Избори, рибки и две неизмити чаши

Ходих да гласувам. Отново! По-скоро „въпреки“, отколкото „защото“, но отидох. Отидох, за да мога после да мрънкам с чиста съвест. И за да не се чувствам виновна, ако „моите“ кандидати вземат, та свършат някаква полезна работа, пък аз не съм ги подкрепила, когато е трябвало. Да знам, че което се е искало от мен, съм го направила, пък...

Иначе имам си и аз работа вкъщи, че и не само вкъщи, но отидох. И гъби обичам, но отидох. Да гласувам, не за гъби. И съм леко контузена, но отидох. Цветята ми са за поливане, рибките трябва да нахраня, цели две чаши чакат да ги измия, котешката тоалетна да бъде сменена, една салата да бъде изядена... Сигурно и паяжини ще намеря за обиране, ако се огледам, но отидох. Защото съм мързелива явно и мисля, че за гласуване мога да отделя едни двайсет минути, пък ако ще тия две неизмити чаши после да ми ги татуират. И без това ще стоят яко на татус – едната е във формата на череп, другата – главата на Дедпул.

Между другото, имаше опашка пред секцията. Вярно, четири-пет човека, ама опашка. Един от тези пред мен, изрази съмнение, че понеже му подават книжата да се подпише наобратно, това било знак, че после може да му фалшифицират гласа. Мисля, че имам голям шанс да позная за кого е гласувал. Носеше бял анцуг, имитиращ потури, с бродирано лъвче на гъ... на това, де. На хълбока. Няма да казвам какъв надпис имаше на тениската му, че ще вземе да се познае, пък да се депресира, пък да ме влачат после по съдилища за шейминг по политически признак и прочее.

Както и да е! Те тези без чаши за миене и рибки за хранене, които ги мързи да ходят за гъби, с лъвчета по анцузите и татуирани портрети на Левски и Ботев по прасците, не са проблем, освен когато седнат зад волана понякога. Проблем са другите, дето така и не се научиха, че да гласуваш е по-важно от повечето причини, които могат да си измислят, за да не отидат. Да го кажем така: Освен ако не си в епицентъра на престрелка и не се налага да правиш до среднощ изкуствено дишане на умиращи хора, нямате оправдание.

Отивам да нахраня рибките, ако са оцелели през тия дъ-ъ-ълги, дълги двайсет минути!

EDIT: И чашите измих. Прилагам снимка за доказателство. Да видите, че може!

Хайде! Размърдайте се!

Хайде! Размърдайте се малко и поразходете апатията си до урните за гласуване! Аз вече минах, никой не ме ухапа, не ме биха, даже „Добър ден!” и „Довиждане!” ми казаха. Не се тревожете! В тъпия сериал, дето го зяпате трета година вече, и без това нищо не се случва (по някакъв извратен начин, парламентарният контрол в последно време е по-як от всякакви сапунки), и днес няма да се оженят младите, ония леваци на спортния канал и днес няма да отбележат гол, чалга-каналът и без друго върти едни и същи вампири през половин час – ще си хванете вашия със сигурност… А не вярвам и баш сега да ви е натиснала спешна необходимост да четете „Война и мир”, независимо от ситуацията през Черно море… Та вдигнете си задниците все едно от вас зависи нещо! То си зависи де, ама ако не ми вярвате, представете си, че сте хванали промоция на олио за 2,50 лева литъра и ще ви дойде музата. Пък после може и това да доживеете, знае ли човек…

Идват избори и лудите се разлудуваха

Идват избори. Волен Сидеров пак се бие по улиците с някакви хора. Този от снимката пак започва не просто да изплисква легена, ами направо го е нахлупил на главата си.

Обещала съм си да не пиша за политика, ама то пък ИЗраждане колко да е политика! Да приемем, че все по-живо ме интересуват наболелите проблеми в спешната психиатрична помощ в България и защо, ПОД ЯГОДИТЕ, този очевидно тежък случай все още не е въдворен, вързан и озаптен?! После си давам сметка, че и други подобни щъкат на свобода и ми става страшно.

