За смисъла от шансовете

Аз не вярвам във втория шанс. Вярвам, че давайки такъв, просто предоставяме още една възможност на човека отсреща да направи същата дивотия, евентуално по нов начин. В повечето случаи обаче даже начинът си е същия. Но все още давам първи шанс, пък било то и без големи очаквания.

И все пак правила съм си експерименти.

Давала съм втори шанс на човек, който ми обясняваше, че заслужава такъв, само защото сме имали съмнителния късмет да се запознаем на 14 февруари. Голяма глупост, ще знаете!

Давала съм втори шанс на човек, който при първата ни среща ме нарече „овца“. Оказа се от изключенията – не го проигра, но както знаем, изключенията само потвърждават правилата. А може и да е бил прав при първата ни среща, де. Само идиотът не допуска, че може наистина да е идиот.

Давала съм втори шанс на връзки и приятелства.

Давала съм втори шанс на книги.

На професии.

На колеги.

На политици.

На музика.

На магазини.

На брандове.

На Северозапада.

На БДЖ.

На себе си.

Даже на роднини.

Разбира се, винаги с безумната надежда, че този път може пък да стане чудо и да е различно. Да се разминем с катастрофата един вид.

Аз и в чудеса не вярвам, между другото. Но съм го давала тоя пусти втори шанс. Не толкова защото съответните приемници на шанса са се променили (промяната към добро е друго нещо, в което не вярвам особено), а защото много ми се е искало да видя дали аз тоя път ще реагирам по друг начин. Ще съм малко по-умна, по-спокойна, по-малко… овца.

Истината е, че вторият шанс е като да си поръчаш от същото ястие в ресторант, в който веднъж вече са ти го сервирали студено или безсолно, или полусурово… Е, изключваме сушито, нали… Да, бе. Тоя път може пък да се сетят да го притоплят, да поръсят малко сол… Може, ама не го правят.

Естествено, има ги и изключенията, за които споменах, когато нещата наистина се получават. Някой си е взел поука. (Да, бе, да! Ха-ха!) Хората понякога порастват, някои даже поумняват, а в изключително редки случаи дори признават грешки някакви. Влаковете тръгват навреме, книгите успяват да прозвучат по друг начин… За роднините… Е, и там сигурно са възможни чудеса… на теория…

Добре де, прекалявам.

Може би вторите шансове всъщност не са за другите. Може пък да са за нас самите. Да проверим още веднъж дали сме си същите идиоти и докъде стигат границите на търпението ни, колко пъти сме склонни да се престорим, че не виждаме очевидното…

Въпрос: Кога трябва да спрем да даваме шансове?

Боже, какви неща минават през главата на човек, докато чегърта плочките в банята, а?! 😁

"Не искам трупове в хола" вече е в Storytel

    

❗️И така, хаосът получи своя глас!🥳❗️

Романът ми „Не искам трупове в хола“, който видя бял свят на хартия през ноември 2025 г., благодарение на изключителната подкрепа, всеотдайност и безгранично търпение на издателство "Потайниче" и най-вече на редактора ми Милен Димитров, вече е в Storytel и звучи с гласа на прелестната Гергана Змийчарова. Надявам се, че се е забавлявала поне наполовина, колкото аз, докато се чудех в каква нова каша да накисна горката си героиня Диана, колкото да видя как ще се измъкне този път!

Ако вече познавате Диана, Марго, Владо и, разбира се, Зиги, значи знаете какво ви чака в аудио книгата. Ако пък не, никога не е късно да добавите малко цвят и настроение към ежедневието си с нечии чужди неудачи.

Да, знам, че не е хубаво да се забавлява човек на чужд гръб, но в литературата почти всичко е простено. Може би с изключение на неграмотността, но това вече са си мои някакви отклонения, които не би трябвало да засягат някого друг.

Та какво ще получите, ако чуете / прочетете „Не искам трупове в хола“. Не много, признавам. Просто може да стигнете и вие до някои интересни и може би неочаквани изводи.

- Не всеки проблем се решава с хладнокръвие и разум. Понякога си се иска малко късмет и солидна доза здравословна лудост.

- Призраците имат лошия навик да се връщат в най-неподходящия момент.

- Лошите решения най-често въобще не изглеждат така, докато ги осъществяваш.

- Понякога лошата компания е най-добрата възможна. Или поне единствената, от която имаш нужда, за да оцелееш.

- Съдбата има навик от време навреме да ни праща по някое и друго старо гадже, колкото да провери дали все още сме същите идиоти.

Така че ако имате нужда от малко по-различен поглед върху ежедневието, може би ви трябва „Не искам трупове в хола“. Докато миете чинии например. Защо пък точно това ми дойде наум?... Може би в мен все пак дреме една неосъществена Агата Кристи. Съмнително е да съм следващата Кралица на криминалетата, но определено си мисля за убийства винаги, докато мия чинии.

