Тридесет букви разлика!

24 май е!

Предполагам, че сте прекарали деня под знака на „Върви, народе възродени” и посланията на знайни и незнайни лица от телевизионния екран. А като се замислим, трябваше да е с онези, които ни държаха ръката, когато се учехме да пишем. С онези, които ни избутаха до диплома за средно образование. С учителите!

Това вероятно е уникален 24 май. Единственият в условията на световна пандемия. Дано си остане единствен такъв! Въпреки това едни хора извлякоха на гърба си още един випуск, още една серия бъдещи модератори на света. Учителите! Тихите борци на един фронт, на който никога не е имало мир. Фронтът на войната между грамотността, светлината, бъдещето… и мракът на невежеството с всичките му неясни страховити сенки.

24 май е подходящ повод да си спомним за истински важното. За грамотността. Защото НЕграмотността върви ръка за ръка с НЕвежеството. А невежеството убива. Убива физически, психически и ментално. Невежеството е изпълнено със страх, суеверие и злобна ярост. Невежеството е онова, от което светът се срамува. Невежеството е убило повече хора и е причинило повече болка в световен мащаб, отколкото която и да било пандемия.

Невежеството е „Dolo racete ot nashite deca”.

Невежеството е „Бил Гейтс иска да ви ваксинира насила”.

Невежеството е „Искат да ви чипират”.

Невежеството е „Облъчват ви с рак през 5G-антените”.

Невежеството е „деЦки”, „сажЕлявам”, „адмирациЙ” и прочее нелепости. От едни прости думички, чийто правопис не сте си направили труда да научите, започва пързалката за наивници, по която се пускате всеки ден с възторжен вик: „Sabodete se OFCI!!!” Пързалката, по която ви пускат разни евтини пиявици, жадни за малко повече власт, малко повече далавера, малко повече фалшив успех. Пързалката, която ви прави предвидим електорат.

Или не. Не е пързалка – влакче на ужасите е. Ужасите, които сами създавате. Ужаси като Тобралан Норвежки, рептилите, соросоидите, илюминатите, чиповете, кемтрейлса… Ужаси като онези, които попивате от долнопробни клоаки като „informiran.net” и подобните му.

Не сте чели „Соларис” на Станислав Лем, предполагам. Или „Сфера” на Майкъл Крайтън. А трябва! За да разберете, че почти винаги ние сами създаваме онова, от което най-силно се страхуваме. И пак ние сме тези, които могат да го унищожат. Умът е най-големия ни враг и само от нас зависи да го превърнем в най-силния си съюзник. За целта обаче имаме нужда от…

Познайте какво!...

Да, точно така. Грамотност.

Унищожението на страховете ни започва с прекрачването на училищния праг, с „А”, с първата колебливо изписана буква в живота ни. С първия учител. С „Буквар”-а и „Читанка”-та.

24 май е празник на бъдещето, защото само с писано слово имаме бъдеще. Само с писано слово имаме потенциал. Само с писано слово имаме надежда, че ще оставим на децата и внуците си сравнително нормален свят с добри възможности.

Буквите са единствената ни гаранция, че няма да върнем на дневен ред безумия като „Светата” Инквизиция, религиозните войни, Черната чума… Ще задушим религиозния фанатизъм, тероризма и страха. Тридесет символа, а толкова много сила в тях! Тридесет бариери между нас и мракобесието на невежеството! Тридесет врати, зад които да затворим мрака.

Неслучайно в химна на Стоян Михайловски се пее „Върви, народе възродени,/ към светла бъднина върви,/ с книжовността, таз сила нова,/ съдбините си поднови!” Книжовността е най-ценното нещо, което можете да дадете на себе си и на децата си. Книжовността е движение напред.

Само преди сто и няколко години едни хора са умирали, за да отвоюват за нас правото да имаме книжовност, образование и бъдеще. Едни хора са рискували собствения си живот и този на близките си, за да светнат лампичката на образованието в умовете на сънародниците си. Защото са осъзнали, че образованието е единствената гаранция за по-добро бъдеще.

