неделя, 9 юни 2019 г.

Рожденият ден на детето-касичка



На 6-ти юни Престолонаследник №2 навърши 3 годинки. Това е сбит преразказ на рождения му ден:
(Ако бях поне малко вярваща, вероятно щях да помисля за светец, Киприянова молитва или нещо друго от сорта...)
01:30 (т.е. в час, в който и Господ спи):
Едва не получавам сърдечен удар, когато някой ми лепва нежна целувка. Мъжът ми заминава за Германия. Ставам да го изпратя почти без да се събуждам – все пак съм заспала само преди час. Дава ми и някакви пари, които прибирам някъде. Утре, няма да помня къде и съответно ще обърна къщата наопаки, докато ги намеря, но… това е положението.
07:20:
Алармата. Престолонаследник №2 има рожден ден. Поръчана е торта за детската градина, която трябва да взема в 08:00. Нищо, че от два дни той си е вкъщи, опитвайки се да направи поредния ларингитен пристъп. Уговорила съм се с госпожата да го заведа с тортата колкото да духнем свещичката пред децата и да им оставим сладкиша.
08:00:
Тортата – взета и донесена вкъщи без да я обърна някъде по пътя или да си я лепна на ризата. Даже не успях да си натопя косата в крема. Трябва да е добра поличба!
09:20:
Пристигаме в детската градина цяла делегация: аз, двамата престолонаследници, баба и деди. Котката не пожела да ни придружи. Разбирам я. И аз не бих се доближавала до група от двайсет и пет деца, ако не е абсолютно необходимо.
09:30:
Рожденикът е настанен на челно място с тортата и няколко тарелки сладки. Забравили сме шоколадовите бонбони вкъщи. Той не дава вид да се кефи, че всички го зяпат, дори напротив. „Не ишка жден жден!”, обявява намусено, гледайки ме така, все едно много му се иска да ми шибне един, задето го подлагам на това. Дума да няма – на баща си се е метнал. На един от своите рождени дни татко му изчезна за три дни на риболов някъде по Дунав, само и само да го оставя на мира.
09:50:
Програмата, подготвена от децата, и снимките приключват. Тръгваме си. Децата с баба и деди – към парка, аз – към вкъщи за два часа „и мама е човек”.
12:40:
Престолонаследниците нахлуват вкъщи с шум, наподобяващ дебаркирането на римската пехота. Блъскат се врати, хвърчат обувки, един пищи, друг крещи (баба – най-силно, но на нея това си ѝ е обичайния тон), котката се спасява екстремно…
12:59:
Баба и деди ми предават щафетата и си тръгват.
14:00:
Решавам да изведа Престолонаследниците отново, защото вкъщи подивяват. Останем ли тук, вариантите общо взето са или те да се избият помежду си, или аз – тях. А е рожден ден все пак – не върви да се наказваме. Обявявам излизане. Малкият търчи да си обува сандалите, големият се тръшва и започва да оплаква жестоката си съдба, която за пореден път ще го отдели от смисъла на живота му, а именно лаптопа. Озъбвам се и той се помъква към коридора с ентусиазма на осъден на смърт, поел в последния си път. „Мразя да излизам!”
Сещам се за парите, които ми е дал мъжът ми.
14:25:
Намирам парите. В резултат на търсенето вкъщи все едно е имало обир, но с това ще се оправям после.
14:50:
В парка сме. „Искам сок!”, „Купи ми пуканки!”, „Може ли на батута?”, „Ишкам чаевича!” („Искам царевица!”, това – рожденикът), „Яаааа, близалкааа! Искаааам!”… С триста зора ги замъквам до една маса, поръчвам кафе, кóла, вода, сок, пуканки, царевица… Всичко в пластмасови чашки и опаковки. Принципно съм „за” ограничаването на пластмасата, но опитът ме е научил, че е жизнено важно да съм в постоянна бойна готовност да скоча, да грабна каквото е останало недоядено и недопито и да се изнеса в мига, в който хуните се юрнат нанякъде. И това се случва толкова внезапно, че на няколко пъти съм изчезвала даже без да платя. Добре, че жените там си ме знаят, та на другия ден си оправяме нещата.
15:13:
Хукват. Грабвам пуканките, кафето, един недопит сок, раницата със задължителния инвентар от мокри и сухи кърпички, портмоне, лична карта, ключове и т.н., и се изнасям в не особено бодър тръс подир тях. Стигаме до една от детските площадки, където те се опитват да се заиграят, но се появява рояк комари. Не знам как са по другите места, ама нашите комари не са за пренебрегване. Миналото лято един ухапа рожденика по слепоочието. В резултат той така се поду, че му се затвори окото, и три дни стоя затворено и подута все едно съм го бушонирала. Май някои хора тогава не ми повярваха, че не го бия.
Забравила съм репелента, разбира се. Следователно е време за отстъпление.
