За Дунав и апокалипсиса

Тези дни, сигурно поради факта, че бях малко нещо в отпуск, та ми се отвори време за губене по един или друг начин…

Това на снимките по-долу е видинския Дунав. Преди няколко дни паркирахме семейния катун наблизо, скарахме се, колкото да не е чак пък скучно, след което се отдадохме на почивка с чувство за изпълнен дълг.

Доста се е повталил и той за лятото, подобно на суетна госпожица! Апокалиптично според всеобщото мнение. Което ме накара да се замисля по темата. Не мога да разбера целия трагизъм.

Апокалипсисът е друг вид реалност, със своя красота, мен ако питате. Ужасяваща за онези, които е твърде вероятно да не го преживеят, но все пак красота. И това, че в него няма място за теб, не го прави грозен, ужасен или трагичен. Просто друг вид реалност, със своя уникалност, също като онзи метеорит, дето навремето се предполага, че затрил динозаврите. В края няма драма – тя е глезотия на хората. Природата, животът и вселената са над подобни тъпотии. Те просто създават. Е, понякога се налага да гръмнат това-онова, за да отворят място, да подпалят стърнищата, за да облагородят почвата за новата реколта…

Истината е за теб има място, докато те има, пък било то и в апокалипсиса. И динозаврите са имали своето място, после техният апокалипсис е станал нашия възход. Иначе сигурно честичко щяхме да слушаме по новините вечер за гонки с озверял от глад Ти-Рекс по магистрала „Тракия“ например.

Природата, животът и вселената работят на други принципи, без излишна емоция. Те просто създават. Създали са нас, ще създадат и други "нас" най-вероятно. Всъщност не, не „най-вероятно“, а „все някога, със сигурност“. Едни такива други „нас“, дето ще ни се чудят на акъла и ще ни наричат „примитивни форми на живот“ и „недоразвити“.

И Дунав може би все още ще тече и там, а може би не. И на тях няма да им е трагично, защото ще имат нов, свой Дунав, край който от време на време ще намират по някой любопитен артефакт.

Или нашият Дунав ще е тяхната Атлантида. Кой знае! Но дотогава нека имаме очи за красотата на апокалипсиса!

  

   

   

Карате с превишена скорост!

Не знам дали знаете, но Гергана Стоянова е много важна част от живота на всяко тираджийско семейство.

Как така „Коя е Гергана Стоянова”?!

Навигацията, разбира се. Няма начин да не я знаете. Онзи прелестен женски  глас, дето ви командва накъде да завиете, когато нямате идея накъде отивате, но звучи по-яко от гласа на жена ви.

Между другото, ужасно я харесвам, но има гадно чувство за хумор, когато ѝ дадеш малко свобода на действие. Друг проблем е, че мен например ме приспива, което по обективни причини не е добре, когато съм зад волана.

Та купили сме нова навигация с идеята да допринесе за семейния бюджет, т.е. да помогне на мъжа ми (тираджия – да!) по-бързо и лесно да стига до там, закъдето е тръгнал, без да се налага да пита. С питане се стига само до Цариград, ако вярваме на народната мъдрост. Когато обаче караш през половин Европа товар, дето е за вчера, не си е работа.

Ако сте следили какво пиша, знаете, че на мен навигация не ми трябва когато карам. Със или без нея, аз съм изгубена кауза. Така де – изгубена. Загубена. Неориентирана. Абе не знам откъде идвам, накъде отивам и къде съм стигнала. Като пешеходец нямам равна в ориентирането, но седна ли зад волана, все едно съм на чужда планета. Не знам на какво се дължи – просто факт, с който аз съм се примирила и си живея сравнително безметежно. Мъжът ми понякога има проблем с него, но ще свикне.

Европа е вечно променящ се кошер. Предполагам, че всъщност това си е световен факт, но нямам преки наблюдения върху други географски ширини. Та в Европа днес ако знаеш къде е даден адрес, утре хал хабер си нямаш как да стигнеш дотам, защото урбанизацията го е стегнала в мъртва хватка и даже с колело трудно ще се добереш до него. Тук новопоникнало кръгово, там нов квартал… неочаквана магистрала… катастрофа… ремонт… Ето! Германия например винаги е в ремонт. Не знам защо, но е факт. Непрекъснато нещо има нужда от поправяне, в резултат на което по магистралите е пълен кошмар. У нас положението, както знаем, е като шарена черга – от всичко по много.

