... И Дунав да тече във вените ти...

Да се родиш на брега на Дунав е карма.

Да избереш брега на Дунав за своето място е обричане.

Съчетанието от двете е религия.

Тя няма догми и правила, няма строги постулати и намръщени пророци. Няма свои храмове и проповедници, няма свои ритуали, освен може би поне едно ритуално къпане гол посреднощ в точната компания. Нейните основи не са написани с перо върху пергамент, а са закодирани в гените. Потопиш ли се веднъж във водите на тази река, друг си. Неин си.

След това очите ти развиват зависимост от нея. Душата ти, организмът ти имат нужда от нея. Кръвта ти кипва и се смирява при вида на водите ѝ. Изпитваш нужда от нея. Тя е зарядното за батерията на душата ти. Имаш нужда от гледката към нея, от миризмата ѝ, от тишината на брега ѝ… От потапянето във водите ѝ, дори и да си удавник като мен. Тя те смирява, отмива гнева ти, задушава злобата, забавя пулса, прочиства дробовете, дава отговори, лекува подобно на свещената Ганг в Индия. Достатъчно е да седнеш да изпиеш една бира на брега, в полите на „Баба Вида” или на „Телеграф Капия”. Да изпратиш слънцето и да посрещнеш звездите, легнал по гръб на крепостната стена, опиянен от алкохол и живот. Да си пожелаеш нещо, докато Персеидите падат през август, а водите на Дунав отразяват последните им секунди живот. Да посрещнеш слънцето на Джулай Морнинг не на Камен бряг, а на Градския плаж, докато духовете на Иван Срацимир и Константин ІІ Асен надничат от бойниците на крепостта зад гърба ти. Да забравиш да дишаш от спокойствие, защото Дунав диша вместо теб!

Но всичко си има цена. Всичко иска жертва. Понякога твърде скъпа и непрежалима! И Дунав иска своята. Всяка година, без изключение. Не помня кой ми разказа за неговата жажда. Жаждата за кръв.

Всяка година, когато пролетта стъпи на брега ѝ, реката се събужда от зимната летаргия и е гладна. Посиняла от зимния студ, но жива, тя иска жертва, която да събуди кръвта ѝ, да утоли глада, да смири гнева. Толкова силно я иска, че чак вие от желание за приношение. Заслушайте се в нея някога през април… май… когато черешовите води прииждат, а после с мъка пулсът ѝ се връща към зловещия ритъм на Вселената!... Привечер, когато слънцето залязва на изток… (да, във Видин слънцето залязва на изток – не е грешка)… ще чуете воя на Дунав. Нисък, на ръба на възприятието. Сякаш от друг свят. Злокобен и неустоим като влашки вампир.

„Реката вие за жертва”, казват старите хора из крайбрежните села. Тогава дори опитните рибари не смеят да излязат с лодките си. Никой не стъпва във водите му, за да не стане част от тях. Не пускайте децата си край Реката, докато вие!

Не винаги е необходимо да потънете във водите му, за да задоволите глада му за човешко. Когато не успее да погълне тяло, той поглъща душа.

Този вой е неговия глас, на Дунав – друг не признава. Всеки друг звук се плъзга по водите му като по стъкло, без дори да докосне величието му. Той не крещи, а шепне. Шепне дори когато е гневен.

И слуша. Като скъпо платен психотерапевт слуша! Дай му тревогите си – ще ги отмие и отнесе чак в Черно море, а от там – на другия край на света! Страховете ти ще превърне в смирено съзерцание. Питай го – ще ти даде отговори! Трябват ти само уши да чуеш.

Защото той е Реката!

Именно „Реката”! За нас – нейните хора – той твърде често няма име. Той е Реката. Като Бог, който може да има много имена, но нямаш нужда да ги споменаваш, за да знаеш, че е Той. Нямаш нужда от уроци по география, за да знаеш, че се влива в Черно море, защото знаеш, че той се протяга чак до небето. Може да е една от четирите реки на Рая, с които Бог обозначил посоките на света. Дунав тече на изток – посоката на правдата. Може би е онази, по чието течение някога са се плъзнали Адам и Ева, прегърнали своя грях, за да създадат човечеството и света.

