Равносметки някакви...

И ето ни отново с двата крака във времето за равносметки, депресии и неизпълними обещания към себе си и света!

Обичам равносметките, макар понякога да ме докарват до настроение за световна инвазия и/или масово изтребление.

Равносметка 1: Хората без чувство за хумор ме дразнят.

Равносметка 2: Хората с IQ около и под това на тухла четворка ме дразнят.

Равносметка 3: Хората, вярващи, че на света наистина му пука за тях персонално, ме дразнят.

Равносметка 4: Хората без реална самооценка ме дразнят.

Равносметка 5: Хората с високо самочувствие без съответното покритие ме дразнят.

Равносметка 6: Невежите ме дразнят.

Равносметка 7: Кресливите невежи ме дразнят.

Равносметка 8: Като цяло шумните ме дразнят.

Равносметка 9: Безотговорните ме дразнят.

Равносметка 10: Хитруващите на дребно ме дразнят.

Равносметка 11: Тарикатите ме дразнят.

Равносметка 12: Лесните ме дразнят.

Равносметка 13: Абе май повечето ме дразнят.

Въпреки Равносметка 13, склонна съм на известна доза толерантност… въпреки че всичко е строго субективно.

Обаче най-трудната за признаване Равносметка е, че явно не съм чак толкова бяла и добра, колкото ми се иска. С други думи, обичам и аз да дразня тези от по-горните Равносметки. Не просто обичам – имам нужда от това, защото вярвам, че така трябва. Вярвам, че невежеството и глупостта не бива да бъдат подминавани с мълчание, защото мълчанието пред тях води до страховити последици в локален и световен мащаб.

На всички тях неизменно ми се иска да залепя на челото по едно копие от тази снимка.

Да, това сме. Дъщерите и внучките на вещиците, които не успяхте да изгорите. И винаги ще бъдем някъде около вас. Някъде около страховете ви. Някъде около въображаемите ви врагове. Някъде около несъществуващите заговори и конспирации, от които ужасно копнеете да сте съставна част. Някъде около непосилността на ежедневието ви. По ръба на нервната ви система. Отвъд способността ви да признаете, че светът се е въртял преди вас и ще продължи да се върти след вас.

Но…

Уссссаааа!...

Relax!...

Празници са. Да бъдем с една идея по-добри! Аз имам нужда от вас, които ме дразните. Имам нужда да стимулирате и предизвиквате чувството ми за справедливост, за (не)търпимост, за човечност, за емпатия. Имам нужда да ме предизвиквате, за да знам, че не съм изгубила онази част от себе си, която смятам за най-ценна – способността да съм Човек, а не страхливо подобие. Така че може би все пак трябва да завърша с благодарност – че ви има вас, за да си сверявам часовника, докато се дразним взаимно.

В това отношение 2019 г. беше повече от успешна. Много хора ме подразниха за тези 12 месеца, но и аз много хора подразних. За 2020-та – както дойде. Пожелавам си по-малко дразнители все пак. И за мен, и за вас.

Весели празници! Поне колкото моите! 

Първите седем - навършени!

Днес Престолонаследник №1 приключва онзи митичен етап от живота си, който уж бил определящ за всеки човек. ПЪРВИТЕ СЕДЕМ! Тоест, според психолозите, каквото сме успели с баща му да направим ОТ и ЗА него досега, това е. Оттук нататък са довършителни дейности.

Честно казано, не вярвам някога да добия увереност, че в основите няма допуснати грешки. Надявам се само да не са фатални, за да няма срив в конструкцията след някоя и друга година, когато в играта влязат и хормоните, пубертета и всички останали прелести на порастването.

Престолонаследник №1 е моето Чудо. Другото му име е Хаос. Абсолютен, пъстър, шумен, емоционален, щастлив, неподлежащ на никакъв контрол и описание Хаос. Още помня първия път, когато го видях и си помислих нещо от рода на: „Ле-ле! Ама то е истинско!” И някак си дълбоко се усъмних, че без подробни инструкции за употреба ще се справя с него. Все още изпитвам сериозни съмнения. Чувам, че било нормално.

Седем години, а все още не мога да реша как се чувствам. Понякога се чувствам като на фронта. Ранена и уморена до смърт. А някой ми крещи в ухото „Атака!!!” Друг път пък съм като в ситуационна комедия. А има ги и моментите, в които просто се сещам за онази фраза (не помня автора)… „Господ ще ми прости номерата, които му играя, защото и аз съм му простил номера, който ми е изиграл” или нещо в този смисъл. И да – научих се да държа под контрол запасите от вино и водка вкъщи.

Любов от пръв поглед?...

Глупости! От пръв поглед е само страхът. Страх, че изобщо, ама изобщо никаква идея нямаш какво да правиш и как да поемеш такава отговорност. То детето, особено първото, си идва без инструкции за употреба, без упътване за безопасно ползване, без правила за отглеждане. Любовта идва доста след шока, ужаса и определено след момента, в който сте се зарекли „Никога повече!”.

Обичам децата си, но майчинството е друга работа. То не е за обичане. То те размазва. Прави не само психиката ти, а всичко в теб на пихтия. Всеки ден. И не е за всеки. Каквото и да ми обясняват за човешки права, никога няма да приема, че е изконно право да имаш деца. Някои просто не ги бива за това. Дето се вика, те едно цвете не могат да отгледат, какво остава пък за дете. Други нямат желание. Трети се връзват на изтъркания номер „така правят хората”, само колкото да разбират, че това не е за тях и да съсипят нечия съдба в качеството си на родители.

Но за Престолонаследник №1 ми беше думата, дето днес навършва седем.

Той винаги е бил изненада, още от преди да се роди. До последно например на ехографските прегледи „лъжеше”, че е момиче. Момиче, та момиче, а накрая – Честито момче! И от тогава си е все така. Все някак извън рамките и очакванията, извън плановете, извън правилата. Върви си по свои някакви норми и правила, при това с най-широката усмивка на света. И въобще не му дреме, че някой има други идеи за него.

