Книгите ме научиха...

Международният ден на книгата е, че и на авторското право. Предполагам, че съм задължена да кажа нещо по повода, предвид професията ми. Както писах наскоро под един пост във Facebook, аз навремето исках само да съм гадже на Индиана Джоунс, ама нá – станах библиотекарка. И е много по-яко!

В условията на извънредно положение, надявам се, разбрахте, че книгите далеч не са такава безполезна отживелица, колкото мнозина си мислеха, а дори са си необходимост – една от малкото прегради срещу полудяването, депресията и алкохолизма. Добре де, може би не точно срещу алкохолизма. „Ана Каренина” например върви чудесно с чаша водка. Чаша – не бутилка!

За последния месец и нещо чувам много от вас да се оплакват, че са напълнели. А поумняхте ли? Да? Чудесно! Не? Малко ви е било извънредното положение значи! Още трябва. „Домашният арест” ви дава чудесна възможност. Възползвайте се! Сега му е времето.

И ако все още не сте сигурни в ползата, нека ви споделя какво научих аз от книгите.

Книгите ме научиха да си подбирам авторитетите. Да уважавам правилните хора. Онези, които се опитват да ме спасят, дори когато са ми бесни и им идва да ме хвърлят от върха на небостъргач… няколко пъти. Да уважавам онези, които са си го заслужили на личното, служебното и човешкото поле, а не джавкащите безсмислени патриотични лозунги след трета ракия от продънения диван в непроветрения хол на панелката. Да НЕ уважавам онези, които разчитат на уважение заради размера на банковите си сметки или цената на питиетата, които си поръчват вечер в поредната скъпарска дискотека.

Книгите ме научиха кога е необходимо да спазвам правилата. Защото в крайна сметка едно общество се гради върху правила, а от правилата започват и правáта. Няма правá без правила. Няма свобода без отговорност на всички нива. (Ако не ми вярвате, Наказателният кодекс е на свободен достъп в интернет. Припомнете си го! Може да се окаже най-голямото откровение в живота ви.) Свободата не е за идиоти и безпросветни тъпигьози – тя задължава. Свободата не е бунт на всяка цена, а бунт за правилните неща. И понякога правилните неща не са онези, които ни харесват. А свободата, Санчо… свободата… салама…

Книгите ме научиха да съм непримирима с пороците. Не онези, които придобиваме, а онези с които се раждаме и не желаем да изкореним. Глупостта. Простащината. Евтинията. Посредствеността. Невежеството. Неграмотността. Да го кажем така: ако месечно за маникюр, бира или афтършейв ви отиват повече пари, отколкото за култура и книги, значи не сте моя човек. Обърнете се към Комисията за защита от дискриминация, ако това ви дразни! Да, дискриминирам жестоко идиотите- признавам си. Никой не е съвършен, по дяволите!

Книгите ме научиха кога трябва да говоря и кога е по-добре да замълча, макар това последното обикновено да ми е особено трудно и не винаги да ми се получава. И ако някога видите, че пропускам момента, да знаете – умишлено е! Научиха ме, че „убий простака с мълчание” далеч не винаги е по-умното решение, защото понякога се налага да слизаш до нивото на простаците, за да ги „убиеш” – те няма как да се качат до твоето. Научиха ме, че да чуеш, че си „тъпанар” от устата на тъпанар, си е комплимент и половина. Научиха ме и че шумното крякане не е непременно равнозначно на „активна гражданска позиция” – и патиците крякат доста шумно, по цял ден в крайна сметка.

Книгите ме научиха, че лошите хора не са непременно лоши, а добрите не са непременно добри. Познавам достатъчно голяма представителна извадка от живия живот – „лоши” хора, които биха ти застанали гръб, когато и Бог, и Дявол, и Вселена се обърнат срещу теб, и „добри”, които първи ще те замерят с камък, когато се спънеш и стъпиш накриво. Научих се, че понякога пияници, бивши затворници и проститутки се оказват най-сигурните опорни точки в момент на криза. „Не всяко злато сияе…”, както пише Толкин.

Книгите ме научиха на търпение. Не на смирение, а на търпение. Търпението е добродетелта на богове и благородници. Да умееш да изчакаш подходящия момент. Подходящият момент да говориш и подходящият момент да мълчиш. Подходящият момент да грабнеш тризъбеца и подходящия момент да сложиш оръжието. Подходящият момент да съдиш и подходящият момент да съчувстваш.

Книгите ме научиха…

Просто ме научиха.

На всичко.

Това е!

Пожелавам ви вяра!

Великден е!

Все едно дали сте вярващи, или не, това е ден, в който ако не друго, трябва да се замислим. В забързаното ни ежедневие рядко имаме възможност да го правим – да спрем, да седнем, да помислим… да почувстваме. Динамиката на ежедневието убива умението да мислим и чувстваме.

Днешният Великден вероятно е уникален, дори и само поради ситуацията, в която се случва. Половината население на света е под някаква форма на извънредно положение, изолация, принудителен „стоп-кадър”. Запомнете този Великден! Друг такъв не е имало и може би няма да има или поне ние няма да го доживеем. (Дано!)

