Не харесвам кенсъл културата

Гледам тук един подкаст, в който разговарят двама души, станали по различно време жертви на кенсъл културата. По различни поводи, но със сравнително подобни поражения. Носят си своите истории – от онези, по които много се пазя да взимам отношение, особено когато думата има тълпата, и това няма нищо общо с неприязънта ми към тълпата като цяло. Доказала се е като източник на исторически безумия!

Не харесвам кенсъл културата!

Не защото вярвам, че известните са някакви свещени крави. Не са. Не защото всяко обвинение е лъжа. Не е. Понякога е точно толкова вярно, колкото е и грозно.

Не я харесвам, защото не е нищо по-различно от средновековен линч, но с по-добър грим, благодарение на интернета.

Преди палехме клади на площада. Сега палим профили във фийда. Прогрес, какво да го правиш! Тогава горяха тела. Сега гори всичко останало. Репутация, работа, смисъл…

Аз познавам идиота в себе си твърде добре, за да си въобразя, че имам право да паля кладата под краката на когото и да било, само защото се е оказало, че подобен идиот живее и у него. Мога да кажа на някого, че е тъп, което и правя честичко май. Мога да понеса той да ми го върне. Това е разговор. Линчът не е.

Най-плашещото е с какъв кеф го правят хората. Новите морални спецчасти са прекрасни. Вече не носят факли и вили, но са размахали претенциите си за ковачи на морал. Не викат „Разпни го!“, но пишат дълги статуси за ценности и справедливост.

Някой се подхлъзне. Каже глупост. Сгреши. Реагира неадекватно. Той може и да е изключително умен, талантлив, емоционално ангажиран човек през 99% от времето си, но както знаем, всеки си има идиотските моменти. ВСЕ-КИ!!! Просто тези на популярните хора винаги са под светлината на прожекторите. Живеем в компанията на повече камери, отколкото хора. Проблем с наличието на читави записи и свидетели изглежда имаме, само ако се налага някой да реши дали да застане с лицето си и да поеме отговорност. В масовката е лесно да си куражлия.

Защото истината е грозна. Повечето не търсят справедливостта. Търсят си зрелище. Търсят удобен злодей за деня.

Абе скучна работа е справедливостта. Иска факти, контекст, търпение и най-гадното – да можеш да признаваш, когато не си прав.

Виж, линчът си е голяма забава, особено ако стадото е зад гърба ти. Дава ти едно такова евтино усещане за превъзходство. Без да си си дал и грам зор, без да си направил нищо добро, изведнъж си по-чист, по-умен, по-морален. Без да си си мръднал пръста, освен за да посочиш някого.

Присъда преди процес. По слухове. По скрийншот. Плаши ме не грешката на отделния човек, а гладът на тълпата за нова жертва, особено когато същата тази тълпа се състои основно от индивиди, които не биха издържали и пет минути под микроскопа, който с такава наслада насочват към другите.

А иначе съм убедена, че повечето хора не са лоши. Те са просто хора. Повече ПРОСТО хора, отколкото ПРОСТИ хора, надявам се. Несъвършени. Противоречиви. Понякога смайващо умни, друг път потресаващо тъпи. Понякога достойни за възхищение, друг път за юмрук в носа. Често пъти всичко това едновременно, което самó по себе си е изумителна способност, на която никога няма да спра да се възхищавам, колкото и да съм убедена, че някой ден именно това ще ни затрие като вид.

Казвала съм го и ще повторя – аз не вярвам във втория шанс, което не значи, че не го давам. Не вярвам в задължението да даваме такъв. Не вярвам обаче и в безгрешни хора. ЗНАМ, че няма такива! Вярвам, за съжаление, в съществуването на хора, които твърде лесно хвърлят камъни по себеподобни, при това с удоволствие. Сякаш заклеймявайки чуждите грехове, измиват от себе си своите. Общо взето, мила самозаблуда!...

