Иди ми - дойди ми... на министерско ниво

·                     8 март – Заради епидемията от COVID-19 Министерството на здравеопазването затваря кината и театрите. Подозирам съпротива от иначе кротките хора на изкуствата.

·                     10 март – Заповедта за затварянето на кина и театри ще бъде отменена – предвижда се публиката да бъде подреждана шахматно, през място и през ред. Имам чувството, че от Министерството на здравеопазването са забравили що за народ имат съмнителното удоволствие да управляват. „Ти на мен ли ще ми кажеш къде да седна, бе? Ти знаеш ли кой съм аз?! Тати държи десет декара мъгла у Родопите, бе , ей!...” А и си представям как отивам с мъжа и децата на кино и сядаме през ред и през седалка.

·                     13 март – Министерството на здравеопазването издава Заповед за извънредно положение в България за един месец. За кината и театрите вече никой нищо не казва – то е ясно, че на никой и не му дреме, щото по-страшното е, че се затварят ресторантите и салоните за красота. Само си представете! До дни ще са плъзнали орди от неподдържани жени, които не умеят да готвят!

·                     13 март, малко по-късно – Заповедта за извънредното положение е редактирана, защото на практика почти никой не успява да проумее какво точно се казва в нея. Кой може и кой не може да работи? Как трябва да работи? Общо взето, остава ясно само че ресторантите и салоните за красота нямало да работят. Това няма да просъществува дълго, помнете ми думата. Знаете ли що мъже са в ръцете на жени, които не могат едни яйца да опържат без да подпалят кухнята? Ами колко жени по-скоро биха рискували с коронавируса, отколкото без салона за красота?...

·                     13 март, още малко по-късно – Заповедта за извънредното положение е редактирана за трети път. Явно все още има неразбрали, а нещо ми подсказва, че и след тази редакция положението няма да се изясни кой знае колко. Поне става ясно, че ресторантите и салоните за хубост ЩЕ бачкат. Слава тебе, Господи! Ако ще се мре, поне да сме красиви и добре нахранени трупове!

·                     17 март – Проектозаконът за извънредното положение предвижда да се наказват с пробация за лекари, отказали да лекуват болни от covid-19.

·                     18 март – Здравната комисия се отказва от идеята да наказва с пробация лекари, отказали да лекуват болни от covid-19.

·                     25 март – Министерството на здравеопазването издава Заповед за забрана за преминаване през България на тежкотоварни камиони за Турция. От самото начало заподозрях, че Турция няма да го приеме много ентусиазирано. Шофьорите на тирове – още по-малко.

·                     25 март, три чáса по-късно – Забраната за преминаване през България на тежкотоварни камиони за Турция е отменена. Божке-е-е, направо не мога да повярвам! Никой не можеше да го предвиди. Турция е скръцнала със зъбки, шофьорите и собствениците на транспортни фирми са пожелали цялата женска част от родата на министъра до девето коляно и… voila!

·                     30 март – Министерството на здравеопазването издава Заповед за задължително носене на маски на обществени места. Разбира се, законите в България не дават точна и категорична дефиниция на понятието „обществено място” и е малко нещо неясно кое е и кое не е такова. Или както съвсем резонно попита един господин: „Ако жена ми е проститутка и практикува вкъщи, да считам ли, че е обществено място и вкъщи трябва да нося маска?” М? М?...

·                     31 март – Задължителното носене на маски на обществени места – ОТМЕНЕНА!!! Айде бе! Не може да бъде! Това пък ВЪОБЩЕ не съм го очаквала! Но пък съм в очакване на следващата заповед, която да бъде отменена. Просто ей така, да се вижда, че някъде някой работи или поне не е забравил да пише.

Дистанционното обучение у нас

-                      Писането е тъпо-о-о-о!...

Реве с пълно гърло и крокодилски сълзи капят като зрели круши по учебната тетрадка. Престолонаследник №1 в целият му инатлив блясък!

Абе, маме! Навремето майка ти… аз, де – същата… искаше да става следващия Буковски, Хемингуей и Селинджър в едно, бе! Ти на кой си се метнал такъв?! Как така писането е тъпо-о-о-о?!... Ма не може, бе! Майка ти – графоман, а ти… тъпо било. Ма не може пък съвсем нищо да не си закачил от тая моя болест! Поне мъничко, бе! Ей толковка… колкото за тамазлък, дето викат бабите.

`Айде – писателка не станах, ама библиотекар съм, бе, „под ягодите” (ако мога да си присвоя израза на една дама от фейсбук)!!!... Все някъде трябва да има неписано правило, че децата на библиотекарките са задължени да обожават писането и четенето. Ако няма, аз ще го напиша, с чук и длето ще го издълбая на челото на Мадарския конник, на Белоградчишките скали, ще го изрисувам с гуано на стените на пещерата Магура, но трябва да го има!...