Призовавам хуните да се ориентират към вкъщи, при което големият (да, същият, който мрази да излиза!) тропва с крак: „Мразя да се прибирам!”.
Компромисен вариант: сменяме местоположението.
15:35:
На една пързалка сме. Слава Богу, няма други деца и родители наоколо. Сигурно щото е почти 30 градуса и нормалните хора си почиват вкъщи. Нормалните! Ние кога пък да сме били от тях?!...
16:35:
Не издържам вече. Прибираме се. Все едно кой колко мрази да излиза и да се прибира!
Пък и хаосът след импровизирания обир трябва да се вкара в ред.
19:10:
Рожденикът, когото съм изтървала от поглед за минута-две, внезапно започва да се държи като булимичка. Бърка с пръсти в устата, опитва се да повърне и скимти. „Какво правиш, бе?” „Шаши гътнал паичка!”
Каква паричка, бе?!... Сещам се за една тъпа монета от 5 стотинки, която съм намерила по време на чистенето и съм оставила на раклата с идеята да я прибера по-късно. Няма я.
Шаш и паника! И едно такова подсъзнателно усещане… „Баш днес ли, бе, мамка му?!”
Ма разбира се, че ще е баш днес! Кога, ако не днес! Рожден ден му е все пак. У нас ако има да става някой сакатлък с някого, по правило е БАШ на рождения му ден, на Коледа, Великден или покрай някой друг „светъл празник”.
И съм сама с двамата. И е привечер… Само дето не е петък, но това е без значение, нали?
19:15:
В колата сме. След бърза консултация с личната лекарка отивам към Спешното – „поне за снимка, ако не друго”. За пръв път откакто имам книжка (т.е. от май 2015-та) шофирам без грам да ме е еня за уличното движение около мен.
19:35:
В Спешното ни регистрират. Веднага ни и приема дежурен лекар. После да не кажете нещо за МБАЛ „Св. Петка”! Подозирам обаче, че за бързата реакция е виновна донякъде дамата на регистратурата. Вписала е като оплакване „погълнато чуждо тяло”, изкарвайки ангелите на всички в кабинета. Те откъде да знаят, че чуждото тяло е монета от 5 стотинки?...
Рентген.
Да де, ама рентгеновите лаборанти са на работа до 19:30. Съответно звънят на един да се върне, щото… нали… чуждо тяло…
19:50:
Ретгеноложката пристига доста бързо, стресирана от мисълта за „чуждото тяло”. Никой не е сметнал за необходимо да уточни естеството на въпросното тяло и пред нея.
Снима коремчето. Да, монетата е вътре. Поела е по единствения възможен път навън, т.е. вече е в червото. С малко повече късмет, картофи и въобще по-твърди храни… и при един добър метаболизъм би трябвало до ден-два да излезе.
Връщам се в Спешното. Не знам защо, но така ми е казано.
20:40:
Нещата зациклят. Вися пред Спешното с хуните, на които изобщо не им се виси тук, наоколо щъкат разни хора, пристигат и си тръгват пациенти – един с проблемна язва, друг с пукната глава, трети с високо кръвно… Нервите ми от минута на минута стават все по-тънки… Хуните се опитват да разместват столовете в коридора, но за тяхно разочарование те са фиксирани за стената. После се опитват да разбият машината за безалкохолни напитки. След това изкрънкват две лукчета от случайно преминаващ лекар. Запознават се с бивш полицай, който е довел майка си, и получават неочаквана лекция по професионално ориентиране. Рожденикът нищо не разбира, но пък информира всеки, че „Шаши гътна паичка” („Саши глътна паричка”).
Оказва се, че сме чакали за „разчитане на снимката”. Пращат ни в Детското отделение за консултация с педиатър. Не знам защо.
20:50:
В Детското отделение педиатърът явно не е на кеф. Ма много не е на кеф! Повече от мен даже, ама мисля, че го разбирам. Все пак аз трябва да се оправям само с двамата хуни, а на него му виси на главата цяло отделение, пълно с деца. Болни деца! Сигурна съм, че един от кръговете на ада е решен в подобен вариант!
Споменава нещо за хирург. Не на мен тия! Ясно ми е, че целта е сплашване в смисъл „Другия път да си гледаш децата по-добре, кифло!”. Мога да отговоря, но предпочитам да не го правя. Само ми липсва да влизам във вечерните емисии със скандал в болницата, пък и дълбоко в себе си осъзнавам, че е прав.
Набързо написва нещо, връчва ми тестето документи и… картофи, ориз, сухи храни… „И повече движение. Да скача, да се търкаля, да тича, та евентуално монетата да слезе надолу по-бързо!” Ясно.
21:10:
Отново в Спешното да върнем някакви документи (не им знам реда, само изпълнявам нареждания). „Вие ли сте с детето-касичка?” Аз.
Преглеждат документите, радват се на „детето-касичка” и ни изпращат поживо-поздраво да си ходим.
21:25:
Вкъщи сме.
Ега ти и рождения ден!