Ако обаче започнем да съдим всеки по най-тъпите му моменти, няма да остане никой. Абсолютно никой! Включително ти. Включително аз.

Което, като се замислим, вероятно би бил идеалния сценарий. Накрая ще останат само съдии без нито един подсъдим. Тишина, чистота, празен фийд в социалките… и най-накрая достатъчно време за признанието, че може би през цялото време сме съдили себе си.

Майката - държавен враг №1

Един не много отдавна искаше да внася щастливи лекари за по 500 долара от Индия, а нашите студенти и специализанти ги пращаше в Сицилия.

Тия дни пък научихме, че културата трябва да се справя с 10% по-малко средства. Така де, време беше този разюздан разкош най-после да бъде сложен под контрол. Че то докъде я докарахме? Библиотекари, музейни работници, актьори и читалищни дейци си живеят като арабски шейхове на фона на общата мизерия. Някой трябваше да удари с юмрук в масата и да сложи край на това безобразие.

А днес разбираме, че се „обсъждало“ да орежат втората година майчинство, понеже много товарело икономиката. Иначе досега да сме ударили в земята Дубай по икономически растеж, видиш ли. То отдавна стана ясно, че най-голямата тежест за българската икономика не са корупцията, не са безумните обществени поръчки, не са бездънните пропасти… такова де… държавни структури, не са армията от калинки и партийни назначения. Не! Най-големият проблем и пречка пред просперитета е майката с количката пред блока.

Тя съсипва държавата.

Тя пречи на растежа.

Тя е причината да не сме задминали Швейцария, Норвегия и Сингапур. Пък аз цял живот наивно вярвах, че проблемът е другаде, ма какво ли разбирам аз от икономика.

Абе да питам… Вместо непрекъснато да „обсъждате“ какво още да орежете на обикновения човек, защо поне веднъж не „обсъдите“ какво да орежете на себе си? Ей така, за разнообразие.

Примерно депутатски заплати.

Примерно бонуси.

Примерно служебни автомобили.

Примерно чиновнически структури, в които петима кибици зяпат как един работи.

Все ми се струва, че там има повечко мазнинки за сваляне, отколкото във втората година майчинство.

Още помня как навремето друг един представител на политическата фауна ни призоваваше да дадем по една заплата за закупуване на оръжия за Украйна. Не ме разбирайте погрешно! В тази идиотска война съм на мнението на мнозинството (има и такива моменти в живота ми, да). Та супер як призив по същността си, но само ако не си опрял до тая една заплата, за да изкараш месеца, ама малко неудобно става, когато се сетиш, че мнозина българи са опрели баш до тая една заплата.

Народът си го е казал – на чужди пари най-лесно се прави сметка! Лесно се орязват чужди разходи, когато собствените ти не зависят от цената на хляба, тока и лекарствата.

Забелязали ли сте, че никога не започват от себе си?

Все културата им виновна. Майките. Пенсионерите. Лекарите. Учителите. Библиотекарите. Някак си все хора, които произвеждат, отглеждат, образоват, мислят… задават въпроси и даже имат наглостта да застъпват собствено мнение. Само управляващите все така са невинни като новородени агънца, без значение от кое политическо котило са използели.

Любопитно съвпадение, м?

В тоя ред на мисли, без да претендирам за дори далечна роднинска връзка с Ванга, дали няма все пак да позная, ако предвидя, че след някоя и друга година, за да спасим икономиката, ще се наложи да забраним раждането на деца, четенето, театъра… Ей тогава как ще дръпне тая държава, ум да му зайде на човек! Пък в каква посока точно ще дръпне, е тема за съвсем друг, още по-неудобен разговор. Но пък ще е икономически обосновано.

Обичам да пия кафе от нащърбена чаша

Обичам да пия кафе от нащърбена чаша, пък нека да е на кофти късмет, ако смее!

Обичам черни котки да ми минават пътя. Веднъж минаха три наведнъж. Беше хубав ден!