Дунав пази историята не на Европа, а на света, и само жаркото августовско слънце успява да го уговори да разкрие частици от нея понякога. Защото той сам е хранил тази история, дал ѝ е живот и я е направил възможна. Той я е пазил от неприятели, създавал ѝ е пътища, скрил е легендарни съкровища, които и до днес палят въображението като факла. Скрил е скелетите на историята под формата на потънали кораби и легенди, над които оживени мостове протягат ръце.

А отсреща не е Румъния. (По дяволите границите!) Отсреща са други като нас – зависими, обсебени, безпаметно влюбени в същата тази мътна река, повлякла сякаш не просто вода, а самия живот. Пълнокръвен, вечен, неподлежащ на унищожение живот, по-древен и могъщ от всичко познато, неподлежащ на описание. Живот, който никое жарко лято не е в състояние да изпие до дъно, колкото и да се опитва.

Завиждам на онези, които плават с корабите и шлеповете по Дунав! Завиждам им грозно и искрено. Завиждам им за онова, което виждат сутрин, за онова, което чуват, докато заспиват. За морската болест им завиждам. За студа и жегата. За вкусът на уклея. За скърцането на метала. За комбинацията от миризма на кафе, кораб и Дунав сутрин. За гледката на патиците, речните чайки и островите. За влагата. За аромата. За гледката към брега. За пулса на Дунав под краката им. За среброто на Реката.

Не, не съм луда. Просто вие, хора, имате всичко! Завиждам ви! Вие сте пророците на Реката. Тя тече във вените ви.

Защо пиша всичко това ли?

Защото днес е денят на Дунав. Всъщност е денят на хората, в чиито вени текат водите му.

Когато порасна, ще стана... ХАМСТЕР!...

От детските години още помня, че въпросът „А ти каква искаш да станеш като пораснеш?” ме хвърляше в почти същия тих ужас като „Кого обичаш повече – мама или тати?”. В някакъв момент започнах да им го връщам, като при интерес към плановете ми за бъдещето се научих да отговарям, че като порасна, ще се оженя за Лили Иванова. Що пък точно на нея съм ѝ била хвърлила око – нямам представа, ама карай! Беше гот да гледам физиономиите, които добиваха.

Към днешна дата се убеждавам, че не съм била някакво изключение, особено докато се опитвам да проследя интересите на Престолонаследник №1, понеже №2, който е на 4, засега на всеки въпрос относно професионалното му ориентиране отговаря категорично, кратко и ясно „Не, никога!”.

Между другото, именно от Престолонаследник №1 чух възможно най-простичкия, логичен и политкоректен отговор на въпроса „Кого обичаш повече – мама или тати?” Поставен в същата ситуация, той без дори да се замисли, отговаря: „Баба.”

Но да се върнем на професионалните планове на хуните и по-специално на по-големия!

№1 е на 7. И като всеки седемгодишен е ориентиран в поне двайсет различни, понякога взаимно изключващи се посоки. Не много отдавна беше, когато ме хвърли в джаза с изявлението, че като порасне, ще стане ХАМСТЕР. Що чудене падна какво му има на това дете, докато схвана, че ХАМСТЕРът всъщност трябвало да го разбирам като ГАНГСТЕР!... Не знам дали това последното е по-малко обезпокоително.

Криво-ляво обясних някак, че хамстерите… Пардон!... гангстерите не са много стока и обикновено кариерата им приключва в затвора, така че синковецът моментално се пренасочи към по-малко екзотични кариери като например ловец на крокодили и гигантски паяци в джунглата, астронавт, цирков артист, актьор и не помня още какво.