Все още си спомням как, едва проходил, гони бабите с пазарски чанти из квартала, дърпа ги и вика: Ам, ам!”, ровейки из джобовете им за захарчета и бонбони. Как почервеняваше от гняв, че не може да говори, а има да каже толкова много неща. Как след като проговори, вече не млъква дори и насън. Как по улиците крещи след всеки мъж в червен работен гащеризон „Татиииии!...”. Как изтърси на група мъжаги с огромни мускули „Глиган!”, упражнявайки току-що чутата нова думичка. Как подробно разпитва един господин как е възможно да си е изгубил едната ръка. Как изби един зъб на баща си още преди да е проходил. Как тъпче в устата си пълни шепи със земя от градината на прабаба си, а после с рев се възмущава, че това не е вкусно. Как се върна веднъж с разбит нос, защото една ограда беше паднала върху него. Как ми обяснява, че като порасне ще работи най-хубавата работа – да чисти улиците, – защото да чистиш е хубаво, нали, мамо?... Как се клатушка, навлечен в космонавтчето си, събира камъчета по улиците и ги тъпче в чантата ми, припявайки си „Каме-е-ей, каме-е-ей!...”. Как обикаляме с часове и дни всички строителни площадки из града, за да гледаме багерите докато работят…

И това Зеленооко Чудо, този неизчерпаем източник на енергия, онзи ден на коледното тържество в училище успя май-май за пръв път в живота си да седи мирно един час. А успя, защото си намери Момиче.

-                    Мамо, много хубава дама! – прошепваше ми през рамо от време на време с блеснали очички.

А после продължаваше да я гледа с възхищение, да я гали по косата, да чопли лъскавите пайети от рокличката ѝ, да ѝ шепне на ухо…

Та да. Този именно Хаос порасна още малко. Не го осъзнава, макар от време на време да ми споделя с въздишка, че иска отново да е малък „като Сашко” (брат му е на три и половина, а за неговия незабравим трети рожден ден писах ТУК). Не осъзнава, че етап 1 от живота му е завършен. Започва етап Пореден. А аз го гледам и виждам онова пухкаво бузанче от преди седем години, малко по-голямо от един хляб. Една шепичка живот. И не знам дали той ще успее с годините да запази поне няколко частички от детето в себе си, но аз съм запазила много заради него.

Едно кръщение и малко вяра

За кръщението на Престолонаследник №1 съм разказвала вече тук. Дълго време след това получавах астматичен пристъп само при мисълта за второ такова приключение. А се зададе и появи Престолонаследник №2.

И при най-добро желание не знам дали мога да твърдя, че съм вярваща, а пък за религиозна абсурд. Относно религиозните ми убеждения и колебания мога да напиша нещо с обема на „Война и мир” (по две), но накратко да кажем, че в едно друго време вероятно щях да съм първа писта към аутодафето.

От своя страна таткото на Хуните… Пардон!... на Престолонаследниците… е наследил една умерена склонност да следва поне общоприетите християнски традиции, така че за него се оказа важно Хуните… така де… Престолонаследниците да са поне кръстени, ако не друго. А аз държа на хармонията вкъщи.

Та след около три години и половина (четири, ако броим и подготвителния период преди раждането) най-накрая реших, че съм готова да поема предизвикателството за втори път. Реших го горе-долу на принципа, на който решавам да отида и на зъболекар: отлагам, отлагам, пък в някоя прелестна сутрин се събуждам и хуквам. Сега или никога! И общо взето гледам да съм по-бърза от мисълта да се откажа.

Та значи на 21 ноември решавам, че на 23-ти детето трябва да бъде въведено в лоното на БПЦ. Така и така си му е имен ден…

Ако трябва да съм честна, една част от мен тайничко се надяваше свещеникът да ме отреже с мотива, че те тия неща не стават така от днес за утре. Той обаче прегърна идеята, с което даде старта на един направо невъобразим шопинг-маратон. Как, по дяволите, се обезпечава с всичко необходимо едно кръщене в рамките на 24 часа?!...

Ами… така. Някак си. Не помня как, ама съм го направила. Помня само, че цял ден шляпах из локвите, валя ме дъжд, влачих камара торби с покупки като керванджийска кобила и сърцето ми се свиваше в едно с белите дробове в спазми при мисълта за предстоящия кански рев в църквата. След опита ми с големия син, който откара в юнашко дране около два часа и половина и почти ме докара до нервна криза, направо не смеех да предположа малкият темерут с колко щеше да ми съкрати живота.

Разбира се, нищо не мина така, както очаквах, а аз очаквах нищо по-малко от малък личен Апокалипсис, обилно гарниран с рев и писъци, част от които моите собствени. А се получи всъщност един почти съвършен ритуал, за което моята заслуга беше скромна – само от време на време съсках на Престолонаследник №1 да млъкне и да спре да обяснява на баба си и дядо си, че тука е тъпо и иска в детския център. Заслугата всичко да мине като по учебник всъщност принадлежи изцяло на свещеника.

Честно! За пръв път в четиридесет и там на колкото съм години попадам на свещеник, който да предизвиква у мен само симпатия. Не че съм попадала на много де. За разлика от някои хора, аз не страдам от необходимостта да демонстрирам фалшива вяра, като се сещам за църква от Великден на Коледа. Не мисля, че е честно. Пред кого – не знам. Пък и само пред мен самата да е, пак не е честно.

Не че съм някакъв заклет атеист. По-скоро се броя за умерено съмняваща се във всичко и всеки, особено в онова, което не мога да видя, пипна, чуя, подуша… Абе сещате се. Око да види, ръка да пипне. И ако зависеше от мен, не съм сигурна, че щях да си причиня дори първия път приключението „свето кръщение”.

За протокола: кръстена съм. На 19 години. Заслугата отново не е моя – просто делях една стая със студентка по богословие и тя в един момент ме убеди, че не е окей да живее с недокръстена еретичка като мен, а пък на мен ми беше все тая, само мир да има.

Та да се върнем в настоящето! В настоящето, както казах, може би Бог реши да ми докаже съществуването и способностите си, правейки чудото кръщелникът да си трае кротко в моментите, в които очаквах да продъни църквата от писъци. А той го може. О, как го може!... Кръщелникът имам предвид.

Безкрайно милият отец обаче успя! Успя, бе! Грабна го!...

Малкият го изслуша горе-долу внимателно, не се опита да го ритне или наплюе, не му изтърси нещо от редовния си репертоар за подобни случаи (срам ме е да го цитирам дори само за да дам пример!).

И най-голямото чудо: ПОЧТИ без да предизвика ответни ревове, отецът успя да му отреже няколко къдрици според изискванията на ритуала. Почти без ревове от страна на Престолонаследник №2 нали… Да не си помислите сега, че сме разплакали милия отец! Грях ми на душата! Чак такава проклетия дори Престолонаследник №2 не е. (Добре де. Може и да е, но в случая се държа в рамките на приличието.)

Единственото, което предизвика шумно негодувание у централния герой на тази сцена, беше необходимостта да бъде съблечен по гащи в един момент. Той НАИСТИНА МРАЗИ да го събличат, освен ако не е за плаж или за душ! Е, те тогава рева. Ма рева ви казвам. Кратко, но качествено. Даже на снимка се имам с красноречиво страдалческа физиономия, но няма да я публикувам. Като го опаковахме пак, млъкна и после само гледаше кръвнишки и с подозрение.