Ако имате нужда от настроение, пак ще свърши работа, особено ако нямате навик да се вземате твърде насериозно. Даже, като се замисля, това последното си е задължително условие.

Ако искате история, в която героите редовно прескачат границите на приличието, приятелите са повече от съмнителни, но затова пък лоялни като камикадзета, а труповете всъщност не са това, което трябва да бъдат, може би романът ще ви хареса.

Накратко, ако ви се слуша история за:

- лоши решения

- съмнителна компания

- абсурдни престъпници

- още по-абсурдни жертви

- и въобще доста абсурди всъщност…

Ами… заповядайте! Има вероятност да е тази.

Да, хваля се, ако още не е станало ясно! 😁

Поводи за гордост

„Горда съм, че съм българка!“

Чух една жена да го казва в репортажите на телевизиите по повод днешния национален празник. И ѝ личеше, че го вярва.

Има нещо наистина красиво в това. Човешко. Разбираемо. Потребност да принадлежиш, да си част от история, която е неизмеримо по-голяма от теб. Може би затова около такива дни някак по-лесно се разпознаваме едни други. През общите символи, песните, местата, думите, спомените от часовете по история… Самó по себе си и това не е малко.

Но, разбира се, нещо започна да човърка.

Достатъчно ли е да се гордеем с нечии чужди подвизи и постижения, просто защото носим същия паспорт? Нима историята се прехвърля по наследство, като недвижим имот? Или въпреки времето, в което ни се е паднало да живеем, пред нас все така стои необходимостта да създаваме и своите лични поводи за гордост?

Най-лесната гордост като че ли е гордостта по подразбиране. Тя не изисква никакво усилие, не иска кураж, дисциплина, пречупване, нито лична промяна. Не иска от теб да обърнеш гръб на себе си. По-трудната е онази, която идва след съзнателно направен избор. След търпение. След съзнателно решение, в което ти самият не си част от уравнението.

За личните поводи за гордост ми е мисълта.

Левски не е бил велик, защото е българин.

Ботев не е бил велик, защото е бил българин.

Всички онези, държали връх Св. Никола дни наред срещу далеч по-многоброен противник, също не са били велики, защото са били българи. Били са велики, защото са избрали да са такива, макар че самите те може би са чувствали, че нямат избор. И, ако се замислим, наистина не са имали.

Решението, както казах.

За Левски и Ботев да не са тези, които са и до днес, не е било вариант. Има и такива хора. Не тлеят, не горят, а избухват, помитайки всичко и всички около себе си. Повяват се, защото има нужда от тях. Разбира се, по правило са твърде малко, почти в сферата на статистическата грешка, но точно затова пък са толкова значими и незаличими. Неподвластни на време, политика, пристрастия.

И може би точно тук се подхлъзваме. Гледаме тези „взривове“ на духа и си мислим: „Аз такъв няма как да бъда.“

А някой да го е искал от нас?

Истината е, че далеч не е необходими всички да са Ботев и Левски, Раковски и Хаджи Димитър. Не е необходимо и всички да минем през битките за връх Св. Никола или Дойран например. Никой и не го очаква, разбира се. И дано не се налага, но все пак… ако се наложи някога, сигурна съм, че ще се намерят новите герои. Всяко време създава своите такива.

Ние живеем в други времена. Изправяме се пред други изпитания. Повечето от тях са много по-тихи, което не ги прави по-леки. Ако предишните поколения са имали войни и въстания, нашите битки по-често са от друго естество.

Зад големите герои обаче винаги стоят хиляди малки такива, без които нищо не би могло да се случи. Героизмът често е тих – важното е да го има. Героизмът е характер, а характер се гради бавно.

Да не мълчиш, когато се върши несправедливост.

Да не стъпваш върху друг, за да стигнеш по-нагоре.

Да не мачкаш, просто защото е лесно, пък и никой няма да разбере.

Да си вършиш работата както трябва, въпреки че никой няма да ти ръкопляска. Никой няма да разбере и ако се скатаеш. Въпрос на личен самоконтрол.

Да правиш правилното нещо, когато никой не гледа.

Да имаш онази вътрешна граница, наречена съвест.

Свободата ни има дата в календара. Спорна според някои хора, неподлежаща на съмнение според други. Личното достойнство обаче – то няма празник. Няма дата. То е ежедневие или би трябвало да бъде.

Та какви са вашите лични поводи за гордост? Децата не се броят – всеки знае, че те се получават перфектни ВЪПРЕКИ родителите си, а не БЛАГОДАРЕНИЕ на тях. Не на мен, на себе си ги припомнете днес! Ще ви хареса. А ако нищо не ви идва наум, не е проблем. Може би просто е добър повод да започнете да си създавате такива.

Светът е шумен

Тия дни светът е шумен. Неприлично шумен! И понякога единственият начин да се справиш с шизофреничното му дърдорене е да посегнеш към нещо още по-шумно. Или към алкохола, но не е за препоръчване. Не и докато има други алтернативи, де.