Не ми въртете очи с досада! Това, че за вас гел-лакът, модните парцалки, моловете, дискотеките и кафето са по-важни, означава само едно – непригодни сте за бъдещето. Не сте способни да го създадете!

Светът не помни невежите, макар те да са основната причина за всички  негови неприятности. Невежеството е бич божий, ако мога така да се изразя от позицията на все по-дълбоко НЕвярващ човек. Невежеството и неграмотността! Двете лица на унищожението.

Вярвате ли в Бог? Чели ли сте Библията?... Значи помните дори и насън онова…

„В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. То в началото беше у Бога. Всичко чрез него стана; и без него не е станало нищо от това, което е станало.” (Евангелие на Йоан)

Кратко и ясно: без Словото нищо не става! Не става свят, не стават хора, не става бъдеще. Кофти новина за онези, които залагат на инстинкти и късмет. Налага се да заработите бъдещето си! Като залегнете над образованието. Иначе ще останете зад борда, колкото и да се надявате някой да ви забележи, докато крещите, че забранявате на Бил Гейтс и Сорос да ви чипират.

Пак там, но в „Откровение” на Йоан, са описани четиримата конници на Апокалипсиса – Мор, Глад, Война и Завоевание. Конниците, които са призвани да унищожат света. Само че Йоан дори в най-ужасяващия си делириум не е видял Петия Конник. Невежеството! Онзи, който погубва повече души от другите четирима, взети заедно. На върха на меча му пише „НЕГРАМОТНОСТ”!

Едно време Рене Декарт беше казал: „Мисля, следователно съществувам!” Ами прав е бил, но не достатъчно изчерпателен. „Мисля И ПИША ГРАМОТНО, следователно съществувам!” Иначе сте просто статистика.

И така – не бъдете статистика! Не бъдете източник на забавление в социалните мрежи! Не бъдете лесно управляем електорат на политически отрепки с болни амбиции! Не бъдете предвидими! Не бъдете лесно задоволими! Не бъдете източник на лесни пари! Не бъдете безмозъчна маса! Трудно е и няма материални дивиденти, но ако погледнете в мащаб, ще видите, че си струва!

Вместо това просто… бъдете образовани! От образованието започва стъпка първа към света, в който искате да живеете. От едни тридесет букви, от една пуста грамотност. Ограмотете се и напишете бъдещето си! Напишете го без тъпанарски правописни грешки! И вместо да скачате по свирката на долнопробни перверзници с болни (политически и финансови) амбиции, бъдете онези, които налагат ритъма!

Тридесет букви разлика, а две различни Вселени!

Вие избирате в коя от тях да живеете.

Татуировка се заличава, минало - не

Тези дни стават двайсет и шест години откакто излетях от гнездото на гимназията. За съжаление, поради обективни причини другарска среща явно не се очертава скоро. (Генерал Мутафчийски засега казва "Не може!", а аз безкрайно му симпатизирам, та...) В края на миналата седмица под терасата ми цял ден абитуриентите брояха до дванадесет, напомняйки ми кога и ние крещяхме така, без да знаем, че тегавото тепърва започва. Добре, че не го знаехме всъщност! Да си млад, зелен и наивен си има своите причини и предимства.

Може би най-дълбоко пазената тайна на човечеството е, че всъщност никой никога не пораства. И училището никога не е нещо просто минало и заминало, живяно и преживяно. Малко или много всички ние си оставаме там някъде – едни седемнайсетгодишни зверове, само дето вече не се налага да пушим тайно и малко ни е срам да се натискаме с гаджето по паркове и градинки. Нито на милиметър по-малко смахнати, но от работа, задължения, тичане, старание да изглеждаме улегнали и поумнели, сили не остават за старите дивотии. Поне не толкова често, но пък за сметка на това – далеч по-качествено.

