В Деня на професионалния алкохолик... да седнем на една маса!

 

Тъкмо тия дни случайно или не се сетих, че имам профил в руския фейсбук, и ето ти причинно-следствена връзка! Там (а че къде другаде, ако не там?!...) разбирам, че 20 февруари бил определен за Ден На Професионалния Алкохолик. Пак случайно или не, ама 20 февруари бил и Световен Ден На Социалната Справедливост. Дето се вика, „светът е кръчма – да седнем на една маса”. Какво по-социално справедливо от една кръчма, от това да седнеш на маса и на по питие с оня, различния, да чуеш неговата истина, да му споделиш своята… и да видите, че май не сте чак толкова различни.

Как да пропусна, кажете ми, такъв празник на мира – междусъседски и световен?!...

Някъде четох, че 48% от хората по света твърдят, че никога не са опитвали алкохол. Според мен 48% от хората по света лъжат, ама… И в една бутилка шампанско има около 49 милиона мехурчета. Ако не ми вярвате, бройте ги! А в една пета от песните в кънтрито се споменава алкохол. После нека разправят, че в Русия пиели много, налЕ… И като стана дума (отново) за Русия и нейната емблематична водка… Това за домакините: ако напръскате дрехите с водка, ще убиете лошите миризми. Е, прането е по-добрия вариант, разбира се, но… Все пак не прекалявайте, че иначе остават петна!

Между другото, има си диагноза за страха от празна чаша. Нарича се „ценосиликафобия”. Не се майтапя! Все съм си мислила, че има екзотични фобии, ама това… Трябва да питам дали може да се впише като официална диагноза за пред КАТ, работодатели и прочее. За всеки случай!

А ако случайно си мислите, че „Анонимните алкохолици” са опция… говори се, че основателят им Уилям Г. Уилсън точно преди да умре поискал да му сипят едно твърдо.

И за да не сме голословни, ако се вярва на Херодот, в древна Персия всички важни решения се вземали след стабилно пиене на вино и се потвърждавали на трезва глава, а решенията, взети на трезво, задължително трябвало да минат на обсъждане след известно количество вино. Това не знам дали е вярно – попадна ми в интернет, ама много ме радва поради някаква причина. Сигурно защото ме подсеща за Хемингуей и неговия съвет: „Когато си трезвен, изпълнявай пиянските си обещания! Това ще те научи да си държиш езика зад зъбите.”.

Няма да ви занимавам повече, че почти не остана време да го отбележите, ако поради някаква причина го усещате като личен празник. Да завършим с един цитат по темата на великия стражник от Света на Диска Самюел Ваймс:

„Бях пиянде. Не ми стигаха пари, за да съм алкохолик!”

Не че нещо, ама обичам Тери Пратчет и бях влюбена в Самюел Ваймс.

Снимката е просто за да ви насоча към класическата литература. Все пък съм библиотекарка преди всичко!

14 февруари е за дръзките

 И понеже все пак е 14 февруари, нарочен за Денят на любовта, колкото и някои това да ги вкисва... 🙂 Ако сте поне малко Евгений Плющенко (или не сте, но имате куража да опитате, все едно дали на лед или на ламината вкъщи), пробвайте да изненадате половинката по подобен начин! 🙂

Да се влюбиш за двеста метра

 

И така 2010 г. е, почти 2011. На рожден ден съм в „Джаза” – място, някак си неусетно добило статут на почти култово за Видин към днешна дата, а помня кога го откриваха. Лейдис найт отвсякъде, щото сме точно три сингъл лейдис, ама с настроение като за трийсет и три. Аз и сама мога да си купонясвам съвсем прилично, но това е отделна тема. Отделно, че съм сингъл само временно, докато тогавашното ми гадже и настоящ мъж се прибере от не помня къде.

Та заседнали сме в „Джаза” три хубавици, пием, пеем и се смеем – стандартните неща. Решили сме да го отбележим тоя рожден ден и влагаме максимално старание, без да минаваме границата, отвъд която нещата рЕзко погрозняват. Видин е малък град – не е добре да даваш такава храна за клюки, щото местните помнят дълго и подробно, а и трите сме с амбициите да завладяваме света в някакъв момент… евентуално…

И така до към 2:30, когато не помня дали заведението затвори и ни изгониха или ние сами се забрахме да си ходим. Живеем в различни квартали, но така се случва, че с Надето – рожденичката – сме в една посока почти до моя блок.

Прибирам се… някак… Общо взето всичко е прилично, освен малкия пропуск, че съм си легнала с грим. Всичко е точно. До към 8:20 сутринта, когато телефонът ми звъни.

