланд” до „Кокиче” се пресичат като на военно обучение в минно поле. В плътна формация, като всеки държи под око някоя посока и крещи предупреждения към другите членове на екипа и/или псувни по напиращите пълчища автомобили, на прибежки и припълзявания.

В събота дори децата имат право да псуват безнаказано по улиците в района на битака. Изпитанието е като за „Игри на волята” мастър-левъл.

В събота коронавирусът избледнява на фона на една друга смъртоносна заплаха – 70+-годишен шофьор с проблемни стави и диоптрични очила, седнал зад волана на 40+-годишна Ладичка и убеден, че изпуска най-ценните минути за пазаруване.

В събота…

Ами в събота, ако си достатъчно бърз и наблюдателен обаче, можеш да се прибереш вкъщи с мистериозния Господин Дърво и сладурски мини-свещник Тиква. Хелоуин мина, ама на кого му пука! Всеки ден е празник, щом сме живи, здрави и заедно. Особено в събота!

  

  

Това шубето е голям страх

 

-                     Не се притеснявате, госпожо! Гледайте на другата страна, ако искате! Много хора се страхуват от ваксината, а не бива. Куп тъпотии се изприказваха по темата, но най-много да усетите леко неразположение в някакъв момент довечера. Като излезете, вземете един парацетамол!...

-                     Не ме е страх от ваксината, а от иглата! – пояснявам.

Разчитам на разбиране, но не се надявам много.

Лаборантката ме поглежда малко в смисъл „Ти май не си много на център, госпУжа!”, но тактично си замълчава. Разбирам я. Познато ми е. Аз гледам по същия начин някой като ми излезе насреща с „Ми то… к`во ше кажат хората…”, без значение от казуса. Дето се вика, това шубето е голям страх, ма някои ни е страх от една тъпа игла, други – от тъпи клюкарки. Мен и от тъпанари ме е страх, ама това не е тема на разговор в момента.

После все пак решава да е мила:

-                     Нормално. Много хора ги е страх от игли.

Да, бе. Знам. Ама мен ме е грижа ТОЯ конкретно човек, дето в момента ти се поти в ръцете. Другите да вървят на… там, откъдето са излезли!... А – вЕрвай ми – ТОЗИ човек АДСКИ много се страхува от игли! Почти колкото от паяци. Ако не знаеш, да ти кажа – аз съм онази, дето навремето си беше залепила с тиксо страниците от учебника по биология, в които имаше снимки на паяци, за да не се отвори там случайно. Да, да! Същата, дето заради един тъп скакалец мръзна двайсет минути по гащи в банята, затискайки вратата, все едно скакалецът ей сега ще нахлуе с ритник и с кълбо напред.

Но.. млъкни сърце!

На ваксина съм. Тази – против ковид. И главата ми ще гръмне като противопехотна мина от въпроса дали ме е страх повече от тъпия вирус (който, между другото, го преболедувах веднъж, ама знаеш ли дали втория път няма да ме закове като пеперудка на стената) или от иглата. От ваксината категорично не ме е страх – оцелях като студентка в периода 1994-1999, за Бога! Няма ваксина, която да ме тръшне. Дето се вика, нас животът ни е ваксинирал.

Отделно дето по рождение… такова… Абе имаме си известни обременености…

С една колежка сме одрънкали по едно сутрешно кафе за кураж и сме взели безумното решение ей тук, сега и веднага да се ваксинираме. Не знам при другите хора как стават тия неща – разправят, че се искало обмисляне и информирано решение – ама аз решението го взех между три глътки капучино. Остави друго, ама и колежката повлякох!

Аз така и на зъболекар ходя, макар че там глътките бяха от друго естество, докато една приятелка-фармацевт не ме светна, че алкохолът притъпявал обезболяващите.

Всеки си има идиотските моменти.

Та!!!

Докато ми слага ваксината (между другото, не усетих нищо, признавам!), лаборантката рецитира заучения очевидно до гадене монолог:

-                     В следващите ден-два избягвайте физически натоварвания! Може да Ви заболи ръката на мястото на убождането, може да Ви втресе, да се появят грипоподобни симптоми, главоболие отпадналост… Избягвайте и алкохола…

Тука вече настъпва умерена тревога, която няма нищо общо с иглата.