Сега! Ще ме питате от какъв зор тогава се навих на всичко това, че и на децата да го причинявам. Защото те очевидно не разбират идеята за вяра, религия, църква и прочее.

Основната причина е, че това се оказа важно за таткото на хуните. Така де, на Престолонаследниците. А щом е важно за него, значи е важно и за мен. Мисля си, че по този начин функционира семейството – с взаимни отстъпки, компромиси, търпимост, а защо не и опити да разбереш другия. Аз искам да разбера неговата вяра.

Всъщност не знам дали все пак не съм вярваща. Защото колкото и да го отричам, всъщност вярвам в нещата, които религията, християнството в частност, Църквата символизират. Вярвам, че каквото повикаш, такова ще ти се обади. Вярвам, че в този живот има възмездие. Друг е въпросът, че понякога предпочитам да се погрижа сама за него, вместо да чакам на съдбата, небето или Господ. Вярвам, че понякога доброто е най-качественото отмъщение.

Ако това ме прави вярваща, тогава моля! Значи съм такава. Има обаче важно условие. В моите разбирания вярата и религията имат много малко общо. Вярата е онова, което след тежък ден те кара да си кажеш „Утре ще е по-добре”. Не религията. Вярата е онова, което те кара да даряваш пари за лечението на безнадеждно болни хора. Вярата е онова, което виждаш в широко отворените очи на децата, докато ги баламосваш, че има дядо Коледа. Вярата е онова, което те кара да скочиш във водата да спасяваш давещ се човек… без самият ти да умееш да плуваш. Вярата е онова, което те крепи след смъртта на скъп човек. Вярата е онова, което те превежда през минни полета, през граници, през половината свят в търсене на спасение

Вярата е онова, което те запазва, когато всичко останало е в руини. И без да съм религиозна, това искам да дам на децата си. Вяра. Не религия. Най-обикновена вяра… в собствената им сила утре.

Когато умират легендите...

Има дни, в които някак си не ти се вярва, че си буден. Иска ти се да не си, защото иначе трябва да се справяш с факта, че в реалността легендите умират. За пореден път! Вместо това един ден се събуждаш с новината, че Стефан Данаилов е мъртъв. Неговият филм – този, най-истинският – завърши.

Не би трябвало да се случва.

Не би трябвало да е възможно.

Има хора, които са толкова над нещата, толкова извън рамките, че някак си не можеш да приемеш, че и те като нас простосмъртните са подвластни на законите на природата. Че умират.

Със Стефан Данаилов си отива не просто един талантлив актьор и учител, а цяла една епоха. Отива си част от българското кино и театър, част от националната ни гордост, част от нас самите. Защото когато умира някой, който до такава степен се е сраснал с действителността ти, няма как да с него да не си отиде и част от теб. Смъртта е заразна.

Едва ли има някой, който да не е използвал в някакъв момент от живота си култовата реплика от филма „Дами канят”: „[Абе, Пехливанова,]Ти знаеш ли че имаш… страшни очи!” Едва ли има жена, която да е останала неподвластна на чара му дори в зрелите му години. Едва ли има някой над 40-годишна възраст, който да не е затаявал дъх с майор Деянов или не се е превивал от смях с похотливия инструктор от „Дами канят”. За кариерата му е казано повече от всичко – няма смисъл да припомняме неща, които са известни дори на онези, родили се доста след като спряхме да припяваме „Нас червеното знаме роди ни”.

Стефан Данаилов беше…

Не, не „беше”. Стефан Данаилов Е и ще си остане преди всичко емблемаТА на българското кино от времето на най-голямата му сила. После ще остане и като лице и гражданин от прословутия ни Преход. Достолепен, недосегаем за хорското дребнострастие, той успя да съхрани достойнството си там и тогава, където и когато мнозина други не можаха. Успя да остане верен на себе си, на принципите, които бе избрал да следва, колкото и това да го поставяше в противоречиви ситуации понякога. Успя да не се самозабрави и да ходи изправен, защото – както сам беше казал – „всички сме грешни, но достойните хора ходят изправени”. Остана достоен. А за онези, които все пак му се дразнеха понякога по една или друга причина, Стефан Данаилов си признаваше: „Понякога нарочно дразня тези, които ме предизвикват. Правя го майсторски, все пак съм добър актьор.”

О, беше много повече от добър актьор! Много, много повече!

Той си отиде, но ни остави достатъчно от себе си. Остави ни емблематичните си роли, остави ни уроците си, остави ни истините си. Остави ни учениците си – своите деца, както обичаше да ги нарича. За него днес скърбят всички, без оглед на принадлежност – етническа, религиозна, политическа… Смъртта няма политическа или етническа окраска. Особено тази на легендите. Особено тази на Стефан Данаилов. Той ще остане във всяко българско сърце… оттук до края на света…

Всъщност Стефан Данаилов… той няма да умре. Защото никой не умира, докато е жив последният, който го помни. А него винаги ще има кой да го помни и да скърби. И да го обича. Не да го жали, защото той беше забранил.

„Забранил съм на всички да ме жалят!”

Любовна история с Видин

Не е ли ирония на съдбата, че „денят за размисъл” и духовният празник на Видин съвпаднаха тази година? В деня за размисъл се налага да мислим за града си, който има празник. Някак си двойно задължаващо е.

Искам да напиша история на Видин. Не просто история в дати, а история в спомени и чувства. История в цветове. Любовна история! Моята любовна история с него. Защото го обичам. Обичам го глупаво, без очаквания, без условия. Обичам го гневно. Бясно. Ревниво. Обичам го изцяло.

Има един пасаж в житието на Ромил Бдински, живял през ХІV век… (Няма да казвам кой е – сами го потърсете! Малко местна история в организма няма да ви се отрази зле.)

„… Доблестният наш отец се роди в славния град Бдин, който е край голямата река Дунав и когото някои с право наричат „град на храната” заради изобилието от земни плодове…”

Някога „град на храната”, днес „най-тъжния град”. А дали?...

Може би, ако вярвате на онези, които искат това да ви внушат.

Във Видин има много тъга – вярно е. Има носталгия по „царско” минало, по „ВидаХим”, по „Телеграф Капия”, по „Стоунса” и „Четирите стаи”, по летището в Иново, по два пъти повечето жители, отколкото са днес… По едно „преди”, което никой никога няма да върне, каквото и да обещават разни лаладжии и фантазьори и цяла плеяда професионални лъжци.