Ако не знаете, този екземпляр е завършил УЖ успешно гимназия в някакъв момент, че и университет. Учил е балканистика и право. Не се бъзикам. Даже се води доктор по етнография. Сега няма да коментирам нивото на БАН, щом са допуснали да закичат с докторска титла някой, който е в състояние да зададе въпрос като този от скрийншота. Аз не бих го пуснала по-нагоре от четвърти клас, ма то щото и аз съм мека душа понякога. Очевидно, освен в психиатриите, имаме проблем и в образованието.

Да го кажем така! Да питаш защо смъртта на английската кралица е повод за извънредна новинарска емисия, докато ти самият си злобна балканска мижитурка, е все едно току-що изправил се на два крака пещерняк, увит в кожи, да пита защо смъртта на Рамзес II е повод за извънредна емисия. Въпрос, който сам по себе си е толкова необозримо тъп, нагъл и безочлив, че дори не подлежи на осмисляне, камо ли на отговор.

Гледах го това нещо, гледах го… и единственото, което ми дойде наум, беше: „М@мк@ му, образ! Дано наистина ти плащат за това!“

То бива да си полезен идиот, бива, ама чак пък толкова!... Да, знам, че дебили дал Господ, ама този конкретно има амбицията да седи в Парламента, когато всъщност трябва да лежи с усмирителна риза в изолатор с меки стени. 

Лизинг "Управление"

Наближат ли избори, един въпрос започва да витае във въздуха, по-досаден от видински комар.

„Ще гласуваш ли?”

С една идея по-безобиден вариант на „Ти за кого ще гласуваш?”.

И не знам защо, но някак си онези, които са решили все пак да гласуват, изпитват някаква странна необходимост едва ли не да се защитават в този си избор. Все едно не просто са решили да упражнят едно свое конституционно право, а тайно са продали първородното си дете на норвежки джендър-осиновители. Предали са българщината, която повелява, че е въпрос на национална принадлежност да не „им гласуваме на тия”. Само ония с еврогейските ценности се занимават с такива глупости, вместо да си пият пиенето и да си гледат кефа. Е, виж, ако някой ми плати нали…

Противно на тях, онези, които са се отказали от това си право, го заявяват отривисто, едва ли не като разсичане. Те са твърде заети, за да се занимават с такива глупости като гласуване. Така де. Тя работата така и така предварително е режисирана – това и кокошките го знаят. Що да се хабят?!...

Изборната активност от години намалява, показвайки в цифри колко точно не ни пука вече. Присмиваме се на бай ви Ганьо, стараем се да се разграничим всячески от образа на г-н Балкански на лично и национално равнище, но вътрешно отдавна сме приели за свое верую неговата крилата фраза „Всички са маскари!”. То и други негови характеристики са все така актуални, колкото и да не искаме да си го признаем, но те са тема за други разговори.

За гласуването ми беше думата.

Аз съм от първите – от ентусиастите. Винаги гласувам. През последните двайсет и пет години съм пропускала избори не повече от три пъти и то по уважителни причини, т.е. поради физическа невъзможност да стигна до урните. Ако ще ме питате на какво се надявам, какво очаквам и защо изобщо си правя труда… ами не очаквам нищо. Обикновено гласувам не „за”, а „против”. Винаги, винаги, винаги в листите има по някой, който дразни повече от другите. Някой, когото НЕ искам дори за миг да си представя с гласове над абсолютния минимум. Защото подцениш ли такива индивиди, става като… ами като в САЩ на последните им президентски избори, когато внезапно се оказаха с техния вариант на Митьо Пищова за президент.