После погледна към професионалния бокс, щото „виж, мамо, оня с черните гащи колко е красив”! „Оня с черните гащи” е Майк Тайсън, сниман след някоя боксова среща и в момента изправен на една от витрините на Спортната зала във Видин. Аз лично за Майк Тайсън бих могла да кажа много неща, ама че е красив сигурно само родната му майка и Престолонаследник №1 мислят. Мъжка му работа!

И фотограф иска да стане. Щото си умира от кеф да преследва брат си с фотоапарат в ръце. Не за друго, ама малкият много мрази да се снима, което според брат му е достатъчно основателна причина да стане фотограф, а малкият да е основния му модел. Колкото снимки му е направил, на почти всички Престолонаследник №2 е хванат в крачка, докато бяга от обектива и пищи „Махай се! Ще кажа на мама, че си лош! Мамо-о-о-о!...”.

Разбира се, ще става и рицар. Което не е зле, като се има предвид, че преди три-четири години искаше да работи в „Чистотата”, щото това била най-хубавата професия на света, видиш ли – да чистиш! Това няма начин да го е научил от мен – гарантирам го! Аз не съм много по чистенето дори в домашни условия, камо ли пък да обикалям парковете, за да събирам чашки от кафе, бутилки и фасове, което на него пък му правеше направо извънземен кеф. Аз затова си трая и не му казвам, че професия „рицар” не е много актуална от има-няма няколко века насам. Пък знае ли човек! Докато поотрасне, може пак да се върне на мода препускането с копие в ръка, битките с вятърни мелници и преклонението пред доня Дулсинея. Що пък не?!

О, да. И състезател ще става. С колело, мотор, АТВ, кола и каквото още там става за каране и съответно за пребиване по писти.

И полицай. (Да, И полицай, И „хамстер” едновременно, което не е невъзможно, ако съдим по някои спорадични криминални новини…)

И алпинист.

И готвач.

И продавач в магазин за детски ирачки.

И „натоходец”. Това все още се опитвам да го разшифровам що за амплоа е, но дори и той не успява да ми го обясни. Дотук съм разбрала само, че „натоходецът” може да ходи по ръба на тротоара без да стъпва на улицата. Предвид историята с „хамстера”, кой знае и това какво ще излезе накрая.

И въобще ще става всичко.

И ще успее – ще видите! Защото когато не знаеш, че нещо е невъзможно, твърде вероятно е да го постигнеш. И пчелата от гледна точка на физиката и аеродинамиката не би трябвало да може да лети, но пчелата хал хабер си няма от физика и аеродинамика и – voila! Лети си, при това повече от добре.

Вяра трябва! Вяра. Не в богове и дяволи, а в себе си. Ей това ни спъва нас – уж разумните възрастни.

Мислите, че ние трябва да учим децата си? Пак си помислете! Дали пък идеята не е ние да научим нещо от тях? Нещо, което забравяме с порастването. Например… да мечтаем на едро?...

За страстта на две гуми и асфалтовата философия за живота...

Знаете ли, че днес е световният ден на моториста?

Не, нали? То и аз нямам представа защо го знам, предвид факта, че дори на колело (а като се замисля, и като пешеходец) съм Няма-Такова-Камикадзе, а на мотор за последно съм се качвала някъде през лятото на 1998 г. около тогавашния мото събор при Къпиновския манастир. (Велико Търново за не особено прилежните по география.)

М-не. Няма да разказвам, даже и да ми предложите пари. Това е една тридневна история за мотори, алкохол, дъжд, карпатски вълци и какво ли още не – от ония, дето въобще не са за разправяне, но пък са безценни спомени. Там открих Разказвача на приказки. Още си пазя една картичка с 22-годишна давност, която получих после от него. Още помня и комбинацията от миризма на горещо кафе и дъх на събуждащи се мотори в безумно ранните часове на зората сред притихналата гора, приютила може би над 2000 души.