И така, събота е. Писнало ми е от клавиатурни криминалисти, ровичкащи из трупове на хора, които никога не са виждали, от тридневната война, дето тия дни навършва четири години, от политически пируети и жалби по младост на разни хора, които вече на средна възраст все още не успяват да напуснат пубертета, от предизборни крясъци, самоназначили се пророци и статистики, в които някак си все не се откривам. То аз и на много други места не се откривам… Например в списъка с най-богатите на Форбс, в литературните класации, също и в музикалните… така че не е голяма драма, дето и в националните статистики ме няма.

Та пуснала съм си със задна дата първия епизод от тазгодишния сезон на „Като две капки вода“ и пека пица. Четирикракото величие, т.е. кучето, по паспорт Alexander the Great, за приятелите Алекс, дъвче поредната топка, подлежаща на пълно унищожение, и също мята по едно око на екрана. Принцеса Елизабет, по прякор Кучето, а иначе късокосместа британка, се опитва да го одере по носа и после да го натопи, че я е тормозил. Не ѝ се получава. Вкъщи всички си знаем номерата, никой никого не може да изненада.

„Като две капки вода“ е друг вид шум. Не съм пропускала сезон и не съм достатъчно лицемерна да твърдя, че го гледам, само за да имам после по кого да бълвам отрова. Истината е, че ми харесва. И не, Рачков не ме дразни, дори напротив. Веселин Маринов да се оправя с него! А към Геро винаги съм имала особен пресантиман, дето се вика. Далеч по-тежко ме дразнят разни особи, дето не излизат от телевизионните студиа и от новинарските емисии. Виж, тях наистина ги гледам понякога, само за да не забравя защо ме дразнят. Дразнят ме и т.нар. ни народни представители и кандидати за такива, с малки изключения, опитващи се да влязат в кожа, която не им е по размер. На теория същото, което правят и участниците в „Като две капки вода“, ама – дето се вика – не баш. На едните им се получава, на другите никак.

Сега! Наясно съм, че има хора, които като влязат в хотелска стая например, първата им работа е да омърлят  навсякъде, колкото да напомнят на камериерката за какво взима заплата. Без тях, видиш ли, може да забрави, че е тук, за да чисти чужди кочини. Горе-долу същото е и с този тип шоу-програми в България, а вероятно и навсякъде. Разбира се, в това число не влизат онези, които имат основателна причина да „не е тяхното“, а не са водени от елементарната нужда да омаловажиш някого, за да се почувстват важни. На тях гледам като на част от журито и винаги ми е интересно да чуя/прочета мнението им.

Все тая! Никой на никого не дължи обяснение за отклоненията в менталното си здраве или във възпитанието си. Та пека си пицата и зяпам шоуто. Не за да бягам от реалността – то от нея спасение няма, особено с две деца в другата стая, които от половин час не могат да решат кой от тях ще се къпе пръв и кой втори – а като почивка от цинизма ѝ. „Като две капки вода“ поне за мен е друг вид шум, който не ме докарва до лудост и до желание да натроша телевизора на сол.

Не, и Фънки не ме дразни, дори напротив. Обичам го тоя човек! Нищо, че понякога ми се иска да го замеря с нещо. Всъщност точно затова.

Но за всеки случай съм си приготвила и една книга, де.

Как ме вижда ChatGPT

Доколкото знам, в психологията (или беше философията…) има една концепция за трите образа на всеки човек. Този, който той си мисли, че е (перцепцията за себе си), този, който другите виждат в него (публичният Аз), и този, който той е в действителност (автентичният Аз). Реших обаче, следвайки тренда от последните дни, да видя що за образ съм изградила в очите на ChatGPT.

Ми… ей така ме вижда. Maria Peeva, обърни внимание на тениската!

Очевидно Интелектът знае, че съм библиотекар и писател. Това последното едва наскоро започнах да се осмелявам да го добавям. Някак си твърде задължаваща претенция ми се струва. Преди всичко си оставам библиотекар. Денем подреждам книги, нощем подреждам сюжети.

Докато слушам музика. Предполагам, личи отвсякъде какво слушам.

Пия кафе от чаша-череп, макар да не ми е известно да имам роднински връзки с хан Крум. Поне на кафе прилича. Малко напомняне, че животът е радост и тъга, но предимно е неприлично кратък. Затова гледам да го запълвам с колкото може повече четене.

И писане.

И FiveFinger Death Punch – моето гориво за въображението, когато музата ми започне да повдига рамене безпомощно. Чувала съм някои колеги по перо да казват, че черпят вдъхновение от любовта. Пробвах преди време, не ми се видя безопасно.

А това за китайската храна и нудълите мислех, че го знаят само двама-трима души. Е, явно и ChatGPT. Факт е обаче, че и с китайската храната е като с писането. И в двата случая имам проблем да кажа „Спирам дотук засега!“