Новогодишна равносметка

Нова Година е и не ми пука дали ви е писнало да се спъвате в нечии (равно)сметки. Такъв е моментът. По Коледа – сарми, по Великден – козунаци и яйца, по Нова Година – равносметки. Ако не ви харесва, скрол надолу и до нови срещи! Фейсбук може и да има домоуправители, ама едва ли сте вие.

Та за РАВНОсметката…

То вярно, че положението по правило е „сметката е тука – парите ги няма“, но да погледнем за миг над злободневието, поради липса на пари, за които да губим сън и спокойствие! Ей така – за разнообразие! После ще имаме цяла година да убеждаваме света и себе си, че по-големи мъченици от нас няма.

Не знам за вас 2022 година как мина и остана ли ви време за нещо покрай постоянната необходимост да изтупваме гънките на реалността и логиката след всеки по-близък контакт със себеподобни, но аз някак напук продължавам да упорствам да ми се случват някакви неща в личен план. Неща извън здраво, щастливо и спокойно семейство имам предвид. Ако очаквате да прочетете нещо, което ви засяга пряко, това е моментът, в който имате последна възможност да продължите надолу.

Все още ли сте тук? Чудесно! И така!...

След леко инфарктен старт в началото на март, навръх най-женския празник, се случи втората ми историческа книга – „И будителките били жени“ – с моменти от живота на цяло едно съзвездие от велики жени, за които просто ТРЯБВА да се говори. Знам, че жените, за които си заслужава да се говори, са милиони, но и тези са едно отлично начало. Maria Peeva или иначе казано великолепната Мама Нинджа видя в тази идея потенциал, който аз – признавам си – нямаше да видя и след сто години. И се оказа права. Мама винаги е права! Все пак това е жена, която седи на върха на една малка империя, състояща се от поне петима мъже, ако не броим домашните любимци, които също са преобладаващо мъже. Не е точно жена, с която може да се спори. Аз поне не се осмелявам. Каже ли ти да пишеш, просто сядаш и пишеш. Точка! Което е добре – не се оплаквам, дори съм благодарна, защото нейният сайт на практика беше шампионския ми трамплин преди няколко години и причината да започна да гледам на писането по различен начин. Да си правиш удоволствие, дразнейки хората, е едно, но да установиш, че куп непознати вземат съвсем насериозно това, което пишеш, си беше стряскащо преживяване, дума да няма! Все още е, ако трябва да съм честна. Някак си на устата ми все е нещо от рода на: „Абе, хора, вие сериозно ли…?!...“ Мисълта ми е… Абе вие сериозно ли…?!...

Но както и да е!

През май се появи на бял свят и вторият ми роман („Мълчанието помежду ни“). Същият, дето веднъж – вече готов – преди петнайсетина години го затрих безвъзвратно заедно с още камара заготовки за велики литературни творби заради една гадна флашка и бях решила да не правя опит да го възкресявам. Като не ме ще, и аз не го ща. Светът ще мине и без него. Ама не мина, ама не изцяло по моя вина и заслуга. Скъса ми една каруца нерви, докато го завърша, особено накрая, когато исках двамата основни герои да са истински, за да ги удуша лично… но ей го – излезе, за което отговорността е до голяма степен на г-н Богданов от Bukvite\Буквите и на факта, че знае как да рита в кокалчетата крайни интроверти като мен, които много искат да пишат, ама никак не вярват, че има смисъл. Пък и после тая мъка нечовешка с реклама и разпространение, когато вече не ти дреме, защото три(ста) други идеи се бият като за последно в главата ти и са напът да ти разцепят черепа, за да хукнат по света преди да си ги съсипал…

И премиера имах даже. Жестока просто, най-вече заради Александър Венциславов и Yanitsa Ivanova, които направиха някаква достатъчно мощна магия, та в един момент дори не исках вече да избягам. Аз обикновено изпитвам непреодолимо желание да офейкам, ако около мен се съберат повече от трима души.

А най-якото е, че се е задал и третият – „My Hell“. Моля, не възприемайте това като заплаха! Явно не успях да разочаровам Христо Пацов със „Седмият ангел“ (което ужасно ми вдигна самочувствието – няма да лъжа), или поне не дотолкова, че да се откаже от мен да речем. Та сега е решил Издателство "Потайниче" да инвестира в мен нерви, време, средства и надежди още веднъж. И звучи така, все едно вярва в тоя роман повече от мен, което е не просто хубаво, а направо размазващо, защото няма такава тръпка като тази издател да вярва в теб повече, отколкото ти сам си вярваш като писател. Обикновено е обратното.

Видях и Осло – северът, в който ще можете да ме откриете, когато се преродя, щото в настоящото прераждане нещо се оплете. Сбърканото ми чувство за ориентация малко обърка нещата, което не е непременно лошо. Югоизтокът на Европа си е школовка, каквато и „адската седмица” на американските тюлени не може да ти даде.

Така че… да. Надявам се 2022 да е била поне толкова удовлетворяваща за всички, но още повече се надявам 2023 да я удари в земята по същия показател. Само без тъпия ковид-19, ако може. И без война. И с по-малко сополи вкъщи. И с едни минус 15 кила, ако не е твърде нахално. За четиридневна работна седмица мисля да се пазаря догодина. Да не бъдем чак такива максималисти, налЕ…

Хайде весело посрещане! И не се вземайте прекалено насериозно! Светът е оцелял, защото се е смял.

За Осло като за Норвегия или шест дни в бъдещето

И така, снощи стъпих отново на родна земя след шест дни в Норвегия и по-конкретно в Осло.

Винаги съм знаела, че северът е моето място, но по технически причини, а именно – месторождение и някои други подобни, съм ситуирана в югоизтока на Европа. НЕлошо място също, но… Така де. Да не влизаме в подробности!

Поради някаква причина имам странна слабост към Финландия. Не, това, че едни от любимите ми рокгрупи са от там, няма (почти) нищо общо. Когато обаче ми падна възможността да стигна до Осло, си казах, че по-близо може и да не може някога, та просто прегърнах идеята.