 
                      Много асфалтови истории и житейски истини с елемент на екстремизъм научих по онова време. И много дивотии, разбира се. Все неща, които се намират на дъното на чаша водка или на бутилка от шампанско, пълна с евтина кайсиева ракия, в края на импровизиран купон насред нищото или в малките часове на нощта, когато и Господ спи, точно преди затварянето на някоя култова рокаджийска дупка, сред рев на мотори и „аромат” на бензин… в компанията на куче на име Хонда.

Кириле, ти по-добре си трай, приятелю, трай си! Ония работи, дето ставаха във и около „Рока” преди двайсет-и-голямата-зима години, много хора ги помнят още, ама нямат отношение по темата, нищо, че и мотори имаше много. Че покрай подрастващите хуни вкъщи ми е сложна организацията да ида до Дебелец да ти взема главата, ако речеш да си припомняш грешните моменти. Минало! Така де. У всеки от нас дреме по някой идиот, призван да съсипе по безумно сладурски начин поне един знаков период от живота ни. Та трай си ти! Пък някой ден може да се отвори командировка накъм Търново, ще седнем на по чаша отлежали спомени…

За Световния ден на моториста ми беше думата!

Отбелязва се в третия понеделник на юни. Възниква сравнително скоро – през 1992 г., когато шепа ентусиасти от няколко държави решават да оставят колите вкъщи и да идат на работа с мотор или скутер. Идеята е да напомнят, че на две гуми е доста удобно и категорично по-икономично. Колко място заема един мотор на паркинга или на пътя в крайна сметка?...

Да, бе. Знам, че мотористите ви бъркат в нервите на базово ниво, когато ви изпреварват на скоростна отсечка все едно сте спрели. Шумни са, рискови са, предизвикателни са, натрапчиви са като хлебарка в болнично отделение и не знам още какви са… Знам, че им викате „донори” и прочее гадости, забравяйки, че под кожения екип има човек – жив, дишащ, значим, обичан, чакан от някого. Знам, че моторът е „дърво без корен” и ако се случи някой сакатлък, все мотористът е виновен, щото летят като ненормални… Не, че понякога не е вярно, де. Знам, че ловният ви инстинкт настоява да го изтласкате към бордюра, защото… Не съм сигурна защо всъщност. Явно моите инстинкти в това отношение са централно сбъркани, защото винаги съм им се радвала, дори и когато все още докарваха до истеричен рев току-що приспаните хуни вкъщи. (Е, от време на време си го отнасяше все пак някой – нормалните неща от живота на една недоспала изнервена майка!) Знам и че ако не сте един от тях, представата ви за тях е изградена главно от новинарския праймтайм и филмите за Hells Angels. (Иначе да, „Следата на сянката” е разкошен филм, но нищо почти общо няма с онова, за което говорим тук. „Волният ездач” също не е критерий към днешна дата.)

Обаче… Ало-о-о-у-у-у!... Момент, моля!

Там, под каската има човек като мен и теб. Човек с отговорности, амбиции, тревоги, радости и скърби. Човек със семейство, при което иска да се прибере, човек с професия, със сметки за плащане, с разтракано здраве понякога, с бъдеще, което има право да мечтае и гради, с усмивки, които да даде, и сълзи, които да скрие. Не, животът му не е „мощен мотор, готина мадама и вятър в косите”. Не е алкохол, дрога и рев на форсиран двигател под звука на Chris Rea и „Road to hell”. Животът му е като моя и твоя. Той не живее по съборите, не спи по клубовете (не че и това не сме го правили!…), не съществува на цигари, бира и бензинови изпарения. Само чувството му за свобода е малко по-изострено може би, а необходимостта да я търси го тласка към рисково изпреварване и висока скорост понякога.

Не е просто безименен силует върху мощна машина. До преди два чáса е бил обикновен човек в работни дрехи, със скъсани маратонки – самотна бойна единица, бореща се за оцеляване като всички нас. Преобразяването става после, когато работното време приключи и дойде моментът за себе си. Сякаш змия съблича старата си отесняла кожа, за да се намести в нова – той облича екипа… и се подмладява.

