Елементът на изненадата

Използвам обедната почивка, за да отскоча до един магазин наблизо за някои неща, които трета седмица забравям да купя. Някак успявам да се сетя за почти всички, награбвам ги и отивам на касата, като в същото време вече броя наум още какво остава от точките в дневния ред. Да проверя домашните на децата, да купя котешка тоалетна, чорапи май трябваха на някого вкъщи…

Момичето зад гишето отваря уста за дежурния поздрав, но аз съм по-бърза и я застрелвам от упор с едно категорично:

- Добър вечер!

В един часá по обед!!!

Тя премигва насреща ми малко объркано, след което въздъхва с тон на човек, който има сериозна практика в мъчителното очакване на края на работното време:

- Де да беше!...

Наблизо една дама се прехласва по някакви блузки, когато ме чува, и стреснато започва да се озърта. Срещаме погледи и тя започва да се смее:

- Ми то аз вЕрно, че доста се мотах в магазина, ама като чух „добър вечер“, си викам… чак пък толкова да съм се заплеснала?… Я така и така се заприказвахме… какво пише тук? Забравих си очилата и не виждам цената.

Тиква ми под носа нещо дребно. Поглеждам етикета, на който пише „4.00 лв.“, и я информирам мило, с широка усмивка заради „добър вечер“:

- Четири часá!

Продавачката не издържа и започва да хихика тихо. Жената пред мен е видимо объркана и не е много сигурна бъзикам ли я или просто е налетяла на ку-ку. Вече и двете сигурно са убедени, че съм на нещо яко и не грешат. Тия дни чета едновременно автобиографиите на Ози и Леми, което обяснява пихтията в главата ми. Тия двамата и един по един ти идват като миксер в черепа, а заедно са си направо бедствие.

Ако им кажа, че съм само на половин капучино, едва ли ще ми се вържат, или ще поискат координати на магазина за кафе, от който пазарувам.

Навремето един познат разправяше:

- Мразя те, бе! Аз трябва да се напия или напуша като идиот, за да вляза във филма, а ти си си все в него без никакви стимуланти!...

Така си е. Някои трябва да положат нечовешки усилия, докато откачат, други сме си облагодетелствани по рождение.

В комбинация с категоричния ми отказ да си правя списъци за пазаруване и вечната необходимост да пазарувам разни неща по спешност, предполагам схващате, че съм обречена да поздравявам хората с „добро утро“ около вечерните новини, да прибирам дистанционното на телевизора в хладилника или да измервам цените в часове.

Не се оплаквам, де. Свиква се.

Запазете спокойствие!... Имам рожден ден!...

 

Знаете ли какво? Нито едно от обещанията, които съм си дала на рождения си ден, не съм го удържала. Нито тия по Коледа, Нова Година и т.н. Всъщност дори не помня да съм очаквала да ги удържа, ако трябва да съм честна.

Не свалих трийсет килограма. Дори десет не свалих. Нито пет…

Не си отрязах косата. И не я пуснах до коляно.

Не заживях във Финландия. Убийте ме, ако знам защо баш там, ако не броим местната музикална диаспора!

Не отидох на концерт на FIVE FINGER DEATH PUNCH, нито на MOTӦRHEAD… А после Леми умря и осъзнах, че и Ози и Кийт Ричардс не са вечни. Голям удар! Убедена съм, че подобни новини трябва да се поднасят със силни успокоителни и подходящата психотерапия. С малко повече късмет, поне FFDP няма да се налага да ги надживявам. И Слаш.

Не станах художник на комикси, нито завърших археология или право… което пък ми позволява да прекроявам историята по безумен начин, признавам си. Харесва ми!

Не разбих англоговорящия литературен пазар, макар да има време поне на теория. Винаги има време, докато не си чул песента на банши… О, чакайте! Аз не съм ирландка. Няма как да чуя банши, ако ще да се обърнат с хастара навън от пеене. Значи има време.