-                      Искам да рисувам математика-а-а-а!... – продължава той.

Каква математика, бе, пиле? Аз даже в твоя учебник (ЗА ПЪРВИ КЛАС!!!) някой път гледам като теле в железница. Ти откъде тая страст по математиката завъди? Щото и баща ти не е като да е разбивал олимпиадите по математика в училище. Вярно, той строително училище е завършил, чертането и сметките на количество бетон, арматура, кофраж, лепило и плочки са му като сутрешна разгрявка, ма чак пък такова тръшкане за пустата математика!...

Пак започвам да пресмятам от колко време сме на дистанционно обучение вкъщи. Ми както и да го броя, все са си общо осем дни, ако не смятаме почивните. А аз не мога да се отърва от натрапчивото усещане, че караме втори месец в тая пехливанска схватка на инати. Лошото е, че започвам на бахтисвам, а той не.

Все по-често си представям тайно как убивам Мария Монтесори!... И доктор Спок. И Макаренко, колкото и тайно да се изкушавам да заложа точно на неговите методи в условията на дистанционно обучение.

Значи… или това трябва да свърши възможно най-скоро, или ще приключа извънредното положение с тежък алкохолизъм, дълбока депресия и/или проблеми с овладяването на гнева. Не, това последното си го имам от преди. Значи остават другите две вероятности. Вече включвам телевизора с едно такова чувство, с каквото другите вероятно влизат в църква. Пускам го и се моля, ама от сърце се моля, генерал-майор Мутафчийски да плесне с ръце, па да прегърне Кризисния щаб, и с тази своя мека като коняк усмивка да обяви края на мъките ми.

После се замислям, че аз пак се водя сравнително интелигентна и грамотна, та дистанционното обучение на детето, с малки изключения, не е пък съвсем terra incognita. Ми к`во ли правят ония клети-клети душички, дето до вчера не успяваха да напишат правилно дори името на детето си?! Те сигурно вече са на тежка дрога или има някакво медийно затъмнение по отношение на ръста на психични отклонения в последните дни. Аз съм пред срив на системата… нервната, де… та какво остава за тях!

След около час мъки, надвикване, тръшкане, рев, сълзи и сополи мъката за днес свършва. Престолонаследник №2 вече си има нова любима думичка. Каквото и да го питаш, крещи в екстаз:

-                      Идинайсе-е-е!...

Маме, събери си играчките!

-                      Идинайсе-е-е!...

Затворѝ вратата, бе, гадинке! Да не сме на завеси в тая пещера!...

-                      Идинайсе-е-е!...

Какво искате за закуска?

-                      Идинайсе-е-е!...

Боже, още колко седмици ще продължава това китайско мъчение?!...

-                      Идинайсе-е-е!...

Това последното вече не е смешно. Страшничко е, ако е познал.

Казах ли ви аз, че водката е стока от първа необходимост?... Казах ви. Вие ми се смеете! Ама ако вЕрно неочакваната ваканция продължи още „идинайсе-е-е” седмици, направо трябва да започнат по магазините да я раздават безплатно, като социална помощ за семейства с деца. По бутилка на брой деца вкъщи.

Хайде да ви оставям, че да видя дали генералът не е донесъл баш днес, на Благовещение, благата вест за края на всенародния арест!... Ако се случи чудото, ще му драсна такова любовно обяснение… Пардон!... такова благодарствено писмо, че пагоните му ще се разнищят от кеф!...

За ползите от COVID-19

Значи да ви кажа, и нещо хубаво ще излезе от тая пуста карантина и стоенето вкъщи с дечора. Например очаквам рязко да скочи нивото на грамотност на нацията. Особено що се отнася до материала за начален етап, който – стана ясно вече – мнозина от родителите са го пропуснали навремето, когато е трябвало да научат кога точно се пише „й”. Надявам се, ама наистина много силно се надявам, когато извънредното положение приключи, да виждам по-рядко „маЕчЕнски”, „НОЙ”, „деЦки” и други подобни.

Не заради себе си – заради децата на неграмотните се надявам!

Абе кого заблуждавам! Лично е. Всеки път, когато видя „сУполки” или „овациЙ”, ми идва да грабна тризъбеца! И как да не, м@мк@ му?!

Открийте верните думи, че са по-малко!

Очаквам и да се посъхрани във времето и навикът поне веднъж-дваж на ден народът да си мие ръцете. Аз такъв проблем нямам – само чиниите до обяд съм мила три пъти. За краката ще чакам някоя следваща епидемия да ни ограмоти, пък за къпането дори не смея да си помисля каква ли чума трябва да ни връхлети, за да изгради навик у някои наши съграждани, дето си мислят, че не е библейско да се къпят повече от веднъж на седмица, а в студено време дори по-рядко.

