Малко за пътя на "Седмият ангел"

 

Някога исках да напиша фентъзи за себе си. Имам предвид за собствена употреба - не за нас и вас. Не за четене. Не за споделяне. От онези, с които вечер се приспиваме. Фентъзи за мен, което спокойно можеше да не види бял свят и пак щеше да е изпълнило задачата си – да ме издърпа едно стъпало нагоре. Имах нужда от герой със свръхспособности, който да спечели моите битки, да каже моите думи, да обвини вместо мен когото трябва. Да е безкомпромисен, безмилостен, безчувствен колкото аз бих искала да съм, но не мога.

Кой го беше казал? Ако имаш нужда да прочетеш нещо и не го намираш, напиши го! Е, написах си го. Така се появи „Седмият ангел“.

"Седмият ангел" не трябваше да вижда бял свят. Не биваше да излиза от вкъщи, от леглото ми дори. Той беше вечерната ми приказка за лека нощ.

Дори не знам що за порив ме накара да го изпратя до издателство, което взе, че го хареса и дори го издаде. Не трябваше да става така! А сега нямам власт над Ангела и това ме влудява. Той... ТЯ ми се измъкна!!!

Суета! Любимият грях на Дявола, ако вярваме на Ал Пачино, а на Ал Пачино бих му повярвала, дори ако каже, че е Мадона и обича да танцува самба...

Първо беше „Ръкописът“ през 2015-а, където...

Ами където си беше приключение. Струваше си, дявол го взел! „Аз още броя дните“ беше непобедим роман, но фактът, че се докоснах дори за миг до някои хора си струваше напълно. Говорих с Владимир Зарев за безсмъртието. На вас кога за последен път ви се случи?

„Седмият ангел“ може и да не е най-доброто фентъзи на света. (Знам, че не е! Няма нужда да ми го обяснявате. Открила съм му повече недостатъци, отколкото вие някога ще видите.) Може и да е история, която днес бих написала по съвършено различен начин, със съвършено различен финал.

„Седмият ангел“ е това, което е! Един Ангел, който не вярва в другите, но най-много не вярва в себе си. А трябва!

Не сме ли всички така?...

Още малко за "Седмият ангел"...

Навремето, когато ТРЯБВАШЕ да напиша „Седмият ангел”, нямах идея, че някой ден ще го видя на хартия, с лого на издателство, на което не се е налагало да предлагам душата си или поне бъбрек, за да го отпечата. Всъщност въобще не се надявах да го видя отпечатан. Идеята въобще не беше такава.

Не всички книги се раждат с идеята да бъдат издадени. Някои се раждат, за да спасяват положението, когато никой и нищо друго не е в състояние. Останалото е бонус, ако се случи. Не е задължително да са добри, но понякога са. Дали точно тази е добра, няма как точно аз да кажа.

При мен се случи. Факт! Все още не го вярвам напълно, но…

За мен „Седмият ангел” ТРЯБВАШЕ да се появи. Ако някак си е успял да стигне и да вас, мога само да ви благодаря и да се радвам.

Той, както знаете, е ърбън-фентъзи. Твърде далеч от онова, което (искам да) пиша обичайно! Иначе харесвам ърбън-фентъзито като жанр. Говоря като читател в момента. Създава ми усещането, че някъде край мен се случват чудеса. Че някъде наоколо има една друга реалност, само за привилегировани или само за онези, които имат дарбата да я видят.

А сега и малко като автор на (поне) един ърбън-фентъзи роман! Тоест като автор на ТОЧНО ТОЗИ роман!

Обичам си „Седмият ангел”, защото в известен смисъл той е най-личното нещо, което съм писала. Далеч не най-дълбокото, но със сигурност най-личното. Добро, лошо… няма значение. Лично е без в него да има и грам автобиография. Лично поради ред причини, но най-вече поради причината изобщо да се появи на бял свят като необходимост. Защото той БЕШЕ необходимост. Да, лично е!

Обичам го, защото е моето бягство от реалността… в реалността. Кой казва, че измислените светове и създания не са реални? Кой казва, че реалността е една?... Всеки има своята реалност и дори не е една. Всичко е точно толкова реално, колкото го искаме. Вярвам, че всеки път, когато някой напише книга, не просто пише книга, а създава нова вселена. Нещо като мини-Бог. Всеки път, когато се отдадеш на някоя фантазия, създаваш реалност, и тя е точно толкова истинска, колкото всяка друга. Матрицата в действие. Без хапчета – само на въображение!