Училището, мили мои, не е просто онова място, където някой се опитва едва ли не с крак да ти натъпче в главата някакви факти и имена. Училището те учи на много повече, но това няма как да го осъзнаеш, докато си там. Най-често го осъзнаваш в моментите, в които успяваш да изненадаш дори себе си с нещо, което не си подозирал, че е успяло да поникне в теб, защото не помниш да си го посадил. Посадило го е училището. То те учи на отношение най-вече. Отношение към хората, света, живота, бъдещето… Отношение към теб самия, ако щете.

Ако пък успее да те научи междувременно и да пишеш правилно, значи си взел максимума от него. Congratulations дето се вика! Понеже и да напишеш правилно „маЙчИнство”, „деТСки” и „здравейте” си е основна част от същото това отношение – към теб най-вече. Щото нали… да си грамотен няма да те направи по-малък кретен, но пък грамотният кретен понякога може да е почти секси, докато неграмотният е жалка картинка.

Сигурно така и никога няма да съм сигурна дали в гимназията ми харесваше или не. Тогава бях убедена, че дори на необитаем тропически остров, покрит с непроходима джунгла, в която бъка от отровни змии и неизвестни на науката паяци, е за предпочитане, но сега не бих се осмелила да го твърдя отново. А аз харесвам змиите.

М-не, учителите нямат почти никаква вина за това.

То като се замисля сега, и съучениците ми май нямаха такава… Какво да са ми виновни те, че аз просто не исках да съм там? Сега като искам да съм обратно там, а не мога, да не би някой да ми е крив?...

Та с годините човек осъзнава, че ония гадове, с които е имал късмета да дели една класна стая, май не са чак такива… гадове. Е, поне не всичките. Изключения винаги са възможни, нали… Но някогашните стипчиво кисели зелени ябълки днес са узрели и са добили приятната сладост на вече улегнали, утвърдени характери. И ако едно време си видял полагането на основите на техните характери, по другарските срещи вече ставаш свидетел на основния градеж, на довършителните дейности по изграждането на всеки като личност.

Да ви кажа, ние бяхме силен клас. Зарежи дисциплината – там никъде ни нямаше, няма какво да си кривя душата! Бяхме силни откъм амбиции обаче, заради което така и не успях да се отърся от усещането, че все някого трябва да догонвам, мамка му. А това си е стимул – дума да няма! За цял живот. (Или повод за депресия и самосъжаление до гроб – въпрос на… ами на същото онова отношение, което вече споменах, към теб самия и към другите.)

Не, нямам предвид онова комплексарско „Виж ме, копеле! По-добър съм от теб, по-напред съм от теб! Мога повече, имам повече. Завиждай!”. Защото ако ще да си издрапал до позицията „пряк наследник на Бил Гейтс”, пак има реална опасност да си изкачил погрешния връх, ако правилно ме разбирате. И да се окаже, че някой друг вече го е заел твоя мечтан връх, докато ти си преследвал чужди мечти и амбиции. И ти, в качеството си на „пряк наследник на Бил Гейтс”, по другарските срещи не намираш с какво друго да си вдигнеш увехналото настроение, освен с фантазии как надраскваш с ключ лъскавия таралясник на „оня кретен”, дето едва скърпваше тройките някога, а сега е хванал Господ за шлифера.

Говоря за друго. За стимула да не изоставаш от общата тенденция. Да не си издънката. Не става другите да са „нещо”, а ти да се чудиш на четиридесет кого да обвиниш за проваления си живот. Колективният дух те задължава да държиш къса дистанция с тези хора, с които три-четири години си споделял всичките си делници, че и някои празници. Те са ти най-верния коректив за реализацията в тоя скапан живот... или за провала. (Плюс едно-две камикадзета, които ти се водят може би най-добри приятели, но те са друга бира.) Ако не те е срам да ги погледнеш в очите по другарските срещи, значи си успял, човече! Не мама и тати, не приятелите, а съучениците. Мама и тати ще те обичат, ако ще да си последния изпаднал клошар. Приятелите ще ти вдигнат палец по подразбиране в повечето случаи, независимо колко съдбовна тъпотия си на път да свършиш. Но съучениците… Ах, съучениците!...

