Понякога телевизията забравя, че болката не е зрелище. Свикнали
сме сериалите да ни забавляват, дори и когато от екрана се леят кръв и сълзи.
Да превръща трагедиите в драматични обрати, смъртта в сценарен инструмент, а
лекарите – в красиви хора с безупречни прически, които между две реанимации
намират време за любовни триъгълници и остроумни реплики. „Спешно отделение“,
„Доктор Хаус“…
Е, „Спешни случаи в Питсбърг“ („The Pitt“) прави точно обратното. Този сериал,
който открих преди време по препоръка на Нели Славова, просто отказва да се превърне в зрелище. Не знам
дали мога да му направя по-голям комплимент. Той не се опитва да бъде красив.
Опитва се да бъде честен и това го прави почти непоносим за гледане.
Всеки епизод от него е един час от една единствена смяна в
спешното отделение на болница „Уестбридж“ в Питсбърг. Няма нищо общо с блясъка
на „Спешно отделение“, ако изключим Ноа Уайли, който няма друг избор, освен да
блести, разбира се. Влизаш в спешното и оставаш заключен вътре заедно с
лекарите, сестрите, санитарите, пациентите и техните близки. Оставаш заклещен
между историите им и е мъчително почти като тежък астматичен пристъп. Няма
въздух, а и инхалатор дори от най-евтините не се намира, защото бюджетът е трън
в задника на костюмарите „горе“. Няма музика, която да ти подскаже кога какво
да очакваш, кога трябва да плачеш. Няма героични речи. Няма време. Има пациент.
И още един. И още много други. И някъде между тях някой умира, докато чака да
го повикат за преглед.
„Спешни случаи в Питсбърг“ не е сериал за медицината. Това е
сериал за цената, която плащаме, за да бъдем хора, независимо на коя от
барикадите се намираме. Най-страшното в него не са кръвта, откритите рани или
безмилостно реалистичните медицински процедури – най-страшното е колко бързо
свикваш с тях. И все още си човек.
Възможно ли е да останеш човек, докато гледаш как в ръцете
ти някой умира?... Оказва се, че да. И няма нужда да се извиняваш за това,
независимо, че през цялото време ти се иска.
След няколко епизода вече си претръпнал и осъзнаваш, че вече
не потръпваш от тежките травми. Вместо това започваш да се страхуваш от
моментите, когато някой лекар просто спре за секунда, облегне се на стената и
затвори очи. Или каже, че отива на покрива за глътка въздух в края на смяната. Някак
си разбираш какво означава това. Чуваш пропукването в него на фона на поредната
приближаваща се сирена на линейка.
„Спешни случаи в Питсбърг“ отказва да разделя хората на
добри и лоши. Пациентите, точно като в живия живот, не винаги са благодарни.
Роднините не винаги са пример за здрав разум. Лекарите не винаги са прави.
Понякога грешат. Понякога избухват. Понякога казват неща, които не би трябвало.
Понякога нямат сили да съчувстват на още един човек, защото предишните десет
вече са взели всичко, което е останало от тях. И точно в този момент вратата се
отваря и влиза още някой, нуждаещ се от помощ тук и сега.
Сериалът не идеализира героите си. За сметка на това
проявява безкрайно уважение към тях. Разликата е огромна. Никой не е светец.
Никой не е супергерой или божество. Това са хора, които носят собствените си
травми на работа и въпреки това отново и отново обличат екипа. Защото някой
трябва да го направи. Докато светът отвън обсъжда бюджети, рейтинги, администрация
и политика, в спешното отделение някой се опитва просто да спечели още няколко
минути живот за напълно непознат нему човек.
Ако трябва да опиша „Спешни случаи в Питсбърг“ с една дума,
без никакво колебание бих го нарекла БРУТАЛЕН. Не защото показва смъртта, а
защото показва живота без филтър. Показва претоварените, задъхващи се
отделения, изтощените медици, хората, които чакат своя спасител твърде дълго,
самотата, психичните отклонения, зависимостите, домашното насилие,
безсмислените инциденти, безсмислените загуби… И най-жестоката истина – че
понякога можеш да правиш всичко правилно и пак да изгубиш пациента. Точно като
в живота.
След „Спешни случаи в Питсбърг“ човек дълго има нужда от
тишина. От време да си поеме въздух, сякаш току-що е приключил петнайсетчасова
смяна в едно спешно отделение на ръба на ядрен разпад. В носа ти е полепнала
миризмата на всичко видяно, в ушите ти кънтят гласовете и крясъците, ругатните…
И осъзнаваш, че в това спешно отделение няма герои. Именно затова всички, които
си срещнал, са герои. Хората с болки в кръста или с хлебарка в ухото, с
перманентно недоспиване, с разводи, с деца вкъщи, с паник атаки, с чувство за
вина. А ти не можеш да ги съжаляваш, защото изпитваш само уважение.
Когато един филм (или книга, картина) успее да те накара да
изпиташ не възхищение, а уважение и благодарност към хора, които никога няма да
срещнеш, значи вече не говорим просто за добър продукт. Говорим за изкуство.
Всеки от нас поне веднъж е попадал в спешно отделение с
чувството, че е чакал скандално дълго, че някой от дежурния екип е проявил
грубост, че не му е обърнато достатъчно внимание. След този сериал обаче ми се
струва, че лично аз следващия път (дано не е скоро все пак!) ще вляза по-тихо.