Моторът подмладява, дами и господа. Ей това е най-дразнещото! Тези типове не остаряват, дяволите да ги вземат! Няма значение дали косите са побелели – моторът те прави див и щастлив идиот на неопределена възраст, неподлежащ на никаква категоризация. Прави те интригуващ, секси, за завиждане. Прави те солта и пипера на света, на пътя, на живота дори.

Когато си върху мотора, не можеш да говориш, не чуваш какво ти говорят. Освен ако не си крещите, разбира се. И това принудително мълчание волю-неволю предразполага към чувственост и размисъл. Към оставане сам. Попитайте някога един моторджия какво мисли и чувства, докато кара! Ще останете изненадани. Много мъдрост и философия има под една моторджийска каска, повярвайте ми! Когато си сам с мотора на пътя, щеш – не щеш ставаш отявлен индивидуалист и философ . Те затова и един с един не си приличат – и моторите, и моториджиите.

Моторджията знае цвета на изгрева и залеза. Знае миризмата на асфалт, бензин и изгоряла гума. Знае шума на вятъра и убождането от игличките на дъждовните капки. Знае блясъка на слънцето, луната и фаровете. Знае вкуса на мухите, ако щете. Достатъчно е един път да е направил грешката да се качи на мотора без каска (а това всеки от тях го е правил, каквото и да ви разправят). Знае какво е да оставиш по асфалта кожа – своята или тази на екипа. И няма значение дали е стара генерация дългокос рокер с тежка машина или някой от пъргавите, стегнати като струна градски карачи с мотори, които вдигат от 0 до 100 за отрицателно време. Няма значение дали е яхнал някой от бавните стилни чопъри, подивяло ATV, фамозна пъстра пистарка или нервно ендуро. Или някоя невъобразима самоделка, ако щете.

Той знае точната консистенция на свободата.

Той може би малко повече от нас е свикнал да пада, но и да става. Може би малко повече от нас е свикнал да стои на позицията „майната му на всичко”, просто защото веднъж като събереш асфалта, само така ще се качиш пак на мотора. Може би познава риска по-добре от всеки друг, защото е свикнал ежедневно да се изправя пред него очи в очи и двамата вече се познават като стари съперници. А може би просто е открил простички истини като „Понякога е малко по-добре да пътуваш, отколкото да пристигаш” (Робърт М. Пърсинг – „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет”).

Той не е на пътя, за да те дразни. Не е там, за да те предизвиква. Не е там, за да убие или да умре. Той е там за същото, за което си и ти – за да стигне до вкъщи.

Лека и безаварийна, момчета и момичета! Дано по-малко от вас отбелязват деня в памет на загиналите мотористи! За него може би също ще драсна ред-два като му дойде времето или пък не. И не забравяйте, че има цяла „магистрала към ада” („Highway to Hell” на AC/DC) и само една тясна „стълба към небесата” („Stairway to Heaven” на Led Zeppelin). 

Денят на приятелството е, когато...

9 юни било ден на приятелството.

Много мразя така! Ма казвайте ги тия неща по-рано, бе! Аз иначе го знам като ден на архиваря, ама за архиварите какво да кажа, освен „Да сте живи, здрави и все така на мястото си, уважаеми пазители на паметта ни, че без вас няма да излезем от каменния век точно никога!” А сега за отрицателно време какво да измисля за приятелството, за да ви грабна?...

Аз, ако трябва да съм откровена, не съм особено социален тип, което значи, че приятелите с голямо П мога да ги преброя на пръстите на едната си ръка. Да, бе. Може да съм клоун, може да съм дрънкало (с логореята се боря като Яков с ангела, повярвайте ми!), ама определено не съм социална. Не, че съм някакъв социопат и мизантроп, но като цяло нямам нужда от хора покрай себе си извън работно време. Дори на кафе излизам сама, ако не броим лаптопа. Нямам нужда от компании, дискотеки и прочее, ама то сигурно защото навремето си взех каквото ми трябваше в това отношение, та даже в повече ми дойде в един момент.  Не е за разправяне, ама е много гот да си го спомням понякога.

