вторник, 30 юли 2019 г.

Хора, които може би познавате...

Резултат с изображение за friendship
„Хора, които може би познавате” е много любопитна опция на Facebook! Нямам представа на какъв принцип генерира профилите, които да ти покаже, но ми се видя яко, когато преди време предположи, че „може би познавам” Владо Карамазов например. Дето се вика… де късмет, де!
Честно казано, не задълбавах в това. До преди два дни, когато въпросната мистериозна опция буквално ми бодна в очите един конкретен профил, предполагайки, че  „може би познавам” човек, когото не бях виждала от има-няма 20 години.
Абе че го познавах… познавах го. Дума да няма! Даже твърде добре го познавах по едно време май. Ама сега някак си не знам дали все още го познавам. 20 години са си цял един живот, ей! Като се погледна отстрани, доколкото мога, и видя с мен какво са направили тия същите 20 години, страх ме е да си помисля с други какво може да е станало.
Но Facebook настоява „може би”.
Аз може би познавах доста хора тогава. Може би още познавам някои от тях. Други може би не искам да ги познавам и/или да ги бях познавала. А има и такива, които ми се иска да си ги запазя във варианта им от преди 20 години. Те са ХОРА-УРОЦИ. Те са онези, които оставят следи и те формират. Те са част от твоята градежна конструкция и без тях идентичността ти, индивидуалността ти ще се изкриви, ще рухне. Например Как-му-беше-името. Ето този урок беше от гадните, но пък особено цéнен, защото за цял живот ти остава обица не на ухото, ами направо на носа.
Слава Богу, обаче, не него ми предложи Facebook!
Да си го кажем направо! Преди 20 години бяхме банда олигофрени, но пък с амбиции и самочувствие на световни завоеватели най-малкото. Тогава не го осъзнавах, но очевидно принципът на сближаване е бил „в тоя живот най-важното е да намериш същия идиот като теб”. Ако успеете да останете заедно и занапред, браво! Ако ли пък не… идиоти дал Бог по тая земя. Като не се сдушите с едни, други ще ви паснат като „пестница у нос” както обича да казва мъжът ми. Тук приказката за краставите магарета важи с пълна сила.
Та… този човек… дето ми изскочи във Facebook буквално като стар скелет от забравен гардероб, един вид повлече крак. Така де. Признавам си, разрових се в профила му и един подир друг изпълзяха още и още спомени с лица и имена.
Хубавото е, че повечето ги разпознавах, което ми дава надежда, че и мен биха ме познали. Тоест… абе има шанс да не съм се сбабичкосала чак толкова, колкото твърди самочувствието ми рано сутрин, докато се опитвам да избегна огледалата вкъщи.
Предполагам, попадали сте на онзи вече леко досаден facebook-статус: „Понякога Господ ти праща отново бивши гаджета, за да види още ли си прост.” Та си мисля, че и със старите дружки е общо взето същото. Щото нали… и с тях простотията е паметна. И тази, дето можеш да я свършиш с едно гадже, е нищо в сравнение с тази, дето се случва в компанията на няколко идиота, с които сте си на един акъл, демек на практика никакъв.