Но във Видин има и надежда. Много надежда и много вяра.

Така и не се научих да недоволствам от неуредиците във Видин. Така и не се научих да го виждам грозен, беден и обезлюден. Така и не се научих да го мразя, не пожелах да го изоставя, за да търся препитание и по-висок стандарт другаде. Но не обвинявам и онези, които са тръгнали. Докато не влезеш в обувките на другия, някак си не е редно да издаваш присъди. Аз обаче не искам да си тръгна. Не защото нямам желание или възможности да се махна и да потърся „лесното”, а именно защото съм достатъчно амбицирана да успея тук. Няма да постигна колкото в чужбина може би и светът никога няма да чуе за мен, но не това е целта на занятието. Избрала съм си Видин да е моя свят и той ми е точно по мярка. Обичам го и ми се струва, че колкото по-дълго стоя тук, толкова повече го обичам.

Мога с часове да говоря за него. Знам десетки истории за местни чешити, места и събития. Мога и да си измисля някоя и друга, просто за да ви накарам да го заобичате, да станете любопитни. И като типична видинчанка изпитвам особена неприязън към всички онези, които с пренебрежение го наричат „северозападнал”, особено към тези от тях, които предпочитат да не помнят, че той е бил първото им стъпало към света. А когато видя поредния „журналистически” напън на някой, който не е прекарал във Видин повече от ден-два, да реди сърцераздирателни скръбни трели за „умиращия Северозапад”, ми става и смешно, и тъжно. Дори култовите видински комари си обичам, ако щете, защото са си… видински. И тези малки кръвопийци са много повече видинчани от много хора, но… друга тема, определено не за днес. А Северозападът няма да се затрие. Спете спокойно!

Мога да ви разказвам за изгряващото от запад слънце и за звездите над Видин. Само който не е гледал искрящия поток на падащите „Персеиди” през август, легнал по гръб на крепостната стена, не знае какво е да обичаш този град. Именно него сред всички други! Ако не сте идвали все още тук, има какво да видите. Има от какво да ахнете. Има какво да ви върже душичката на зъл възел. По улиците на Видин  има безброй причини да си кажеш „Я! Че той бил красив, бе!”. А погледнеш ли към крепостта „Баба Вида”, от бойниците на която те гледат двайсет и три века история, дъхът ти спира. Коленете ти омекват от изгреви и залези на брега на реката. Поспираш пред единствената в света джамия със сърце на върха,           за да се учудиш на безразсъдната смелост на строителя ѝ. А старите капии – портите на Видинското царство – са портали през времето. И кафето на „Корабчето” е някак различно – с вкус на Видин и дъх на безвремие. Толкова много места те дебнат, за да те влюбят в себе си! Толкова много причини да те накарат да искаш да се върнеш, да останеш!...

Видин е зарáзен. Той не е просто град, а диагноза. Той промива мозъка ти, живее чрез теб, променя генетичния състав на кръвта ти. Той е огледало, в което мнозина не смеят да погледнат. Има си своите любимци, своите аутсайдери, врагове, клоуни. Има си своята миризма, свой пулс. Има си своите тайни, които да ти разкрие… ако те намери за достоен. Има си цяла колекция от лица, които да обърне към теб според случая.

А иначе… на пръв поглед град като град. Улици, сгради, хора, бездомни кучета и котки, дори няколко спасили се от клетка вълнисти папагалчета, плюс една-две лисици из квартал „Калето”… Да не забравяме и неколцината градски „луди”, които са се превърнали едва ли не в местни забележителности… Нищо особено. Стандартно прашен, познат до втръсване, разхвърлян, далеч от динамиката и възможностите на столицата, лишен от бруталността на мегаполисите. Той не е незаспиващ бетонен гигант, а нощем понякога дори е тих, сякаш притваря очи за час-два. В него го няма цинизмът на глобалното село и чувството за незначителност на отделния човек, а суетата му е по-скоро като на възрожденска кокона, отколкото като на съвременна „кифла-моладжийка”.

Тук не разполагаш с анонимността на човека от „големия град”, която евентуално би направила тръгването ти от Видин по-безболезнено, по-незабележимо. Тук всеки познава половината град, а другата половина познава него – основен източник на неприятности за редица местни, жадни за „високо обществено положение”. Тук Дунав е различен, тече с друга скорост, в друга посока… и говори на „видински”.

Знам, че много хора ще се засмеят или ще махнат с досада. Много хора са забравили как да харесват Видин, въпреки недостатъците му. Много хора виждат преди всичко недостатъците. Всички сме с различни очи, пригодени да виждат различни неща. Едни се влюбват в него от пръв поглед, други се раждат с него в организма си, а трети ще презрат провинциалната му визия и нрави. А има и такива, за които той е просто апетитна хапка. Въпрос на вкус! Но макар и малък, той може да бъде суров, да бъде жесток и егоистичен към своите хора. Може да те смачка като машина. В него има много красота и любов, но има и стряскаща разруха на места, която далеч не винаги е резултат от хода на времето.

Понякога и на мен ми се случва да недоволствам заради ремонтите, въпреки че те би трябвало да са за хубаво, заради някоя и друга изкорубена тротоарна плочка или неокосена трева в парка „Владикина бахча”. Случва се да се ядосам на поредния нахален неудачник със скъпа кола, спрял на място за хора с увреждания пред „Кауфланд”, или на търкаляща се опаковка от шоколадова вафла по улиците. Или заради шахтата насред пътя пред „Дилижанса”, която седмици наред стоя зейнала без капак, дебнейки неопитни шофьори като мен. Иска ми се да причиня нещо лошо на отрепките, които рушат парковете или крадат цветя от градинките. Тук-там мирише на канализация. Тук-там е шумно до ръба на поносимостта. А ние сме хванали инерцията и сякаш вече не забелязваме какво се случва наоколо. А се случва много. Прекалено много според някои, прекалено малко според други – зависи кого ще питате, особено днес – в деня за размисъл. Кой както го устройва, зависи от чия камбанария е решил да гледа.

Видин е разказвач на истории, едни красиви, но други страшни. Истории за разцвет и великолепие, но и за тегло и погром. А най-страшното в него, както навсякъде може би, са изоставените детски площадки, замлъкналите училищни звънци, запустелите детски градини. За съжаление, има ги и тук, навяващи натрапчиви асоциации с Припят. И те обвиняват – не само „любимите” ни виновници по подразбиране политиците, а всички нас обвиняват. Защото градът сме всички ние. Най-вече ние! А ние твърде често сме жестоки с него.

И понеже е ден за размисъл… Помислете за Видин!