Никога не гласувам за партии, колкото и да развяват устави, програми, обещания. Гласувам за хора… или против хора. Конкретни, с лица и имена. Предполагам, че това автоматично ме изключва от таргет-групата с предвидими и лесни за убеждаване гласоподаватели. Ами sorry, но не ми дреме еди-коя-си партия какви светли бъднини обещава, нито другата колко чуждестранни инвеститори щяла да излъже, нито третата, която се е наместила в удобна нишичка, припознавайки се като някакъв съвременен Крали Марко – борец срещу „джендър-образованието” и някакви приказни норвежки гейове, които прекарват житието-битието си в дебнене баш на българчетата! За откровените откачалки, които крякат против все и всьо по примера на Ким Чен-ун, дори няма да отварям дума. За фантазьорите, които ще направят минималната пенсия хиляди евро, ще опразнят сметките на „олигарсите” и ще раздадат парите на бедните, също. Такива предполагам, че никой, който веднъж вече е навършил 10-годишна възраст, няма да ги вземе насериозно, макар че… знае ли човек. Хорската… хайде да съм политкоректна поне веднъж, та ще кажа „хорската наивност” вместо това, което ми е на езика… Та хорската наивност винаги е намирала начин да ме изуми.

Аз гласувам за личности, както казах. И против личности. Простичък пример: има едни такива „вечни кандидати”, които обаче всеки път са в различен цвят. И такава шаренийка дразни, уважаеми. Твърде много се набива на очи и повдига неудобни (за вас) въпроси. А ако случайно разчитате в това отношение на късата народна памет… Ами да ви кажа, той народът е леко наивен, както казах понякога, но определено не със старческа деменция.

Гласувам, защото имам право. Някога, при това не толкова отдавна, хора са изгубили свободата и живота си, за да имам аз това право днес – като гражданин и жена. Дори и само това задължава.

М@йн@та му! Да зарежем излишния патос! Гласувам, защото искам да вярвам, че дори от дребна електорална единица като мен нещо зависи, пък било то и на химерно ниво почти. Смайващ брой хора не гласуват, защото някой някога ги е убедил, е „нищо не зависи от тях”. Толкова смайващ е броят им, че си мисля… Ако всички тези, от които „нищо не зависи”, идат до урните, дали пък няма да се окаже, че все пак са успели да съборят някоя и друга… нечия и друга… (не)зависимост?...

Опитайте! Безплатно е все пак. Засега! Макар че не знам дали все пак не е добра идея да се направи платена услуга. Тогава всички ще се сетите, нали?

О, всъщност… то вече Е платена услуга. Само че я плащаме разсрочено после, за по четири години. Лизинг „Управление”. Поне си изберете такива, на които да не ви е яд да си плащате лизинга, бе!

Наближат ли избори, един въпрос започва да витае във въздуха, по-досаден от видински комар.

„Ще гласуваш ли?”

С една идея по-безобиден вариант на „Ти за кого ще гласуваш?”.

И не знам защо, но някак си онези, които са решили все пак да гласуват, изпитват някаква странна необходимост едва ли не да се защитават в този си избор. Все едно не просто са решили да упражнят едно свое конституционно право, а тайно са продали първородното си дете на норвежки джендър-осиновители. Предали са българщината, която повелява, че е въпрос на национална принадлежност да не „им гласуваме на тия”. Само ония с еврогейските ценности се занимават с такива глупости, вместо да си пият пиенето и да си гледат кефа. Е, виж, ако някой ми плати нали…

Противно на тях, онези, които са се отказали от това си право, го заявяват отривисто, едва ли не като разсичане. Те са твърде заети, за да се занимават с такива глупости като гласуване. Така де. Тя работата така и така предварително е режисирана – това и кокошките го знаят. Що да се хабят?!...

Изборната активност от години намалява, показвайки в цифри колко точно не ни пука вече. Присмиваме се на бай ви Ганьо, стараем се да се разграничим всячески от образа на г-н Балкански на лично и национално равнище, но вътрешно отдавна сме приели за свое верую неговата крилата фраза „Всички са маскари!”. То и други негови характеристики са все така актуални, колкото и да не искаме да си го признаем, но те са тема за други разговори.

За гласуването ми беше думата.