четвъртък, 23 май 2019 г.

Hubavoenoneegotovo 2



Както всички видинчани знаят, в момента градът ни е малко нещо труден за харесване. Не че нещо, ама ремонт усилен тече на площад „Бдинци” и прилежащите му територии, улици се асфалтират, тротоари се подновяват… И някак си неволно в главата ти зазвучава припева на оная песен на Тодор Колев…
…Камион ме блъсна,
трактора ме гази,
багер ме товари
в éдна лека кóла…
Като кажа „ремонт”, предполагам всеки може да си представи какво е. Хеле пък ако сте софиянци, имате вече опит с „Графа”. Или ако все пак не успявате да визуализирате… Ами спомнете си последния такъв на банята у вас! Основен. С цялата мизерия, хаос, трошене, работа, пари, крясъци, ругатни, изпокъсани нерви и въобще пълния набор от задължителни екстри. А после го умножете по няколко стотин, докато добие представа за размерите на основен ремонт на цял град! Е, те това е!
Разбира се, налични са задължителните недоволници. То ако няма някой, дето да ти пупуника на главата и да ти обяснява, че не ставаш, все едно нищо не си свършил. Мръсно им било, разбито им било, прашно, шумно и не-знам-си-какво им било… Алоуу! Банята ми е няма и три квадрата, а я ремонтирах десет дни! И пак остана за довършване.
Ма кмета, ма областния, ма този и онзи… къде били, к`во правили, що (не) го правили!... Не знам къде са били и какво са правили, ама не вярвам да им влиза в служебните задължения да подкарат лично багерите. Колкото и някои да са убедени в противното.
Ма що сега баш, че туристите… Е, те нали пробваха и в ранна пролет? Тогава обаче беше пък снежно/дъждовно/студено… С кой акъл в такова време и н`ам си к`во още мрън-мрън…
Ама ела бе, магьоснико! Ела ТИ размахай вълшебната пръчица и го лъсни тоя град за едно мигване време, ако можеш!
Онзи ден моя милост лично преживя цял един ден из изкопите на 10-сантиметрово токче. Половин ден драпане, препъване, прескачане, търсене на пътечки. Е, оцелях. Щом аз успях, значи всеки ще го преживее тоя ремонт. Аман от примадони и неосъществени принцеси, търсещи си поредното грахово зърно, от което да се оплакват!
Както и да е. Аз, като професионален оптимист, пък се радвам на временното усложнение. А че си е усложнение – спор няма! Особено за хора, които нямат добро чувство за пространствена ориентация.
Сутрин, докато отиваш на работа, лабиринтите от заграждения са едни, около обяд, когато евентуално трябва да стигнеш до нещо за хапване, са вече съвършено различни, вечер, когато пък се налага да се прибереш вкъщи, са съвсем други. В един момент свикваш, че без добра стратегия няма да си навреме никъде или дори хич няма да стигнеш, докато се луташ като онези лабораторни мишки в търсене на верния проход сред телените ограждения.
Вчера например, преди да вляза в близкия магазин за сутрешното кафе, си набелязах маршрут до входа на библиотеката, за да спестя малко време. Обаче – греда! Десет минути по-късно ситуацията беше напълно нова, когато излязох от магазина, та се наложи да направя една непредвидена обиколка, докато открия подстъп.
Както казах, щеш – не щеш получаваш базови познания по ориентиране, щото иначе рискуваш я да те сурвакат служебно за самоотлъчка, я да си стоиш гладен, я изобщо да не се прибереш вкъщи. Придобиването на умения в преодоляване на силно пресечен терен е само бонус.
Сега като се замисля, дори аз трудно намирам път до работата си понякога. А го търся всяка сутрин. Цяло чудо е, че и някои от читателите ни успяват.
Освен това, може и да не ви се вярва, ама покрай ремонта на площада станах свидетел и на друго чудо. Видях една баба – иначе трудно подвижна и с два бастуна – да се катери като Христо Проданов из терасираните градинки с юки и храсти в опит да се добере до проходимо място.
Е, видях и как едно хлапе се наложи да го вадят от един изкоп…
И аз веднъж изненадващо се хвърлих по очи в краката на двама слисани работници на фирмата, наела се с ремонта… но то при мен това си е по-скоро част от ежедневието, не ми е виновен никой…
Сега, сещам се за една незаета пазарна ниша, пък макар и временна. Някой по-предприемчив наш съгражданин можеше например да изкара добри пари, предлагайки услугите си като гид из постоянно променящите се лабиринти на онези, които имат желание срещу заплащане да спестят малко време и нерви от лутането. Някой от фейсбук-мрънкачите например. Така и така все реват, че нямат работа… Ми създайте си я, бе! Малко самоинициатива на никого не е навредила. Проявете въображение! Вкарайте ги най-накрая в употреба тия глави по предназначение!...
 И все пак, ако наистина се налага да съм „непрофесионалист за две минути”, както казваше навремето Слави Трифонов, т.е. да съм малко по сериозна от обичайното, бих казала, че… Ами всъщност ще припомня финалните думи от „Граф Монте Кристо”: „Цялата човешка мъдрост се включва в тия две думи: Чакай и се надявай!” Забравили сме да бъдем търпеливи когато трябва, забравяме да сме припрени и изискващи когато трябва. Може и до манталитет да е, може до грешно светоусещане да е, може приоритетите ни да са тотално сбъркани, а може да си е и до хората. Мрънкаме, че ремонта на един площад не бил станал за нула време, а не виждам да сме чак толкова претенциозни, че куп по-важни неща куцат и са в ремонт от десетилетия. А и да мрънкаме… какво?
Както казах, малко самоинициатива на никого не е навредила. Само че мрънкането не е самоинициатива. Не е позиция. Така че стига сте мрънкали! Като нещо не ви кефи, кажете какво предлагате и как го виждате като изпълнение! Заемете позиция! И я отстоявайте, но не във Facebook – там и баба знае!