Принудителното пребиваване вкъщи с домочадието освен всичко друго, ще заздрави понапуканите семейни отношения… където е останало нещо за заздравяване, де. Останалите, ако не се избият, докато ги пуснат навън, после си знаят къде се подават молбите за развод.

А в отношенията родители-деца очаквам истинска малка революция. Тийнейджърите може би ще открият, че „дъртите” не са чак пък такива допотопни изкопаеми и че доскоро са били на същия акъл като тях, пък може и още да са, ама да са се прикривали успешно досега. Родителите имат два възможни пътя – да се вдетинят с наследниците си или след карантината заради вируса да последва карантина в най-близкия психодиспансер. Не знам дали е въпрос на избор, аз самата все още се лашкам ту в едната, ту в другата посока. Алкохолът – казват психолозите – не бил решение, ама все по-сериозно подозрение имам, че лъжат гадовете!

Гледам, и времето е с нас дори. От три седмици Кризисния щаб само на челна стойка още не е станал по време на брифингите, за да убеди опърничавите баби и останалото безсмъртно население да се прибере вкъщи за седмица-две. Иначе с войскови подразделения не можеш да ги изкараш от дупките, ама сега баш – ЕЙ ТЕ СЕГА БАШ!!! – всичко живо хукнало слънце да дири. Нá ви слънце значи! 0˚С, сняг, вятър, лапавица… Хак да ви е, че заради вас стоя втора седмица на дистанционно обучение вкъщи с един първокласник и брат му, а вие си играете на руска рулетка с китайската гад! Има възмездие, има-а-а!... От дистанционно обучение по-малко умрели ще има, отколкото от вируса, сигурна съм, колкото и да съм убедена, че аз ще съм в статистиката за умрели в резултат на първото.

В този ред на мисли знаете ли вие колко отнема на един първокласник изписването на словосъчетанието „кокосови палми”? М?... Ще ви кажа. От 5 до 8 минути, в това число крясъците (моите) и тръшкането (неговото, но накрая и моето). Сега събирам кураж да отворя учебника по математика. Имаме урок за събиране на 7 с едноцифрено число с преминаване. Не ми е много ясно какво значи, но съм длъжна да го обясня на него така, че да му стане ясно. Казах ли ви, че тая история ще ни вдигне нивото на грамотност?

Обаче като слушам какви ужаси разказват родителите на подрастващи в прогимназиален етап, се успокоявам, че можеше и по-лошо да е. Вчера гледам по телевизията едно семейство… Не стига, че синчето е в 10-ти клас, ами и мама и татко – учители. Смятай значи каква строева подготовка е у тях! Таткото – преподавател по информатика – вика: „Разбрал съм се с комшиите – ще къртят само в междучасията.” Човекът едно кафе не може да си забърка, щото от кухнята преподава жена му. Мъка! Добре че навремето, когато мама ме натискаше да ставам учител, се запънах като магаре на мост. Само през трупа ми! Иначе сега сигурно цял клас ученици щеше да стане свидетел (дистанционно!) на доброволната ми смърт.

Значи… все повече се убеждавам, че на учителите колкото и да им плащат,

Тоя проклет вирус ще докара бая народ до душевен катарзис – това поне е сигурно! Аз вече шести такъв катарзис преживявам сигурно за последните 10 дни. Нищо чудно като приключи всичко, да установя, че вече мога дори да ходя по вода и да превръщам водата във вино. (Това последното ще ми е особено полезно по време на изолацията, но…)

Покоят е само сън за нас

Автор: Айлийн О`Конър
Превод: лично мой, така че не бъдете прекалено строги

Част първа: Апел

Уважаеми, трябва ми съвет!

Имаме котарак. Котаракът е около десет килограма. Имаме и легло. Леглото има мека табла, широка около 10-15 сантиметра. Ние, собствениците на въпросния котарак, спим в това легло.

През нощта котаракът скача на таблата и се разхожда по нея. Има си задължителен нощен маршрут, нещо като наряд. Но тъй като в миналия си живот котаракът изглежда е бил крава и е пренесъл някои особености и в сегашното си превъплъщение, на четвъртата или петата обиколка неизменно губи равновесие и пада.

Ако имам късмет, пада някъде наблизо. Ако не, върху главата ми се стоварва десеткилограмова котка, поради някаква причина – винаги по задник.

Въпрос: Как да отучим котката от този неин навик?

Досега е изпробвано следното:

-        Лепкави ленти върху таблата. (Резултатът: наложи се посреднощ да ги отлепяме от полудялата котка заедно с половината ѝ козина.)

-        Омразният на котките аромат на иланг-иланг. (Той пет пари не дава, че това трябвало да е омразен за него аромат.)

-        Огромни количества обелки от мандарини. (Събори ги върху главата ми, след което самият той падна върху тях.)