И така, на 26 ноември изприпках по чорапи (буквално) на борда на Луфтханза в посока заветния север. А по чорапи, защото на летището така да се каже чарът ми се оказа недостатъчен, та се наложи да събуя ботите и да махна колана на дънките (слава богу, дънките ми позволиха да не свалям), за да се уверят, че не пренасям нищо, освен прелест. И добре, че с това приключиха изискванията им (защото на места прелестта ми е видимо в повече), за да няма излишни, най-вече психологически травми и за мен, и за служителите от сигурността на летището. До момента смятах, че имам вид на леко смахната, но предимно будеща доверие личност. Е, явно не и за летищния контрол, което като цяло е добре. Някак успокояващо е да го знам.

Успокояващо е и че нищо от ония неща, дето съм ги гледала в „Разследване на самолетни катастрофи”, не ни сполетя, защото аз съм от най-ревностните фенове на поредицата. Иначе имаше моменти, в които си припомнях някои серии, признавам си. Поне докато стюардесите на Луфтханза не ме почерпиха с шоколадчета с логото на компанията. После кротнах.

На летището в Мюнхен поспортувахме малко, колкото да се уверим, че сме изпуснали връзката за Осло и да разберем, че се налага да чакаме следващата около шест часа.

Продавачката на сандвичи знаеше четири езика. Четири езика, бе! Може и повече да са, но на четвъртия успяхме да се разберем какво искам, та не се наложи да пробваме на други да търсим контакт. Иронията е, че в сърцето на Германия се разбрахме на… руски, понеже моя милост не шпрехен дойч, английският ми се оказа крайно недостатъчен в един момент, а на испански и „здрасти” не мога да кажа.

В крайна сметка добрахме се до Осло, както сигурно вече знаете – смятам, че достатъчно напоително отразих тези шест дни в снимки, два от които изкарах на крилете на Луфтханза. Общо взето, усещането беше като шест дни в страната на Дядо Коледа.

Не знам има ли смисъл да разказвам какво видяхме в столицата на Норвегия. Видяхме един много, ама много различен свят. Подреден, чист, спокоен, с мрачно време и слънчеви хора, които още от ноември са готови за празниците в края на декември и всъщност вече празнуват. Видяхме и библиотеки, разбира се – затова отидохме, в крайна сметка.

За тях мога да разказвам до следващата Коледа поне и пак нищо няма да успея да предам. Това просто трябва да се види.

В блед опит да опиша ситуацията в норвежките библиотеки, мога да кажа, че хората там творят бъдещето. Не, че ние тук правим нещо по-различно – просто основата е много различна. Ако те имат основа като за отбранителна крепост, ние имаме основата на къща. Което прави предизвикателството пред нас още по-неустоимо всъщност. Но ако искате да видите истински чудеса, библиотеките на Осло са мястото. По улиците на града няма толкова хора, колкото видяхме само в една от тях.

„Социалните мрежи вече не са толкова актуални”, ни каза един от норвежките колеги, докато ни разказваше за чудесата в своята библиотека, оправдавайки се, че са в източен квартал на Осло (Tøyen, който е населен предимно с имигранти), а както знаем, източните части на големите градове винаги са кварталите на бедните. Не се бях замисляла за това, докато той не го спомена, ако трябва да съм откровена. Все още го осмислям, но като че ли е прав. И в един от „бедните” квартали на Осло, който ми се видя по-добре уреден, по-чист и въобще по-богат от нашите „богати” такива, този човек беше създал библиотека, която остава отключена след края на работното време на библиотекарите. Ей така – на доверие! Хайде сега си представете, че това се случва тук и… Именно!

А у нас социалните мрежи все още са основен източник на „информация” и база за вземане на „информирано решение” по редица въпроси – от здравеопазване до политика и социални проблеми. Оттук можем да започнем разговора за разликите между „там” и „тук” и всъщност да го приключим. Въпросът за необходимостта от библиотеки и тяхната функция всъщност въобще не е въпрос – това е изпит по оцеляване за всяка нация.

Библиотеката Deichman Bjørvika например е библиотека като от ХХІІ век поне. 80 % от жителите на Осло в някакъв момент са там и то не само защото на първия етаж има кафене. Само за уикендите има над 11 000 посещения. Мащаби, които дори не успявам да си представя. Само за мащаб – по последни данни в града живеят над 600 000 хиляди души, а ако броим и свързаните с града населени места вече гонят милион. Да, знам, че София е към два милиона. И колко от двата милиона, мислите, че минават през Националната библиотека например?...

А в Националната им библиотека имат над 19 000 заглавия, свързани с България и то не защото имат нездрав интерес към децата ни, както една част от нашенците се опасяват. Просто са нация с афинитет към знанието, колкото и да ни се чудят на акъла понякога или може би точно затова.

Въпреки това сърцето ми като че ли остана в онази несравнимо по-малка библиотека в източния „беден” Tøyen, която никога не затваря, дори и когато се налага сутрин да чистят невъобразими гадости след някоя орда подрастващи гангстерчета, да събират опаковки от пица и „кебап” или когато установяваш, че някой е задигнал един от телевизорите. Остана в детския им отдел, където не можеш да пристъпиш, ако си навършил 16 години. Знаете ли, че те са създали отделен свят?... Свят, в който да си дете е привилегия.

И там се ходи по чорапи, между другото. Въобще тия дни често ми се налагаше да съм по чорапи, така че за полета обратно към България може да се каже, че почти бях свикнала.

Мисля си и че, не на последно място, разбрах защо беше онази истерия сред нашенци, че норвежците щели да ни крадат децата. Защото ако можеха да видят Норвегия и хората ѝ, децата ни сами биха избягали там. Мен, за съжаление, никоя норвежка двойка не направи опит да ме осинови насила, така че отново по чорапи се наложи вчера да изпитам кармата на Луфтханза като мой превозвач. Всички самолети кацнаха благополучно, при това на точните летища, което със сигурност нямаше да се случи, ако аз пилотирах.

И в Алманах "Огоста"

Шофьорските ми неволи стигнаха и до Алманах „Огоста” 2022 📖, където им е мястото. Не, не че съм толкова талантлива, ама съм си продукт на Дивия Северозапад. Да видите, че и в Северозапада сме хора нормални (през повечето време😁), които си имаме своите, макар и леко грубички начини да се забавляваме със себе си и с другите.