Но днес е Денят на приятелството. (Така де. Вчера беше, ако държим на пунктуалността, предвид, че полунощ отдавна мина.)

Вие мен не ме гледайте! Приятелството е нещо хубаво, докато не започне да ти бърка в хладилника и да ти подяжда запасите от сладолед. Не ми докосвайте сладоледа, ако искате да доживеете до следващия си рожден ден! За запасите от алкохол съм склонна да преговарям. След втората голяма водка!

А, да. И книгите. Не ми докосвайте книгите! Просто не го правете! Доверете ми се, за ваше добро е. Две неща вкъщи са неприкосновени и задължително в идеален ред – леглото и библиотеката. Първото – защото е сърцето на къщата, а второто – защото е моето сърце.

Предупредени сте!

Та… за приятелите!!!

Приятелите били извинението на Господ заради роднините казват. Може и да е вярно. Те са едно много особено племе, не винаги много на център, което никога не си сигурен с каква численост е и дали да не прочистиш с огън и меч, щото не си никак сигурен, че подборът те отразява правилно. Щото нали… кажи ми какви са ти приятелите, за да ти кажа какъв си!... А моите въобще не ме отразяват в светлината, в която аз се виждам през повечето време. Те са идиоти! Винаги съм искала да бъда част от някакъв интелектуален елит, а вместо това се озовавам в 5:00 сутринта в прохода „Шипка” на път за другия край на България в буса на смахната рок-банда. (Хич даже не питайте! А как съм се прибирала после, ако знаете!...)

Аз с годините се примирих, че нормални приятели не мога да завъдя. Нормалните са скучни, ама не това е причината. Нормалните не ме харесват. То и аз тях, така че взаимно е, за съжаление. А много искам да имам покрай себе си някой, с когото да си дрънкам за книги и готварски рецепти! Но като се замисля… май бързо ще ми омръзне.

Например много мразя оня тип надъхани позитивни идиоти, които вместо да се напият с теб и да ти изтърпят самосъжалението, като надрусани с някаква розова гадост повтарят: „Стегни се, бе, жена! Ще се справиш. Ти си умно момиче. Няма невъзможни неща!” Айде, бе, няма! Да докоснете с език собствения си лакът пробвали ли сте?...

Току-що пробвахте, нали? Признайте си!...

Ми нá! ИМА невъзможни неща! И други има. Например да те покани Джони Деп на вечеря. Или да изтърпиш цял сезон на „Big Brother”. Или да доживееш до последната серия на „Дързост и красота”. Да четете „Петдесет нюанса сиво” пробвали ли сте?... А аз да. Четири пъти. Невъзможно е! („Порно за мамчета” – друг път! Стивън Кинг е долен лъжец!)

Та не ми разправяйте, че нямало невъзможни неща! Моите приятели знаят, че такива има. Знаят, че понякога нямам нужда от „Стегни се!” или „Всичко ще се оправи”, а просто от рамо, на което да се разпадна на съставни части и което да разкисна със сълзи. Ей така – да ми мине! Знаят, че нямам нужда от приятелско потупване по гърба, нито от окуражаване – достатъчно инатлива гад съм, за да се нахъсвам сама със злоба, когато ми липсва мотивация. Знаят, че съм подозрителна, недоверчива, мнителна персона, която не приема за чиста монета нищо и никого. Знаят, че „zdr ko pr” в месинджър ме превръща в Горгона Медуза, жадна за човешко жертвоприношение. Знаят, че когато съм сама, слушам „Kamikaze Love” на Poets of The Fall и си падам по Кори Тейлър във варианта му след Slipknot. Знаят, че пиша по-добре, отколкото говоря. Знаят, че ще оцелея, защото… „Когато ти се иска да пратиш всичко и всички на майната им и просто да се махнеш, запомни – най-голямото отмъщение е да останеш жив”! Вярвам в това. Не помня кой го беше казал. Може би Франк Запа, а може би не. Ще излъжа, ама звучи като да е негово.