Лизинг "Управление"

Наближат ли избори, един въпрос започва да витае във въздуха, по-досаден от видински комар.

„Ще гласуваш ли?”

С една идея по-безобиден вариант на „Ти за кого ще гласуваш?”.

И не знам защо, но някак си онези, които са решили все пак да гласуват, изпитват някаква странна необходимост едва ли не да се защитават в този си избор. Все едно не просто са решили да упражнят едно свое конституционно право, а тайно са продали първородното си дете на норвежки джендър-осиновители. Предали са българщината, която повелява, че е въпрос на национална принадлежност да не „им гласуваме на тия”. Само ония с еврогейските ценности се занимават с такива глупости, вместо да си пият пиенето и да си гледат кефа. Е, виж, ако някой ми плати нали…

Противно на тях, онези, които са се отказали от това си право, го заявяват отривисто, едва ли не като разсичане. Те са твърде заети, за да се занимават с такива глупости като гласуване. Така де. Тя работата така и така предварително е режисирана – това и кокошките го знаят. Що да се хабят?!...

Изборната активност от години намалява, показвайки в цифри колко точно не ни пука вече. Присмиваме се на бай ви Ганьо, стараем се да се разграничим всячески от образа на г-н Балкански на лично и национално равнище, но вътрешно отдавна сме приели за свое верую неговата крилата фраза „Всички са маскари!”. То и други негови характеристики са все така актуални, колкото и да не искаме да си го признаем, но те са тема за други разговори.

За гласуването ми беше думата.

Аз съм от първите – от ентусиастите. Винаги гласувам. През последните двайсет и пет години съм пропускала избори не повече от три пъти и то по уважителни причини, т.е. поради физическа невъзможност да стигна до урните. Ако ще ме питате на какво се надявам, какво очаквам и защо изобщо си правя труда… ами не очаквам нищо. Обикновено гласувам не „за”, а „против”. Винаги, винаги, винаги в листите има по някой, който дразни повече от другите. Някой, когото НЕ искам дори за миг да си представя с гласове над абсолютния минимум. Защото подцениш ли такива индивиди, става като… ами като в САЩ на последните им президентски избори, когато внезапно се оказаха с техния вариант на Митьо Пищова за президент.

Никога не гласувам за партии, колкото и да развяват устави, програми, обещания. Гласувам за хора… или против хора. Конкретни, с лица и имена. Предполагам, че това автоматично ме изключва от таргет-групата с предвидими и лесни за убеждаване гласоподаватели. Ами sorry, но не ми дреме еди-коя-си партия какви светли бъднини обещава, нито другата колко чуждестранни инвеститори щяла да излъже, нито третата, която се е наместила в удобна нишичка, припознавайки се като някакъв съвременен Крали Марко – борец срещу „джендър-образованието” и някакви приказни норвежки гейове, които прекарват житието-битието си в дебнене баш на българчетата! За откровените откачалки, които крякат против все и всьо по примера на Ким Чен-ун, дори няма да отварям дума. За фантазьорите, които ще направят минималната пенсия хиляди евро, ще опразнят сметките на „олигарсите” и ще раздадат парите на бедните, също. Такива предполагам, че никой, който веднъж вече е навършил 10-годишна възраст, няма да ги вземе насериозно, макар че… знае ли човек. Хорската… хайде да съм политкоректна поне веднъж, та ще кажа „хорската наивност” вместо това, което ми е на езика… Та хорската наивност винаги е намирала начин да ме изуми.

Аз гласувам за личности, както казах. И против личности. Простичък пример: има едни такива „вечни кандидати”, които обаче всеки път са в различен цвят. И такава шаренийка дразни, уважаеми. Твърде много се набива на очи и повдига неудобни (за вас) въпроси. А ако случайно разчитате в това отношение на късата народна памет… Ами да ви кажа, той народът е леко наивен, както казах понякога, но определено не със старческа деменция.

Гласувам, защото имам право. Някога, при това не толкова отдавна, хора са изгубили свободата и живота си, за да имам аз това право днес – като гражданин и жена. Дори и само това задължава.

М@йн@та му! Да зарежем излишния патос! Гласувам, защото искам да вярвам, че дори от дребна електорална единица като мен нещо зависи, пък било то и на химерно ниво почти. Смайващ брой хора не гласуват, защото някой някога ги е убедил, е „нищо не зависи от тях”. Толкова смайващ е броят им, че си мисля… Ако всички тези, от които „нищо не зависи”, идат до урните, дали пък няма да се окаже, че все пак са успели да съборят някоя и друга… нечия и друга… (не)зависимост?...

Опитайте! Безплатно е все пак. Засега! Макар че не знам дали все пак не е добра идея да се направи платена услуга. Тогава всички ще се сетите, нали?

О, всъщност… то вече Е платена услуга. Само че я плащаме разсрочено после, за по четири години. Лизинг „Управление”. Поне си изберете такива, на които да не ви е яд да си плащате лизинга, бе!

Наближат ли избори, един въпрос започва да витае във въздуха, по-досаден от видински комар.

„Ще гласуваш ли?”

С една идея по-безобиден вариант на „Ти за кого ще гласуваш?”.

И не знам защо, но някак си онези, които са решили все пак да гласуват, изпитват някаква странна необходимост едва ли не да се защитават в този си избор. Все едно не просто са решили да упражнят едно свое конституционно право, а тайно са продали първородното си дете на норвежки джендър-осиновители. Предали са българщината, която повелява, че е въпрос на национална принадлежност да не „им гласуваме на тия”. Само ония с еврогейските ценности се занимават с такива глупости, вместо да си пият пиенето и да си гледат кефа. Е, виж, ако някой ми плати нали…

Противно на тях, онези, които са се отказали от това си право, го заявяват отривисто, едва ли не като разсичане. Те са твърде заети, за да се занимават с такива глупости като гласуване. Така де. Тя работата така и така предварително е режисирана – това и кокошките го знаят. Що да се хабят?!...

Изборната активност от години намалява, показвайки в цифри колко точно не ни пука вече. Присмиваме се на бай ви Ганьо, стараем се да се разграничим всячески от образа на г-н Балкански на лично и национално равнище, но вътрешно отдавна сме приели за свое верую неговата крилата фраза „Всички са маскари!”. То и други негови характеристики са все така актуални, колкото и да не искаме да си го признаем, но те са тема за други разговори.

За гласуването ми беше думата.