Е, сигурно и те ще ти се зарадват – все пак те виждат веднъж на няколко години… или поне ще те понасят по годишните срещи като част от миналото си, подобно на досаден смахнат роднина, ама…

Абе друго си е.

В този ред на мисли може би е редно да благодаря на съучениците си за това, което съм. Без необходимостта да не изоставам от тях може би нямаше да стигна до… ами до където съм стигнала. Е, не е като да съм някаква съвременна Жана д`Арк, повела народа към светли бъднини, но и настоящото положение не е зле като реализация мисля аз. Благодаря за което! Осъзнавам, че заслугата далеч не е само моя.

Съучениците са хората, с които остаряваме на равни начала. Като се видим по срещите, осъзнаваме хода на времето. И се сещаме какви бяхме преди… новата ера. Не, не сме сенки от чуждо минало – забравени спомени сме. Приятни или не, времето знае. Аз например предпочитам да мисля, че не съм остаряла, а просто съм натрупала опит.

(Моля ви, бе, кажете ми, че не сме остарели чак толкова все пак!!!...)

Аз малко късно установих, че другарските срещи ме радват. Сигурно защото по стечение на обстоятелствата първоначалните ги пропуснах и налетях челно на тази за двайсетгодишнината. Вярно, на тях не всички ме разпознават, някои пък аз трудно се сещам кои са, но… Някак готино ти става да видиш какво е станало с хората. Може би защото сред нас няма издънки. Повечето още навремето бяха ега ти пичовете (в това число момичета), а днес и останалите са стигнали до майсторски левъл. То нямаш особен избор всъщност. Като те обрули животът, принципът е като в плуването – дави се или изплувай! Ние изглежда сме изплували.

И не ти остава време да гледаш кой колко кила е качил, кой в какво се е облякъл за повода… Имаш време само да се позабавляваш като едно време. Защото ако не се забавляваш по тия срещи, нищо чудно да те налегне едно (само)съжаление, че видиш ли – годините летят и явно не сме им чак толкова неподвластни, колкото сме си мислели.

Позволете ми да ви кажа едно нещо! Все ми е тая как изглеждате по другарските срещи или на снимките във Facebook. Не ми пука колко сте побелели или надебелели, не виждам липсващите зъби и наличните диоптри. Белезите по вас са истории, които искам да чуя и преживея заедно с вас. Децата (и внуците ви) могат само да ме радват. Но в моите очи ще си останете онези нахъсани за живот, озверели от амбиция пубери със самочувствието на престолонаследници на Гондор, които нямах представа дали обичам до смърт или мразя с не по-малък интензитет. (Да не сте посмели да ме питате къде е Гондор! Такива въпроси не се задават на библиотекарка, ако не искате да избухне в сълзи, пък и не вярвам да има човек, който да не е гледал/чел „Властелинът на пръстените”.) За мен винаги ще сте на осемнадесет, все същите амбицирани до бяс, до смърт, до изнемога завоеватели от преди 25-30 години, способни да разцепят света като порцеланова чинийка. И аз съм една от вас, надявам се… Тоест… много ми се иска… Нищо, че животът така яко ни подковá до един!

И не, не е вярно, че с годините сме си станали непознати, защото… нали… човек се променял. Той човек си се променя, де, ама днешният човек е резултат от това, което е бил вчера, и от влиянието, което хората вчера са оказали върху него. Та съучениците са нашето вчера. Няма как съвсем да отрежеш връзките си с хора, с които преди една вечност време си делил един чин, един химикал, една цигара или дори легло. Че на някои темерути им се иска – то е ясно, ама и на тях няма да им се получат нещата. Татуировки се заличават – минало не.