Аз съм от първите – от ентусиастите. Винаги гласувам. През последните двайсет и пет години съм пропускала избори не повече от три пъти и то по уважителни причини, т.е. поради физическа невъзможност да стигна до урните. Ако ще ме питате на какво се надявам, какво очаквам и защо изобщо си правя труда… ами не очаквам нищо. Обикновено гласувам не „за”, а „против”. Винаги, винаги, винаги в листите има по някой, който дразни повече от другите. Някой, когото НЕ искам дори за миг да си представя с гласове над абсолютния минимум. Защото подцениш ли такива индивиди, става като… ами като в САЩ на последните им президентски избори, когато внезапно се оказаха с техния вариант на Митьо Пищова за президент.

Никога не гласувам за партии, колкото и да развяват устави, програми, обещания. Гласувам за хора… или против хора. Конкретни, с лица и имена. Предполагам, че това автоматично ме изключва от таргет-групата с предвидими и лесни за убеждаване гласоподаватели. Ами sorry, но не ми дреме еди-коя-си партия какви светли бъднини обещава, нито другата колко чуждестранни инвеститори щяла да излъже, нито третата, която се е наместила в удобна нишичка, припознавайки се като някакъв съвременен Крали Марко – борец срещу „джендър-образованието” и някакви приказни норвежки гейове, които прекарват житието-битието си в дебнене баш на българчетата! За откровените откачалки, които крякат против все и всьо по примера на Ким Чен-ун, дори няма да отварям дума. За фантазьорите, които ще направят минималната пенсия хиляди евро, ще опразнят сметките на „олигарсите” и ще раздадат парите на бедните, също. Такива предполагам, че никой, който веднъж вече е навършил 10-годишна възраст, няма да ги вземе насериозно, макар че… знае ли човек. Хорската… хайде да съм политкоректна поне веднъж, та ще кажа „хорската наивност” вместо това, което ми е на езика… Та хорската наивност винаги е намирала начин да ме изуми.

Аз гласувам за личности, както казах. И против личности. Простичък пример: има едни такива „вечни кандидати”, които обаче всеки път са в различен цвят. И такава шаренийка дразни, уважаеми. Твърде много се набива на очи и повдига неудобни (за вас) въпроси. А ако случайно разчитате в това отношение на късата народна памет… Ами да ви кажа, той народът е леко наивен, както казах понякога, но определено не със старческа деменция.

Гласувам, защото имам право. Някога, при това не толкова отдавна, хора са изгубили свободата и живота си, за да имам аз това право днес – като гражданин и жена. Дори и само това задължава.

М@йн@та му! Да зарежем излишния патос! Гласувам, защото искам да вярвам, че дори от дребна електорална единица като мен нещо зависи, пък било то и на химерно ниво почти. Смайващ брой хора не гласуват, защото някой някога ги е убедил, е „нищо не зависи от тях”. Толкова смайващ е броят им, че си мисля… Ако всички тези, от които „нищо не зависи”, идат до урните, дали пък няма да се окаже, че все пак са успели да съборят някоя и друга… нечия и друга… (не)зависимост?...

Опитайте! Безплатно е все пак. Засега! Макар че не знам дали все пак не е добра идея да се направи платена услуга. Тогава всички ще се сетите, нали?

О, всъщност… то вече Е платена услуга. Само че я плащаме разсрочено после, за по четири години. Лизинг „Управление”. Поне си изберете такива, на които да не ви е яд да си плащате лизинга, бе!

Лесни сте!

Обичам предизборни кампании! Честно. Ако можех, щях да си пожелая да живея във вечна такава, макар да осъзнавам, че на практика си плащам прескъпо за това удоволствие. Буквално.

Зададат ли се избори, хеле пък местни, светът внезапно се събужда за живот. Събуждане, с което никакво пукване на пролетта не може да се сравни. Абе направо си е като скачане с писък от леглото след дълга кома. И още неотворили гуреливи очета, се хвърляме да бачкаме, да градим, да трупаме точки пред конкуренцията, да доказваме, че баш ние ще оправим останалата част от електората.