Писането ни събира

Че с писане трудно се оцелява или си е направо невъзможно, това е ясно. Понякога си е каторга за нищо. През повечето време всъщност. Така де, нищо, което да подкараш с двеста по магистралата. Нищо, на фона на което да си правиш екзотични селфита със скъпи тропически коктейли. Нищо, което да облечеш за звездно парти. Нищо, с което да си платиш околосветски круиз.

Но с писането дори лаици като мен печелят други неща. Печелим спокойствие, самочувствие, хармония, равновесие. Здрава психика. Това последното май е печалба колкото за нас, толкова и за онези, които са обречени да ни познават отблизо. Печелим своето място, когато нито едно друго не е успяло да стане „нашето”. Или си го създаваме сами.

Но най-вече, печелим умове и души. Печелим хора. Хора, като Tonyia Agapia, които срещу още малко писане намират начин да те накарат да повярваш, че може би има повече смисъл, отколкото си допускал. Писането ме запозна с Тоня, а сега си имам топло кашмирено шалче, при това точно навреме. В събота летя за Осло, където шалчето ще влезе в употреба по предназначение. Имам си и книга за из път със стихове, които някой е написал вместо мен. Топлина за тялото, топлина и за душата.

Би било наглост да искам повече. Е, аз съм си нагла по принцип, де (има солиден брой хора, които ще го потвърдят без да се колебаят), но точно сега не съм. ❤

В ТОП 50

Добре, че се намират хора, които вместо мен забелязват разни неща. Та днес получавам ей този скрийншот от Мадлен. Позачудих се от какъв зор ми праща снимка от Storytel, след като прекрасно знам, че книгата ми е вече част от платформата. После „вденах” какво всъщност виждам. 🙂

На върха на класацията ТОП 50, пък било то и за днес само! 🙂 НЕлошо начало!

Е, дано не е само за днес, де!...

От какво се раждат хората

С престолонаследник №2 (a.k.a. малкия хун) след краткия престой в спешното вчера, днес сме напът към нашата си „леля доктор” да потвърди или отрече поставената диагноза. Не, че нещо, ама предпочитам да се подсигурявам поне двойно, когато иде реч за здраве. Престолонаследник №1 (a.k.a. големия хун и бъдещ Атила ІІ, ако съдя по ентусиазма, с който се мята във всяка хрумнала му идея, независимо колко (само)унищожителна е тя), отказва да ни придружи. Има по-важна мисия – да спасява виртуала от чудовища в поредната игра на телефона си.

Та вървим с малкия, който е в настроение за дълбоки разговори.

- Мамо, а откъде идват конете?

- Раждат се като нас хората?

- Кой ги ражда?

- Ами други коне.

- Значи понитата ги раждат други понита?

- Нещо такова.

- А може ли кон да роди пони?

А сега де? Трябваше навремето да внимавам повече в часовете по генетика. Кой да предположи, че ще ми потрябва нещо от там!

Междувременно Престолонаследник №2 продължава да развива темата:

- В една игра на телефона ми от два сандвича се ражда крава.

Предпочитам да не споря с него, макар да съм убедена, че в живота е точно обратното.

И тук той забива гвоздея:

- А от какво се раждат хората?

- Не съм сигурна. Ти как мислиш? – пробвам почвата, просто да знам докъде е стигнал в материята.

На шест е, едва ли е по-далеч от птичките и пчеличките… и понитата…

Оказва се, че е навлязъл много, много дълбоко!

- Щом не е от конете, значи хората се раждат от магаретата. Не може да е от кравите.

Зяпвам да споря и… осъзнавам, че даже познавам такива хора май. Някои даже цялата държава ги знае.

Изпадам в дилема. Дали да му изнеса един подранил урок по биология или да го оставя да рисува реалността такава, каквато е. Докато „сама си преценям” какво да предприема, той хуква настрани.

- Я-а-а!... Виж! Мини-тигър!... 

🐅🐅🐅

На снимката - Престолонаследник № 2 с мини-тигъра!

В сезона на листопада и сополите

В сезона на листопада и сополите, в неделя сутрин вися с малкия син в спешното, понеже от снощи половината симфониета на Видин все едно се е настанила в дробчетата му. В кабинета има пациентка, така че чакаме в компанията на друга, която дойде след нас. Наоколо щъкат хора от персонала, но като цяло няма голям зор. Била съм там и в далеч по-екстремни моменти. Повръщали са ми в краката, припадали са хора, вкарвали са жертви от сбивания и катастрофи, предозирали, пияни, с инфаркти и инсулти, раждащи и умиращи… В момента е спокойно.

Докато не се появява друга една пациентка. Явно вече е минала през кабинета и са я пратили на рентген. Връща се с диск със снимката, който трябва да бъде „разчетен” от лекар. Доколкото разбирам, това отнема време, не знам по каква причина. И на мен ми се е налагало да чакам за разчитане, отнема между час и два някъде.

Та идва въпросната с диска, връчва го на една от сестрите и заявява с тон на реинкарнирана Клеопатра най-малко:

- И, ако може, да ми го разчетете по-бързо, щото ми писна да вися в тая болница. Плащам си, така че искам по-бързо да си тръгвам. Нямам цял ден да се мотая тука.

Не цитирам на 100 % точно, но да кажем на 90 %. Смисълът беше този. Плащам си, действайте по-бързо! Оня типичен манталитет, който вярва, че като подхвърли двайсетачка, ще се уреди с привилегия, ще си спести глоба, ще се „уреди”.

Не знам дали защото предната нощ заради симфониетата в гърдите на малкия бях спала общо около два часа, ама признавам си, ако към мен не се блещеха поне две камери, сигурно щях да ѝ причиня нещо особено гадно и болезнено.

Какво значи „плащам си”? Значи, че години наред не си се сетила да си внасяш осигуровките и сега ти е криво, че трябва да се бръкнеш за преглед? И понеже си се бръкнала, всичко трябва да се случва „по-бързо”. Писнало ѝ било! Ми аз не вярвам да са те канили с бъклица и китка в спешното. Ходи си плати 400 евро в някоя частна болница, на петà ще ти се завъртят сигурно! Или не?...