-                     Докога?

-                     Поне ден-два.

Не, че съм много на зор, ама някак си отвътре ми идва да попитам: „Ама ден или два?” Щото ако антиваксърите са прави и ми остават броени дни живот, не е все тая, да му се не види.

Както и да е! Мисълта ми е… Ваксинирах се. Нямах грипоподобни симптоми. Нямах никакви симптоми всъщност. Алкохол не ми потрябва. След 16-и ноември ще пиша как е след втора доза.

Един асоциален темерут в социалната мрежа

Фейсбук е социална мрежа – това е ясно. Поне за такава се представя. Признавам си, аз никога не съм го възприемала така, може би защото в извънработно време съм само с една идея по-социална от Дарт Вейдър. Тоест последното, което искам, е да си пиша с някого за времето навън.

Това обаче явно не отказва някои особено социални типове – любители на екстремни спортове като „Я да ѝ пиша на тази, та да убием малко време!”

Противно на очакванията, рядко съм груба с непознати. Просто не отговарям. Да, бе – знам, че и това не е особено мило, ама все е по-приемливо от алтернативите, които ми се въртят в главата понякога.

Та! Да обобщим! Освен ако не сме замръквали и осъмвали заедно, отговарям само ако е служебно, свързано с пари и/или ако след дежурното „Здравей(те)!” директно напишете какво точно ви е накарало да ми отделите от времето си и защо аз да отделям от своето такова. По възможност – грамотно. Неграмотността изкарва на повърхността една много нелицеприятна моя версия.

Разбира се, ентусиасти не липсват. Някои дори са упорити, което с времето от досадно става някак мило и дори забавно. Та с един такъв господин водим следната кореспонденция!

ТОЙ:

SEP 14 AT 9:13 AM

„Здрасти!”

Викам си "Слава тебе, Господи, че не започна със "zdr kvo pr", че иначе не знам каква злина щях да сътворя!".

SEP 16 AT 10:02 AM

„Здрасти!”

SEP 17 AT 8:19 AM

„Здрасти!”

SEP 18 AT 7:32 AM

„Здрасти!”

Аз мълча като партизанин на разпит (все пак съм от село Макреш и то по майчина линия!) и мислено се обзалагам кога ще му мине меракът.

Та продължава ТОЙ:

SEP 20 AT 10:22 AM

„Добро утро!”

Вече е въпрос на чест кой от двама ни ще издържи по-дълго. Като игра на „вълчи поглед” един вид.

SEP 22 AT 7:27 AM

„Здрасти!”

SEP 24 AT 7:49 AM

„Здрасти! Как си?”

Мисля си, напредваме в комуникацията явно, щом вече минахме на „ти”! Да видим докъде ще я докараме!

SEP 27 AT 8:11 AM

„Добро утро!”

SEP 28 AT 9:03 AM

„Добро утро!”

SEP 30 AT 7:52 AM

„Здрасти!”

И така – до 2 октомври, когато…

OCT 2 AT 11:03 AM

„Не пишеш!”

Ей тука вече едва устоях на изкушението да върна едно „А, добрутру!”.

Съботният битак е особен вид магия

Вкъщи си имаме нещо като семейна традиция. Всяка събота със ставането отиваме на пазара пред „Lidl” и никога не се прибираме без нещо. Аз, мъжа ми и хуните! Понякога, когато мъжът ми е заседнал с тира някъде из Европа – само аз и хуните.

Съботния пазар във Видин е особено място и преживяване, доста подобно на улица „Диагон-али” от историите за Хари Потър. Точно толкова магично, стига да имаш очи за магията му, разбира се. Трудна магия – малко мръсна, малко тъмна, много прашна и потна, екзотична, катунарска, „ухаеща” на скара, подправки, царевица, плодове, пилета, зайци, коне и „свинки Пепи” (според хуните, които израснаха с това проклето филмче, че и на руски проговориха по-добре от мен, дето учих езика осем години). Магия, която се случва независимо от времето, зиме и лете, в дъжд и пек, в здраве и пандемия. Честно казано, миналата година, когато ни се стовари тая гадост covid-19, не ме разтревожи толкова затварянето на държавата (то па една държава нали!), колкото затварянето на съботния битак във Видин. Битакът е свещен, по дяволите!