Какво още може да се направи? Вече съм опитвала да спя със спрей под възглавницата. От него котаракът бяга, след което пак се връща.

Част втора: Отчитане на резултатите

Преди два дни публикувах отчаян апел в един форум. Много хора се отзоваха. Две от предложенията веднага приведох в действие. Както обещах, отчитам се за резултатите.

Обичам простичките и лесни за изпълнение идеи. Затова предложенията да се прикрепят рафтове към леглото, към котката, към моята глава дори, така че тя да не може вече да падне, бяха отклонени за по-нататък.

Като за начало взех шест детски балона, надух ги и ги закрепих между таблата на леглото и стената. Ако не друго, оказа се много красиво. Със съпруга ми им се полюбувахме и си легнахме.

Посреднощ проехтява изстрел. В полусън решавам, че съпругът ми е застрелял котарака (нищо че единственото оръжие вкъщи е един воден пистолет).

Когато светнахме лампата, котката седеше на пода сред парчета от спукан син балон и мигаше начумерено. Изритахме я, подредихме оцелелите балони и пак си легнахме. Това определено беше стратегическа грешка от наша страна, показваща колко малко знаем за котките.

Вторият и третият балон котката гръмна след двадесет минути и избяга, хилейки се ехидно. Съпругът ми много настоятелно ме помоли да разкарам балоните и да приключа с експериментите за тази нощ. Докато прибирах балоните в килера, котката пропълзя до най-големия от тях и го потупа с лапа.

Краен резултат: минус четири балона, минус два часа сън, минус осем метра нервни влакна на двама възрастни. Плюс забавление за котката.

Тогава вкарах в действие резервния вариант. Омотахме таблата на леглото в няколко слоя фолио с идеята да шумоли силно. Уверих съпруга си, че вече може да спи спокойно – котаракът ще се страхува да стъпва по шумолящото фолио.

Общо взето се получи. Котката дойде след два часа, скочи върху фолиото, фолиото започна да шуми под лапите ѝ, тя се уплаши, подскочи и се приземи върху съпруга ми.

Краен резултат: минус осем метра фолио, минус четиридесет капки валериан за двама възрастни. Плюс забавление за котката.

След като се установи, че балоните и фолиото явно не постигат целта, започнах да мисля по различен начин, а именно: как да не пускаме котарака в спалнята през нощта.

Първо използвахме миризма, която трябваше да прогонва котки. Котаракът така и не разбра, че тази миризма би трябвало да му е отвратителна, но затова пък съпругът ми се намръщи гнусливо и настоя да проветрим стаята. Сега си имам средство за прогонване на мъже. Ако някой има нужда – давам под наем.

Горе-долу същата глупост се оказа идеята за леген с вода. Надявахме се, че котаракът ще се заиграе с водата и ще забрави за леглото (той обича водата). Очакванията ни се оправдаха наполовина: той се накисна във водата, но не забрави и за леглото. По някое време през нощта се промъкна при нас, тръскайки мокрите си лапи. За момент имах чувството, че има не четири, а поне двадесет и две лапи. С десетина от тях се разхождаше по лицето ми, а с останалите по завивката и чаршафа.

Накрая звучно разцелува мъжа ми по носа, търкайки мократа си муцунка в лицето му.

След всичко това мъжът ми заяви, че по дяволите и интериор, и всичко, навил се е на идеята с рафта.

Домъкна отнякъде една лакирана дъска, фуча около два часа, наруга напълно невинното легло, но накрая все пак успя да прикрепи дъската съм таблата. На мен през цялото време ми се искаше да отбележа, че е за предпочитане котаракът да се стовари върху нас, а не тази глупост, изпод която никой няма да излезе жив. Но като му видях изражението, предпочетох благоразумно да си мълча. Викам си, добре – нека поспим тази нощ, пък утре ще се опитам да му посоча грешката.

В добавка към всичко, точно преди лягане детето довлече играчките си в спалнята и ги нахвърля върху новия рафт. Махнах и реших да не го правя на въпрос, защото бях прекалено заета да мисля кой ли от роднините ни ще отгледа горкото дете след като ние с мъжа ми бъдем погребани под тъпия рафт.

(Трябва да призная, че безпокойството ми се оказа напразно. Оказа се, че мъжът ми го е заковал наистина здраво.)

През нощта котаракът пристигна за наряда си. Качи се върху рафта, стигна почти до средата му и докосна с лапа една от играчките. Оказа се, че е докопал някакъв интерактивен хамстер от серията „Жу-жу петс”.

От съприкосновението с котешката лапа хамстерът се включи и звънко изкрещя, след което се втурна към котарака със светнали сякаш от любов очички.