Да излизам от вкъщи с левия крак напред и да ставам със задника нагоре. Това последното сигурно често ми личи.

На петък, 13-и, обичам да си тествам късмета. Веднъж на такъв заложих 2 лева в някаква лотария и спечелих 74.

Да предизвиквам съдбата, в която не искам да вярвам.

Да споря с боговете.

Да дразня късмета.

Да съм неудобна като обувка с грешен номер.

Да съм несъвършена.

Обичам несъвършенството!

Не харесвам съвършените неща.

Обичам белезите по хората. Онези, дето не са само по кожата. Белезите от грешки. От загуби. От битки. От любов. От разочарования.

Абе от живот!

Бръчките. Побелялата коса. Счупеното зъбче.

Обичам сокчето в намачканата кутийка в магазина, към което знам, че никой друг няма да посегне.

Ябълката с петънцето.

Срамежливчето – последната бисквита, останала в кутията.

Книгите с подгънатите ъгълчета на страниците, с подчертаните абзаци и захабени корици.

Особено тях!

Защото новата книга разказва една история, но захабената разказва поне две – своята и на хората, които са я чели преди мен.

Обичам старите плюшени играчки, които вече не приличат много на себе си. С липсващо око или ухо, с поопадала козинка…

Обичам дърветата, които растат накриво, и цветята, които избиват в пукнатините на асфалта.

Обичам хората, които не се побират съвсем в рамките.

И обичам да спирам покрай хора, които всички останали подминават като нащърбени чаши с липсващи дръжки.

Сега да не си помислите, че е защото се имам за по-добър човек от другите. Моля ви! Все пак живея със себе си, познавам се достатъчно добре.

Просто знам, че хубавите истории рядко стоят на първия рафт. В тях винаги има някоя пукнатина, петно, белег. Нещо счупено. Нещо нащърбено. Нещо изгубено. Нещо, заради което е трябвало да бъдат изхвърлени, но поради някаква причина са останали.

Като ей тая чаша от снимката. Малко парченце нормалност в дни на безумие, което си пазя от две години. Тогава все още имаше дръжка. После дръжката се счупи, но не можах да я изхвърля. Не че нямам поне петдесет други, здрави. Имам. Имам чаши за цяла рота. Но нито една не носи в себе си това, което носи тази точно. Носи история. Спомен. Надежда. Благодарност. Усещане за победа.

Абе обичам си я! Нейната история си струва.

Затова обичам да пия кафе от нащърбена чаша. За да не забравям историята ѝ! Всъщност не пазим вещи – пазим моментите, които някак си са се закачили за тях! В живота най-ценни не са нещата, които си опазил цели, а нещата, които са се счупили, и въпреки това са останали с нас.

На приказка с Интелекта

Напоследък често сядам на приказка с Интелекта. Изкуствения, дето толкова стряска камара народ. Някои много се тревожат от съществуването му. Убедени са, че след няколко години той ще ни пороби, ще ни вземе работата, ще ни изяде десерта и ще управлява света. И кокошките ще спрат да снасят, защото яйцата ще ги произвеждаме на 3D-принтери.

Няма спор, „Терминатор“ вече не е научна фантастика, а твърде възможна реалност.

Има и друг тип хора, които смятат цялата тази работа за пълна глупост и са убедени, че и Интелектът е от тридневните чудеса, дето утре няма да ги отразяваме особено, или поне не докато някой не му дръпне шалтера. Като електричеството например. Има го, зависими сме, но не е като да е съсипало цивилизацията, дори напротив.

Аз, както винаги, съм някъде по средата. Има едни природно объркани индивиди, които вечно не са разбрали къде е купонът и има ли кетъринг или трябва да си носят питиетата и мезетата. С други думи, аз просто си говоря с Интелекта, когато няма по-читави алтернативи на разположение. Говоря с него така, както не си го позволявам с хора, защото знам, че за момента е доста ограничен откъм възможности да ме заклейми и предаде. Засега!