Не се отървах от астмата. Не е болка за умиране, освен когато се давиш за глътка въздух, броиш вдишванията и имаш чувството, че някой е седнал върху гърдите ти и те стиска за гърлото до посиняване.

Не се научих да си трая, когато онова проклето нещо, дето все обърква нещата, крещи отвътре. Дори когато мълча, пак не съм съгласна. Даже е по-зле. ПредпочитаТЕ да говоря, повярвайте ми!

Не избягах. А как ми се иска(ше), да му се не видяло!... Някога искало ли ви се е да избягате от живота?... Поне за седмица?...

Не забравих. Даже започнах да си спомням, което е проблем, когато се опитваш да заспиш в два посреднощ. Особено когато искаш и други да забравят... или да си спомнят и да не могат да заспят.

Не простих… много неща. Прекалено много! На другите и на себе си… Другите не знаят, което няма да ги спаси. Мен също. Незнанието не е оправдание. Рано или късно всички ще плащаме и ще лежим присъди - от ония, дето не ги издава човешкия съд, а оня – другия. Бих казала Божия, ако вярвах в Бог!... Не знам дали вярвам все още…

Но научих доста, признавам си. Понякога по трудния начин, понякога с чист късмет. Научих уроци и хора. Да учиш хора е трудна работа – рядко е безболезнено, но пък винаги е поучително.

Рождените дни са кофти дни, ако го удариш на обещания. Затова предпочитам да го удрям на равносметки и това няма нищо общо с факта, че навършвам 46. Факт, който така силно предпочитам да забравям, че дори се наложи да пресметна дали няма грешка преди да го напиша!

Всъщност има. На 26 например не съм се замисляла за такива дивотии. Тогава обещавах и обещавах като за световно, лъжех на едро, най-вече себе си… Мислех си, че знам какво искам и от какво имам нужда. Боже, колко наивно!...

Днес навършвам 46! Не е просто число. Минеш ли 30 (там някъде), нищо не е просто число, за съжаление. Вместо да искам и обещавам, броя нещата, които имам.

Имам Чудото и Доброто. Хуните. Престолонаследниците. Двете ми деца. Така съм си ги кръстила за моментите, когато спят и мога да ги целувам и гушкам колкото си искам – Чудото и Доброто. Двете половини на сърцето и душата ми.

Имам мъж, който от шестнайсет години ме търпи (ама търпи, не е като да не търпи!) и явно не може или не иска да се отърве от мен. Така де, може и просто да не смее.

Имам работа, която обожавам. Не питайте, ако нямате поне няколко дни и най-вече нощи свободни на разположение! И бутилка водка.

Имам книгите – мои и чужди. Но предимно моите, разбира се. Не съм чак такъв лицемер!... Баси якото, човече!... Макар да си е страшничко да видиш най-голямата си мечта осъществена. После не знаеш накъде да хванеш. Да нямаш голяма мечта си е като малко умиране. Трябва ти нова цел, а някои хора за цял живот и една не достигат.

Както и да е!

Имам обаче всичко онова, което все още е там отпред. Още книги. Още работа. Още недадени прошки. И неполучени също. Още поводи да се червя… и да се гордея. Още поводи да се съмнявам в себе си и в света… най-вече в света, разбира се… защото аз рядко подлежа на съмнение… Още обещания, които да наруша…

Евентуално някое бъдещо участие на FIVE FINGER DEATH PUNCH, където да се съдера от крясъци на „Wash It All Away” и „Welcome to the Circus”. И надеждата Ози и Кийт Ричардс да издаянат поне още една рокендрол-вечност… За Мик Джагър ми е все тая, макар да е МАШИНА, дявол го взел!... Слаш все още е твърде млад да го вкарвам в тоя списък.

Хубаво е да живееш с усещането, че имаш време да нарушаваш обещанията към самия себе си. Най-близкото нещо до безсмъртие, което можем да си позволим.

Днес не си обещавам нищо! Имам повече, отколкото съм искала някога.