сряда, 15 май 2019 г.

До Белград и назад

На 11 май е денят на българския библиотекар. Не го знаехте, нали? А че е денят и на Кирил и Методий? М?... Не, не е 24 май. 11-ти е.
Както и да е!
Като част от въпросното съсловие и послучай празника, на 12 май рано-рано сутринта се озовах с още двадесетина колеги в един автобус на път за Белград, Сърбия. И ако ще питате защо пък натам… ми що пък не?
Още щом видях шофьора на автобуса, ми стана ясно, че няма да мине без ситуационни комедийни елементи. Миналото лято същият беше зад волана на леко хаотичното препускане през Румъния, което си устроих по време на един локален библейски потоп. Викам си: „Няма начин и този път да се разминем! Всеки друг – да, не и аз”, ако правилно ме разбирате.
Не знам дали не трябваше да предупредя поне колегите.
И… познах!
При миналогодишното пътуване едва не се издавихме на отиване. Тази година – същата работа, само че на връщане. Подозирам, че трета екскурзия с Краси като шофьор няма да видя. Бих го разбрала, ако започне да проверява списъците с групи, които трябва да вози, в случай, че аз някак си пак попадна в някоя. Знам, че има хора, които просто си носят лош късмет един на друг – явно ние с Краси сме някаква такава комбинация, предизвикваща мини библейско бедствие всеки път, когато се окаже в един и същ автобус. Може даже като държавна политика да го въведат, защото Румъния едва се отводни миналото лято, сега за Сърбия още не знам как се възстановява, ама чух, че се радвали на майски сняг даже.
Всъщност той вероятно е единствения човек в света, който може да се похвали, че с шофьорска категория D поне два пъти успешно е карал подводница в екстремални условия.
И така, представете си един автобус, пълен на 80 % с жени, който трябва да мине около 300 километра, в това число и една митница! Сега осъзнавате ли мълчаливия героизъм на шофьора ни Краси? Аз на негово място щях да съм в лудницата или в затвора. Или в лудницата на затвора, ако има такава.
Минахме някак си българската митница, но преди да стигнем до сръбската направиха грешката да ни изтърват, уж само до тоалетната. Половин час щъкане на 50 души наоколо. Едни да пишкат, други да пушат, трети да се заровят из детелинките наоколо в търсене на четирилистни такива. Сигурно далаверата е двойна, ако се сдобиеш с такава на митницата – не знам.
Резултатът – час време минаване на ГКПП-то при условие, че пред нас нямаше никакви други коли.
На гишето за леки автомобили междувременно сърбите почти съблякоха по гащи за проверка семейство французи. Мисля, че беше заради озверелия пинчер, с който пътуваха, или просто не харесват французите.
Хотелът в Белград беше екстра, с направо приказен фонтан току пред входа, който уж трябваше в полунощ и да „запее”, но вместо това просто заспа, само дето всеки път в асансьора получавах пристъпи на непреодолимо желание да троша. По микрофона някаква електронна кифла не спира да дрънка с топлата емоционалност на компютър „Правец”:
-     Врáта се отвараjу!... Врáта се затвараjу!... Треħи спрат!... Врáта се отвараjу!... Врáта се затвараjу!... Ниво нула!... Врáта се отвараjу!...
Не съм идиот, мога да намеря логично обяснение, но това не го прави по-малко влудяващо.
И така – безкрай. Врáта се отвараjу и затвараjу до полудяване, денонощно и непрекъснато. Някъде след двадесетото „Врáта се отвараjу/затвараjу!” вече започна да ме избива на насилие. По-зле беше от китайско мъчение! Подобни емоции будят у възрастните тригодишните деца след 1683-то „защо” за деня, само дето в случая нямаш причина да стискаш зъби, освен евентуално мисълта за щетите, които ще трябва да покриваш, ако изтървеш юздите на самоконтрола.
Но иначе хотелът наистина беше приличен. Достатъчно удобен за някоя и друга нощувка, не достатъчно да не ти се прииска в един момент да си се прибереш вкъщи, в личната кочинка, при твоите си причини да полудяваш бавно и безвъзвратно.
В Белград за няколко часа препуснахме през няколко от местните забележителности. Например новата църква „Св. Сава”, която е с амбицията да стане най-голяма на Балканите.