Както и да е.

Ако зависеше от мен, на мястото на дежурните в кабинета с чиста съвест щях да я оставя да замръкне и осъмне пред кабинета, та другия път да си знае докъде се простират правата и парите ѝ. Те си замълчаха повече от възпитано. Обясниха, че веднага задвижват процедурата, но просто отнема време. Ма тя си била плащала и ѝ било писнало.

После ни приеха нас, бяха мили, разбиращи, загрижени и дори се усмихваха на малкия. Изслушаха и мен, и него, съобразиха се с факта, че го е страх от игли, и въобще отнесоха се повече от човешки. И съм сигурна, че ще се отнесат така и с онази, дето „си плаща”. Но следващия път, когато попаднете в медицинско заведение, имайте едно наум за стадото, с което понякога тия хора там работят!

А вечерта гледам, във Враца медиците отново са в безсрочна стачка заради унизителното заплащане и безумните условия на труд.

А ти чуждестранен агент ли си?

Преди няколко дни, ако не знаете, ИZраждане внесли Законопроект за регистрация на чуждестранните агенти. Викам си, чакай да хвърля едно око, че имам нужда от малко смях тия дни. То вярно, че това тяхното е малко като да отидеш в клоунски костюм на погребение – леко лишено от добър вкус – ама нейсе. Дето се вика, не стреляйте по пианиста, той толкова си може, налЕ!

Все едно. Прочетох го. Честно казано, така не съм се смяла откакто навремето един тип се пробва да ме сваля като ми предложи да излезем навън да изпушим по една цигара. Викам му: „Аз не пуша”, а той: „Ми нищо. Аз ще пуша, а ти ще ме гледаш.” Интелектуалното ниво тук е горе-долу същото.

Та по тоя шедьовър на юридическата иZрожденска мисъл, уважаеми, всеки от вас, независимо в кой край на света се намира, ако се зове българин, има за задачка да се самодекларира като „чуждестранен агент” в мига, в който получи от чужбина сума, надвишаваща 1000 лева в рамките на една година. В срок до 15 дни от достигането на въпросната сума. Няма частно, няма юридическо лице, няма дарение, няма заплата! Агент си и това си е! И си длъжен да го декларираш. И да се самобичуваш всеки ден по три пъти. Опа, това го нямаше, ама съм сигурна, че се подразбираше. И да си платиш от тия 1000 лева билета за влака до Белене, където немедленно започваш да кълвеш камъни на ползу роду.

Не, че нещо, ама да си знаете: по силата на тоя напън (бих казала „мисловен”, ако имах дори бледо подозрение, че мисловна дейност е участвала в сътворяването му, но уви!)… Та по силата на тоя напън, ако тая година мама ви е пратила от Испания повече от 500 евро, вие сте чуждестранен агент. Мхм! Или ако дъщерята ви е пратила подобна сума да си покриете дървата за зимата или лекарствата за кръвно, вие сте чуждестранен агент. Ако детето ви е спечелило стипендия от чужбина (забравих да уточня: под „чужбина” трябва да разбирате всичко на запад и нито педя земя на изток от оная шикарна барака на морския бряг в село Константиново), детето е чуждестранен агент, а покрай него и вие. Ако си получил лекарства от чужбина на стойност над 1000 лева… точно така. Агент сте. Ако получавате заплата, субсидия, дарение, каквото и да е от прогнилия покварен запад… ще проверя разписанието на влаковете за Белене, ако ви интересува.

И сега ми изниква един въпрос:

На последните избори имаше значителен брой гласове за ИZраждане от чужбина. Не помня бройката, но който се интересува, има я на сайта на ЦИК. Та много ще ми е любопитно да чуя мнението на тия именно гласоподаватели, които евентуално биха попаднали в Белене по силата на същия закон, като чуждестранни агенти, финансирани от западното зло. Да, в Испания, Италия, Германия, Великобритания… Вътре сте, уважаеми! Коцето не ви харесва. Вие сте агенти и предатели. Така де, имам предвид ако тая невероятна глупост, евентуално бъде взета насериозно от някой с IQ над този на чамова летва. Надявам се, че колкото и да са видимо ощетени в това отношение някои от управленците ни, не са ЧАК ПЪК толкова зле, ама знае ли човек. За сведение, аз нямам доходи от запада или поне не в размер, който да ме качи на влака към каменоломната. Каква ирония, нали? А още по-голямата ирония е, че предложението идва от хора, за които и бушмените в Калахари знаят откъде идват субсидийките им. О, чакайте! Това беше на изток. Моя грешка.

Та така.

Вие, дето работите на запад, но гласувате за ИZраждане, сте чуждестранни агенти и продажници.

Баба ви, дето ѝ пращате пари, за да не умре от глад, студ и болестите си, е чуждестранен агент и продажник.

Детето ви, дето учи в университет, който плащате вие от Испания, Франция, Австрия или там някъде, е чуждестранен агент и продажник.

Болните и хората с увреждания, които получават дарения за лечение от чужбина, щото у нас „политиците” ни имат по-важни дела (като например да пишат 12-странични дивотии), са чуждестранни агенти и продажници.

Хората на изкуството, които получават заплащане от участия и турнета в чужбина, са чуждестранни агенти и продажници.

Писателите, с книги, преведени и продавани в чужбина, така де – на запад, са чуждестранни агенти и продажници.

И т.н., и т.н.

То като гледам, пак се задават избори. Ехо! Чуждестранните агенти! Вие, да. Дето на запад вярвате, че ИZраждане са новите Левски и Ботев. На изборите през февруари-март пак ли за безплатен билет за влака към каменоломната ще гласувате или…? Тя баба ви - чуждестранния агент, я го доживяла, я не, ама детето ви – чуждестранния агент в университета, със сигурност ще е тук, ако се случи.

Кофа за нерви, ама ми е малка

 

Има в тоя живот закони, които нямат изключения. Има ситуации, в които неизменно на някое от забърканите лица му се иска да удари друго от забърканите лица с лопата по главата. Няколко пъти!!! И после още няколко – по инерция. Например…

• Когато някой, който току-що ти е скъсал една каруца нерви, реши, че ще кротнеш, като ти каже „Успокой се!”

