Това лято
Престолонаследник №1 официално разшири границите на личното си пространство,
получавайки правото да излиза сам из квартала. С някои условия, разбира се,
всъщност две основни: Никога без телефон!!! Зареден, с включен звук. И никога
не пресича основни пътни артерии! Не че и из квартала си нямаме „изтезатели“,
както им викаше една наша баба…
Естествено
свободата е по-сладка от шоколадова торта, което значи, че на практика по цял
ден го няма вкъщи. Престолонаследник №2 е на другия полюс – ако можеше, не би
си показвал дни наред носа и на терасата. Мой човек отвсякъде!
Естествено,
новопридобитата свобода на Престолонаследник №1 иска чести корекции на
границите, ремонти на оградата така да се каже, за да си живеем в мир и сговор,
ако не постоянно, то поне през по-голямата част от времето. Демек той няма
никакво чувство за ориентация в понятия като „след малко“ и „не закъснявай“,
което налага в крайна сметка почти всяка вечер на мръкване да му звъня, за да
му напомня, че поне нощем засега трябва да си е вкъщи.
И стигаме
до следния разговор!
Минава
21:30, почти е тъмно. Него още го няма. Изчакала съм достатъчно и от уважение,
и по задължение, решавам, че е време да иззема функциите на по-отговорния от
двама ни и звъня. Той вдига и аз започвам:
-
Къде
си?
-
Тука.
-
Къде
тука?
-
Ми
тука…
-
Няма
ли да се прибираш вече?
-
Може
ли ОЩЕ МАЛКО?
-
Как
още малко, бе, маме? Видя ли, че е тъмно?
Може пък да е пропуснал, де да знам през два блока
от нас дали още не е обяд например…
-
И
какво от това?... – въздъхва той с досада.
-
Какво
от това? Ми например, че по това време дори възрастните хора не се мотаят по
улиците без причина и са си по домовете вече. Вие с приятелите ти защо още сте
навън по тъмно? – пробвам с необорим аргумент.
-
СИГУРНО
ЗАЩОТО ОЩЕ НЕ СМЕ ВЪЗРАСТНИ… - излиза ми той с още по-необорим.
Абе, ей, момченцееее!...
Прибра се, де.
Сега седя вече трети ден и си мисля… Той „стара“
ли ме нарече?!?!?!...
А снощи се прибра преди да съм му звъннала.