Ако бързате за някъде, не идвайте тук! Тук не се бърза. Тук трябва да забравите западняшката динамика и да си припомните някогашните ориенталски нрави за пазаруване и най-вече за пазарлък. Това последното – и на влашки, и на сръбски, и на руски, и на ромски, както ви харесва. Със западен език обаче ще го закъсате яко. Някога Турската поща във Видин може и да е била връзката между изтока и запада, но на битака изтокът определено е задържал позициите си.

На висока скорост наистина няма да видите нищо повече от прах, воня и вехтории, и току виж сте изтървали късмета си за деня. Магията се случва бавно, крачка по крачка. Забави! Спри се! Вгледай се! И ще видиш! Единственият случай, когато е позволено да излезеш от тази източна лежерност, е ако се наложи да гониш из прахоляка избягало пиле или прасе, за да го върнеш на собственика му. И само от теб зависи как ще го погледнеш и дали ще е „Ега ти вехтошарника! Довлекли са боклуците на половин Европа” или ще е „Нямаш идея какво намерих там, човече!”. Основният принцип на функциониране на този тип места е, че боклукът за един е съкровище за друг!

А тук има всичко! Да, дори и това, за което си помислихте… каквото и да е то, стига да знаете къде да го търсите, разбира се. Виждала съм оригинален японски меч, за бога! Така де, МОЖЕ БИ оригинален. „Не`ам идея, бате, не съм го пробвàл!” Тук всичко е МОЖЕ БИ, на късмет, но с времето някак си се научаваш кога да играеш и кога да си пас!... Мачете, диджериду, handmade калимба (и вие не сте го чували, нали?), конски юзди, скалпели, вибратори (мхм, именно – да), арбалети, перални, лаптопи, медни съдове, фитнес-уреди, сценично оборудване, облекло за от раждане до умиране, картини, тигани, играчки, пълен комплект стикове за голф… Кой, по дяволите, във Видин знае как и къде се играе голф?!...

Трябва ти ковач? Разсад за розови домати или фиданка на бананово дърво? Майстор на дървени сувенири и домакински вещи? Домашни точени кори за баница? Антикварна книга или дискове за плейстейшън? Био-зеленчуци „собствено производство”? Монети от държави, за които и географията вече не помни? Зарядно за телефон, чийто производител сигурно отдавна е умрял? Армейско оборудване (оригинално!)? Навигация която не се знае работи ли и дали не е с карта за Южна Африка например? Циганска любов?... За печките говоря.

Естествено, че ги има и ония вехтории, дето не можеш да си представиш, че някой ще купи, защото са като току-що извадени от контейнерите за боклук до бензиностанцията отсреща, но и някак си няма да е 100 % изненада, ако видя някой да спира пред тях. Все на някой сигурно му трябват изкривени от носене дамски обувки от младостта на баба му или един – ЕДИН!!! – вълнен търлък… Или колелца от офис-стол… Или снимка на непознато дете…

Тук е и неофициалният видински зоопарк. Иначе кога тия деца ще видят и пипнат на живо зайчета, гълъби, пилета, патици, джинки, прасенца, чинчили… Случва се и коне да видим да си пасат кротко на ливадата, дето иначе май е футболно игрище някакво. Хората, които продават животни, са моите съботни герои. Имате ли идея колко деца пищят край тях, докато дърпат ушите на зайците?...

С времето сме си намерили нашите сергии, нашите черги и сандъчета със съкровища, където задължително спираме да поровим, нашите баби със зарзават. Никога не тръгваме без да сме оставили поне 15-20 лева, обикновено за играчки и разни декоративни находки. Всички сме деца малко или много. Вчерашните ми придобивки са тези от снимките. Прасенце-солничка и миниатюрно кученце с книжка без конкретно приложение освен да носи усмивки. Ей така – видиш нещо и си помислиш „Аз съм!”. Дреме ми колко струва и дали изобщо струва нещо! Някои неща се оценяват по друг начин.