Аз съм от първите – от ентусиастите. Винаги гласувам. През последните двайсет и пет години съм пропускала избори не повече от три пъти и то по уважителни причини, т.е. поради физическа невъзможност да стигна до урните. Ако ще ме питате на какво се надявам, какво очаквам и защо изобщо си правя труда… ами не очаквам нищо. Обикновено гласувам не „за”, а „против”. Винаги, винаги, винаги в листите има по някой, който дразни повече от другите. Някой, когото НЕ искам дори за миг да си представя с гласове над абсолютния минимум. Защото подцениш ли такива индивиди, става като… ами като в САЩ на последните им президентски избори, когато внезапно се оказаха с техния вариант на Митьо Пищова за президент.

Никога не гласувам за партии, колкото и да развяват устави, програми, обещания. Гласувам за хора… или против хора. Конкретни, с лица и имена. Предполагам, че това автоматично ме изключва от таргет-групата с предвидими и лесни за убеждаване гласоподаватели. Ами sorry, но не ми дреме еди-коя-си партия какви светли бъднини обещава, нито другата колко чуждестранни инвеститори щяла да излъже, нито третата, която се е наместила в удобна нишичка, припознавайки се като някакъв съвременен Крали Марко – борец срещу „джендър-образованието” и някакви приказни норвежки гейове, които прекарват житието-битието си в дебнене баш на българчетата! За откровените откачалки, които крякат против все и всьо по примера на Ким Чен-ун, дори няма да отварям дума. За фантазьорите, които ще направят минималната пенсия хиляди евро, ще опразнят сметките на „олигарсите” и ще раздадат парите на бедните, също. Такива предполагам, че никой, който веднъж вече е навършил 10-годишна възраст, няма да ги вземе насериозно, макар че… знае ли човек. Хорската… хайде да съм политкоректна поне веднъж, та ще кажа „хорската наивност” вместо това, което ми е на езика… Та хорската наивност винаги е намирала начин да ме изуми.

Аз гласувам за личности, както казах. И против личности. Простичък пример: има едни такива „вечни кандидати”, които обаче всеки път са в различен цвят. И такава шаренийка дразни, уважаеми. Твърде много се набива на очи и повдига неудобни (за вас) въпроси. А ако случайно разчитате в това отношение на късата народна памет… Ами да ви кажа, той народът е леко наивен, както казах понякога, но определено не със старческа деменция.

Гласувам, защото имам право. Някога, при това не толкова отдавна, хора са изгубили свободата и живота си, за да имам аз това право днес – като гражданин и жена. Дори и само това задължава.

М@йн@та му! Да зарежем излишния патос! Гласувам, защото искам да вярвам, че дори от дребна електорална единица като мен нещо зависи, пък било то и на химерно ниво почти. Смайващ брой хора не гласуват, защото някой някога ги е убедил, е „нищо не зависи от тях”. Толкова смайващ е броят им, че си мисля… Ако всички тези, от които „нищо не зависи”, идат до урните, дали пък няма да се окаже, че все пак са успели да съборят някоя и друга… нечия и друга… (не)зависимост?...

Опитайте! Безплатно е все пак. Засега! Макар че не знам дали все пак не е добра идея да се направи платена услуга. Тогава всички ще се сетите, нали?

О, всъщност… то вече Е платена услуга. Само че я плащаме разсрочено после, за по четири години. Лизинг „Управление”. Поне си изберете такива, на които да не ви е яд да си плащате лизинга, бе!

Лесни сте!

Обичам предизборни кампании! Честно. Ако можех, щях да си пожелая да живея във вечна такава, макар да осъзнавам, че на практика си плащам прескъпо за това удоволствие. Буквално.

Зададат ли се избори, хеле пък местни, светът внезапно се събужда за живот. Събуждане, с което никакво пукване на пролетта не може да се сравни. Абе направо си е като скачане с писък от леглото след дълга кома. И още неотворили гуреливи очета, се хвърляме да бачкаме, да градим, да трупаме точки пред конкуренцията, да доказваме, че баш ние ще оправим останалата част от електората.

Сега, като казвам „ние”, нямам предвид себе си или конкретна политическа сила… нали… Да не си помислите, че на тия години тепърва съм тръгнала да ставам втори Бареков. Правилото важи във всички посоки.

През последните дни и седмици, когато и да отворя социалните мрежи или новинарски сайтове, насреща ми се излива едно разноцветно цунами от лица, номера и обещания от всякакви географски дестинации на родината, във всички политически нюанси. Друг е въпросът, че когато стане дума за политика, за мен съществува само кафявото… повече или по-малко тъмно… но това си е мой проблем.

Във Видин конкретно предизборната кампания има особено забележим характер или може просто така да ми се струва, само защото съм в епицентъра на бедствието… Пардон!... На кампанията да кажа.

Имам чувството, че половината град се е намърдал в някоя листа и се е амбицирал да става я кмет, я общински някакъв там съветник. Между другото, като ги знам някои от кандидатите „на лично” дето се вика, много ми се ще да разбера като в коя ли точно област на човешкото знание биха могли да дават съвети, щото в живота, ако им вържеш обувките една за друга, няма да могат да излязат от вкъщи. Такива интелекти са!

Друго обаче е по-любопитно. А именно пребоядисването. Особено на някои хора, които си ги знаем дето се вика все едно са ни фамилия. И не ги харесваме, все едно са ни фамилия. (Пък то като се замислиш, Видин не е кой знае какъв мегаполис – може и да сме си роднини.)

Вярно, човек винаги може да си промени вижданията, очакванията и убежденията, особено в политиката, ама пък някои от сегашните направо пробват да сменят вселената, бе! Довчера лаеха като бесни един срещу друг, ще се изядат, днес са в крепки прегръдки по кампанийни сбирки и плакати.

Не знам. Леко… магистрално някак си ми идва… И няма как да не се сетя за онзи персонаж от „Криворазбраната цивилизация”, дето възкликваше: „Парице, парице – всесилна царице!”

Нищо не намеквам. Ама някак си все ми е в ума. Що ли така…?...

Сигурно защото аз едната, въпреки сравнително гадния си характер, никога не съм имала желание хората чак пък толкова да ме мразят, та да правя опити на политическата сцена и да се правя, че харесвам разни хора, които ще са ми удобни за опорки. Facebook ми е повече от достатъчен като поле за изява, щом вече са започнали да ме блокират и в групи, за чието съществуване дори не съм подозирала, включително една видинска. (Не знам защо, ама тоя факт поради някаква неясна причина много ме изкефи.) Спокойно, разгледах я през друг профил, колкото да се убедя, че и нямам желание да ставам част от тамошното „отбрано” общество!

Но въпреки цялата политическа шарения и размяна на фланелки дето се вика, на предстоящите избори не очаквам особени изненади, колкото и да се помпат мускули от тези и онези играчи. Ако мога да използвам един термин от футбола, мачът общо взето е свирен отдавна.