Това са онези, с които не те е срам да бъдеш себе си; които няма да ти спестяват истината; ще те шамаросват, когато си го заслужаваш – с думи или по традиционния начин; ще те измъкнат от теб самия, когато задълбаеш в поредната емоционална пропаст; ще те напият, когато имаш нужда да прежалиш поредния фалшив принц, препуснал далеч от живота ти; ще ти кажат, че с тая нова прическа приличаш по-скоро на представител на „Хитлеровата младеж”, отколкото на Риана; ще те накарат да се преоблечеш, ако си се барнала като тъпа селска пръчка за излизане; ще дойдат с теб на изпит по кормуване, за да са сигурни, че няма от притеснение да убиеш себе си или някого другиго по улиците; ще ти пуснат точната музика, от която имаш нужда в тази именно секунда. Влачат те до вкъщи, когато си се натряскал до пълен гипс. Печелят твоите битки, които си на път да изгубиш, при това със скоростта на отряд за бързо реагиране.
Това са хората, които те пращат в облаците от щастие, задъхват те от ярост, карат те да прехапваш устните си до кръв понякога, да крещиш, да издивяваш, да скачаш на крака, да ги обичаш. Това са хората, които ще ти налеят двойната водка, точно когато имаш нужда от нея. Спите заедно на палатка. Къпете се голи посреднощ в морето. Дрънкате на китари и тарамбуки в парка.  Това са онези, в които никога не си сигурен дали си влюбен (в никакъв случай не съсипвай нещата със сексуални набези, ако държиш и занапред да споделяте едни и същи тъпи моменти, чу ли?!) или просто те кефят, защото умовете ви щракат на една и съща, не особено добре центрирана честота. Чудиш се искаш ли да ги целунеш (не го прави!!!) или да им шибнеш един в зъбите (това е далеч по-приемливо между приятели от целувките, повярвай ми!), но никога не си безучастен. С тях сте един организъм. Единни като шибана секта. Лоялни като японски камикадзета. Заради тях си струва да крадеш, да лъжеш, да убиваш. Е, може и да не си струва, но все едно – готов си.
Това са хората, с които си млад, защото обикновено тогава ги срещаш – когато тепърва прохождате в живота и всеки търси своята посока. А колко от тях ще останат после е друг въпрос. Може би ще останат само най-необходимите, проверени и доказано ценни. Или само един. А може би никой. Понякога така става. Губиш и никой няма вина за това. Но всички неизменно си завземат по някое парченце от паметта ти, където остават запечатани „пак на двадесет и две”, както пееха навремето ФСБ. Живи и мъртви – там остават завинаги, за да ти напомнят от време на време какво невероятно количество качествени дивотии си успял да свършиш за почти отрицателно време в опит сам да се прецакаш. Ако все пак ти се е разминало, значи си успял. Ако ли не… Sorry, брат, ама стават такива неща. Никой не ти е виновен, най-малко пък бивши приятели и гаджета. Остава ти единствено да си останеш пич, без значение към кой пол принадлежиш или си мислиш, че принадлежиш, и да приемеш живота такъв, какъвто сам си го прецакал. Или да откараш следващите няколко десетилетия в оправдания как Вселената ти пречи, ама иначе щях… е-хе-е-е!... Къде сте вий, къде съм аз нали!... Или по-точно къде щях да бъда, ако не бяхте вий… Ми най вероятно на същото място, ако трябва да сме честни.
Хю Кингсмил – британски писател и журналист, за когото едва ли сте чували и ще чуете друг път, – твърди, че „приятелите са извинението на Бог за роднините, които ни е дал”. Давам си сметка, разглеждайки днес профилите на почти забравени някогашни приятели, че през годините Бог ми е поднасял невероятно големи извинения, макар да нямам особени оплаквания от роднините си. Дано поне за някого и аз да съм била такова!
Честит ви Световен ден на приятелството, който е точно днес – на 30 юли! J
P.S.: Не, не му изпратих покана за приятелство. Предпочитам да си го запазя във варианта му от преди 20 години. Сигурно си има причини някои хора да остават в миналото, отстъпвайки място на други.