Признавам си, използвам го основно за пълни дивотии, каквито никой друг не би изтърпял. Казвам му например:

„Я ме направи като pin-up момиче!“

И след секунди виждам себе си така, сякаш цял живот съм държала цигаре и съм разбивала сърца през 40-те между фотосесиите за модни списания.

После решавам, че искам да се видя като нарисувана от Maurice Leloir (онзи, заради чиито илюстрации съм чела „Тримата мускетари“ сигурно над двайсет пъти) и voila!

Искам на Met Gala?...

Заповядай и добре дошла!

K-pop суперзвезда?

Никакъв проблем. И дори не ти трябва певчески талант някакъв, макар че ако решиш, че искаш да пееш, и за това вече си има начин.

Няма кикотене, няма „Бе ти на тия години с такива ли тъпотии се занимаваш?“, няма умора или досада… Няма да те разнася из квартала… То затова се разнасям сама очевидно. J

Вероятно се чудите от какъв зор са ми подобни глупости. Звучи като начален симптом на човек, напът да приключи, надълго и нашироко обяснявайки житейските си принципи на цветята вкъщи, нали? Сега си давам сметка, че май нямам твърди такива (принципи, де), но това е тема, в която предпочитам да не дълбая за момента. Но пък имам цветя, което е едно добро начало.

Само дето истината е доста по-прозаична. Не си говоря с машина, защото съм забравила хората. Говоря с нея, защото понякога хората нямат време, търпение или желание да слушат. А друг път аз нямам време, търпение и желание да обяснявам защо в четири сутринта ми е хрумнало да се чудя как бих изглеждала като рок звезда, благородничка от XVII век или фентъзи героиня. Освен това в четири сутринта малко хора са склонни да ми търпят хрумките, а напоследък имам проблеми със съня. Неволите на ЕГН-то.

Мисълта ми е… Аз съм пишещ човек. Все още нямам смелостта да се самоопределям като ПИСАТЕЛ – там думата имат читателите, – та затова пишещ човек. А хората, които пишат, са особена порода. (Скромно, нали?) Понякога в главата ти живеят по трийсет и повече души едновременно. И всички говорят, настояват за права, борят се да бъдат забелязани, воюват за надмощие. Едновременно! А ти си звероукротителя в тая менажерия, който трябва да въдворява ред и да държи лудницата под контрол.

Естествено, не винаги успяваш. И в личната ти лудница основното правило е, че докторът е този, който пръв докопа бялата престилка, и това често пъти не си ти. Номерът е никой извън лудницата да не го разбере, за да не се озовеш скоропостижно в реална такава. С времето се научаваш.

Та исках да кажа, че понякога просто имаш нужда от почивка. Да свалиш маската. Да се позабавляваш с нещо толкова кретенско, като генериране на смахнати изображения. И знаете ли какво? Не усещам да съм станала по-малко човек. Не спрях да вярвам, че няма по-ценно от разговорът очи в очи. Не спрях да обичам приятелите си, познавайки и виртуалните им образи, и реалните. Все още предпочитам музика, създадена от хора. От Five Finger Death Punch в частност. Или от Ози и Леми. Все още предпочитам книга на хартия. Назадничаво, знам. И си записвам готварски рецепти на ръка в тетрадка. Все още мога и да се разплача на филм. Сега… вярно, далеч по-вероятно е да се разплача на „Следата на сянката“, отколкото на „Титаник“, но за това Интелектът няма нито вина, нито принос. Природа си е!

Ако трябва да съм напълно честна, от всички сценарии за края на човечеството (именно на човечеството, не на света, който със сигурност няма да свърши с никого от нас), този с участието на Интелекта ми изглежда като един от най-симпатичните и най-малко вероятните. Народът си го е казал – изкуственият интелект няма дори минимален шанс срещу естествената простотия. Най-хубавото е, че все още не може да върти очи театрално, въздишайки: „Боже, прибери си вересиите!“ Пък може и да може. Знаеш ли!...