През годините приятелите се променят. Едни си тръгват, други пристигат в живота ти. Има си приятели за всичко. За водка и за кафе. За да скочат с теб в пропастта и за да те хванат за косата и да те измъкнат от нея, когато скочиш. За рокерски събор на другия край на България и за топла пижама и чаша какао посред зима. За среднощно къпане на пияна глава в Дунава и за „Разкарай го от мое име, щото не знам какво да му кажа, ама не ме кефи!”. За шопинг и за бизнес. За смях и за сълзи. За живот на макс… и за моментите, когато „цялата земя не стига / едно сърце да погребеш”.

Ей го нá – прескочих в следващия ден!

Какво пък! Не съм пропуснала.

Ден на приятелството е всеки ден, в който осъзнаваш, че някъде там има поне един идиот като теб, на когото можеш да се обадиш в три посреднощ и да му кажеш „Трябваш ми!”… и той ще пристигне с лопата, презерватив и водка – за всеки случай. И шоколад! (На диета съм – не ми обръщайте внимание!)

Ден на приятелството е всеки ден, в който осъзнаваш, че ти самият държиш под ръка лопата, презерватив и водка (и шоколад!) за в случай, че се обади… знаеш кой.

Ден на приятелството е всеки ден, в който все още има някого там, заради когото си готов да крадеш, да лъжеш, да убиваш. И този някой не ти е „кръв”, но връзката с него е много повече от общи гени. Връзката с него е на ниво Космос. Връзката с него е по-здрава, отколкото с „любовта на живота ти”, която и да е тя към настоящия момент. Защото той е този, който ще дойде след като „любовта на живота ти” е оставила опустошения като след ураган от степен F5, за да събере парчетата и да те попита искаш ли да ги залепи или направо да ги метне в кофата за боклук и да ти помогне да разчистиш.

С две думи… погледнете в „контактите” в телефона си! Ако откриете там поне едно име, което не носи вашата фамилия, но можете да го наберете сега, точно в този момент, в това неприлично време на нощта, дори и просто за да го попитате какво прави (макар да рискувате да чуете нещо от рода на „Точа кори за баница! Какво според теб правя в 1:00 посреднощ?!...”)… значи имате повод да празнувате.

Денят на приятелството е всеки един ден, в който това име все още присъства в „Контакти”.

Не ишкам ложден ден!... Детето-касичка - на четири!...

Четири години!

На толкова става Престолонаследник №2 днес.

Предвид инфарктния му миналогодишен рожден ден, дето го изкарахме в компанията на дежурния екип от Бърза помощ, днес особено зорко държа под око портмонето си и въобще всичко, което може да бъде погълнато, вдишано, навряно в носа, в устата и въобще всичко, заради което евентуално би се наложило поредно посещение на Спешното. Миналата година там си го кръстиха Детето-касичка. Няма да обяснявам защо – това вече съм го описала в подробности тук.

За една година доста е помъдрял. Чак не е истина, защото от една седмица само като спомена рожден ден, започва да крещи, че „не ишкам ложден ден, не ишкам толта и бонбони не ишкам… нищо не ишкам…”. Абе, маме, не е ли рано да се депресираш от това, че остаряваш, бе?!... Аз започнах откъм 40-те някъде и пак не съм толкова крайна все още?!... Вътрешно съм зациклила някъде около седемнайсет, та сигурно затова. Повече ме депресират натрупаните килограми , ама това е друга тема.

Все тая!