Прави ми впечатление обаче, че този път в листите съвсем ги няма хората, на които аз бих гласувала доверие. И бих гласувала такова не заради политическата партия, движение, идея, която евентуално са избрали, колкото заради личните им качества, в които съм имала възможност да се убедя. То и преди не бяха бол, ама сега пък съвсем хич не ги намирам. А ги няма в листите, далеч не защото въпросните организации са ги „отлюспили”. Просто повечето от тях, след повече или по-малко (не)успешни опити в това отношение, като че ли сами са се отказали. Ако кажа, че не мога да се сетя защо, ще излъжа. Както казах, Видин си е горе-долу колкото един столичен квартал, така че тук всеки знае всичко за всеки. Не е добре, ако искаш да скриеш любовник или труп, но е предимство, когато трябва да избереш за кого да гласуваш.

Мисля си, че бих гласувала за някакво Сдружение на отказалите се. За някаква коалиция, съставена от хора, които са били на стъргалката и са се отвратили от нея. Бих гласувала за хора, които знам, че се опитаха да направят нещо в този град, да кажат нещо, да събудят някого без да губят достойнството и почтеността си. (Все едно така лесно се събужда някой от десетилетна кома, ама нейсе!) За хора, които изгубиха. Изгубиха спокойствие преди всичко, а не бяха длъжни. Хора, които пред очите ни се бориха за нашите каузи, а ние… гледахме сеир, както винаги, типично по нашенски, и се опитвахме да измислим какъв ли му е келепирът пък на тоя, че така се пали. Щото нали… келепир трябва да има… Кой луд ще хукне да си губи времето, нервите и въобще всичко за сините очи на демокрацията?

Обаче да, има и такива. Единици са, но ги има.

Но си давам сметка, че те нямат шансове. И не защото не стават, а защото „електоратът” няма да ги подкрепи. „Електоратът” е силно податлив на евтини политически шлагери и миризма на кебапчета. Чудно, но факт. Не сме чак толкова разумен биологичен вид, колкото претендираме май, а?

Не твърдя, че съм добър познавач на хората, но все още мога да „надуша” скритото зад омайните думи, гръмките лозунги, зад хубавите спретнати костюми, зад грима и отработените изражения, зад евтиния популизъм и неприкритата лудост, зад крясъците и обидите, зад размятаните компромати, зад станалите евъргрийн обвинения в принадлежност към ДС, БКП и разни други не съвсем мъртви дори днес съмнителни държавни структури. Мога да „надуша” алчността, дребните сметки, обещанията, които се дават тихомълком само на „наши хора”, бизнес-плановете, интересите, които нямат нищо общо с хората и града.

Не сте чак толкова добри артисти, уважаеми! Не се мислете за Марчело Мастрояни! Дори и умело прикрити, белезите от компромиси върху съвестта ви се виждат отдалеч. Мръсното бельо понамирисва. В гардеробите тропат костите на незабравени скелети. Думите дрънкат на кухо, не са омайните трели, които си въобразявате, че извивате пред публиката си. Сценариите ви са много, но общо взето еднакви и лесно предвидими като в евтина сапунка. Не ставате за Оскар.

Лесни сте, да.

Ще гласувам, разбира се, и този път. Ако нямам кандидат, когото бих подкрепила на сто процента, то със сигурност имам кандидати, ПРОТИВ които не мога да пропусна да гласувам, защото не искам да допусна, че имам дори минимална вина, ако някой от тях успее да се добере до хранилката, към която се е прицелил.

Да се върнеш в първи клас

“Да те върнат в първи клас” не е просто израз. Ей го, аз пак съм на изходна позиция – буквално. Вълнението е почти същото, присвиването на стомаха – и то… С една дребна разлика. През 1983 г. първокласникът бях аз, днес да прекрачи прага на училището предстои на по-доброто ми Аз – Престолонаследник №1.

Не съм религиозна. Дори не съм вярваща. Но вярвам в силата на човешкия ум, в грамотността, в еволюцията чрез учение. В човешкия upgrade, ако мога така да се изразя, чрез образование. И както не съм вярваща, така вярвам, че има дълбока причина Евангелието на Йоан да започва с онова „В началото бе Словото; и словото бе у Бога; и Словото бе Бог. То в началото беше у Бога. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало.” („Евангелие на св. Йоан”)

И ето я моята лична вяра. Бог не съществува. Имам предвид онзи сърдит дядка, който те дебне от висините с единствената идея да те тресне, ако стъпиш „грешно”. Но вярвам в друг един Бог. Той е Слово. Той е Учение. Той е Буден ум. Той е Мисъл. Той е… Грамотност. Бедният ум ражда бедни души. Ражда мрак и мракобесие. Бедният ум убива. Страхува се. Той не ражда, но руши.
Богатият ум гради. Той е науката и прогреса.

Да погледнеш в очите на Бог е лесно. Научи се да четеш и пишеш!

Сега разбирате ли защо толкова се вълнувам? Защото на момчето ми му предстои да се запознае с истинския Бог, който е създал и движи света. С писаното слово. С науката. Най-големия ужас на всички, които копнеят да държат в подчинение масите, потапяйки ги в невежество, неграмотност, умствена тъмнина.

Може би драматизирам. Или очакванията ми са твърде големи. В крайна сметка не изпраща ли всеки родител детето си подобни осъзнати или не надежди, а виждаме цели армии от полуграмотни бивши ученици, които не успяват да си напишат правилно дори името, а вече са започнали процес по размножаване. За едното се иска ум. Познайте за кое!

Спомням си как през `83-та прекрачих прага на училището за пръв път. Кльощав щеглец с две огромни панделки, които ненавиждах, защото от тях непрекъснато ме болеше глава. Толкова стегнато ми ги връзваха! Първата среща с първия учител, която ми е останала запечатана някъде редом до първата среща със синовете ми години по-късно. Другарят (по онова време) Захари Крумов, който ни посрещна като възрастни, представи ни се, кротко ни обясни какво се очаква от нас и какво ще ни даде той… и тихото му, смирено изражение, когато накрая на монолога си каза:

-    Та това се очаква от вас, деца. А ако не успея да ви науча на тези неща, ония там горе мен ще ме бият през пръстите.

Кои бяха „ония там горе”, идея си нямахме, ама реших, че не ги харесвам. Това май си ми остана до ден днешен – вродено подозрение към всеки, който е „там горе”. Здравословно е, ако не друго, както се оказва.