Както и да е! За чувството за хумор на Гергана Стоянова ми беше думата.

Купили сме нова навигация и решаваме да я изпробваме. Има няколко режима – за камиони, автомобили, автобуси, велосипедисти… дори за пешеходци. Кеф ти по магистрала, кеф ти без или с мостове… Абе умна машинка.

„За толкова пари трябва да е по-умна от мене!”, настоява мъжът ми, но държи да проведе един бърз тест за интелигентност преди да е изтекъл 14-дневният срок, в който можем да я върнем, ако се издъни.

Пропуснах да уточня, че решаваме да я изпробваме някъде към полунощ, ако това е от значение. Децата спят. Видин изглежда предизвикателно кротък и явно има нужда от… ами от нас. Така де. Сещате се. Има едни такива моменти, в които просто се чувствате длъжни да свършите някоя глупост, колкото да докажете на Вселената, че сте живи и не сте съвсем подвластни на божествен план, контрол и разум.

-              Искам шоколад – решавам. – Да идем до денонощния на „Форум”-а! Да видим дали ще ни заведе дотам!

Настройваме Гери на режим „пешеходец”, да пробваме дали ще намери „Форум”-а, който е през два блока и половина и пътят дотам, общо взето, е само един, или за по-пряко ще ни прекара през два-три съседни квартала… и тръгваме. Преди време един колега на мъжа ми във Франция се наложило да връща осем километра на задна, докато излезе от грешната отбивка, в която неговата Гергана го беше забила. „Завийте надясно”, ама се оказало грешното дясно, та полиция, отцепване на цялото движение в района, щото било теснотия, една кофа пот, цял речник псувни… Излязъл… някак… Не знам после ходил ли е пак във Франция.

Излизаме от входа и Герито командва:

-              Поемете надясно!... След ДЕСЕТ (натъртва го сякаш очаква да го отмеря с шублер)… метра… завийте наляво!... Продължете… ДВАДЕСЕТ… метра направо!...

На „Широка” няма кой знае какво движение по това време на нощта, но все пак говорим за видинската „Витошка”. Ако има кътче във Видин, което никога не спи, това е! Ако сте го закъсали за сандвич или бира посреднощ, това е! Ако ще си пробвате колата колко вдига, когато сте на над промил алкохол, това е! Ако имате съмнение в мъжествеността си и тя е пряко свързана с шума, който вдига таралясника на татко ви, това е! Летището в Иново не е опция – там нямате публика… налЕ… А всички знаем каква тръпка е да си покажеш магарията пред хора… налЕ… Между другото, показвала съм си я – не е кой знае какво.

Все едно!

Излизаме от входа и следваме Гергана, която си мисли, че познава Видин и правилата за движение на ПЕШЕХОДЦИ. То и ние така си мислим, но се оказва, че май разбиранията ни леко се разминават.

На ъгъла на блока се е позиционирал екип на КАТ, дебнещ ония с ниското самочувствие, имащо нужда от шумно самодоказване. Тъкмо са спипали някакъв едва настъпил пълнолетието нещастник в колата на баща му (това само го предполагам, де) и разискват казуса, тоест обясняват му защо утре трябва да обяснява на родителското тяло трудни за обясняване неща. Много родители във Видин са се събуждали искрено и неприятно изненадани от нещата, които личните им автомобили са вършили нощем без тяхно знание.

Пак повтарям – ние сме пешеходци. В режим „Пешеходец”. Просто минаваме наблизо в търсене на шоколад. Вярно – в дванайсет и половина посреднощ, но какво от това?! Да не би да е престъпление?!

И в тоя точно момент, докато подминаваме катаджиите и оня, дето очевидно се прощава с книжката си, Гергана садистично-мило осведомява всички ни:

-              Карате с превишена скорост!

Да описвам ли как ни изгледаха катаджиите? И колко бързо се изнесохме…