  

  

  

  

На някои хора този свят никога няма да им хареса

На някои хора този свят никога няма да им хареса. Няма да им стане удобен, колкото и да се опитват да го разгазят като нова обувка, просто защото обувката изобщо не е техният номер. Не защото светът е лош. Не защото е несправедлив понякога, което никой не отрича. Не и защото от време навреме наистина те халосва по главата така, че те сваля на колене, и то точно когато си най-малко подготвен.

Да, де. Той светът не е лесен за харесване, особено когато си очаквал да му дойдеш на гости и да те обгрижва като скъп гост, а вместо това той от вратата ти е връчил мръсните чинии, прахосмукачката и парцала да си разчистиш сам мястото. Светът като цяло е много кофти домакин, няма две мнения.

Познавам такива хора. Странстващи мъченици на собственото си неосъществено величие. Изгубени в реалността като случайно попаднал пътник на международно летище. Животът им сякаш е странна поредица от трагедии – повече или по-малко въображаеми – и ако ги слушаш, неизменно ще започнеш да се съмняваш дали пък наистина съдбата не съществува, само за да работи специално срещу тях. Цялата проклета Вселена срещу бай Ставри и стрина Гана от Горно Нанадолнище, видите ли!

Приятелите ги предават. Шефът ги мрази. Съседите им завиждат. Колегите ги саботират. Бившите им са неблагодарни чудовища. Настоящите им са пълно разочарование. Голямата, „Докато-Смъртта-Ни-Раздели“ любов все ги подминава. Природата е срещу тях. А ако по някаква случайност някога останат сами в целия свят, светът ще трябва да поеме цялата вина и за това.

Те са добри хора, да не си помислите друго. ВИНАГИ са добри, несправедливо наранени и наранявани хора. И непрекъснато ти го напомнят.

Истинската доброта всъщност рядко си позволява да вдигне ръка и да обяви на всеослушание: „Много се извинявам, но АЗ съм добрият човек тук!“ Тя просто няма нужда да го прави! Но има и такива хора, които разнасят предполагаемата си доброта като медал за храброст и при всеки удобен случай ти я тикват под носа, размахват я пред лицето ти и говорят за въображаемата си чувствителност така, както другите говорят за дипломи и научни степени.

Абе много чувствителни хора има! Толкова чувствителни, че не усещат болката на никого, освен собствената си. Толкова духовно извисени, че не различават егоизма от душевната дълбочина. Толкова емоционални и темпераментни, че приемат всеки свой каприз за симптом на сложен вътрешен свят.

И винаги, ама винаги са онеправдани. Ви-на-ги! А най-любимото им занимание е да броят чуждите грехове и собствените си добродетели.

Ако изгубят нечие приятелство, приятелят е виновен. Ако загубят работа, шефът е виновен. Ако останат сами, светът е виновен.

Аз обаче знам от опит, че ако където и да идеш, непрекъснато ти намирисва на нещо гадно, не е зле да погледнеш собствените си подметки, защото е повече от вероятно самият ти да разнасяш нещо случайно настъпено.

Това е много неприятна част от живота. Самоанализът имам предвид. Гадна работа!

Там няма публика, няма аплодисменти, няма хора, които да те потупват съчувствено по рамото – „Горкият ти!“ На теория би трябвало да е лесно без свидетели, но на практика се оказва най-трудното нещо, което ще направиш някога.

Там има само едно огледало, на което понякога му викаме „Съвест“, а огледалата по правило са едни особено неприятни предмети. Пет пари не дават колко красив, млад, слаб и величав се виждаш в собствената си глава. Не ги интересува колко си страдал, колко си wannabe специален, за колко добър, състрадателен и благороден искаш да се мислиш. Те просто показват какво стои срещу тях.

Ето затова на някои хора този свят никога няма да им хареса. Защото светът е едно много неприятно огледало, в което не всеки е готов да се срещне със себе си.