петък, 19 юли 2019 г.

"The Bridge" на десет години


Свързано изображение
Гледам ги и си мисля…
За повечето от тях това вероятно е първото подобно преживяване. Най-близкото нещо до някогашния… нашия „Уудсток”, което ще имат. Най-близкото нещо до „Moscow Music Peace” – „руският Уудсток”, който през август `89-та насред стадион „Лужники” (тогава все още „Ленин”) подписа смъртната присъда на Берлинската стена с музика. (И то каква музика, човече!!!...)
А дори не осъзнават каква сила притежават...
Вероятно няма да я осъзнаят, докато не я изгубят. Загубата ѝ е осезаема – не самата тя!
Тази година под сянката на крепостта „Баба Вида” във Видин от 13-ти до 21-и юли за десети пореден път се провежда младежкият фестивал на изкуствата „The Bridge”. Така се случи, че къде служебно, къде от интерес се озовах на откриването му. Съдба! Същата коварна кучка, която от време на време буквално те изритва в дълбокото на такива едни моменти, просто за да ти даде урок или да ти припомни кой си. Или кой си бил преди битовизмите да загладят острите ръбове на младостта ти.
Младостта винаги е ръбата. Нахална. Неприкрита. Дива. Скърцаща от страст. Съскаща като искра. Натрапчива и пъстра. Шумна като циганска сватба…
Като младежки фестивал!
Като „The Bridge”!
Нямам представа какво са им стрували на организаторите тези десет години. Нямам представа и… защо Видин.
Всъщност имам, но това не е нещо, което мога да обясня – трябва да се почувства. Видин като цяло не подлежи на описание и категоризация, не става за обичане на думи. Той трябва да бъде почувстван. Това или се получава, или не, а при хората, избрали го за дом на „The Bridge”, явно се е получило и е довело до трайни… последствия. И мога само да стискам палци ентусиазмът им да е зарáзен. Зарáзен като Ебола!
„The Bridge” - излиза по прости сметки – е построил моста на Видин към света доста преди „Дунав мост 2 – Нова Европа” да онагледи тази връзка, ако не с целия свят, то поне със Западна Европа. И докато гледах тази млада, рошава, ентусиазирана, неопитомена орда от млади хора, си мислех дали пък техният „мост” всъщност не е истински важният.
По него няма да минават хора и автомобили, но ще минава идеи. Идеи, може би зародили се по време на някоя от двадесет и няколкото работилници. Идеи за кино, музика, танци, спорт, рисуване, архитектура… готварство дори… (Защото нали… Храната прави борбата все пак…)
Признавам си, това лято за пръв път посетих фестивала, въпреки че миналата година основният виновник за него – Михаил Стефанов – беше първият от хората, които поканихме в библиотеката в рамките на инициативата „Видински особи”. Попадайки там, осъзнах защо толкова дълго съм отлагала това посещение.
Защото там щях да се сетя за собственото си, по-младо с поне двайсет и пет години АЗ. Но не онова, което бях, а това, което трябваше да бъда. Което ми се искаше да бъда! Защото щях да се сетя за куп неща, за които съжалявам. За куп възможности, които съм пропуснала. За куп думи, които не съм казала. За онези, неща, които нощем не ни дават мира и ни държат будни. Не само мен – всеки!
Абе… щях да се сетя за живота, който ми се искаше да бях изживяла. Не че нямах своя такъв, но искам още поне един. Поне още една младост като тяхната.
Докато ги гледах и слушах, нямаше как да не си дам сметка колко много носталгия има в този род фестивали за хората като мен – взели живота си в ръце, дето се вика. Взели го, но не доизживели го малко или много. Защото младостта никога не стига – да си го признаем! Все има нещо, което не си довършил, дявол да го вземе! И след години, когато попаднеш на подобно събитие, няма как да не усетиш нещо много, много… сладко… носталгично… Някаква „жалба по младост”, както пееше навремето великият Тодор Колев… (Велика песен!...)
За малко повече от час отново бях на седемнайсет или там някъде.
За малко повече от час отново бях сигурна, че светът го има само заради мен… и другите като мен.
За малко повече от час отново бях готова да разцепя Вселената като порцеланова чинийка.
А, да. Оказа се, че за малко повече от час бях гост и на рожден ден – рожденият ден на Неделя във вторник! Безкрайно сладък момент всъщност. Които са били там, се сещат за какво иде реч.
Не съжалявам, че отидох – да не ме разберете погрешно!
За малко повече от час успях да си спомня години. Спомних си други едни, пак толкова престъпно млади хора, които съм познавала. Спомних си как вярвах, че ако поискам, мога да променя не просто света, а Вселената. И можех! Наистина можех, мамка му! Могат го и тези днес – стига само да поискат. Защото младостта им е сила, пред която нищо и никой не може да устои. Тя е тотална липса на рамки, категории и класификации. Младостта им е унищожителна!
Дали го осъзнават?
Едва ли.
Ще го осъзнаят обаче. Може би когато започне да им се изплъзва, както казах. А може би точно навреме, за да впрегнат тази младост и придружаващите я „странични ефекти” в някакъв креативен бяс, в съзидателна спортна злоба, в неистово желание да оставят следа.
Не всичко чух от онова, което се каза на сцената. Понякога то беше заглушавано от собствените ми мисли и онова, което аз исках да им кажа, а то е:
Бъдете млади! Бъдете неудобни! Бъдете различни! Бъдете неописуеми! Бъдете шумни, дразнещи, извън стандартите и нормите! Бъдете коректива на тези като мен, които малко или много сме забравили какво е! Разбийте рамките! Взривете клишетата! Мечтайте! Създавайте! Искайте! Вярвайте! Подлагайте на съмнение! Бъдете емоционални! Постарайте се да запазите колкото е възможно по-дълго страстта, с която днес тепърва се втурвате в живота! В края на краищата вие ще живеете тук, докато дойдат следващите като вас, които ще поемат щафетата. Пътувайте! Спасявайте! Вбесявайте! Изследвайте!... Спасявайте китовете! Пейте песни! Пишете книги! Нахранете Африка! Дълбайте Космоса! Запазете ледниците на Антарктида! Отрийте лекарство против СПИН! Разконспирирайте тайната на безсмъртието!
Протестирайте!
Сринете системата, ако го намерите за необходимо!...
Пренапишете правилата на живота!
Можете го!!!
Направете света такъв, какъвто го искате… или поне едно парченце от него! Видин например – защо не?!...
Би било достатъчно.
Ние – тези, които бяхме тук преди вас – направихме каквото можахме. Сега е ваш ред!

четвъртък, 4 юли 2019 г.