Единственото, което никога няма да разбера, са хората, тръгнали с кола до „Lidl” в събота преди обед във Видин. Абе вие акъл имате ли?!...

За онези, които пеят твоите песни

Аз не съм по споделеното четене.Някак си да споделям какво чета ми е твърде разголващо - все едно да споделям за какво си фантазирам, докато заспивам късно нощем. Затова и рядко усещам порив да го правя. По-скоро черпя идеи от хора, по-склонни от мен да да споделят читателските си търсения.

Покрай една история, върху която работех тези дни, се наложи да наблегна върху биографиите на музиканти и историята на блус, джаз и рок музиката. И така, по волята на съдбата, попаднах на автобиографията на Съли Ерна - "Пътищата, които избираме".

Винаги съм си падала по твърдия саунд! Винаги съм си падала по оня магичен звук, който сякаш остъргва всичко излишно, фалшиво, престорено от теб и оголва душата ти. Оня същият, който те оставя гол да кости, до душа.

И съм завиждала на онези, които са докоснати от боговете да го създават. Да изреват онова, което аз не смея дори да прошепна. Онова, за което не ми стига талант.

Съли Ерна е един от тези хора и мога да кажа само, че се чувствам привилегирована да деля едно съвремие с него!

Дългата коса задължава!

 

В една от майчинските групи стана дума за прическите на малчовците в тия жеги, та се замислих…

Да бе. Случва ми се и да мисля! Чудна работа, нали?

Знаете – вкъщи мнозинството е мъжко. Мъж и двама подрастващи хуни. Само аз и котката сме женски. Та пита в групата една дама дали вече сме подстригали децата за лятото, предвид жегите.

Подстригах ги, мисля си. Ама преговорите бяха по-тегави от тия между САЩ и Северна Корея. Щото… нали… аз лесно мога да им плесна по един кес зад врата и да ги подкарам под строй към салона на Илка, ама мадам Монтесори настоява, че трябва по-дипломатично… Не било педагогично така.

На мен като цяло дипломацията ми е като на тазманийски дявол на стероиди, признавам си. Никой не е съвършен. Ама се старая да уважавам авторитетите, а и викам си… да пробвам. За разнообразие. От опит глава не боли.

И още в ранна пролет почнах с намеците. Ама децата не е като да не са си мои. Не, та не! „Искам кУтУ тати!”, отрязва ме 5-годишният. А тати е с коса до кръста. 8 -годишният е по-сговорчив, ама и той не е сигурен. Потърсих съдействие от тати, ама пуста мъжка солидарност – отряза ме с необорим аргумент, точно по Монтесори: „Момчета са, трябва да се учат на самостоятелност!”. Разгеле, дойдоха жегите преди две-три седмици, стана чудо – навиха се. Добре, че салонът е на 200 метра от вкъщи, та нямаха време да размислят.

Та се сетих… С техния тати като се „взехме” навремето, прическата му беше като на новобранец. Между другото, има впечатляваща колекция от белези по черепа и всичките – с история! Както и да е! Докато още се чудехме ще ни бъде ли като двойка или светът си има достатъчно други неприятности, попаднах на негова снимка от тийн-периода. С коса до под раменете. Казармата прецакала нещата. Не, че и без коса не ми е най-хубав, ама с рокаджийска грива е направо бонбон.

Нямах си работа, викам му: „Ей така искам да те видя!” Откъде да знам, че ще ми се върже на акъла! Обикновено реакцията е от типа на „Не мЪ занимавай с глупости, мило!” Оказа се, че към косата и двамата имаме фетиш. Той – към своята, аз – към неговата.

И реши – ще я пуска пак.

Има един период в пускането на дълга коса при мъжете, в който наред с нея все едно рога и копита никнат. Не, бе. Не от ОНИЯ рога. Аз съм строго моногамна, с каквито и впечатления да сте останали иначе. Просто преходът от „велик е нашият войник” до Джаред Лето в ролята на Принцът на Персия е по-деликатен от ПМС при жените. И всяка сутрин пред огледалото беше асъл като на масата за преговори по Източния въпрос. Ей тогава май се научих на дипломация!