Обичам си „Седмият ангел” и защото ме срещна с едни от най-прекрасните хора в живота ми. Едни от първите след Мария и Мама Нинджа, които повярваха, че „има хляб” в мен – екипът на Издателство "Потайниче". Още си пазя оня първи имейл – „С удоволствие ще издадем Вашата книга! Ще се радвам да се чуем, за да обсъдим подробностите.” Понякога си го отварям, за да му се порадвам. Топли като пухкаво одеяло и чаша горещ шоколад в зимна вечер.

Доскоро си пазех и един SMS, който получих в 7:20 сутринта от първия читател на „Седмият ангел” преди 17 години: „Снощи беше страхотно! Искам още!” Все още се забавлявам с мисълта как точно бих обяснила на някого, че не, не е това, дето си го мисли – ние с тоя човек за книги сме си говорили снощи до 02:00 посреднощ в някакъв чат. Но пък би била ситуация точно в духа на „Ангела”.

Но стига за мен!

Нямам представа до колко души е стигнал „Ангелът”, но се надявам тези, които са го открили, да са усетили поне част от магията, която го създаде. И да са повярвали, че Ангелите съществуват.

Тук!

Сега!

Гневни!

Цинични!

Уплашени!

Порочни понякога… но Ангели.

Точно като всички нас! 

Алея на книгата

И така, доживях да съм на Алея на книгата не просто като купувач. Кой да вярва! Ако преди една година някой ми беше казал, че ще се случи, щях да умра от смях. Но ето ме, макар и задочно, на Алеята, в Шатра №44, като част от авторите на Издателство "Потайниче". Там съм под формата на втората ми книга и първи роман – „Седмият ангел”. (Много числа - много нещо! 🙂 ) Живот и здраве, на някоя следваща ще съм и физически там, но дотогава…

Та заповядайте в Шатра 44, където освен „Седмият ангел” ще откриете още цяла съкровищница от думи, автори и емоции. Защото в крайна сметка нали това е основната идея на книгите – нечии думи да се превърнат в твоята емоционална магия. 🧡🧡🧡 

Минутка за самореклама

 

Минутка за самореклама, ако позволите!

И така, къде на шега, къде съвсем на сериозно, обаче фактите са такива – имам си втора книга. Така де, ще си я имам след две-три седмици. Пече се, дето се вика.

Да, бе, и на мен не ми се вярва!

За първата не съм писала почти нищо, защото Мария Пеева вместо мен направи повече от необходимото в това отношение. Мими, длъжница съм ти до живот, ама ще го мислим как да връщам! За втората обаче…

Ох! Тя тази книга какво ли не преживя, докато стигне дотук, че… През толкова неща мина, че направо собствен живот все едно доби. И някак си години наред все беше на една крачка от това да я пратя по дяволите.

И я пращах! Поне няколко пъти. „Delete” и толкова!

Да живеят „облачните” платформи и навикът ми да си правя архиви на всяка хрумнала ми глупост, за които после забравям, подобно на катерицата, която забравя лешника в мига, в който го зарови, и е само въпрос на див късмет да го открие след някоя седмица! Невроятна тръпка е в един момент да отвориш някой файл, който си захвърлил някъде преди пет-десет години, и да откриеш вътре нещо като архивирано себе си. Хербаризирани чернови, парчета идеи от по няколко страници или от по ред-два, които като ги отвориш, не ти се вярва, че си ги писал ти. Ма толкова не ти се вярва, че на моменти даже те хваща яд на тоя тъпанар, дето ги е изписал тия глупости, и ти идва да му отлепиш два мераклийски шамара, докато не се сетиш, че тоя тъпанар си ти.

Отклоних се. Та за книгата!

На първо място, нищо общо с първата! Ама толкова нищо общо, че са си две различни вселени в много отношения, но да се ограничим до жанровите различия! Тази е фентъзи. Градско фентъзи. Знам – твърде комерсиален, може би несериозен след определена възраст жанр, в който сигурно цяла държава народ вече се е пробвал, повече или по-малко успешно, а и доста след големия БУМ на този род истории. Едва ли е останало нещо ненаписано, така че остава само да повтаряме нечия идея. Ако трябва да съм откровена, не ми пука. Това съм искала, това съм написала. Трябва ли да имам причина?...