IQ-тест за бъдещи родители

Резултат с изображение за stupid parents
В светлината на последните събития, при които „баща” хвърли сина си от мост, едномесечно бебе умря от пневмония, защото „майка” му не му купила лекарства, малко по-преди друг един „баща” уби дъщеричката си и майка ѝ… и още, и още…
Та след мой коментар под един пост във Facebook ми дойде една идея, която отдавна назрява като очевАдна необходимост. Ясно е като бял ден, че някои хора просто НЕ СТАВАТ за родители и е пълна безотговорност да им бъдат поверявани деца в ръцете. От друга страна обаче тези същите претендират, че било тяхно право да раждат и отглеждат деца.
За раждането не знам. И амебите имат размножителни функции, така че не е кой знае какво право – въпрос на биология си е. Виж, отглеждането обаче е друга работа. За там си се иска нещо много повече от хормони и нагон. Иска си се и акъл. При това – оказва се – доста акъл.
Та съвсем естествено стигнах до извода, че няма да е никак зле да се въведе един елементарен тест за интелигентност за желаещи да бъдат родители, за да ограничим до минимум занапред случаи като гореизброените.
И веднага давам примерен списък с въпроси. Отговорите предполагат да са само „да” или „не”, евентуално „не знам с опция да се консултирам със специалист, който обаче НЕ Е баба Айше, баячката”.
1.                  Вярвате ли, че ваксините причиняват аутизъм, синдром на Даун и прочее заболявания?
2.                  Когато детето Ви има здравословен проблем, с кого трябва да се консултирате първо? Личният лекар? Педиатър? Facebook? BG-mama?
3.                  Вярвате ли в кемтрейлс, световен заговор на фармацевтичните компании, Сорос, илюминати, норвежки лесбо-гей-баби Яги и дядо Коледовци и т.н.?
4.                  Вярвате ли, че на Норвегия ѝ е притрябвало баш пък Вашето отроче? Всъщност вярвате ли че на когото и да било освен на Вас е притрябвало въпросното?
5.                  Вярвате ли, че с пресована детелина и подобни хомеопатични похвати можете да преборите пневмония и други животозастрашаващи състояния при деца, пък и при възрастни?
6.                  Вярвате ли, че с по-често миене на ръцете и достатъчно витаминозно хранене можете да се предпазите от чума, холера, морбили, хепатит и въобще от болестите, за които иначе има ваксини?
7.                  Вярвате ли, че бебето ви реве трети ден вече, защото му трябва баячка и леене на куршум, а не е от никнещи зъби например, колики, студ, горещина, глад или друга подобна причина?
8.                  Вярвате ли, че в 40 градуса жега трябва 40 дни да държите горкото бебе вкъщи, за да не го видят „лоши очи” или каквато там друга глупост сте чули от изкукуригалата си баба?
9.                  Колко пари потрошихте през последната година по врачки, баячки и друга подобна шарлатанска паплач? Мислите ли, че можехте да ги вложите в нещо полезно за детето? Вярвате ли, че червен конец предпазва от горепосоченото, че ако забравите прането на детето през нощта навън, ще онемее и други подобни тъпотии?
10.              Вярвате ли, че само лошите майки не кърмят, захранват рано, дават кисело мляко, вземат храна от Детска млечна кухня?
11.              Вярвате ли, че сте по-добър родител, защото НЕ правите изброеното в горния въпрос?
12.              Тичате ли да се карате с половината Спешна помощ във Вашето населено място, задето не Ви отразяват, а детето ви току-що е изяло половин шоколадов бонбон преди да е навършило две години?
13.              Подкрепяте ли идеите за забрана на абортите, лансирани от полуоткачени демагози, мъже, т.е. личности, които ако ще да пукнат от напъване, няма да могат да забременеят никога и съответно да преценят от първа ръка трябва или не трябва жените да имат право на аборт?
14.              Често ли ви се случва на забележка, че нещо не е както трябва с детето Ви, да нямате друг аргумент, освен „Мойто си е туй дьетье, ще си го праа кък си знам”?
15.              Посочете грешките в така изписаните думи и словосъчетания:
ü  Незнам
ü  Здравей те
ü  Маеченство
ü  Децки
ü  НОЙ
ü  Педи
ü  Зъпки
ü  Суполи
16.              Смятате ли, че ограмотяването НЕ е основно задължение на родителите към децата им? Като цяло броите ли грамотността като съществена част от родителството или поне веднъж сте задавали в социалните мрежи въпроса „Tova kfo op6to ima s mae4enstvoto”, когато някой Ви е направил забележка, че пишете по-зле от първокласник? А взехте ли си забележка след това все пак?
17.              Споделяли ли сте поне веднъж снимката на списъка, според който една предполагаема ромска малолетна майка някак си взема 1500 лева, докато вие едва откачате 35-40 лева деЦки от тая скапана държава?
18.              Смятате ли, че светът Ви е длъжен, само защото сте родила?
19.              Бебешката количка на детето Ви по-скъпа ли е от „Фолксваген Голф” на старо?
20.              И може би най-важния въпрос: Вярвате ли, че имате неоспоримо и неограничено право над живота и здравето на собствените си деца? Всъщност правите ли разлика между „право” и „задължение” по отношение на живота и здравето на децата си?
Относно точките и допустимите отклонения оставям психолозите и педиатрите да преценят къде трябва да бъде теглена чертата.