Една фризьорка обаче за малко да ме прецака. ТамАн стигна кичарата до раменете, той се нави уж за оформяне някакво и тая от вратата – „Аз виждам ТВОЯТА прическа!” Оказа се, че я виждала като на младежите от Хитлерюгенд. Проблемът е, че ние (той, де) никак не я виждахме така, та повече там не сме ходили, ама драмата беше голяма. Май повече за мен, отколкото за него, но все пак!... Овладяването на щетите върху желанието му да продължи мисия „коса като на рокзвезда” беше достойно за учебниците по дипломация и военна тактика. Към днешна дата се чувствам напълно готова да преговарям по всякакви казуси, с всякакви хора – самоубийци, убийци, терористи и каквито там се сетите. Едва ли ще е по-сложно.

И така, към днешна дата косата му е до кръста. Моята с триста зора я държа в приличен вид докъм под раменете. После започвам да приличам на ритана зелка, но пък и аз на фризьор ходя от пролет на пролет, като магаретата. Според част от мненията, би трябвало да съм депресирана от факта, че мъжът ми има около сто пъти по-хубава коса от моята. Опитвам се, ама не мога. Гледам си го и му се радвам. Майната ѝ на депресията! Радвам се на самото му отношение към косата му.

И тук няма как да не се сетя за една бивша колежка, която след близо година и половина се осмели да ме пита: „Абе, Вале, ще ме прощаваш, ама… мъжът ти от кога е свещеник?” Щото в нейната представа само свещениците са с дълга коса. Не е ли мило?...

„Дългата коса задължава”, твърди мъжът ми. „Заради нея не мога да си позволя да се обличам като наркОман например, защото никой няма да ме приеме насериозно.”

Пък не е на 20 години, та да се оправдава с младежки бунт, музикантски фази и т.н.

Помните ли митът за Самсон и Далила? Самсон, на когото силата била в косата,неподстригвана от раждането му? А защо според вас Иисус винаги е изобразяван с дълга коса?...

В дългокосия мъж има нещо не просто изискано, а направо магично. Е, не във всички, разбира се. На някои им отива като „вампирски зъб на мериносова овца”, ако мога да си го отмъкна тоя култов цитат от една от любимите ми книги-игри – „Патрул за Ада”. Ейдрийн Уейн, ще ме прощаваш предварително и благодаря! При мъжете дългата коса си е отговорност, докато при нас жените е аксесоар. Иска се смелост и стил за дълга коса при мъжете, особено в общество, което е решило, че за тях е социално приемливо да са с къса такава.

Добре де. Обичам да вървя срещу социално приемливото и си падам по хора, които го умеят това! А какво по-социално неприемливо от мъж с дълга коса?...

И си давам сметка, че сега се налага да убеждавам хуните… Пардон!... синовете да се подстрижат със същия плам, с който преди десет години убеждавах баща им да не е посмял. Не е ли ирония на съдбата това?!...

Троловете не са от вчера

    

Докато ровех из тайните книгохранилища на библиотеката, без да искам открих първообраза на социалната мрежа и по-конкретно на групите за литература и споделяне на читателски мнения.

Книгата, предизвикала полемиката някъде в първата половина на ХХ век вероятно, е „Климъ Самгинъ” на Максим Горки, издение от 1934 г. За по-голяма прегледност копирам коментарите, оставени от анонимните потребители.

Потребител 1, който очевидно е нещо като базов модел на съвременния фейсбук-трол: „Ужасно глупава книга.”

Потребител 2, явно към Потребител 1: „Десет пъти по-глупав човек е писал това.”

Потребител 3, тоже към Потребител 1 (за да няма съмнение, дори със стрелка): „Профан. Може ли маймунският ти мозък да разбере Горки.”

Потребител 4, може би случайно преминаващ наблизо, някак плахо: „всичко това го потвърждавам.”