Сега, като казвам „ние”, нямам предвид себе си или конкретна политическа сила… нали… Да не си помислите, че на тия години тепърва съм тръгнала да ставам втори Бареков. Правилото важи във всички посоки.

През последните дни и седмици, когато и да отворя социалните мрежи или новинарски сайтове, насреща ми се излива едно разноцветно цунами от лица, номера и обещания от всякакви географски дестинации на родината, във всички политически нюанси. Друг е въпросът, че когато стане дума за политика, за мен съществува само кафявото… повече или по-малко тъмно… но това си е мой проблем.

Във Видин конкретно предизборната кампания има особено забележим характер или може просто така да ми се струва, само защото съм в епицентъра на бедствието… Пардон!... На кампанията да кажа.

Имам чувството, че половината град се е намърдал в някоя листа и се е амбицирал да става я кмет, я общински някакъв там съветник. Между другото, като ги знам някои от кандидатите „на лично” дето се вика, много ми се ще да разбера като в коя ли точно област на човешкото знание биха могли да дават съвети, щото в живота, ако им вържеш обувките една за друга, няма да могат да излязат от вкъщи. Такива интелекти са!

Друго обаче е по-любопитно. А именно пребоядисването. Особено на някои хора, които си ги знаем дето се вика все едно са ни фамилия. И не ги харесваме, все едно са ни фамилия. (Пък то като се замислиш, Видин не е кой знае какъв мегаполис – може и да сме си роднини.)

Вярно, човек винаги може да си промени вижданията, очакванията и убежденията, особено в политиката, ама пък някои от сегашните направо пробват да сменят вселената, бе! Довчера лаеха като бесни един срещу друг, ще се изядат, днес са в крепки прегръдки по кампанийни сбирки и плакати.

Не знам. Леко… магистрално някак си ми идва… И няма как да не се сетя за онзи персонаж от „Криворазбраната цивилизация”, дето възкликваше: „Парице, парице – всесилна царице!”

Нищо не намеквам. Ама някак си все ми е в ума. Що ли така…?...

Сигурно защото аз едната, въпреки сравнително гадния си характер, никога не съм имала желание хората чак пък толкова да ме мразят, та да правя опити на политическата сцена и да се правя, че харесвам разни хора, които ще са ми удобни за опорки. Facebook ми е повече от достатъчен като поле за изява, щом вече са започнали да ме блокират и в групи, за чието съществуване дори не съм подозирала, включително една видинска. (Не знам защо, ама тоя факт поради някаква неясна причина много ме изкефи.) Спокойно, разгледах я през друг профил, колкото да се убедя, че и нямам желание да ставам част от тамошното „отбрано” общество!

Но въпреки цялата политическа шарения и размяна на фланелки дето се вика, на предстоящите избори не очаквам особени изненади, колкото и да се помпат мускули от тези и онези играчи. Ако мога да използвам един термин от футбола, мачът общо взето е свирен отдавна.

Прави ми впечатление обаче, че този път в листите съвсем ги няма хората, на които аз бих гласувала доверие. И бих гласувала такова не заради политическата партия, движение, идея, която евентуално са избрали, колкото заради личните им качества, в които съм имала възможност да се убедя. То и преди не бяха бол, ама сега пък съвсем хич не ги намирам. А ги няма в листите, далеч не защото въпросните организации са ги „отлюспили”. Просто повечето от тях, след повече или по-малко (не)успешни опити в това отношение, като че ли сами са се отказали. Ако кажа, че не мога да се сетя защо, ще излъжа. Както казах, Видин си е горе-долу колкото един столичен квартал, така че тук всеки знае всичко за всеки. Не е добре, ако искаш да скриеш любовник или труп, но е предимство, когато трябва да избереш за кого да гласуваш.

