Три черни котки

 

Има и такива дни. Вървиш си, убеден, че точно днес не е време за чудеса и знаци от провидението или както там ви харесва да го наричате. И точно в най-малко чудния момент, на най-малко чудното място нещо в системата се пропуква. Бъг в матрицата! И току през краката ти претичват не една и не две, а тъкмо ТРИ (!!!) черни котки в индианска нишка.

ТРИ, бе!!! Три!

Ей ги, даже ги снимах, докато се чудеха дали за по-сигурна карма да не претичат пред мен още някой път. Може да са усетили, че малко трудно ще ме извадят от коловоза само с едно минаване. Тия дни ми трябва сериозна магия – дума да няма!

Няма начин да не е на късмет.

„На късмет е!”, разправя и мъжът ми, когато му споделям събитието.

То това ясно, ама на какъв късмет, че ми е важно?

Първосигнално си мисля… Дали пък не е свързано с дистанционното обучение на детето? Щото там усещането е като за зациклил ретрограден Меркурий в Сатурнова дупка на петък 13-ти. Така де, то обучението си върви, ама налагането на дисциплина и необходимостта от въздържание от алкохол поне пред децата се оказва трудна работа, непосилна почти. Малко късмет няма да ми е излишен. Той и много няма да е, ама да не бъдем максималисти нали…

Или може пък да е предупреждение по-глобално някакво. 2020-та не беше от най-читавите години в световен мащаб, а щом приключва с три черни котки, направо ми настръхва козинката от мисълта за 2021-а. Викам си… Боже, дано не е дистанционно обучение до края на учебната година! Ще се ваксинирам с каквото кажат, колкото пъти кажат, само да не е това, че психиатриите и без това са претъпкани, а баровете ги затвориха. Добре поне, че магазините за алкохол работят все още, че иначе я втасàхме!

М-не. Не може да е толкова зле. Само три са все пак. Най-много някой метеорит да ни тресне.

На линия в момента...

 

„На линия в момента”

Понякога това пише, точно след зелената точка в чата в месинджър. А дали? Пробвали ли сте някога дали някой наистина… ама наистина е „на линия в момента”. Аз не – признавам си. Страх ме е. Какво следва, ако се окаже, че всъщност никой не е „на линия”? А ти трябва само един. Един-единствен, за да обърне играта и да пренапише правилата на реалността.

В „Тримата мускетари” има един момент, в който Дюма описва Луи ХІІІ:

„И наистина, това беше най-лошата болест на Луи ХІІІ, който много често повикваше някой от придворните си, завеждаше го до прозореца и му казваше: господин еди-кой-си, хайде да поскучаем заедно.”

Не е скука, повярвайте ми! Когато искаш да заведеш някого до прозореца, никога не е от скука. От желание да помълчите е, за да си кажете всъщност всичко. Те – хората – когато мълчат, казват най-много. Пусто, да има кой да чуе!

Не с всеки може да се мълчи. Но има една особена порода хора, с които да мълчиш е привилегия. Понякога идват в живота ти с гръм и мълнии, с опустошителната сила на ураган от 5-а степен. Друг път обаче… всъщност много по-често… дори не усещаш кога и как са се промъкнали – толкова тихо стъпват мръсниците! Не разбираш кога са застанали до теб край тоя скапан прозорец, от който се чудиш дълго ли ще падаш, ако скочиш.

Като в оня стих на Веселин Ханчев…

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за болката, че с теб съм и не съм…

Стоят до теб и мълчат, ако от това имаш нужда. Или говорят. Истината говорят. Винаги истината, дори и с риск да си изпатят от това.

Един съвет, ако позволите! Изстрадан така да се каже. Винаги казвайте истината на хората, които имат нужда да помълчите с тях. Няма да им хареса, разбира се, но ще го оценят. А това е най-важното, дори и ако приключите съвместното мълчание с бой. Истината винаги бива оценена в последствие… а синините изчезват за около седмица. Само казвам!

След тия хора винаги всичко е някак си по-подредено. Или е пълен хаос. Все едно. Но не е същото. Приоритетите никога не са същите. А тъкмо си си мислел, че всичко си подредил или че вече нищо не може да се обърка повече, и се появява един такъв тъпанар, който те хваща за раменете и те изправя пред огледалото. Те тия така правят. Обичат те, когато най не ставаш за обичане. Разбират те, когато сам не намираш общ език със себе си.

Това последното и психотерапевтите май го могат, ама не е същото, доверете ми се!

И може би те е страх от тях, и може би ги мразиш заради нещата, които биха могли да те накарат да мислиш, да правиш, да чувстваш. И искаш да ги разкараш от живота си, за да си върнеш уюта на познатия хаотичен ред… За да не развиваш зависимост от присъствието им, от мълчанието им. Правиш безполезни опити да ги забравиш, а са се впили в ума ти като стара татуировка. Останали са по кожата ти като миризма от цигара. Винаги са някъде наоколо – точно зад ъгъла. Някъде в тъмното, когато се прибираш нощем. Някъде край леглото ти. Някъде по миглите на реалността, докато заспиваш. Поглеждаш настрани и… те са там. Вървят с твоята стъпка. Предлагат ти да си поделите последната цигара или бутилка бира.

Те винаги са „на линия”, за да помълчат с теб, дори и когато си забравил, че са там. То затова и не е толкова зле да го живееш тоя живот, въпреки всичките му курвенски номера, въпреки ретроградния Меркурий и желанието да му шибнеш един в зъбите. И сега… не искам да ви плаша… а и вие най-вероятно вече сте го осъзнали от собствен опит, ама… с годините нещата не стават по-розови. С годините все по-важно става да има някой „на линия” покрай вас. Иронията е, че ви се струва, че все по-малко имате нужда от това.

А сега ако ви кажа, че понякога… много рядко, но все пак се случва… понякога те имат нужда вие да помълчите с тях?... Става ли по-страшно? Изплуват ли лица и имена?...

Ваш ред е! Сега, точно в тоя незапомнен момент от историята човешка… Има ли някой „на линия” да помълчи с вас?...

Ами вие? С кого бихте искали да помълчите? Защото няма начин някой там, може би на една ръка разстояние, на едно съобщение в месинджър разстояние, да няма нужда точно от вашето мълчание, за да се събере за утре.