Вижте само колко фин изказ, дори и в обидите! Няма вулгарност, няма цинизми, няма простащина… Даже „профан” и „маймунски мозък” стоят някак по-изтънчено на фона на словесните кланета, дето си ги устройват днешните литературни фенове във фейсбук. Какво ти! Аз ако напиша някъде в коментар „профан”, половината, дето ще го видят, ще отворят гугъл, за да проверят аджеба това псувня ли е или комплимент. „Маймунски мозък” би трябвало все още да е ясно като послание. Ако въпросната дискусия се заформи днес… макар че вероятността днес някой да сподели във фейсбук, че е прочел „Животът на Клим Самгин”, лично на мен ми звучи като научна фантастика почти… Та ако днес някой отвори клане… Пардон!... дискусия за „Клим Самгин”, подозирам, че най-безобидната обида, която може да чуе по свой адрес, ще е нещо свръхоригинално от рода на „соросоиден рептил” или „селяндур”.

И което е най-интересното: написано е върху библиотечна книга. Значи… Първо, неизвестният „профан” посещава библиотека и чете Горки все пак. И второ, дори у онези, които са били възмутени от неговия „маймунски мозък”, е дремело искреното убеждение, че адресатът най-вероятно ще получи „коментара” за невежеството си. Тоест може би пак ще посегне към Горки, което по днешни стандарти всъщност автоматично го вади от групата на профаните, но това вече е лично мое мнение.

Абе друго време е било! Профаните не са това, което бяха. Днешните са си „обрали лайката” направо!

Гласът на Бога

 

Днес стават 7 години, откакто Джоко Росич – човекът с гласа на Бога, си отиде. Тоя глас, който не по слуха, а по душата ти задълбаеше ли, оставяше следи, все едно какво казва. Джоко Росич не говореше – той татуираше завета си във всеки, който имаше късмета да чуе неповторимия му тембър.

Аз не вярвам много в/на Бог, но на него му вярвах. Вярвах, че някога, в древни времена, пак тоя глас е диктувал скрижалите на старателно записващия си Моисей. Отвореше ли си устата, все едно същия тоя Бог, в когото не вярвам, се изправяше пред мен и казваше: „Деца, внимавайте какво правите със себе си, защото вчера, някъде около два следобед, бях на вашите години!”

И тоя човек, дето все си мислиш, че не можеш да го стигнеш, ако ще срещу него да тичаш, той за себе си казваше, че не може да стигне… баща си. Оня сръбски учител, дето през Втората световна война няколко пъти е разжалван в чин, защото по време на атака не залягал пред вражеските куршуми и давал „лош пример” на бойците си.

А мама… Тя е легенда, мама… Мама, която му дава първия урок по патриотизъм, докато обяснява защо врабчетата не напускат родното клонче, независимо колко студено, гладно и трудно е тук на моменти. „Имаме нужда не от патриотизъм от типа „ние, сърбите и ние, българите”, а от патриотизъм като понятие, като усещане, като дълг към родината. Като проклятие за всички, които са си отишли…”

Проклятие не за тия, които потърсиха спасение отвъд граница, а за ония, които са си отишли с душите си. Вътре в себе си са абдикирали от отговорност към род и родина.

И гледаш го, слушаш го, пък се чудиш България ли да обичаш, защото той я обичаше, Сърбия ли, защото огъня в кръвта му беше запален някъде там… И после пак се сещаш за урока по патриотизъм на майка му, а Джоко някак кротко ти обяснява от едно интервю на Валерия Велева: „Аз съм сърбин, много обичам Сърбия, преживял съм тежките ѝ години, но ужасно много обичам България!... Един път… точно, когато бяха започнали бомбардировките над Сърбия, написах статия, която беше озаглавена „Имам един щурав блян.“ Това беше моето отношение към войната. А щурият ми блян беше – моят внук, който е в българската армия, и моят племенник, сина на брат ми, който е в сръбската армия, да ги видя двамата не като роднини, а като войници да седят на една маса и да си пият ракията.”

Май така и не видя бляна си осъществен, което сигурно беше и част от причините за оная скърцаща тъга в гласа му. Много тъга имаше в гласа му! Такава една пълнокръвна, укротена, но коварно дълбока, повличаща тъга… От оная, дето вместо да те срине, кипва всичко в тебе, държи те буден и те пробива отвътре. Кара те да искаш да я впрегнеш на работа и да вдигаш планини. Бута те напред, независимо колко си капнал, и съска: „Мърдай и не ми се разкисвай, че още много има!”. Не случайно все пълководци и самотни бойци играеше. То как да изиграе друго, като не му е в душата!