Мисля си, че бих гласувала за някакво Сдружение на отказалите се. За някаква коалиция, съставена от хора, които са били на стъргалката и са се отвратили от нея. Бих гласувала за хора, които знам, че се опитаха да направят нещо в този град, да кажат нещо, да събудят някого без да губят достойнството и почтеността си. (Все едно така лесно се събужда някой от десетилетна кома, ама нейсе!) За хора, които изгубиха. Изгубиха спокойствие преди всичко, а не бяха длъжни. Хора, които пред очите ни се бориха за нашите каузи, а ние… гледахме сеир, както винаги, типично по нашенски, и се опитвахме да измислим какъв ли му е келепирът пък на тоя, че така се пали. Щото нали… келепир трябва да има… Кой луд ще хукне да си губи времето, нервите и въобще всичко за сините очи на демокрацията?

Обаче да, има и такива. Единици са, но ги има.

Но си давам сметка, че те нямат шансове. И не защото не стават, а защото „електоратът” няма да ги подкрепи. „Електоратът” е силно податлив на евтини политически шлагери и миризма на кебапчета. Чудно, но факт. Не сме чак толкова разумен биологичен вид, колкото претендираме май, а?

Не твърдя, че съм добър познавач на хората, но все още мога да „надуша” скритото зад омайните думи, гръмките лозунги, зад хубавите спретнати костюми, зад грима и отработените изражения, зад евтиния популизъм и неприкритата лудост, зад крясъците и обидите, зад размятаните компромати, зад станалите евъргрийн обвинения в принадлежност към ДС, БКП и разни други не съвсем мъртви дори днес съмнителни държавни структури. Мога да „надуша” алчността, дребните сметки, обещанията, които се дават тихомълком само на „наши хора”, бизнес-плановете, интересите, които нямат нищо общо с хората и града.

Не сте чак толкова добри артисти, уважаеми! Не се мислете за Марчело Мастрояни! Дори и умело прикрити, белезите от компромиси върху съвестта ви се виждат отдалеч. Мръсното бельо понамирисва. В гардеробите тропат костите на незабравени скелети. Думите дрънкат на кухо, не са омайните трели, които си въобразявате, че извивате пред публиката си. Сценариите ви са много, но общо взето еднакви и лесно предвидими като в евтина сапунка. Не ставате за Оскар.

Лесни сте, да.

Ще гласувам, разбира се, и този път. Ако нямам кандидат, когото бих подкрепила на сто процента, то със сигурност имам кандидати, ПРОТИВ които не мога да пропусна да гласувам, защото не искам да допусна, че имам дори минимална вина, ако някой от тях успее да се добере до хранилката, към която се е прицелил.

Избирателна активност - реалност и... реалност

Интересно: Избирателна активност - около 25-28%. Facebook-активност по темата - гони 100%. Напомня ми за един, дето викаше, че искАл да гласува, ама нямал желание.

Вторият шанс никога не е добра идея

Когото и да питаш, ще ти каже, че вторият шанс обикновено води до повтаряне на стари грешки. Има и една друга приказка, която твърди, че ако нещо е станало веднъж, може и да не стане втори път, но стане ли втори път, то задължително ще стане и трети. И така!

Наближават поредните избори, което ме хвърля в умерен до много силно изявен скептицизъм, че някой нещо е запомнил от предишните такива. Ако приемем, че изборите са нещо като личните взаимоотношения, колко от вас биха гласували доверие отново и отново на един и същ мизерник, който вече по два-три и повече пъти е идвал в живота ви само за да го съсипе по добре познатия начин както първия път? Не ми отговаряйте – знам. Никой. Повечето от вас / нас дори втори шанс няма да дадат на такъв. Е, питам аз, по коя малоумна логика да го правим сега?

Та се зарових аз из историческите архиви на не толкова далечното ни политическо минало, само за да стигна до извода, че...

Всъщност до много изводи, но да говорим с факти:

1. От всичките 14 правителства след 1989 г. десет са приключили житието-битието си с оставки. Някои от тях – след доста кратък и мизерен животец всъщност.