Четири години залягах над учебниците не толкова от любов към ученето, колкото от страх да не би заради мой провал някой да набие добрия ни класен – другаря Крумов. Обичахме си го, а и той нас сигурно. Не знам всъщност. Поне такова усещане е останало у мен, а това е най-важното, което един учител може да остави като наследство у учениците си, нали?

Тръгването на училище е второто раждане в живота на човек, може би дори по-важно от чисто биологичната поява на белия свят. Ден след ден, години наред, някой там ще отваря милиметър по милиметър очите на детето ти за нещо отвъд видимото. Като очичките на новородено животинче. За да го трансформира в Homo Sapiens („разумен човек”).

Разбира се, има и такива, които предпочитат да си останат на етап Homo Erectus („изправен човек”). Предполагам, че се чувстват достатъчно човешки, само защото ходят на два крака и говорят сравнително разбираемо. Аз винаги съм вярвала, че за да претендираш за човешки статут, се иска доста повече, но… Коя ли пък съм аз!

Аз съм тази, която иска да научи децата си да четат и пишат. Да разбират. Да са любопитни. Да са нахални за знание. Да се съмняват. Да не следват, а да търсят свои пътеки. Да не вярват, а да подлагат на проверка. Да не са тълпа. Аз съм тази, която при слаб успех ще потърси причината вкъщи, а не обяснение от учителя. Аз съм тази, която ще изкара средно образование поне още два пъти, ако е писано – по веднъж с всеки от синовете ми. Аз съм тази, която ще им припомня, че на учителя преди всичко дължат уважение. След това благодарност. А после и мъничко обич може би.

Забравяме го това. Забравяме уважението към онези, които обличат душата ни в красиви одежди така, както родителите обличат тялото ни. Онези, които те учат да държиш химикала така, както мама и татко те учат да държиш лъжицата. Онези, които слагат в ръцете ти най-силното и единствено оръжие – словото. Онези, които  ни държат за ръка, докато правим първите си стъпки от хуманоид към човек.

Деветосептемврийско... лично

Направо не знам дали да се обаждам точно днес, ама…

Да се обадя пък!

Не че нещо, ама днес си ми е празник. Личен. И не щото съм излязла от едно баш партизанско село, а щото точно преди двайсет години, на 9.09.1999 г. светът се сдоби с още една дипломирана библиотекарка, демек мен. На тази любопитна дата си взех държавния изпит с „мн.добър 5.00” и приключи един доста противоречив етап от живота ми. Двайсет години по-късно все още не съм категорична бих ли искала да го изживея отново, ако ми се отвори възможност, или ще откажа без дори да се замислям.

Не че това ми помогна особено много на практика де. Когато все пак се озовах в библиотеката, се оказа, че теорията си е теория, ама практиката си е съвсем друга работа, за предизвикателствата на която никакво зубрене не може да те подготви.

Университетът обаче ме научи на нещо много по-важно от това как се прави описание на книга и що е то УДК. За петте години там се научих преди всичко да обичам работата си. Библиотеката. Книгите. Литературата. Писането. Четенето. Разбира се, нямаше да се случи, ако не бяха хора като проф. Марин Ковачев и доц. Христо Хаджихристов (лека им пръст и на двамата!). На тях двамата основно дължа много от това, което съм днес като някакъв специалист. И на цяла плеяда други, разбира се.

Два фактора изиграха важна роля в това да се дипломирам успешно: 1) хора като двамата, които споменах, и 2) фактът, че хал хабер си нямах в какво се забърквам.

А исках да съм Индиана Джоунс иначе…

Или Адвокат на дявола поне…

Или художник на комикси…

По едно време май имаше и период, в който просто исках да съм велика и известна, без да съм особено сигурна с какво точно. Може би е добре, че точно това не ми се получи, че като гледам днес мнозина с какво са станали известни…

Но Съдбата си знае работата и почти с ритник в… продължението на гърба… ме запрати в „Библиотечно-информационните дейности”. Не вярвам в богове и астролози, но в Съдбата вярвам. Тя е много печена, вкисната, отмъстителна, но със смазващо чувство за хумор мацка! Харесвам я!

И така, университетската ми одисея започна във Велико Търново навръх Световното по футбол през `94-та, за да завърши на 9 септември 1999-та. Не е като да не съм улучила дати и години! Хванах най-бесните „борчески” времена на „преход”, жанвиденовата зима, безумно скъпия долар, подпалването на Парламента, първите концерти на мега-звезди от световна величина у нас, изпълзяването на чалгата от калта и първите й опити да поизтръска козината си от мизерията… Въобще едно такова междено време, в което най-сигурното нещо беше, че нищо не е сигурно.

Да се хвърлиш в подобно приключение на 17 години, на 360 км от дома, си е… приключение. Само дето това го осъзнаваш в последствие.

Учене до откат за изпити. В последния момент, разбира се. Винаги е в последния момент! Нямам спомен за някой изпит да съм отишла подготвена без това четене в последния момент.

Сибирски снежни зими, докато ми се налага по няколко пъти на ден да драскам заледените баири от университета до Съдебната палата и от там до върха на Картала във Велико Търново. И обратно.

Безумни нощи в „Рока” (официално „Десперадо”, ама никой не го помнеше това).

Първите мобифони с размер на тухла-четворка.

Първите зарязани гаджета.

Първите „студентски купони”.

Принципът „полят изпит – взет изпит” приложен на практика. (Работи, между другото, но само с три денонощия здраво залягане над лекциите преди „поливането”.)

Що е то „царски пищов”.

Що е то поправителен/ликвидация.

Как се взема изпит, който дори не си сигурен по кой предмет е. (С „мн.добър 5", ако искате да знаете. Без преписване!)

Първи принудителни уроци по спешна кулинария. (Пожарна чак не се е налагало да викаме, макар да е имало добри опити за палеж.)

Един-два рокерски събора... (За тях си трябва отделен пост, дори книга, ама ме е срам да ги напиша.)

25-та топка на Стамболовия мост, от която скачат самоубийците.

Паметника на Асеневци.

Янтра.

Самоводската чаршия, която те връща във времената на „Под игото”.

Църковното ми кръщение, което за малко по погрешка да започне като сватба.

Историята… Ах, историята в този град те размазва като Дан Колов.

……………………………

Е, да де. И ученето все пак. От днешна гледна точка смятам, че можех да се постарая далеч повече, но и така не свърших зле. Значи така е трябвало. И без това втори дубъл няма, колкото и да бих повторила някои точки от списъка, плюс няколко, които няма да споменавам от елементарен инстинкт за самосъхранение.

Така че… Да. Днес празнувам края на 5-те най-противоречиви години от живота си може би.

После ми се наложи да стана сериозен и отговорен възрастен.