Когато си Джоко Росич, имаш много причини да си тъжен, „…но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата. Я се сети за едно велико нещо, дето е направено в радост! Било книга, текст, картина. Тъгата е велико състояние!” Той май беше много тъжен човек, защото много и все велики неща направи.

Джоко беше голям актьор – две мнения няма, но преди всичко беше Мъж с главно М. Мъж от една особена, рядка порода, дето хем подчинява жената, хем кралица я прави. Мъж по душа, по кураж, по воля, по отношение – не само към жените, а към всичко. Защото мъжкото не е само спрямо жените и по-слабите – то е начин на живот, светоглед, а не онова другото, дето е само жалко и шумно, но празно като продънена лейка. И няма нищо общо с натрапчивото мъжкарство, с демонстрациите, с пуешкото надуване. Мъжкото е кротко и търпеливо, но силно. То топли вечер с тялото си леглото на сина си в най-студената зима на войната и повлича в мигове на изпитание, точно като оня сръбски учител, който не залягал пред куршумите и давал лош пример. Ей такива лоши примери дано повече има, че нуждата от тях е осезаема, особено днес!

Много можете да научите за мъжкото от Джоко Росич, момчета! Нищо, че него вече го няма сред живите. Достатъчно е останало, за да почерпите пример и философия…

И се постегнете малко в кръста, че с тия смъкнати панталони трудно се възсяда кон! А светът е огромен. Знаете ли с колко много жени не сте били?...

Рожден ден!

 

Днес за 28-ми път навършвам 17.

Така де. Звучи по-добре от „Ставам на 44”. Всичко е въпрос на гледна точка. Във всеки случай е доста обвързващо да си роден на една дата с хора като Боб Марли, Натали Кол и Жа Жа Габор! Само Гери Мур малко скапа нещата през 2011-а! Ама и ден улучи да умре!...

Както и да е!

Откъдето и да го погледнеш, 44 са си половин живот, а може и цял да е. Някои и толкова нямат отпуснати. (Помня и такива хора.) Не знаеш какво те чака зад ъгъла. Дето вика Шишо Бакшишо, „днеска навършваш 40, утре ти дават 40…” Пък и всички сме чували за Клуб 27, нали… Слава Богу, за там не съм достатъчно талантлива, та Кърт Кобейн ще почака още малко, докато ми падне възможност да му се лепна като вечно groupie.

А все едно миналото лято България срита футболния елит и стана четвърта в света, Господ беше българин, вероятно и Дяволът, ако питате германските национали от оная шантава година, а аз – 17-годишна, неориентирана, издивяла за приключението на живота си кандидат-студентка, готова да превземе света по хлапашки, повече с късмет и наглост, отколкото с познание. Така де. Какво познание да си натрупал, когато най-сериозната ти грижа дотогава е била дали някога ще успееш да чуеш Слаш на живо как свири мотив от саундтрака към „Кръстникът”. По възможност – гол до кръста. (Ле-ле, какъв демон живее в пръстите на това момче!...)

Но в един момент започваш подобно на Борхес да осъзнаваш, че „човек остарява твърде бързо, прекалено бързо и помъдрява прекалено късно! Точно когато… вече няма време…” Е, може би не го осъзнаваш толкова талантливо и писателски като него – той все пак е гений, – но го усещаш. Не е от най-приятните преживявания. И ако помъдряването си остава малко относително и въпрос на желание, то остаряването е задължително или поне засега е единствения възможен начин да живееш малко по-дълго.

Обаче пък по-дълго дали е по-добре? Винаги съм вярвала, че качеството е по-важно от количеството, включително и за човешкия живот. Даже най-вече. Че безредието, брокатено бляскавата пъстрота и комерса на младостта са може би много по-ценни от умението да разграничаваш правилно от неправилно и приемливо от неприемливо, което добиваш с напредването на годините. Не че възрастта си няма своите предимства, но младостта не мисли за старостта, а старостта много обича да си спомня за младостта. Това говори достатъчно. Младостта носи хаос в гърдите си, който ражда танцуващи звезди. Не го казвам аз – казва го Ницше.  А в очите ѝ има толкова много място за още и още живот!...