Чакайте малко! Всъщност имам.

„Седмият ангел” се роди на едно погребение.

„На лудостта това ѝ е хубавото – виждаш неща, които другите не могат да видят!”... Не помня къде го прочетох това. Без да навлизам в подробности, но се оказа моят начин да се справя със ситуацията, и идеята въобще не беше да вижда бял свят. Буквално видях Ангела пред себе си. Трябваше ми в конкретния момент и си свърши работата. После я изтрих. А после, както казах, я открих в архивите. Реших, че явно не е било писано да изчезне, щом веднъж е възкръснала.

После пак я изтрих. И пак. Както казват руснаците, Бог любит троицу. След третия път си помислих, че може би друго нещо трябва да се случи. И се случи. Тоест случиха се много неща.

Първо се случи един конкурс за фентъзи, където взеха, че го харесаха. Е, не като за първо място, но го харесаха и му/ми дадоха надежда.

После се случи Ръкописът. БНТ. Случи се да чуя мнението на Владимир Зарев по въпроса защо човек не е безсмъртен, което самò по себе си е достатъчно като оправдание за съществуването на тази книга. Случи се да видя на живо страхотни хора, към които не мога да изпитвам друго, освен уважение, да се запозная с други, които от тогава не съм ги чувала, но продължавам да усещам някак като съучастници в едно страхотно приключение. Беше в точното време, когато имах нужда от малко (от много всъщност!) кураж и доза амбиция. Бонус: Беше добър урок това участие! Разбира се, няма как да спечелиш мача срещу "Аз още броя дните". Смъртоносен съперник просто! Какво тук значи някакво си фентъзи!...

А накрая се случи един неволно попаднал ми коментар под чужд пост във Facebook, който ме изпрати на сайта на Издателство "Потайниче" и преобърна всичко. Принципно не съм суеверна и не вярвам в знаците на Съдбата, но този път реших, че нищо не пречи да я предизвикам. „Хайде, докажи каква кучка си! Да видим какво можеш!” Може да се каже, че почти се спънах виртуално в издателството и си помислих „Защо пък не? Какво толкова ще изгубя?...” Пратих им ръкописа и забравих. Беше си някакъв мой момент, който мина и замина.

Имам 7 (седем!!!) имейл-адреса или поне тези съм запомнила. (М-да. Параноикът в мен не си поплюва!) Не питайте защо – нямам (не)логично обяснение! Да каже човек, че имам някакви тайни кореспонденции, които изискват чак такава конфиденциалност… Просто ги имам и толкова. И до оня момент нямах навик да ги отварям редовно, за да видя какво се случва. Тоест до момента, в който мина месец, може и повече, и случайно вместо служебния, отворих един от седемте лични. И – voila! Имах отговор от издателството. Признавам си, зачудих се има ли смисъл да го отварям. Мислех си, че знам какво пише вътре. Оказа се, че не знам. Не беше онова многословно „не сме заинтересовани”. Беше само едно изречение. Едно изречение, ама от ония, които те качват на тавана. Бяха го харесали!

Останалото е история, както казват класиците.

А историята достигна и до настоящия момент, в който „Седмият ангел” най-накрая се измъкна от властта ми според настроението си да го убивам и възкресявам. За добро, за лошо, вече няма затриване! Тук е. Като при раждането и умирането е – няма рекламация! Освен във фентъзито, разбира се. Там всичко е възможно.

Не на последно място, случи се и първият ми читател, който го видя в много суров вариант още преди… Колко години беше, Филип? Петнайсет? Шестнайсет?... и си даде мнението. Даже до скоро си пазех SMS-а, пристигнал в 7:20 една сутрин: „Снощи беше страхотно! Искам още!” Предната вечер му бях пратила файла, защото настояваше за нещо мое дълго за четене, а това беше най-дългото, за което се сетих. Не знам дали е решил просто да ме изчетка като добър приятел – надявам се, че не е било само от желание да бъде мил. Също така, разбира се, се надявам и още някой, който прочете „Седмият ангел”, да си каже „Беше страхотно! Искам още!”. Ако ли пък не, здраве да е. (Мадлен, стиска ли ти да кажеш, че не ти харесва?... 😈 )

А на недоволните обещавам, че със следващата книга ще съм по-сериозна, доколкото ми е по скромните възможности. ✌

That’s all Folks!...