Знаете ли, аз съм доволна със себе си. И до голяма степен това е заради вас. Защото вярвам, че не съм ви изложила. Това, че през годините след завършването пътищата ни не са се пресичали често, не е от значение. Съучениците остават винаги някъде в сенките – като съвест. Те са мерилото за израстването в живота. Не конкуренцията с тях, а равната стъпка. Онова неясно усещане за принадлежност, за заговор, за секта, от която няма измъкване.

Когато Господ има други идеи за теб...

Имали ли сте онова особено чувство, че вие си правите някакви планове за живота, а някъде там горе Господ се почесва по брадата, клати глава и мърмори: „М-не! Имам друга идея за тебе!” Ей тъй съм аз с библиотеката! Цял живот съм искала да бъда ту Индиана Джоунс, ту гаджето на Марти Макфлай от „Завръщане в бъдещето”, певица, актриса, футболист, доброволец в Африка, наемен убиец, а по едно време изглежда съм била в някакво умопомрачение, защото май исках и да съм финансов министър, но вместо това животът, откакто се помня, все ме рита в кокалчетата в посока към библиотеката. И ей го на – библиотекарка станах! Тоест… един вид станах всичко което исках, че и много повече в добавка. Много по-яко е!

Да твърдя, че винаги съм го искала… определено не съм. Даже никак не го исках. Като ме приеха да следвам „Библиотекознание и библиография” навремето, ревах като магаре на плет, че аз книжен червей няма да бъда, няма да го уча това, ще бачкам като магазинерка една година и догодина пак ще пробвам, ама си искам „История и археология” или поне „Право”. Или „Живопис”. Или каквото се сетите друго, но не и това. С триста зора и уговорки ме накараха нашите да се запиша и… Ами това беше! Тук някъде спрях да ритам срещу ръжена.

Тук някъде се влюбих в тая силно подценявана професия.

Тук някъде открих още една причина да не харесвам хората или поне онази част от тях, които, като чуят какво работя, моментално възкликват: „О, в библиотека? Сигурно по цял ден четеш книжки.” В такива моменти ме обзема неустоимо желание да отговоря като маймуната-библиотекар в Света на Диска: „У-у-к!” Ей така – за майтапа, пък и да видя колко от тях са чели Тери Пратчет.

В този ред на мисли, знаете ли кой е най-лесният начин да накарате глупака да млъкне? Просто го попитайте коя е последната книга, която е прочел. Разбира се, това не важи за онзи тежък тип глупаци, които моментално ще се втурнат да ви обясняват, че не са прочели и една книга през живота си, но това не ги прави по-малко хора, нали! О, напротив!, бих казала аз. Напротив!!!...

Отношенията ми с библиотеката са общо взето като отношенията на Мерилин Менсън с дрогата – аз може и да не я обичам, но тя обича мен. Лъжа, бе! Обичам я. Обожавам я направо! Но определено не беше любов от пръв поглед. Тя не е лесна за обичане. Като гениален писател с кофти характер – иска ти се да го удушиш, докато му се обясняваш във вечна любов, а после да му издигнеш паметник на върха на Еверест поради липса на по-високо място.

Библиотеката, мили мои, е началото. Онази божествена искра, която вдъхва живот. Живот не на хора, а на цели общества и цивилизации. Общество без писменост и писано слово е обречено. Общество без библиотеки, които да помнят миналото, за да осигурят бъдещето, е обречено. В Древен Египет писарите към храмовите библиотеки били приближени на властта, освобождавани от военна служба и от плащането на данъци. Към днешна дата и само това последното би било добре дошло, но… каквото – такова. А библиотекарят на фараона бил и учител на престолонаследника. Библиотекар подготвял бъдещият син на Слънцето за властта над най-могъщата империя на древния свят.

Какъв ли би бил светът, ако днес библиотекарите имаха подобна близост до властта!...