Знаете ли как най-точно се познава възрастта? Не по бръчките. Не и по бялата коса или липсата на каквато и да било. Познаваш по смеха. Когато започнеш да се смееш тихо, сякаш гледаш боричкащи се за близалка деца в пясъчника, значи си видял твърде много, в очите ти не е останало място, а на младостта ѝ е отесняло и си е стегнала куфарите. Или когато изобщо спреш да се смееш. Младостта се смее с пълно гърло, помитащо, неприлично, дори вулгарно. Нейният смях е шумен и буен като прииждаща вода от скъсана язовирна стена. Понякога, около абитуриентските балове, излизам късно вечер на балкона да слушам смеха на онези, които все още умеят да се смеят така. Да крещят от смях, докато отброяват последните 12 секунди от най-младата си младост!

Аз май все още мога да се смея. От време на време – като на 17. Вярно, понякога е по-скоро търсен ефект, отколкото състояние на духа, но важен е рузултатът. Получава ми се! Наскоро един мъж ме попита винаги ли съм толкова усмихната. Казах му, че усмивката е безплатния вход за врати, които нищо друго не ги отключва. И няма значение как изглеждаш всъщност. Усмивката привлича, защото да се усмихваш е лесно, но иска цялата сила на света, особено когато ти се гади от невъзможност. Въпрос на тренировки в крайна сметка! И инстинктивно търсиш да почерпиш това тайнствено познание от онези, които са го овладели. Това го мога. Тук няма как да не се сетя за едно другарче от не много близкото минало, което веднъж ми призна: „Мразя те, да знаеш! Аз трябва да се напия като идиот, за да вляза във филма, а ти без нищо си си все в него!”

Но… Дори и най-щурият филм с времето започва да търпи промени в сценария, освен може би „Дързост и красота”. Друга тема! Предполагам, че е нормално след определен момент да започнеш да посрещаш рождените си дни с все по-противоречиви чувства, да се налага да си припомняш защо точно трябваше да се радваш, че си доживял още един. Остаряването е тегава работа и не всеки се справя блестящо. Факт! Като всичко, и то уморява понякога. Неслучайно е измислен израза „остарява като катедрала” за ония, които го правят както трябва. Талант се иска, особено когато започне да ти липсва лесното на младостта, по време на която даже за да завладееш света не се налагат особени усилия като че ли – достатъчно е да го пожелаеш и да протегнеш ръка, да прегазиш две-три морета, да прескочиш през няколко планини и евентуално като Яков да се сбиеш мъжки с някой и друг ангел. Колко му е!

На мен започва да ми липсва способността да живея абсурдно и безумно. Да имам оправданието, че нямам опит, но пък разполагам с цялото време на вселената, за да го натрупам. Да имам време, за сметка на почти пълната липса на опит си беше о`кей. Сега обаче става все по-трудно да напасна N-годишното Аз от огледалото със 17-годишното от вътрешната страна на клепачите. Даже трите диоптъра късогледство не помагат след определено време. Виж, умерените дози идиотизъм са безценна помощ, когато ЕГН-то започне да натежава.

И… да. Много цели. Нови и нови. Докато имаш сили и желание да гониш цели, старостта само ще ти диша прахта, независимо какво виждаш в огледалото сутрин, независимо колко често се будиш без да си сигурен дишаш ли още. Или пък просто от тичане няма да ти остава много-много време да философстваш излишно за нещата, които така и така не подлежат на контрол.

Та да си пожелая, пък да пожелая и на вас, цели! Минимум поне една галактика звезди за преследване и светове за превземане. И сили да ги гоним с ентусиазма на котка, препускаща след червената точка на лазерния лъч, дори и да е точно толкова безсмислено. Щастието не е в целта, а в пътя към нея, в крайна сметка. Пък ако се налага, по пътя ще спираме от време на време да премерим кръвното – за всеки случай, че то на тая възраст…

………………………………………

А, да. Споменах Слаш малко по-нагоре, пък за малко да забравя най-скъпия ми астрален близнак. Честит рожден ден, Axl Rose! Щеше да е хубаво да не те усещам толкова подобен на себе си в едни отношения и да съм ти доста по-подобна в други. Следващия път може би!...