• Когато след няколко месеца безсъние покрай детето/децата някой бива осенен от идиотската идея, че ще ти влее енергия като ти изтърси „Не се става лесно майка!”.

• Когато някой на всяка трета дума те ръчка с пръст, попипва те по коляното, лакътя или дори по по-деликатни за конкретизиране места, настоявайки „Чуй, чуй!...”

• Когато получиш съобщение от напълно непознат тип с текст „zdr”.

• Когато някой очаква да приемеш всяка глупост, излязла от устата му, за върховна мъдрост, само защото има съмнителния късмет да се е родил преди теб.

• Когато във фейса попаднеш на пост, в който даже в името на автора има правописни грешки, а на въпроса ти какво точно иска, защото нищо не се разбира, ти се обяснява, че „tova e grupa za vzaimopomo6 a ne 4as po pravopis”.

• Когато видиш пост от майка, търсеща баячка, щото бебето ѝ е урочасано, много реве и спешно трябва да му леят куршум.

• Когато под статия с призив за парична помощ за болен човек има 698 коментара, от които 697 са „Амин!” и един „Моля се за теб!”

• Когато се наложи да си пробваш силите срещу автоматичното меню на мобилните оператори и „Вашето обаждане е важно за нас…”, особено след 39-ия път, когато го чуеш в рамките на едно обаждане.

• Когато шофираш по Е-79, а си принуден да не споменаваш роднините от женски пол на половината участници в движението и на целия политически „елит”, защото наследниците на задната седалка само това чакат.

• Когато пресичаш на пешеходна пътека, а оня зад волана ти нервничи, щото точно тия десет секунди са му решаващите десет секунди в живота.

• Когато някое келешче друсне един химически коктейл и си повярва, че баща му е полагал лично асфалта по пътищата, а „панамерата” е последен модел изтребител за тест-драйв по Околовръстното.

• Когато отсреща някой започне с „Ние от Възраждане…”

• Докато гледаш бележката „Връщам се след 5 минути” на вратата на магазина, когато вече си чакал 15 минути.

• Винаги когато пуснат рекламите на Джъмбо и Селеногин.

P. S.: Това ми е вчерашна придобивка от съботния пазар във Видин. Много полезна, ама побира малко. Един час и вече прелива.

Какво най-много ти липсва?

- Какво най-много ти липсва?

- Дъжд.

Един човек, на когото умишлено не запомних името, но го гледах в устата един час по Нова ТВ. Не просто друг човек – друга вселена! По-добра по един тъжен начин.

Друг, с когото също нямам нищо общо, освен социалните мрежи, и вероятно дори не подозира, че съществувам, ми е близък като сиамски близнак, нищо, че живее в друга държава и нарича Бог по различен начин. Неговото име го знам.

Някакъв неудачник с ГЛАВНИ букви ми търси сметка защо мисля различно от него. Защото мога, бе, мой! Какво ще направиш? Белене ще отвориш специално заради мен?... За мен е чест!

И на този името научих, но ще го забравя – твърде много място заема!

Убити 13 деца в Украйна само днес и никой не казва „съжалявам”, никой не чувства необходимост да потърси изкупление като ги последва. Ще ги последва. Рано или късно…

Искам да извадя света изпод клепачите си!

Ден за размисъл е!!! Не храня излишни надежди за утре. Не просто за утрешния ден, а за утре въобще. И въпреки това утре ще го има. Винаги има!

Колко точно сме независими

За 114-и път на 22 септември – Денят на независимостта – ми се иска да питам хората… А независими ли сте/сме?

Не знам вие как я разбирате независимостта. За много хора е не особено познат исторически факт. В Търново князът прочел някакъв манифест и те ти неработен ден вече 114 години.

Независимостта е преди всичко състояние на ума. Ниво на интелигентност, ако щете. За целта обаче се иска въпросното ниво да е число, значително надвишаващо броя на зъбите. Ограниченият ум никога не може да е независим. Ограниченият ум е твърде зает да мрази, да се страхува, да завижда, да злобее, да твори тъмнина, с която да заразява още и още умове.

Тия дни предстоят парламентарни избори. ОТНОВО! Биг Брадър на национално и парламентарно ниво, с точно толкова безумна селекция от фрийкове, някои от които дори водачи на листи. Да не споменавам поименно, че да не им правя (анти)реклама! Те си се познават по банковите извлечения в част „приходи”. Много се разпознават даже.

А други няколко милиона сме напълно зависими от налудностите им и от финансовите им зависимости. Те поне мразят срещу добро заплащане. За онези, които мразят безплатно, има един много точен израз – „полезни идиоти”. Полезни идиоти, които се оставят да бъдат плашени и вкарвани от една в друга зависимост. Полезни идиоти, за които критичното мислене е твърде голям и напълно ненужен напън. Полезни идиоти, които вярват, че всеки, който тропа правото хоро и кряка за „изконни традиции и ценности”, е патриот. Които са убедени, че ако комшията бие жена си и децата си, това са си „семейни работи”. Които оплакват „тая държава”, докато си хвърлят фаса на улицата и карат с 200 км/час, когато знаят, че наблизо няма полиция. Които сами предлагат двайсетачка, за да си спестят заслужена глоба, а после псуват корупцията. Които чакат на хранилка някой да им построи заводи, да им сложи трудовия договор в ръцете, да ги дундурка и обгрижва като новородени. Без инстинкти и амбиции, ако не броим за амбиция да избуташ още един ден без да си даваш зор. Щото нали… те не са балами! Полезни идиоти, който вярват, че доказани социопати, комплексари и нацисти са ония, дето „ще ни оправят”. Така де, те ако могат, биха и то как само, ама крайният резултата би докарал дори Стивън Кинг и Джордж Оруел до ступор от ужас. Които се страхуват от норвежци, чипове и рептили, а не виждат, че много по-зловещи и съвсем истински вампири са впили зъбки в умовете им и смучат ли, смучат.