Всъщност знам. Знам в какъв шантав, готин, див, абсолютно, непоносимо, нечовешки съвършен свят щяхме да живеем, ако правилата в него определяха хора като Svetomira Vacheva. Свéто, откачена, прелестна моя – ти си знаеш защо, ама á си отвориш устата някога, лично ще те убия, ще те възкреся и пак ще те убия! А после ще напиша книга за тебе! Á посмей само!

Колеги от Регионална библиотека „Михалаки Георгиев”, да не мислите, че съм ви забравила! Обичам си ви като роднини. То и без това май откарвам с вас повече време, отколкото с мъжа ми и децата… Някъде бях прочела, че приятелите са извинението на Господ заради роднините. Като се замисля, аз приятели извън библиотеката почти нямам, така че оценявам извинението господне във ваше лице. Как да не прости човек на Господ като ви имам вас!...

Не се размеквайте, де!

Отклоних се май! За библиотеката ми беше мисълта.

Та библиотеката… какво исках да кажа?... А, да.

Днес – 11 май – е професионалният празник на библиотекаря. Честит празник, колеги! Пожелавам ви вдъхновение. Останалото го имате.

Всички сме "о.з. "! Честит празник!

„… Те, българите, които никога не се съмняваха в победата си и на които се учудваше светът…

Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, в който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение. Те са народ, комуто преди битката с тебе, не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е водел войните си само с набези. По-рано те вярваха, че светът е открит за тях”

Из „Похвално слово за Теодорих” – Магнус Феликс Енодий, 506 г.

Не знам дали сте чували за паметника на Скърбящия воин във Видин. Най-тъжния паметник!

Идеята за него се появява след края на братоубийствената Сръбско-българска война от 1885 г. Сама по себе си историята на паметника е епична. Той представлява фигурата на млад воин върху пиедестал-костница, полулегнал, гологлав, наведен над пушката си, подпрян на една ръка. Същата пушка, с която вероятно е стрелял срещу други като себе си. Млади, невинни, хвърлени на смърт в името на нечий чужд интерес и политическа амбиция. Погледнеш ли го, няма как да не се замислиш за много неща.

През 1919 година Видин е посетен от английския журналист Берлайн, който пише, виждайки монумента:

„България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. На това себеотрицание само българинът е способен…”

Днес е 6 май. Денят на Българската армия! Денят на храбростта, който се чества още от 1880 г. – откакто съществува съвременната българска армия, две години след Освобождението.

Не, не се подсмихвайте тарикатски! Не ми въздишайте „Каква армия, бе?! Армия не е останала!” Армия имаме. Нямаме казарма – да. За добро или за лошо, отмениха я. Няма да изказвам мнение по темата – каквото и да е, ще подразни някого, а не това е целта в момента. Но армия имаме. Имаме единствената армия в света, която няма изгубен боен флаг в битка. Имаме армия, която не е позволила бойно знаме да попадне в чужд музей. Армия, пред която обаче много по-могъщи армии са свеждали знамена – не от страх, но в знак на почит.

Със свалени знамена офицерите от Британския почетен легион отдават почит на генерал Владимир Вазов през 1936 г. в сърцето на Великобритания – Лондон. Генерал Вазов, ако не знаете, ръководи българските военни части по време на боевете от септември 1918 г., известни днес като Дойранската епопея. Той се изправя срещу три английски и две френски дивизии, една тежка гръцка артилерийска бригада и един гръцки конен полк. „Трябва да победим или да умрем – друг избор няма!”, казва тогава генералът на своите войници. И те побеждават.

А англичаните през 1936 година канят този, който ги е победил, да участва в конгрес на Британския легион във връзка с честванията за победата на британската армия в Първата световна война. В чест на генерала, който ги е разбил при Дойран, те устройват грандиозен парад. Когато генерал Вазов минава по лондонските улици, командващият фелдмаршал лорд Милн, пряк противник на генерал Владимир Вазов по време на Първата световна война, заповядва на своите три хиляди офицери от кралската армия, флота и ВВС, на ветераните от световната война, носещи двеста бойни флага:

„За почест! Мирно! Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят при Дойран!”