Много впечатляваща! И като знам нашите пък претенции по повод размерите на „Александър Невски”, все повече се убеждавам, че няма сърби, няма българи – по душа всички малко или много сме си македонци.
Калемегдан – мно-о-ого красиво местенце! Не само заради гледката към Сава и Дунав, но и заради старанието да го направят едновременно място за атракции и място за релакс. Някак си са успели.


Две сгради на бивши министерства, все още с автентичните поражения от натовските бомбардировки през `90-те. Гледаш ги и някак си не успяваш да си представиш, че в този над двумилионен вече град са падали бомби само преди няколко години. Не можеш да си представиш какво е. Не искаш. Войната е нещо, което умът не може да си представи – може само да преживее някак си, ако няма друг избор.
И… да. Много ремонти. Ма много! Не заради НАТО обаче. Та ако си мислите, че само нашия „Граф Игнатиев” прилича на бомбардиран от съюзническите сили… ами не сте познали. В Белград е същото. С тази разлика, че не чух някой да мрънка. Само няколко души ни се извиниха за неудобството, но подчертаха, че е за хубаво и „ако дойдете догодина…”.
И в Народната библиотека на Сърбия бяхме. За около час видях бъдещето на библиотеките и може би ще разочаровам някого, но то е светло и красиво. И има вкус на най-вкусната мока, която можете да си представите. И е pet friendly.


Видях и суперготини библиотекари, в това число жени. Да не си помислите нещо!... Езиковата бариера, доколкото такава има изобщо между Сърбия и българския Северозапад, където Лепа Брена и днес събира по 30 000 души, беше по-скоро повод за смях, отколкото за конфуз. Оказа се обаче, че на сърбите някои български думи ми е много по-лесно да ги обясня на английски. Например „обаче”. Шефката ми пък има доста интересна история покрай думата „карам”, след която всички вече знаем, че да я използваш в Сърбия е най-малкото неприлично, а при определени обстоятелства може и да ти заработи някой и друг шамар.


Музеят на Никола Тесла… Знаехте ли, че е събрин? Признавам си, аз не. Те пък не знаят, че той се е преродил у нас в лицето на фолк-певец на име Милко Калайджиев. Мога да приложа дори снимков материал, ако е необходимо. Предстои историята да каже дали далаверата в исторически план е била за тях или за нас.
Къщата на Цеца Величкович брои ли се за забележителност? Е, видяхме я по някое време. Не е Невърленд, но определено се забелязва.

Затова пък стадионите на „Црвена звезда” и „Партизан” няма как да ги пропусне човек. Нито фактът, че пешеходните зони ги чистят… с прахосмукачка! Не знам за вас, но аз бях ужа-а-асно впечатлена!