Независимите днес ги знаем почти всички поименно. Знаете ли защо? Защото винаги са били, са и ще бъдат малцинство. Толкова са малко, че на практика не оцеляват. Средата не е благоприятна за съществуването им. А останалите продължават да наричат „народна мъдрост” срамни поговорки като „Преклонена главица сабя не я сече!” и да вярват, че дребният селски тарикат Андрешко е положителен герой. Ами не, не е. И Бай Ганьо не е. Нито е забавен. Алеко не е писал комедия – трагедия си е, с елементи на хорър. Ей това докато не го проумеем, Денят на независимостта ще е просто още един почивен ден от календара.

Та колко точно сме независими, казвате?...

Малкото добро

 

За малкото добро, което винаги ще победи голямото зло!

Вървиш си значи твърде рано сутрин, чудиш се кой е идиотът, измислил ранното ставане и работата, уста проклина цяла вселена, докато в ушите ти BOBAFLEX в безумно упорство настояват, че искат да ги погребат с оръжията им, за да застрелят дявола точно между очите, когато пристигнат в ада, и да му покажат какво е да умреш… Нещо такова, де.

Ранна утрин във вторник. Не е времето, в което се случват чудеса. Време, в което се събуждаш с главоболие, и знаеш, че няма да стане по-добре.

Обаче става, стига да имаш очи да не го подминеш. Онова мъничкото, което превръща вторника от вкисната лелка в сияеща хубавица.

Бабата на мъжа ми имаше навик навсякъде из къщата на село, из двора, по первази и ъгълчета да оставя жълти стотинки, за които да забравя. Казваше, че го прави, защото някой съсед може да няма пари за цигара. Ще влезе и ще си намери, за да не се налага да иска. Един вид да спести неудобството и за себе си, и за тях, предполагам. Нея я няма от 2015 година, но от разни ъгълчета на къщата и двора на село все още излизат монети.

Не знам историята зад снимката. Може би някой ги е изгубил, а друг ги е намерил и не е избрал да ги вземе. Или не е посмял – на две крачки от църквата „Св. Димитър“. А може би нарочно са оставени там. Дребни пари са – вярно, но за някого може да са онова, което не достига за… Би било твърде предвидимо да кажа „за хляб“. Да кажем за едно кафе като финален щрих в преобразяването на вторника. Или една цигара, както казваше баба, като спасителна сламка в бурното море на ежедневието. Абе нещо не толкова драматично като хляб, но не по-малко ценно на моменти.

Подминах ги, пък се върнах да си ги запечатам на снимка, която да ми припомня, че понякога нещо съвсем дребно като жълтите стотинки например може да е разликата между вторник и… вторник.

P. S.: Не ги взех. Не пуша. Но усещането беше като да съм имала животоспасяваща нужда от точно толкова, точно в този момент… и съм ги намерила. И вторникът стана… вторник. Но различен. Добър!

Под дъжда

Трябва да е било някъде 2011 година, ама още го помня и, като се сетя, започва да ме наболява ниско долу отзад.

М-не, не е това, дето току-що си го помислихте. Засрамете се, да му се не види!

И така, лято е. Напуснала съм престижната работа в библиотеката преди две години и съм започнала далеч не толкова престижната, но – оказва се – два пъти по-доходоносна като шивачка. Като се сетя за оня период от живота си винаги, се сещам и за една бивша и настояща колежка, която също е шила дрехи и пръсти преди да издрапе до библиотеката: „Еб#м ти висше образование! Като шивачка вземах два пъти повече!” Фактите са си факти, но не за това ми е думата.

Та сутрин е, лято е, време твърде женско. Когато излизам, слънцето изгрява с кеф. Аз съм по секси черно потниче, камуфлажен панталон и…. джапанки. (Знам какво си мислите. Не си го и помисляйте, ако искате да оцелеете до следващия си рожден ден!)

Докато да пресека булеварда, на слънцето вече не му е кеф. Някой там горе явно е направил фундаментална грешка, когато жена му е задала ВЪПРОСЪТ: „Мислиш ли, че съм напълняла?”. Съответно докато преполовя пътя, вече се е видяло, че ще ни заплющи не просто дъжд, а библейски потоп.

Предприемам предварително обречен опит да изпреваря времето. Неуспешен, разбира се. Дъждът ме хваща буквално по средата на дестинацията. Нито е да се върна, нито да продължа. Чадър нямам. Единственият ден в годината, в който съм решила, да го забравя, разбира се! Що пък да не улуча деня, в който Ной ще пише продължение на Библията! И като си знам късмета, няма да съм сред спасените на кораба му. Не че нещо, ама не вярвам да успее да ме причисли към някой вид категорично. Поне десетина пъти в живота ми съм чувала да се чудят: „Що за човек си ти?!” и последваща констатация „Ти не си човек!”.

Накъдето и да тръгна, ще прогизна, така че звъня на мъжа ми. Да скача в колата и да ме спасява преди да съм станала на земноводно. Пък и като си знам късмета, нищо чудно да ме удари гръм, докато ония горе се разберат Е ли дебела госпожата или не е.

Мъжът ми не вдига. Супер!

Подслонила съм се под козирката на едно кафене, която даже себе си не успява да опази от пороя. За около 8 секунди прогизвам до гащи, така че просто въздъхвам и решавам да продължа. Мога да си злобея и по пътя, после ще убивам! Все пак работя в шивашка фирма. Това – не във връзка с убиването. Като пристигна, все ще изровя някой чифт бракувани панталони или поне парче плат да се преоблека. Не е като да не са ме виждали по бельо колежките. Не съм от срамежливите.

Точно след две минути започвам да намирисвам на мокра овца. Не стига, че ме вали порой, ами и поради лятната жега, в комбинация с влажността, се потя за трима.

Вече съм се предала и просто искам да додрапам до фирмата. Не знам защо – логиката казва да се прибера вкъщи. По време на бедствие не очаквайте много адекватни реакции, а при мен – по принцип не очаквайте!