С удоволствие бих ви разказала какво последва, но няма да лъжа – нищо не видяхме. Всъщност до сутринта котаракът изобщо не се весна в спалнята. Колкото до хамстера, той претича до ръба на рафта и се самоуби, скачайки като същински леминг в легена с водата.

Краен резултат: махнахме рафта. Сега на таблата на леглото ни стои хамстер-охранител. Котаракът не влиза в спалнята. А ако случайно зърне хамстера през открехнатата врата, се наежва, добивайки размерите на пума, и ужасено отстъпва назад.

Дисциплина, майка!... По нашенски

Ден не знам кой пореден от извънредното положение!

То с две деца вкъщи никога не можеш да си сигурен в изминалото време. Май сме събота, но може и да сме сряда.

Не знам дали китайския вирус ще успее да ме хване преди да ме е довършило дистанционното обучение на Престолонаследник №1. Една седмица, а вече се чувствам като след десет рунда срещу Кубрат Пулев. Очакванията ми са другата седмица да я приключа още към сряда в нокаут или с алкохолно натравяне, а дори не съм чак такъв привърженик на алкохола.

Тоест… не бях. Извънредното положение от последните дни ме накара да преосмисля някои от позициите си.

Та днес най-накрая рискувах да отскоча до „Кауфланд” за няколко неща, които са ми на привършване. Белина, прах за пране, котешка храна… водка… Все неща от първа необходимост! И нали съм изпълнителна, гледам да е извън часовия коридор, дето генерал-майор Мутафчийски го разчисти за онези над 60 години.

Оказва се, разбира се, че май само аз съм стриктна. Пред магазина си е обичайната суетня от народ, в това число и поне петдесет души над 60-те. Тук-там някой с маска и то от младите. Старите явно са открили тайната на безсмъртието или поне са с подобна душевна нагласа.

Идиотът в мен се изкушава да кихне или поне да се изкашля два-три пъти, колкото да видя експлозивния ефект на масовата истерия, ама чух, че имало вече глоби и арест за всяване на паника, пък може и да ме бият накрая. А и не ми се ще да ми тежат на съвестта разни инфаркти и изпотъпкани до смърт хора. Изпоцапаните долни гащи на останалите все някак ще ги преживея, пък и тъкмо ще имат повод да вкарат в употреба ония необятни запаси от тоалетна хартия, които са натрупали.

Докъде я докарахме значи! Едно кихване и ей ви нá бедствие като онова на „Хейзъл” през 1985-а!

Аз иначе не съм паникьор и имам собствена теория за настоящата ситуация, обаче от друга страна не съм и излишно самоуверена, за безсмъртна пък да не говорим. Та по тази причина съм с маска и латексови ръкавици. Вървя и си мисля… идеалният момент да обера магазин или банка! Кой беше? Ми една с маска. Върви ме гони! Наоколо половината са като нинджи. А с тия ръкавици и оптечатъци няма да оставя.

Споделям това с мъжа ми и той кимва:

-                      Харесва ми как мислиш!...

Оня същият идиот в мен пак ме ръчка в ребрата да свърша някоя простотия, но засега разумът надделява. Не ми се лежи баш пък във видинския арест. Всъщност в който и да било не ми се пребивава особено, така че се държа прилично по-скоро по принуда, отколкото от добро възпитание.

И така: котешка храна, белина, прах за пране, кафе, водка…

Общо взето, това е, което пазаруваме. Тоалетна хартия си имам, пък и ме гони параноя, че ако награбя някой пакет, ще се озова снимана някъде из фейса като други такива. Не мерси! Репутацията преди всичко! Аз тоя имидж не съм го градила, за да го съсипя сега с една снимка как влача пакет от 32 ролки „Емека”.

Сядаме в колата с мъжа ми и тръгваме към вкъщи. По някое време му казвам:

-                      Абе не ти ли се струва, че май само ние с тебе знаем за тоя вирус и ни пука? Другите гледай как си живеят все едно са преки наследници на Дракула.

-                      Другите са тъпи – отсича той, лаконичен като спартанец.

-                      Ма нали уж тия рисковите трябва да ги пазим? Чий го търсят по „Кауфланд” тогава?

-                      Китайския търсят. Китайския!...

Á да каже някой, че не е прав! Циничен, ама прав.

И ще си го намерят. Не съм Ванга, ама вЕрвайте ми, ще си го намерят. А иначе генерал-майорът може да си пее още три пъти по три седмици от телевизора сутрин и вечер, че опасно било, умирали хора…

Да му имам работата значи на този човек! На негово място досега сама да съм се разжалвала за лошо поведение, след което щях да сдавя първо някои журналисти заради особено тъпите въпроси, а после и някоя кретаща из „Борисовата градина” бабка за разкош. Да я питам аз китайския ли търси там, като заради нея други едни малоумници стоят втора седмица под ключ вкъщи с двама подрастващи хуни и рошави станаха от дистанционно обучение.