2. От всичките 14 правителства 3 приключват след масови протести и погроми. От тях две на БСП и едно на ГЕРБ, като това на ГЕРБ май-май просто изпра пешкира на електроснабдителните дружества, но все тая – падна. Имаше си и то кусурите като всички останали – нали са си все в тоя гьол жаби, да си крякат заедно. От друга страна БСП-арските падат след като почти са успели да подпалят гражданска война – размина се само с един подпален Парламент. Малко ли беше, много ли... Всеки сам има право да реши. Аз знам само, че не искам пак нито Виденовата зима и опита на народа да се постопли през 1997-ма като драсне клечката на Народното събрание, нито „белия автобус” на Орешарски пак да минава по жълтите павета, измъквайки народните ни представители от народната „любов”. Но ако някой има желание и надежди да дава трети шанс, моля – затова живеем в демокрация (уж де). Мен ДАНСwithme не ме кефи, че да го танцувам пак.

3. Единственото успешно правителство, в което участие има БСП като че ли си остава само това на Станишев, в което БСП са в коалиция с ДПС. То не бяха извинения за възродителния процес, то не бяха компромиси и чупки в кръста!... За всеобщо тяхно съжаление втория подобен опит от времето на Черешарски... Пардон, Орешарски... не се получи. Старите навици изядоха главата на това правителство, но така става, когато си на сто и кусур години и Алцхаймера не ти позволява да вденеш, че времето, хората и порядките са други. За участието на АТАКА в тоя театър на абсурда дори няма да споменавам – те така или иначе винаги са били там повече за шоуто, отколкото да вършат сериозна работа.

4. Чудя се да споменавам ли СДС-арите, че то нали... за умрелия или хубаво, или нищо. Та по-добре да е нищо, че хубаво трудно ще намеря! И макар правителството на Иван Костов да изкарва пълен мандат, ние си знаем въпросния мандат колко сруваше. Имам познати, които още си чакат дивидентите от боновите книжки покрай приватизацията. 

5. И за да не реши някой, че това е опит да агитирам за ГЕРБ-ерите... Не, не ми е това идеята. Или поне не е откакто правителството Борисов 2 спретна висшата акробатика около признаването на прословутия Референдум. Дали съм била „за” или „против” въпросната инициатива на Слави Трифонов е напълно без значение – думата ми е за реакцията на Парламента, когато внезапно „вдяна”, че май-май народът вече не харесва никого от тях и на избори мнозина ще се наложи да пуснат кокала завинаги. А нали гарван гарвану око не вади... И не, няма земна или небесна сила, която да ме убеди, че не бе – не са го направили заради личния келепир, ами то в името на „суверена” видиш ли...

6. И понеже аз по волята на съдбата съм ситуирана в т.нар. Див Северозапад (в частност Видин – т.е. най-дивия възможен такъв), мога да твърдя за себе си, че без значение какво име пише в личната карта на министър-председателя, ситуацията тук е все същата. Видяхме как ни „оправиха” и оранжевия Румен Видов, и „червената надежда” Герго Гергов. За д-р Иван Ценов няма да коментирам – имам лични причини да му симпатизирам малко повече отколкото на останалите, които няма смисъл да излагам – така или иначе той отдавна не е фактор в града, областта и изобщо. Чувам, че някъде по света, така де – по България, си имали ПОНЕ магистрали. Не виждам това с какво подобряла нещата на средностатистическия българин, но... да приемем, че все е нещо. Пък тук във Видин дори това нямаме. Който е имал път по дестинацията София-Дунав мост 2, знае за какво иде реч. Не случайно Шкумбата се майтапи, че в тая отсечка шофьорите на ТИР-ове карат без ръце, щото с едната се кръстят, докато се молят на Господ да им помага, а с другата набират по телефона близките си да се прощават с тях.