Та с тоЛта или не, днес по-малкият от хуните пораства. Кофти тръпка! Още малко и ей го пубертета, пълнолетието, челния сблъсък с реалността да си възрастен и уж отговорен, когато някъде в теб едно недорасло идиотче крещи, че иска да взриви света. Не че се налага, ама ей така – да види какво ще стане!

Подаръците тази година обаче са трудна работа, защото като питам какво иска, отговорът е влудяващо един и същ: „Един Целен камион и един Целвен и мотоЛ и АТВ!” Ало-о-о-у-у-у!... Майка ти е библиотекарка, бе! Не депутат. Баща ти вЕрно, че е тираджия, ама пак два камиона, мотор и АТВ трудно ще успее да финансира. Да почнем от колелото, а? Какво ще кажеш?...

Не, иШка! МотоЛ и АТВ и това си е! И камион – Целен и Целвен и Зълт… Айде цао, тати! (Това – по телефона, когато се чуят!)

Баща му залудя да влачи камиони-играчки от къде ли не, какви ли не – не  и не! С други думи ще минем без подаръци може би, щото за АТВ ни е малко рано (мисля аз), а за камион не смея дори да си помисля. Последния път, когато баща му чу това, рече и отсече: „Ако някой от тия двамата реши да става шофьор на тир, ще им счупя главите!” Това – шофьорът на тир, ако не помните!... Ма как, бе! Те инженери ще станат сигурно. Няма начин просто!...

Може би по-важното обаче е, че това ще е четвъртият рожден ден на малкия хун без баща му вкъщи. Не, че Престолонаследник №2 ще го отрази по някакъв начин, но все пак…

Споменах ли, че баща му е тираджия?... Да?...  Замина за първия си курс месец преди това малкото да се роди. Видя го за пръв път две седмици след раждането, колкото да го изгледа с почуда и да каже, че в неговия иначе рус и светлоок род за пръв път се ражда такова мургаво... (Ма то пък верно доста мургавичко се получи!) И от тогава е все така. Карма! Засега не е проблем, но в бъдеще може и да стане такъв. Не, бе. Не боята, а разминаването на графиците между баща и син покрай рождения ден на последния. А може просто аз да съм драмата. То все някой вкъщи трябва да къса нервите на останалите с идиотски сапунени моменти. Явно честта се пада на мен, щото всички останали (с изключение на котката Пухи) са мъже и природно им е заложено да са сериозни, отговорни и въобще опора на обществото, освен в случаите когато си търсят чисти чорапи, ключовете за колата (за малко да напиша „АТВ-то”!) и са гладни.

Както и да е!

ТоЛта все пак ще има. Нищо, че рожденикът не я иска, а аз съм на драконовска диета тия дни, щото току-що отминалото извънредно положение (и последните десетина години покрай него) не се отрази никак благотворно на снагата ми. Ако ще, Пухи да я яде накрая, но ще има! Нищо, че тя иначе си пада по краставици. (Да, бе. Котка е – правилно сте разбрали. Ама обича краставици… А ако знаете аз колко изненадана бях, като разбрах!...)

Ох, отплеснах се!

За Престолонаследник №2 ми е мисълта, дето днес има рожден ден.

На четири години вече има няколко белега за цял живот, основно по главата, така че на първо място искам да му пожелая късмет, защото очевидно ще му трябва. Оная миналогодишна монета, дето ни прати в Спешното, само допълва картината. Детето явно си е кармично обречено да не скучае, особено покрай рождените си дни. То и баща му е така. Покрай рождения си ден я ще си пробие някой пръст с отвертка, я ще му падне дърво на главата, я стъкло ще му среже някой крак, я ще осъмне в непосредствена близост до нелегален цигански катун на брега на Дунав или колата ще се опита да го прегази сама…

Такива ми ти работи.

Мисълта ми е… късмет си трябва и то сериозен с такава карма. Та пожелавам му късмет на малкия хун. И здраве. Всичко останало човек може да си го купи или открадне, ама късмет и здраве нямат цена.

Между другото, как вървят цените на АТВ-тата тия дни?...