В този ред на мисли, чест и почитания на генерал Мутафчийски. Железен самоконтрол! Личи си школовката. Аз досега да съм издивяла и да съм пратила всичко и всички там, откъдето са изпълзели, пък който има дни, ще оцелее въпреки собствената си глупост. Ако издържи до края на извънредното положение, официално ще го призная за личния ми супергерой за вечни времена.

Ще видим!

Полудяваме бавно, неусетно почти...

Ден шести от карантината! Усеща се като шеста седмица минимум.

Забелязвам странни промени в живота си.

Да оставим настрани факта, че генерал-майор Мутафчийски и целия подопечен му кризисен щаб вече ги чувствам като членове от семейството си! Обаче същото това семейство – имам предвид останалите му членове, а именно Престолонаследник №1 и №2 – е на път да ми докара нервен срив.

Не, бе. Добри са ми децата. Даже много. Просто са "кротки" като стадо планински кози. Позволих си днес да ги изведа малко на паркинга пред входа за час, защото имам чувството, че вече започват да забравят, че на света съществуват и други хора, освен мама. Даже на баща си по инерция взеха да му викат "мамо" от време на време, когато мине през вкъщи между два курса. Явно проблемът е всеобщ, защото долу едно прохождащо момиченце като видя моите хуни, се разрева от желание да играе с тях.

Прибрахме се преди малко и в момента е тишина. Странна тишина. Чак притеснителна. Честно казано, не смея да вляза в другата стая. Последно преди да се затворят там, ме информираха, че ще си правят убежище от вируса… в гардероба.

Обаче е тишина все пак.

Ще си дам няколко минутки преди да надникна там и да припадна на прага на убежището им.

И да, гладна съм. Откакто се затворихме вкъщи, непрекъснато мисля какво да изям. Вече втора торба лукчета съм подкарала, само и само да не посягам към хладилника. Ако не бяха хуните, които съм задължена по закон да храня, щях да изхвърля всичко налично за ядене от вкъщи през терасата, за да не ме въвежда в изкушение хладилникът.

Котката явно има подобен проблем, защото я забелязах да дъвче една краставица. Тя пък какво ли разбира от карантина – и без това не е помирисвала света отвъд входната врата! Предполагам, че е от солидарност с мен. Нали казват, че животните усещали.

Не ми стига, че все за ядене мисля, ами започнах и да готвя.

Така де. Не че и преди не ми се е случвало, ама сега е като обсесия някаква. По две-три-четири неща дневно. Даже кекс направих. Кекс, бе! Кога съм пекла друг път аз кекс?! И на всичкото отгоре се получи.

И питка. Не съм правила питка от има-няма двайсет години.

Предполагам, че като ми попривършат запасите вкъщи, ще бъда принудена да мирясам, но дотогава…

Май напук на всеобщата световна тенденция, само от тоалетна хартия нямам запас. А в „Кауфланд” тая седмица е на промоция. Предполагам, че това е в състояние да съсипе нечия по-лабилна психика сред онези, които се презапасиха по-рано.

И пера. Почнах и аз като една позната… Тя като е под напрежение, пере. Ма пере ви казвам! Де що види, всичко минава през пералнята. Веднъж се беше докарала дотам, че не можа да излезе на кафе с мен, щото нямала суха дреха за обличане. Аз още не съм стигнала дотам, ама съм на път като че ли. От пълната лудост ме спасява само фактът, че на терасата мястото за пране е ограничено, а сушилня нямам.

Един гоблен завърших, втори съм почнала. Като гледам, сигурно и него ще го избродирам докато ни отвържат властите, а го планирах за приключване към края на 2023-та.

Сериали обаче още не съм почнала да гледам. То не че имам и възможност де. Престолонаследниците са обсебили дистанционното и откакто сме затворени вкъщи, се гледа само „Скуби Ду”, „Семейството на Шумникови”, „Кръстници вълшебници” и прочее. Може аз да не съм наред, ама понякога копнея за „Baby Shark”. Даже веднъж-два пъти съм си я пускала вечер като заспят Престолонаследниците. А „Маша и Мечока” просто ми е фаворит за вечни времена. А „Гризи и лемингите” знаете ли кои са? Аз пък знам. Даже на лемингите започнах да им измислям персонални имена в един момент.

Яде ми се сладолед! Имам две кутии във фризера, ама ме е срам от мене си да ги извадя. И от кантара. Не съм се качвала на кантар от две седмици и не смея. Все ми се струва, че вместо теглото в килограми, ще ми изпише нещо от рода на „Засрами се, ма, жена!”

Та така. А вие как я карате карантината?...

Я задръжте за малко, докато видя как върви оборудването на убежището в гардероба! Като се свестя, пак ще пиша!...