И черешката на коктейла – групово посещение на Посолството на България в Белград. Да, бе, знам какво ще кажете. Аз обаче уважавам институциите. Така са ме учили. Освен това посланикът ни и екипът му ни посрещнаха толкова мило, а не бяха длъжни, че просто няма как да не ми остане мил спомен. Все пак вие в колко посолства сте били на чаша вино с посланик? А аз бях. Така де – ние бяхме.
Само дето по време на цялата тази културна програма се налагаше да влизаме и излизаме непрекъснато в и от хотела, което означава, че непрекъснато… сещате се: „Врáта се отвараjу!... Врáта се затвараjу!...” Към края на втория ден вече имах своя теория за стоицизма на сърбите през войната от края на `90-те. Който може да изтърпи години наред да работи на фона на „Врáта се отвараjу!... Врáта се затвараjу!...”, значи може да понесе всичко!
Както вече казах, на прибиране щяхме да се издавим на магистралата от Белград до Парачин. Обаче да не си помислите, че недоволствам! Дори напротив. Само благодарение на потопа стигнахме до ГКПП-то в рамките на деня, защото никой не се обади, че при тези условия му се пуши, пишка, пие кафе, иска да търси детелинки и т.н. Чак малко преди митницата природата се смили над озверелите ни спътници пушачи и дъждът спря, колкото да не щурмуват границата като в някакъв зомби-апокалипсис, инспириран от никотинов глад. Ако имах някакви пари у себе си, сигурно щях да се опитам да подкупя Краси дори сега да не отваря вратата, но…
А когато бариерата се вдигна, пропускайки ни в родината, почти чух някъде в главата ми онази хотелиерска инквизиторка да отбелязва с типичната си ведра емоционалност краят на малката ни сръбска история:
-          Врáта се затвараjу!...

неделя, 5 май 2019 г.