И тъкмо съм стигнала – прогизнала и злобна като настъпен кротал – до едно кръстовище, когато…

Не съм сигурна какво точно се случва всъщност. Там има много дървета, на които като цяло се радвам, когато температурата мине 20 градуса по Целзий, но точно в момента от цветовете им е нападало по тротоара нещо ужасно лепкаво и хлъзгаво. Стъпвам по-смело от необходимото и…

Значи падането е въпрос на майсторство. Неслучайно в уроците по разните там бойни изкуства и силови спортове е ключов момент. Аз никога нищо не съм тренирала, което значи, че като падна, падам а-а-адски впечатляващо и самоунищожително. Проклетите джапанки се хлъзгат и двете в един и същи момент. Даже помня как се изравняват с носа ми, колкото и да оре в облаците въпросният по принцип. Че и го задминават!

Съответно пльосвам се по г… Добре де – гръб… гъз, мамка му! Мъжко падане отвсякъде!!! Плясвам се по гъз в някаква противна лепкава гадост, дето… Със замах и елеганс, непостижим и при най-добро желание!

А в един от входовете на съседната кооперация са се свряли двама младежи, очевидно излезли от съседния фитнес-клуб. Здрави момчета, дума да няма! Определено по-здрави от мен, ама аз съм на ръба на пълното озверяване, че и далеч отвъд, което си е неоспоримо предимство. Дели ни един чемшир и направо ги виждам как проточват вратове да видят какви ги върша в това бедствие.

И докато се търкалям и пързалям в оная мизерия, си мисля: „Само някой от тия да се е подсмихнал, ще му пусна кръв, кълна се!!!” Не посмяха да се засмеят. Един чемшир явно не е достатъчно сигурна защита. И не е, повярвайте ми!

Изчезнаха, не разбрах как и накъде. Много бързо стана!

И точно в тоя сюблимен момент ми звъни телефонът. Мъж ми!

Кротвам се смирено под пороя на една пейка в очакване онези двамата да си подпишат смъртните присъди и вдигам.

-              Да?

-              Здрасти, мило! Аз чух, че ми звъниш, ама като видях какво е времето навън, реших, че е по-важно да прибера прането от терасата. Какво става?

Хич не ми пука, че върху мен се изливат кофи с вода. Не ми пука и че тая лепкава гадост е навсякъде по мен. Искам някой да умре.

-              Все тая! – докарвам членоразделна реч някак. – Вземи едни панталони и чифт гащи и идвай на кръстовището на „Кокиче”!

-              Гащи?!... – недоумява той.

-              Гащи!

Нямам сили да обяснявам, а той инстинктивно долавя, че не е моментът да пита за подробности.

Затварям, щото от злоба ми трепери и косата, и не се знае колко невъзпитана мога да стана, та просто сядам и си чакам. Отгоре ми се излива потоп, ама не ми дреме. Прогизнала съм и съм мръсна като за три световни бедствия напред.

Разгеле, по едно време спира старото ни „Пежо”, дето миналата година замина на вторични. Отварям врата със замах и мъжът ми като ме видя в тоя ми бедствен натюрел, направо рече и отсече:

-              В тоя вид?!... В колата?!?!?!... Не!!!!

-              Ти бъзикаш ли се с мене, бе?!

-              Чакай!

Извади от багажника една плажна хавлия, която си пазим за семейни вечери под звездите, дето почти никога не се случват по план, просна я старателно на предната седалка и чак тогава ме пусна да вляза.

А оня ми ти дъжд си ме пере, не е като да не е. Вие да не си помислихте, че е спрял?!... Ама злобата ми вече се е трансформирала в някакво извънземно дзен-състояние, в което ми е все тая дали ще ме вали още пет минути или ще убия някого.

Влизам аз и той тръгва към фирмата, а аз смъквам всичко мокро, мизерно и лепкаво от мене и оставам по сутиен. Буквално!

-              Ей сега само ни трябва да ни спрат катаджиите – подхвърля той.

-              Вервай ми, мило… ако сега точно ни спрат катаджиите, ще има мъртъвци! – съскам, докато се опитвам да вляза в сухите гащи, които е донесъл.

Как да е, пристигам на работа, в сухи гащи и панталон, който ми е твърде широк, поради което се е наложило да го привържа с парче въже за простир за пране, щото колан нямам, разбира се. И една от колежките, дето пуши на входа, ми вика:

-              Ми то в тоя порой ли? Шефа рече, че няма проблем да почнем по-късно. Що си бързала толкова? Ти как всъщност стигна дотук?...

За Дунав и апокалипсиса

Тези дни, сигурно поради факта, че бях малко нещо в отпуск, та ми се отвори време за губене по един или друг начин…

Това на снимките по-долу е видинския Дунав. Преди няколко дни паркирахме семейния катун наблизо, скарахме се, колкото да не е чак пък скучно, след което се отдадохме на почивка с чувство за изпълнен дълг.

Доста се е повталил и той за лятото, подобно на суетна госпожица! Апокалиптично според всеобщото мнение. Което ме накара да се замисля по темата. Не мога да разбера целия трагизъм.

Апокалипсисът е друг вид реалност, със своя красота, мен ако питате. Ужасяваща за онези, които е твърде вероятно да не го преживеят, но все пак красота. И това, че в него няма място за теб, не го прави грозен, ужасен или трагичен. Просто друг вид реалност, със своя уникалност, също като онзи метеорит, дето навремето се предполага, че затрил динозаврите. В края няма драма – тя е глезотия на хората. Природата, животът и вселената са над подобни тъпотии. Те просто създават. Е, понякога се налага да гръмнат това-онова, за да отворят място, да подпалят стърнищата, за да облагородят почвата за новата реколта…

Истината е за теб има място, докато те има, пък било то и в апокалипсиса. И динозаврите са имали своето място, после техният апокалипсис е станал нашия възход. Иначе сигурно честичко щяхме да слушаме по новините вечер за гонки с озверял от глад Ти-Рекс по магистрала „Тракия“ например.

Природата, животът и вселената работят на други принципи, без излишна емоция. Те просто създават. Създали са нас, ще създадат и други "нас" най-вероятно. Всъщност не, не „най-вероятно“, а „все някога, със сигурност“. Едни такива други „нас“, дето ще ни се чудят на акъла и ще ни наричат „примитивни форми на живот“ и „недоразвити“.

И Дунав може би все още ще тече и там, а може би не. И на тях няма да им е трагично, защото ще имат нов, свой Дунав, край който от време на време ще намират по някой любопитен артефакт.