* Тази снимка в началото на поста не знам що я сложих. Просто ме грабна!

Instant karma - как ви се струва?

Знаете ли какво е „instant karma”? „Незабавна карма” в буквален превод.

Ами точно това е. Да те застигне на мига това, дето си го свършил току-що. Или не си. Та сега не се ли чувствате някак си като застигнати от „instant karma”, когато китайския вирус връхлетя, припомняйки ви, че май-май не сте безсмъртни, нито дори неуязвими и рано или късно най-вероятно ще опрете до услугите на медицинските сестри и лекарите? Да, да. На същите онези, които ви молиха да ги подкрепите в исканията им за нормални условия на труд и достойно заплащане.

Ами… сега как е? Все още ли не ви засяга съдбата им?

Изненада!!!... Засяга ви. То не беше трудно да се сети човек, че така ще стане, ама… Абе трудно си е. Трябва мислене в перспектива, дето не всеки го може.

И к`во пра`им се`а, дето се вика?

Кофти положение, дума да няма!

А още по-кофти ще стане, ако сега те пък кажат, че тъпия вирус не ги засяга и откажат да ви лекуват. Така и така никой не може да ги задължи – маски нямат, ръкавици и дезинфектанти нямат, защитни костюми нямат…

Не, не са длъжни. Не са длъжни, защото работодателят им a.k.a. държавата не успява да им осигури безопасни условия на труд. То това не е от сега, де, ама сега някак си особено бодливо стана положението. Толкова бодливо, че чак по 1000 лева отгоре месечно им бяха обещани, само и само да са на линия. Аз едната не бих клекнала, ама те хората са по-благородни и човеколюбиви от мен в този бранш. Аз съм си мизантроп – признавам си.

И ако ще питате, да – бях на протестите пред болницата във Видин. Нищо че съм мизантроп. Защото има каузи, зад които си струва да застанеш. Ама много от най-гръмогласните местни клавиатурни нинджи не ги видях там.

Днес им ръкопляскате от терасите на тия хора, а защо не им ръкопляскахте преди да ви натисне мор? Преди да ви се подпали чергичката, не се чуваха много аплодисменти.

Отделно ми се иска да чуя сега мнението на министър Ананиев относно затварянето на отделения и цели болници, ама нещо ми подсказва, че едва ли.

И не на последно място… Ами някои и не си струва всъщност да бъдат спасявани. Като ей този Дънкан Маклауд, който е безсмъртен и въобще му е през балалайката, че заради необяснимата му глупост могат да умрат невинни хора:

Дреме му на него за вас и за възрастните му/ви близки! След него – и потоп! На него никой нищо не може да му каже.

Не съм баба ви Ванга, ама едно предсказание сега ще направя, пък дано изляза лош пророк: Ей такива като този един ден ще натиснат червеното копче на света. Не за друго, а щото някой ги е предупредил, че не бива, ама на тях никой нищо не може да им каже. А вие си се пазете, де! И от вируса, и от тъпанарите, че то не се знае кой е по-опасен!

И си помислете дали на следващия протест на медицинските работници да не бъдете малко по-тясно ангажирани! Би било добра инвестиция в бъдещето – и вашето, и на децата ви.

Честит Ден на жената!

8-ми март е.

За децата – денят на мама.

За мъжете – денят на жената.

За жените – денят, в който очакват и получават цветя без да са сигурни за какви заслуги точно.

Мили момичета!

Това не е ден за цветя и подаръци. Не е за целувки и вечеря в ресторант. Не е и за манифестации, обувка с висок ток, малка черна рокля, отричане и излишен феминизъм. Не е за селфита и картички със сърчица.

Не е и денят на мама.

Това е ден за излизане на улицата!

Същата онази улица, на която други едни момичета извоюваха преди повече от век вашите… Не!!!... НАШИТЕ права! Момичета, които не се страхуваха да се заявят като равни на мъжете във време, което е било все още плашещо близо до кладите и вещерските гонения. Момичета, благодарение на които днес не работим до смърт за символично заплащане. Момичета, благодарение на които имаме право на глас, на самостоятелност и индивидуалност. Момичета, благодарение на които днес имаме право на избор дали да стоим край печката, пералнята и бебешката люлка или да се посветим на кариера например. Момичета, благодарение на които днес жени застават начело на институции, ръководят бизнес-империи, управляват живота си и цели държави. Момичета, благодарение на които имаме право да избираме с кого да свържем съдбата си, дали да родим дете или да запазим самостоятелността си.

Това е ден за крясък!