7. Двата най-големи политически „субекта” днес са ГЕРБ и БСП – това поне е от ясно по-ясно. Да питам значи – колко от вас / нас – избирателите – действително вярват, че след изборите някой от тях ще е с достатъчно голямо мнозинство, че да сформира самостоятелно правителство или поне коалиционно с по-малките „субекти”? И респективно колко от вас / нас не се съмняват, че и тези ще „преживеят катарзис” като Слави Бинев и ще се преоткрият като брачни... Опа!... коалиционни партньори?

8. Не, не вярвам по-малките да ни изненадат с някакви чутовни резултати. Колкото и да помпат мускули, съдбата им е ясна и на кокошките, дето се вика – да подпират големите играчи.

9. И не, не вярвам в новите „проекти”. Без изключение. Защото се нагледахме на нови проекти и лица, които уж трябваше да са носители на промяната към по-добро, пък то какво излезе?... И „сините”, и „оранжевите”, и „царските хора”, част от които са все още на софрата, че и „народния човек” Бареков, който май доста бързичко стана част от Европа, нищо че английският му е като на моя 4-годишен син... Така че ще ме прощавате, ако гледам с огромен скепсис и към Марешки, и към Кънев, и към Христо Иванов. Сидеров и разните там по-ярко или не чак толкова оцветени патриоти, реформатори, националисти и не знам още каква сган дори няма да коментирам.

10. Като стана дума за г-н Иванов... Нищо лично нямам против, обаче общата картина и предишен опит казват, че без изключение всички, които са били така усилено хвалени и облечени в надежди и очаквания от хората, в последствие са се оказвали... ами Бареков. Или в по-леките случаи – Симеон ІІ с неговите 700 дни, дето още май не са изтекли и не им се вижда края. Може и да не съм права – човекът изглежда свестен, ама то те всички са така в началото. Като в принципа за прасето и новия шеф.

11. Не на последно място няма как да си затворя очите за т.нар. рокади и политическо пребоядисване на определени личности в последните дни. Много катарзиси, много нещо значи! И всички дрънкат как били преоткрили я тая партия, която до вчера плюеха и сочеха за противоконституционна и не-знам-си каква, я нещо си там друго засукано оправдание, а на мен в ушите ми все едно и също: „Абе много ми се ще още малко да поглозгам кокалчето, ако може. Ма вие нали ми вЕрвате, че аз... такова... за народа, бе. От патрЕотизъм такова...” Споменатия Слави Бинев май се оказа най-яркия пример. ДПС били най-патриотичната партия според него в момента. Да, бе, да. Я ме погледни в окото, г-н Бинев! Корабче плува ли?... Не е катарзис то – чиста проба проституция си е, ама от най-долния тип, магистралния.

Та това е. Не ангажирам никого с мнението си, само размишлявам, че то нали трябвало да направим добре обмислен избор. Ама колкото повече го мисля, толкова повече остава усещането, че всъщност избор няма. Само някакъв изроден търг с наддаване – и дори не с пари, а с кухи обещания на принципа „Мижи да те лажем”. То не бяха увеличения на заплати, то не бяха нови работни места, то не бяха намаления на цени на това и онова... Аз не вярвам във втория шанс – нито в личен план, нито в политически или какъвто и да било. Още по-малко вярвам в третия, четвъртия и който там ще се яви по ред този в края на март. Вярвам само, че май все повече хора идват на моето мнение.

Но... въпреки всичко, както вече съм казвала, аз обичам изборите и по-точно предизборното време. Защото само тогава всички ни обясняват, че – да, бе, живеете скотски, ама има надежда в (не)далечното (не)ясно бъдеще. А през останалото време е почти същото, но не баш – всички се надпреварват да пророкуват, че пак – да, зле сте, ама и по-зле идва. Така че... фалшива надежда, ама все е някаква. Щото иначе и нея даже я няма.

Труден избор

😃 😃 😃 Той бил по-печен и по-желан даже от Джеймс Бонд, бе! На следващите избори гласувам за РеформатЕЛНИЯ блок, ако оцелеят дотогава. 😃