Аз не съм религиозна. Дори не съм вярваща в традиционния смисъл на думата. Но ми харесва и ме успокоява мисълта, че има нещо по-голямо от мен, все едно как го наричат и възприемат хората. Както вероятно сте забелязали, Църквата като институция извиква у мен повече агресия и съпротива, отколкото смирение и желание да следвам повелите ѝ. Аз нямам никакво доверие на Църквата, така, както нямам доверие на хората като цяло. Но наистина вярвам в онова, което тя символизира. В онова, което би трябвало не само да проповядва, но и да демонстрира. Сред нейните служители наистина има хора, които са такива каквито би трябвало да бъдат. Хора, заради които си струва да продължа да ѝ давам шанс отново и отново. Един от тях през ноември миналата година покръсти малкия ми син и… дори не му помня името, но винаги образът му извиква у мен желание да му вярвам и да му се доверя. Защото е от хората, които правят вярата жива и изпълнена със смисъл, а не е ли точно това идеята всъщност?...

Приела съм Светото кръщение на 19-годишна възраст. Осъзнато. Понякога на шега казвам, че е защото тогавашната ми съквартирантка (студентка по богословие) категорично заяви, че с непокръстена езичница като мен няма начин да продължи да живее и буквално ме изнуди да се покръстя, но истината е, че го направих, защото така усещах нещата. Все още съм убедена, че не беше грешка. Обвързала съм се с вяра, не с Църквата като институция.

Никога не съм изпитвала нужда да вляза в храм и да запаля свещ, но ми се иска да знам, че някъде наоколо има нещо, което не зависи от мен, но когато нищо вече не зависи от мен, именно това НЕЩО ще ме измъкне от дупката. Дали е Бог, дали е просто Късмет или Съдба… не е ли все едно?...

Но да се върнем на днешния Великден!

Какво ме вълнува в момента? Не са яйцата, не са козунаците, не са иконите и свещите. Няма да отида И тази година на църква, защото не съм го правила и в повечето предходни години. И най-малкото пошло, лицемерно, жалко и смехотворно би било, ако използвам църквата като оправдание да демонстрирам тепърва, че за мен правила не важат. Защото точно това изглежда се случва. Някакви хора, които до миналата година разбираха Великден като ядене на агнешко, яйца и козунак, днес внезапно и непреодолимо усетиха у себе си неудържим религиозен порив. Не заради друго, а защото едни други хора ги помолиха да не ходят като гламави по църкви и манастири точно сега. Само и само да покажем ние на тая скапана система, че не може на нас да ни казва.

Хора, изберете си по-достойни битки и каузи! Изберете си по-достойни кръстоносни походи! Този не е един от тях.

Всъщност… забравете!

Знаете ли къде ще откриете най-бързата и пряка връзка с Бог, независимо как го наричате? Просто застанете пред огледалото! Не, не онова в банята. Огледалото вътре във вас. Онова, което няма как да излъжете с грим и прическа. Онова, от което ви гледа истината – гола, озъбена, грозна, цялата в пресни рани и стари белези. Там е Бог. И Дяволът също. Те не искат ритуали, нямат нужда от миризма на тамян. Пред тях фалшива смиреност и евтини сълзи не минават. Повярвайте ми, много по-трудно е да застанеш пред това огледало, отколкото в който и да било храм по света! Всеки може да отиде в църква, но не всеки може да издържи на Бог от огледалото на собствената му душа. Свидетели сме на много такива примери, както сте забелязали.

Вече казах и преди – няма да отида на църква. И семейството ми няма да отиде, защото вярвам, че на този етап така е правилно, а и защото и преди не съм била особено стриктна в това отношение. Най-малкото срам ме е точно сега внезапно да влизам в ролята на ревностна християнка, каквато никога не съм се чувствала.

Може би ловчанският митрополит е прав – вярата ми не е достатъчно силна и не вярвам, че може да ме предпази. А може и аз да съм права, че той говори глупости – Бог знае! J

Аз, недоверчивата християнка, вечно съмняващата се, в момента познайте какво гледам на стрийма във Facebook повече от половин час! Гледам службата в храма „Св. великомъченик Димитър Солунски” във Видин. Да, бе! Аз!!! За онези от вас, които се интересуват, хората не са много и спазват дистанция, което лично мен ме изненадва и радва. Има надежда значи. Facebook-борците за религиозна свобода ги няма там. Подозирам, че и на стрийма ги няма. И какво? Аз ли се оказвам по-вярваща след цялото тупане в гърдите и дрънкане на саби и пушки?...

Не, този път няма да се заяждам с никого. Не отива на деня и на онова, което той символизира. Само ще ви призова да вярвате повече. В каквото имате нужда, но вярвайте! Вярата е основата, върху която можете да издигнете неподозирани градежи. Вярата ще ви изведе от мрака, от страха, от безпътицата и отчаянието. Пак казвам – не непременно вярата по канон, а просто… вяра. Инстинктивна, неподлежаща на категоризация и описание на никаква база, първична, непреодолима вяра. Вяра отвъд догми, норми, закони и смисъл. Вяра, подобна на любовта от пръв поглед. Изпепеляваща. Дива. Онази, която е закодирана в гените ни от самото Сътворение. Застанете пред портите на душата си преди да се изправите пред тези на храма! По-трудно е, но от там започва пътят към Бога.

Пожелавам ви спокойствие и вяра! Нищо повече. А като се замислим, не е ли това всичко, от което имаме нужда?... Спокойствие и вяра – че утре ще е по-светло, по-слънчево и по-добре.

Христос воскресе!