Другарска среща + 25 години


…Един неразделен клас
с общи тревоги и мечти,
чертаеше своя път
и вярвахме всички, до един,
че ни чакат само празници…
През май `94-та завърших гимназия с едно смътно обещание към себе си: „Никога вече!”. Училището не беше от най-готините ми периоди поради ред причини или поне така си мислех тогава. Сега, след 25 години, мъж, две деца, +28 килограма и още няколко придобивки във времето може би не бих го твърдяла с такава категоричност. Даже съвсем не бих. Има и по-зле от гимназията, но това го осъзнаваш винаги със закъснение. Житейски закон!
Е, събрахме се след 25 години. Не всички, разбира се. Ние в часа на класния не можехме да се съберем всичките, та сега ли! Но „обичайните заподозрени” общо взето се появиха, с някои забележими изключения, някои от които се включиха все пак благодарение на месинджър.
Отношението ми към другарските срещи облече в думи големият ми син точно сутринта преди тази: „Мамо, а ти возила ли си се на динозавър, когато беше малка?” Никога не съм сигурна дали искам и съм готова да се сблъскам с времето, но пък фактът, че времето продължава да оставя отпечатъците си по нас, означава, че все още сме от правилната страна на тревата, ако разбирате какво имам предвид. Което самó по себе си е добро постижение. 25 години са това, ей! Не е майтап работа!
Между другото, понякога ми се струва, че съм се возила на динозавър. Честно! Та затова, просто за всеки случай, преди срещата се постарах да поизлъскам малко пораженията от последния четвърт век. То е ясно, че няма как да залича 28-те килограма отгоре, ама поне малко ярък лак за нокти, парфюм, елегантна обувка, това-онова… Абе като за среща със старо гадже малко. Хем си знаеш, че от това нищо няма да излезе, хем някакъв гъдел те гони…
Срещите на випуска понякога са си сериозно предизвикателство. Когато не си сигурен дали си стигнал там, където си искал да бъдеш след 25 години например. Но сигурно никой не е съвсем сигурен, освен ако не е на някакви много яки транквиланти. Истината е, че ако отиваш на такива срещи с идеята да се сравняваш с останалите, това не е твоето място. Най-малкото защото винаги ще има някой по-успешен от теб, някой, който ще е успял да живее живота, който си искал за себе си.
Отидох с любопитство. Докъде ли сме стигнали?... Благодарение на Facebook, за повечето знам в най-общи линии, но винаги има изненади, в което е и чара на този род мероприятия, стига да си ОК с чуждия успех. Слава Богу, благодарение на няколко предишни подобни срещи повечето вече се разпознаваме като се видим, макар да имаше и моменти, в които губехме ума и дума от шока пред нечия драстична трансформация. Да се запознаваш наново с някой съученик си е малко конфуз, но се налага понякога. Обаче като се има предвид, че ми се е налагало с един доста по-скорошен познат да се запознавам четири пъти в рамките на две години, можете да си представите какво постижение е, че все още разпознавам повечето си съученици.
Както казах, отидох с любопитство. Тръгнах си с топлина. И този път бях сигурна, че топлината не е от водката (бях с колата и нямаше опция за „твърдо гориво”). Значи… от хората си е. Някъде през последните трийсетина години съм започнала да ги обичам тези типове, при това без дори да съм срещала някои от тях след съмнителното удоволствие на абитуриентския бал. Даже не без известна доза изумление установих, че май сме станали по-яки от преди 25 години. Различни – дори повече от преди – но наистина мега-яки! На по 40 и няколко години вече сме намерили своето си място в живота и необходимостта от себедоказване, от конкуренция, от преследване на нещо си там е останала в по-голямата си част назад във времето.
Да си на тази точно възраст – в началото на 40-те – се оказа шаренко и забавно, малко като в психодиспансер. Или като в оня виц: „Четиридесет години е прекрасна възраст – едната приятелка стана баба, другата излезе в майчинство, а третата все още очаква принца.” Та и ние така – повечето с деца на възраст от 1 до 21 години. Баби засега нямаме помежду си, но е тука-тука работата и до следващата среща най-вероятно и това ще ни сполети. Влюбени, разлюбени, малко или повече побелели, повечето и понапухкавели… Стандартните неща нали.
И все пак по-добри версии на себе си, завзели почти всички възможни места в живота. Имаме си две акушерки в класа – отдадени на работата си, успяващи всеки път да заличат в очите ми всичко лошо, което чувам и чета за тяхното поприще. Имаме си социален работник – нахъсана, мотивирана и дръзка дама, която не помня да съм виждала без усмивка на лицето. Имаме си кмет, полицай, военен, банков служител, сладкар и какви ли още не. И библиотекарка, бивша шивачка в мое скромно лице. Имаме си и емигранти, разбира се.
И всички бяхме на приятно добро ниво. Не чак като за абитуриентския бал, където май бяхме по-скоро орда накипрени неузрели хърбели, но като за яка вечер с готина компания.
Този път готината компания включваше и три от учителките ни. Нали все пак благодарение на тях и другите като тях от нас излязоха сравнително добри хора и няма фрапиращи провали. Да, вярвам, че е благодарение на тях до голяма степен. Само те си знаят какво им е струвало да ни изтърпят три години, докато ни избутат до диплома. Аз лично подозирам – затова и навремето категорично отказах да ставам учителка. Нищо лично, ама нямам нерви за тази работа. Все още си ги спомням като вчера.
Г-жа Перчинска – лека ѝ пръст! – която така ни хвърляше в дълбокото на историята, че даже и след звънеца никой не помръдваше да излезе от стаята; г-жа Кочанова, която запали в мен страстта към литературата и писането с кротката си усмивка, елегантен вкус и деликатен усет за хората и благодарение на която повечето от нас успяха да стигнат до университет; г-жа Славчева, която колкото е дребничка, толкова пука от енергия като високоволтова искрица ток в часовете по биология; г-жа Тодорова по математика, в чиито часове – признавам си! – влизах със сърце в петите и стомаха в гърлото и преживявах по един микроинфаркт всеки път, когато кажеше: Затворете учебниците и извадете по един двоен лист!”; г-н Русинов, който не знам на кой край на света го запиля живота, но го помня в центъра на купона по време на едно паметно зелено училище; г-жа Борисова, която правеше и невъзможното, за да натъпче в главите ни поне химическата формула за водата, ако не друго; г-жа Димитрова по руски език, благодарение на която все още знам наизуст поне едно стихотворение на Есенин в оригинал; г-жа Кокоранова, която геройски изтърпя да ни е класен ръководител до завършването, за което трябваше най-малкото парична награда някаква да ѝ връчат за проявен безпримерен стоицизъм или нещо такова…
Нашите учители бяха такива в пълния смисъл на думата, защото може и да не ни научиха да рецитираме наизуст „На прощаване”, нито пък да възпроизведем на прима виста Питагоровата теорема, не ни татуираха в мозъка годината на битката при Ахелой, но ни научиха на най-важното – да мислим, да подлагаме на съмнение и анализ, да търсим, да сме любопитни.
Та, както казах… 25 години!
25 години, дето така и не ги усещаш кога минаха, а преди толкова време ти се е струвало, че имаш цялото време на света. 25 години, които ти се стоварват с цялата си тежест само по този род срещи. 25 години – уж нищо и никакъв брой, обаче измерени в деца, работа, тревоги, радости, страхове, болести, успехи и падения са си стряскащо много. Не ми се мисли, когато дойде време да се събираме за 50-годишния юбилей на Випуск `94! А то – ей го къде е!

събота, 27 април 2019 г.

Моля ви! НЕ спасявайте децата ми!!!...


Тези дни една особено шумна група самоназначили се за спасители на българското дете изпъкна насред блатото от всевъзможни крякащи за щяло и нещяло създания в България. Обяснимо е – тя мръсната пяна винаги излиза най-отгоре казват.

Принципно нямам проблем с чуждото мнение – достатъчно съм самонадеяна, за да се съобразявам главно с моето, пък с чуждото – както дойде. Общо взето като ми пееш, Пенке ле… Сещате се.
Та и към тези конкретно отношението ми нямаше да е по-различно. Голям праз, че вярват в кемтрейлс, световна конспирация, баба Яга и дядо Коледа!