Или нашият Дунав ще е тяхната Атлантида. Кой знае! Но дотогава нека имаме очи за красотата на апокалипсиса!

  

   

   

Карате с превишена скорост!

Не знам дали знаете, но Гергана Стоянова е много важна част от живота на всяко тираджийско семейство.

Как така „Коя е Гергана Стоянова”?!

Навигацията, разбира се. Няма начин да не я знаете. Онзи прелестен женски  глас, дето ви командва накъде да завиете, когато нямате идея накъде отивате, но звучи по-яко от гласа на жена ви.

Между другото, ужасно я харесвам, но има гадно чувство за хумор, когато ѝ дадеш малко свобода на действие. Друг проблем е, че мен например ме приспива, което по обективни причини не е добре, когато съм зад волана.

Та купили сме нова навигация с идеята да допринесе за семейния бюджет, т.е. да помогне на мъжа ми (тираджия – да!) по-бързо и лесно да стига до там, закъдето е тръгнал, без да се налага да пита. С питане се стига само до Цариград, ако вярваме на народната мъдрост. Когато обаче караш през половин Европа товар, дето е за вчера, не си е работа.

Ако сте следили какво пиша, знаете, че на мен навигация не ми трябва когато карам. Със или без нея, аз съм изгубена кауза. Така де – изгубена. Загубена. Неориентирана. Абе не знам откъде идвам, накъде отивам и къде съм стигнала. Като пешеходец нямам равна в ориентирането, но седна ли зад волана, все едно съм на чужда планета. Не знам на какво се дължи – просто факт, с който аз съм се примирила и си живея сравнително безметежно. Мъжът ми понякога има проблем с него, но ще свикне.

Европа е вечно променящ се кошер. Предполагам, че всъщност това си е световен факт, но нямам преки наблюдения върху други географски ширини. Та в Европа днес ако знаеш къде е даден адрес, утре хал хабер си нямаш как да стигнеш дотам, защото урбанизацията го е стегнала в мъртва хватка и даже с колело трудно ще се добереш до него. Тук новопоникнало кръгово, там нов квартал… неочаквана магистрала… катастрофа… ремонт… Ето! Германия например винаги е в ремонт. Не знам защо, но е факт. Непрекъснато нещо има нужда от поправяне, в резултат на което по магистралите е пълен кошмар. У нас положението, както знаем, е като шарена черга – от всичко по много.

Както и да е! За чувството за хумор на Гергана Стоянова ми беше думата.

Купили сме нова навигация и решаваме да я изпробваме. Има няколко режима – за камиони, автомобили, автобуси, велосипедисти… дори за пешеходци. Кеф ти по магистрала, кеф ти без или с мостове… Абе умна машинка.

„За толкова пари трябва да е по-умна от мене!”, настоява мъжът ми, но държи да проведе един бърз тест за интелигентност преди да е изтекъл 14-дневният срок, в който можем да я върнем, ако се издъни.

Пропуснах да уточня, че решаваме да я изпробваме някъде към полунощ, ако това е от значение. Децата спят. Видин изглежда предизвикателно кротък и явно има нужда от… ами от нас. Така де. Сещате се. Има едни такива моменти, в които просто се чувствате длъжни да свършите някоя глупост, колкото да докажете на Вселената, че сте живи и не сте съвсем подвластни на божествен план, контрол и разум.

-              Искам шоколад – решавам. – Да идем до денонощния на „Форум”-а! Да видим дали ще ни заведе дотам!

Настройваме Гери на режим „пешеходец”, да пробваме дали ще намери „Форум”-а, който е през два блока и половина и пътят дотам, общо взето, е само един, или за по-пряко ще ни прекара през два-три съседни квартала… и тръгваме. Преди време един колега на мъжа ми във Франция се наложило да връща осем километра на задна, докато излезе от грешната отбивка, в която неговата Гергана го беше забила. „Завийте надясно”, ама се оказало грешното дясно, та полиция, отцепване на цялото движение в района, щото било теснотия, една кофа пот, цял речник псувни… Излязъл… някак… Не знам после ходил ли е пак във Франция.

Излизаме от входа и Герито командва:

-              Поемете надясно!... След ДЕСЕТ (натъртва го сякаш очаква да го отмеря с шублер)… метра… завийте наляво!... Продължете… ДВАДЕСЕТ… метра направо!...

На „Широка” няма кой знае какво движение по това време на нощта, но все пак говорим за видинската „Витошка”. Ако има кътче във Видин, което никога не спи, това е! Ако сте го закъсали за сандвич или бира посреднощ, това е! Ако ще си пробвате колата колко вдига, когато сте на над промил алкохол, това е! Ако имате съмнение в мъжествеността си и тя е пряко свързана с шума, който вдига таралясника на татко ви, това е! Летището в Иново не е опция – там нямате публика… налЕ… А всички знаем каква тръпка е да си покажеш магарията пред хора… налЕ… Между другото, показвала съм си я – не е кой знае какво.

Все едно!

Излизаме от входа и следваме Гергана, която си мисли, че познава Видин и правилата за движение на ПЕШЕХОДЦИ. То и ние така си мислим, но се оказва, че май разбиранията ни леко се разминават.

На ъгъла на блока се е позиционирал екип на КАТ, дебнещ ония с ниското самочувствие, имащо нужда от шумно самодоказване. Тъкмо са спипали някакъв едва настъпил пълнолетието нещастник в колата на баща му (това само го предполагам, де) и разискват казуса, тоест обясняват му защо утре трябва да обяснява на родителското тяло трудни за обясняване неща. Много родители във Видин са се събуждали искрено и неприятно изненадани от нещата, които личните им автомобили са вършили нощем без тяхно знание.

Пак повтарям – ние сме пешеходци. В режим „Пешеходец”. Просто минаваме наблизо в търсене на шоколад. Вярно – в дванайсет и половина посреднощ, но какво от това?! Да не би да е престъпление?!

И в тоя точно момент, докато подминаваме катаджиите и оня, дето очевидно се прощава с книжката си, Гергана садистично-мило осведомява всички ни:

-              Карате с превишена скорост!

Да описвам ли как ни изгледаха катаджиите? И колко бързо се изнесохме…