Не го осъзнавате, нали? Не осъзнавате какво е великата британска империя, една от световните сили, да сведе глава пред един български генерал.

Имаме армия, която не заслужава вашето пренебрежение.

Да, имаме я! Все още. Там, където свършват шегите и започва истински важното. Не, не войната. Ако мислите, че армията е само за война, значи нищо не знаете. Армията е за да НЯМА война. Или ако възникне, да я изнесе на свой гръб, докато вие се спасявате. Армията е, за да знаете, че има кой утре да спечели вашите битки в един свят, който не е спирал да воюва. Да, ако не знаете, някъде през ХVІІІ век, ако не бъркам, е била последната година, в която нито една държава в света не е воювала с никого. Светът обича да воюва, за съжаление, особено напоследък.

България може би е забравила да се гордее. Може би и има защо през повечето време. Благодарение на овластени глупаци твърде често тя бива поставяна на колене в мирно време. Вътрешни врагове ни ядат нас, за съжаление – външните ни отдават чест. Но едно от нещата, с които трябва и сме длъжни да се гордеем, е българския войник. Може би не армията като цяло, а войникът. Незнайният. Безименният. Онзи, който скърби за противника, срещу когото е стрелял. Онзи, който знае, че отсреща стои същият той – млад, уплашен, употребен, но с дълг зад гърба си. Защото е войник, положил е клетва – пред държава, народ, семейство и съвест.

Дълг!

Непонятна, трудна дума. Тежка. Натоварена със смисъл от време оно, от преди демокрации, комунизъм, капитализъм. Извън политики и рамки. Дългът е онова, което остава, когато нищо друго не може да те вдигне. Дългът е онова, заради което си струва да удариш, когато всичко друго е олекнало откъм смисъл.

Помните ли Джоко Росич? Сърбинът, по-българин от българите! Онзи същият, който нито веднъж не спомена, че български войници са носели на щик набучени сръбски деца по време на нахлуването в Недичева Сърбия през 1942-1944 г. Онзи, който се превъплъти в най-достойните наши пълководци на филмовия екран, а и не само, а не беше длъжен. Онзи, който ви припомни какво е да си българин когато най-много бяхте забравили…

Помните ли го, докато рецитираше:

„Аз съм отломка, но не от една българска мечта, а от една българска илюзия. Илюзията, че с кръвта и храбростта си можем да изкупим глупостта на властниците си. Двеста хиляди мъже оставиха костите си, за да сбъднат илюзиите им. Тука на Балканите не си сбъдваме мечтите, ами си ги давим. Давим си ги в кръв. И само който види тая кръв, знае, че годините немат значение. И държавите немат – човеците са важни. Като легнеш у окопа, всички наедно ги ядат въшките – и сърбите, и българите, и шиптарете… Турците и евреите – и тех. Нема Рамазан, нема Шабат – за въшките все е Курбан Байрам. Туй ще рече, че кръвта е една и съща. Нема важно на кой се бог кланяш.”

Идваше ли ви да грабнете оръжието, докато слушахте оня негов глас, сякаш изваден от гърлото на самия Бог?

Чувствахте ли се по-силни, по-потребни, по-значими?...

Е, това празнуваме днес! Не пагона, а чувството за принадлежност. Принадлежност към нещо много по-голямо, по-значимо от отделния човек. Принадлежност към народ, нация и кауза. Принадлежност към дълг. Принадлежност към армия, която не знае загубен флаг.

Няма мъже, няма жени – всички сме част от това!

Всички сме „о.з.”!

Днес празнуваме всички.

И ако утре светът се обърне срещу нас, някъде там – начело – ще застане един друг Джоко Росич, един друг генерал Вазов, един друг български офицер, който няма да е филмов герой, а реален до болка, до страх, до изнемога… може би уплашен, може би уморен до смърт… и ще издаде командата:

„Момчета, зад нас е България. Напред!”

Честит празник на БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ!

Дано не се налага всички ние да ставаме част от нея!