Да, говоря за онези, които – чели-недочели – рипнаха с пушки на рамо да бранят българските деца от Националната стратегия за детето 2019-2030 г. Аз обичам преди да коментирам нещо, да съм го прочела. Ама прочела дето се вика от кора до кора, а не „отгоре-отгоре”, както се изрази една от онези, дето преди няколко дни крякаха пред МС. Щото отгоре-отгоре и Булгаков звучи като перверзен коцкар-педофил, ама иначе не е. Отгоре-отгоре и „Снежанка и седемте джуджета” е направо перфектния сценарий за порно, ама го четете на децата си, нали?...

Като един вечно съмняващ се човек, вероятно щях дори да дам шанс да ме убедят в правотата си. Щях! Ако отваряйки който и да било пост в групата им във Facebook не попадах на съмнения за намеса на Сорос, Путин, норвежките социални служби(???), холандски педофили и въобще заговорници от всички краища на Слънчевата система. Щях да им дам шанс да ме убедят, ако не бях видяла, че се отричат очевидни истини, когато не са удобни на целите им.


А какви са целите им?

Не знам. Честно!
На корицата им се пъчи надпис „Да спасим децата на България!”.
О!... Боже!... Мой!... И всички ангели и демони накуп!...
Имам една молба. Ама гореща като ада молба!
Моля ви… моля ви… коленопреклонно ви моля! НЕ спасявайте моите деца! Не искам децата ми да бъдат спасявани от хора, които искрено вярват, че на норвежците, за които дори не са сигурни на кой край на картата се намират, им е толкова много зор да вземат детето на Гинка, Пенка и Драганка от Горно Надолнище в България. Ако сериозно си въобразявате, че Норвегия е преритала ТОЧНО за вашите деца, значи имате сериозен проблем. За щастие за такъв тип проблеми си има специалисти, терапии и медикаменти.


Не искам децата ми да бъдат спасявани от хора, способни да кажат, че „аз съм идеален родител, другите не ме интересуват”, след което да ръсят цинизми по адрес на безпросветната малолетна ромка, изоставила/пребила/убила детето си.
Не искам децата ми да бъдат спасявани от хора, които нямат очи за чуждото нещастие.

Не искам децата ми да бъдат спасявани от хора, които дори за миг допускат, че на някой като митичното страшилище Сорос и за наносекунда му е минало през ума, че вие и вашите деца съществувате, пък сте му и необходими на всичкото отгоре.
Не искам децата ми да бъдат спасявани от хора, които не желаят да влязат в диалог, а аргументите им са главно тропане с крак „Няма пък! Не искам! Страх ме е!”. Защото крясъците, обидите и тропането започват там, където свършват аргументите. Разумните имам предвид, каквито почти не чух. Не че няма и такива, но някак си олекват насред останалото крякане заради самото крякане.

Не искам децата ми да бъдат спасявани от хора, които мразят и протестират на общо основание. Още по-малко пък от такива, които НАИСТИНА вярват, че някой някъде няма по-добро занимание от това да крои заговори против тях. Лошо няма де, живеем в демокрация и всеки има право да изглупява колкото му душа иска, но има едни граници на нормалността, които не бива да бъдат прекрачвани. Иначе вече говорим за болестни състояния.
Не искам децата ми да бъдат спасявани от хора, които се боят и от сянката си, виждайки зад всяка дума и буква конспирация на фармацевтите, педиатрите, Сорос, Меркел, Путин, извънземните и прочее.
Притеснявам се, когато някой… не съвсем на център, ако мога така да се изразя… реши, че имам нужда от спасяване. Случвало се е един-два пъти – ами страшничко си е, а на моменти – дори опасно.
Благодарна съм, че под „българските деца” вероятно в някаква милионна частица се имат предвид и моите деца, т.е. някой иска да ги спаси от нещо, но… Господи! Точно този тип хора да спасяват някого би било по-страховито дори от спасяването на Пол Шелдън от психясалата му обожателка в „Мизъри”. (Стивън Кинг за онези, които сега се почесват, чудейки се за какво иде реч…)
Повярвайте ми, не винаги е добре да те спасяват. Защото после кой ще те спаси от спасителите ти?... Имаме си чудни примери в това отношение в родната история.
И за финал един въпрос, на който отговор нито очаквам, нито искам, защото – отново водена от самонадеяността си – вярвам, че го знам. Но го поставям като тема за размисъл:
Как така се случи, че управляващите ни решиха, че исканията на двайсетина хиляди души (толкова са се тагнали в групата, за която говоря, де) са достатъчно основателни, за да се съобразява правителството с волята им, а само преди три години бяха убедени, че исканията на два милиона (!!!) от референдума нямат подобна тежест?
Питам просто...

*Да, скрийншотовете са от въпросната група, без изключение. И са само една микроскопична част от обезпокоителните примери за хора, претендиращи, че ще спасяват българските деца!