Надето е. Сигурно някой метеорит е треснал Видин, щото иначе би трябвало да знае, че по това време на денонощието съм в хибернация, особено пък след лейдис рожден ден.

-              Здрасти! Как си? – започва някак отдалеч.

-              Още спя, бе, човек. Колко е часът?

-              Осем и двайсет.

-              Ти нормална ли си?! Що не спиш?

-              Ми спах, ама не много добре, та станах рано и се замислих… Абе да те питам… Ти снощи с кого се прибра?

Не помня някога да съм се събуждала по-бързо.

Сега… Не е като да сме се гипсирали снощи, пък да не помня кога, как и с кого съм се прибрала, още повече, че се водя малко нещо обвързана от има-няма три години… ама все пак съм поляла повода, а и съм заспала преди някакви си там четири часа… Мозъкът ми ще спи поне още два часа след като аз съм станала.

Както съм се пльоснала по гръб на спалнята, надигам се много внимателно, почти филмово, като в сцена по Хичкок, и се обръщам да видя какъв ли ужас ще заваря да спи до мен.

Никой и нищо. Слава тебе, Господи! Ама сърцето ми вече галопира като расов жребец по време на летните надбягвания в Аскот, на когото е заложила лично английската кралица.

Трескаво започвам да прехвърлям пъзел от спомени, на който дори не съм сигурна дали всички парчета са му налични. Основното обаче изплува сравнително бързо.

-              Наде, – започвам предпазливо, щото не знам какво да мисля все още, а и като цяло не мога да мисля все още, – слънце мое ясно… не помниш ли, че се прибирахме заедно, бе?

-              Помня, ама нали по някое време се разделихме…

-              Да, на кръстовището.

-              Е, да де.

-              Кръстовището е на двеста метра от вкъщи, бе.

-              Знам, бе, Валенце, ама откъде да знам кого може да си забрала за тия двеста метра – хили се тя по телефона.

И край със спането! Много мръсен номер!

Отделно, че после като се видях в огледалото с размазан тежък грим, за малко да получа инфаркт.

Що го разказвам това ли?

Наближава Свети Валентин. Та ако си мислите, че вече е късно да се влюбите… ми никога не е късно. Някакви си двеста метра стигат. Поразходете се и се влюбете!

С БНР Радио Видин вече ще сме заедно всеки петък

Може и да не знаете… Е, сигурно не знаете, освен ако не сте: а) от слушателите на Радио Видин; или б) от онези, на които съм се похвалила, а те вече не са малко май… Та може и да не знаете, но с РадиоВидин и с Красимир Каменов (и с още някакви хубави хора, на които не им знам имената засега, но не е от неблагодарност, вярвайте ми) от началото на годината стартирахме една съвместна инициатива.

Ама разбира се, че е свързана с книги. Има ли смисъл въобще да го казвам? С моите книги! Не, бе. Не с ония, които пиша, много ви моля, а тези, които чета. Не съм ЧАК толкова самовлюбена… все още. Ония, които пиша, някой друг да ги отразява, ако има желание или няма избор. Благодаря предварително!

М-не. Не познахте. Не съм ги изнудвала, никого не съм заплашвала с насилие – доброволно беше и от двете страни.

И така, годината ми тръгна повече от яко. Защото аз много обичам да говоря за книги, без да има особено значение (за мен имам предвид) дали някой ме слуша или не. Не е професионално изкривяване – психично е. Хубавото е, че все още не е влязло в списъка с обществено опасни патологии, колкото и понякога да е такова, защото да говориш за книги нерядко в историята човешка си е било опасно, дори смъртоносно занимание. Четенето създава врагове на режими и тирани, събаря държави и строеве, подпалва революции и въобще създава големи неприятности от време на време, доказано е. Понякога и подлудява. Познавам един тип, който след две висши образования в областта на литературата нещо му гръмна централно и в момента си говори с дърветата по улиците в Крайова. Друга тема!

На този етап нямам смелостта да претендирам за обективност и професионализъм, а пък за добър (литературен) вкус – още по-малко. Претендирам само, че в рубриката „Време за книги” ще отделям време само за книги, които наистина съм харесала по някаква или никаква причина. Всеки петък, след новините в 17:00 часа! Да ви видя, ако ревюто ви хареса, как ще сколасате после в рамките на полуработната събота да се снабдите с книгата преди книжарниците и библиотеката в града да затворят!