Крясък, с който да напомним, че сме тук, има ни и няма да отстъпим и на милиметър от трудно извоюваната си свобода, от себе си, от личността си. От всичко извоювано със сълзи и любов, защото да – с любов се воюва! Крясък, с който да напомним, че сме спътници в живота на нашите момчета, а не техни придатъци. Крясък, с който да заявим, че това, което започна преди 111 години по улиците на Ню Йорк няма да спре, докато по света има дори една поставена на колене жена, на която ѝ е вменявано, че е „втора ръка”, няма мнение и нищо не струва без мъж до себе си. Крясък, с който да напомним, че без нас светът го няма! Жената без мъж може да роди – мъжът без жена не може.

Това е ден за история! Всъщност за много истории.

Историята на Жана д`Арк, Будика, Клеопатра, Мария Кюри и Валентина Терешкова. На Салемските вещици. На Маргарет Хийфилд, Нефертити и Малала Юсафзаи. На Амелия Еърхарт и индианката Малинче. На Жорж Санд. На Ирена Сендлерова. На Ани Лъмпкинс. На Нуджуд Али. На Зейнебе Хардига… На Анет Келерман и Мата Хари. На баба Тонка и Венета (онази – Ботевата!). На Райна Княгиня. На Румена войвода. На Сирма войвода. На Ан Бони и Мери Рийд. На кралица Елизабет І. На Екатерина Велика. На онези почти 150 жени, които на 25 март 1911 г. намериха смъртта си във фабриката за облекла близо до площад „Вашингтон” и все още са част от статистиката като най-многобройните жертви на трудова злополука в историята на Ню Йорк. На жените-самураи, за които никой не говори. На жените-гладиатори. На жените-майки. На жените изобщо.

Това е ден за сила!

За осъзната женска сила. Онази нежна, незабележима, ненатрапчива сила, която „стои зад всеки успял мъж”. Онази, която ражда живот. Онази, която създава човеци – не просто хора. Онази, която с един танц е способна да вземе главата на светец или да въздигне до небесата чудовище. Онази, която с косата си може да заплете въже и да те удуши или да те измъкне от бездънна пропаст – от теб зависи. Онази, заради която е създаден „Тадж Махал”. Онази, която спасява Шехерезада от смърт. Силата да помилваш, да си нежна… и ЖЕНА.

Това е ден на оцеляване!

Оцеляване въпреки всичко. Оцеляване, пред което „адската седмица” на американските „тюлени” е като детска игра в пясъчника. Оцеляване насред войни, насред епидемии, насред катаклизми и привиден мир. Оцеляване след самота и мълчание. Оцеляване след лов на вещици, предразсъдъци, експлоатация. Оцеляване „въпреки”, а не оцеляване „благодарение”. Оцеляване сред фереджета, девствени пояси, религиозни и обществени стигми.

Това е ден и за осъзнаване.

Осъзнаване като жени. Бивши и настоящи домакини, поставени пред необходимостта да се преквалифицират в членове на елитна войскова част. Твърде бързо ни се наложи да направим прехода от помощен персонал вкъщи през равни на мъжете труженички до отделен биологичен вид, съществуващ наравно с друг такъв. Делим една планета, един живот, едно легло! Едни страхове! И се налага да осъзнаем разликите си и свободата си, за да ги впрегнем на работа вместо да ги пилеем.

Мили МОМЧЕТА! Това всъщност е вашия ден.

Денят, в който повечето от вас осъзнават, че не са сами. Че до тях има едно нежно, крехко, чупливо същество, надарено иначе с почти свръхестествена сила, наречено ЖЕНА. Същество, което оцелява след раждане, след деца и мълчание. След отнети права и изстрадани свободи. Това е вашата майка, сестра, дъщеря, приятелка, любима, съпруга, майка на децата ви.

8-ми март е ден, който винаги ще боде в очите, защото напомня за най-дългата и кървава война в човешката история – тази на жените. На привидно слабите. Война срещу външни и вътрешни врагове, напълно подчинена на принципа „или ти, или теб”. Война не само срещу мъжете като доминанта, но и срещу самите жени – онези, които в един момент наистина са повярвали, че нямат права, нямат избор, нямат себе си. Война срещу онова коварно същество, което шепти в ухото ти „Трябва ми мъж – сама няма да мога!”. Война срещу идеята, че жената е трофей, че е слаба и зависима. Война срещу страха да оставаме сами, да се спасяваме сами, да живеем и да бъдем щастливи със себе си и заради себе си.

Днес е денят, който винаги ще напомня, че не е необходимо всъщност да сме „като мъжете” и „наравно с мъжете”, а просто да сме ЖЕНИ. Личности. Различни от мъжете. Допълващи ги, както и те нас. С всичките си слабости и сили, с всичките си хормонални амплитуди, желания, мечти, малки лудости, страхове и надежди, „женски” настроения. Мъжете нека си бъдат мъже, но жените да останат жени. И обединени в разликите си, да сътворим един общ, красив за всички свят! Те с нас, ние с тях.

Защото всъщност нямаме избор, ако искаме да имаме такъв!