Благодаря на Радио Видин и на Регионална библиотека "Михалаки Георгиев" - Видин, на главния редактор Gergana Panova и на Desi Ivanova за доверието и възможността – дали оправдано или не, ще се види. Във всички случаи за мен е още една възможност да правя нещото, заради което и на мен, подобно на класика Мишо Шамара, ми иде да възкликна: „Животът е хубав, защото е красив!”

За неговото творчество – друг път! Може би. Не ми е в сферата на интересите, но мога да кажа някои неща.

В линка ТУК е ревюто за една от любимите ми книги към днешна дата. „Гаргара” на Игор Станойоски. Предишните сами ги потърсете в сайта на радиото, а за следващите ще ви уведомявам… евентуално... За по-сигурно дръжте под ухо радиото, щото аз и преди бях разсеяна, ама след две деца съм станала голяма затра и нищо не се знае.

Във Видинската митрополия

 

Да си призная, не бях въодушевена от идеята да ходя на визита при Негово Високопреосвещенство митрополит Даниил. Не мога да изтъкна конкретна причина, така че не дълбайте! Да ме питате защо, не бих могла да дам точен отговор, ако ще животът ми да зависи от това. Общо взето, усещането е като да не съм за там. Не съм за нищо, свързано с вярата и то не защото нямам желание да бъда. Просто нещо дълбоко и съдбовно не ми достига – осъзнавам го! Може и да компенсирам някой ден, а може и да не. Каквото – такова! Във всеки случай имам много неща, за които да дължа обяснение.

Не съм свикнала да мисля за себе си като за вярващ човек, още по-малко пък за добър човек, въпреки че вярвам и искам да съм добра. Но, както казваше навремето великият Тодор Колев, „понякога желанието е по-голямо от възможностите”.

Иначе аз вярвам. Вярвам с отчаянието на човек, който няма избор. С отчаянието на удавник, който понякога няма на кого друг да разчита, освен на Бог. Вярвам като човек, който прие своето кръщение напълно осъзнато, на 19 години, в опит да намери още едно парче от себе си и не само. Дали го намери - отделна тема!

Но в същото време съм и рязка. Гневна съм, може би жестока дори. Съвсем осъзнато – признавам си. Няма да се оправдавам с времето, в което живеем. Времето е такова, каквото си го направим в крайна сметка.

Уморена съм често пъти… през повечето време всъщност! Не съм глупава обаче (надявам се отчаяно, защото това ми е спасението като че ли!) и имам капацитета да осъзная, че мястото ми не е там. Че преди мен там трябва да са други, по-добри от мен. Всекиму според заслугите, а моите определено не стигат, знам си го, приела съм го и това не ме натъжава в никакъв случай. Както казах, не съм глупава, въпреки че имам други недостатъци и то в доволно количество.

Така се случи, че – благодарение на други хора! – се оказах в невъзможност да откажа да отида на това посещение във Видинска митрополия. Все едно пък някой ме е канил, нали... А познавам хора, които биха дали мило и драго за нещо подобно! Опитах да се измъкна – признавам си! Не много явно, за да няма обидени, но опитах. Пак казвам – нямам работа там, където други са по-заслужили да бъдат, а и вероятно им е по-необходимо, макар че… кой знае! Но в крайна сметка не винаги и не всичко зависи от мен.

Отидох. И беше… Хмм! Как да го определя?...

Беше смиряващо всъщност, което не ми се случва често и ме „изкарва от зоната ми на комфорт”.

Аз съм човек на конфликта, на предизвикателството и на съмнението. Харесвам шума на света, макар и под формата на запис от рокконцерт например, докато вървя към библиотеката. Харесва ми (или поне така си мисля) да подлагам на съмнение всичко и всеки. По-силно е от мен, макар да не съм се борила отчаяно с тази си част, която и ме е спасявала в не една и две ситуации.

Този път обаче НЕ ми се получиха нещата, признавам си. Бях там и докато слушах един Човек На Бога да говори за нещата от живота, за духовността и вярата, за Бог и хората, си дадох сметка, че… Ами не знам. Че гневът, съмненията, тежката музика и (любимият ми грях, както казва Ал Пачино) суетата са… някакво злободневие, което мога да оставя настрани. Номерът е да го пожелая достатъчно истински, нали… Че не са нещата, които ме определят. Че мога да съм спокойна, уверена и тиха, стига да го поискам. И че мога да чуя музиката в тишината, докато слушам някой да говори за Бог, когото не разбирам, но в когото искам да вярвам.

Чували ли сте музиката в тишината?...