Да се върнеш в първи клас

“Да те върнат в първи клас” не е просто израз. Ей го, аз пак съм на изходна позиция – буквално. Вълнението е почти същото, присвиването на стомаха – и то… С една дребна разлика. През 1983 г. първокласникът бях аз, днес да прекрачи прага на училището предстои на по-доброто ми Аз – Престолонаследник №1.

Не съм религиозна. Дори не съм вярваща. Но вярвам в силата на човешкия ум, в грамотността, в еволюцията чрез учение. В човешкия upgrade, ако мога така да се изразя, чрез образование. И както не съм вярваща, така вярвам, че има дълбока причина Евангелието на Йоан да започва с онова „В началото бе Словото; и словото бе у Бога; и Словото бе Бог. То в началото беше у Бога. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало.” („Евангелие на св. Йоан”)

И ето я моята лична вяра. Бог не съществува. Имам предвид онзи сърдит дядка, който те дебне от висините с единствената идея да те тресне, ако стъпиш „грешно”. Но вярвам в друг един Бог. Той е Слово. Той е Учение. Той е Буден ум. Той е Мисъл. Той е… Грамотност. Бедният ум ражда бедни души. Ражда мрак и мракобесие. Бедният ум убива. Страхува се. Той не ражда, но руши.
Богатият ум гради. Той е науката и прогреса.

Да погледнеш в очите на Бог е лесно. Научи се да четеш и пишеш!

Сега разбирате ли защо толкова се вълнувам? Защото на момчето ми му предстои да се запознае с истинския Бог, който е създал и движи света. С писаното слово. С науката. Най-големия ужас на всички, които копнеят да държат в подчинение масите, потапяйки ги в невежество, неграмотност, умствена тъмнина.

Може би драматизирам. Или очакванията ми са твърде големи. В крайна сметка не изпраща ли всеки родител детето си подобни осъзнати или не надежди, а виждаме цели армии от полуграмотни бивши ученици, които не успяват да си напишат правилно дори името, а вече са започнали процес по размножаване. За едното се иска ум. Познайте за кое!

Спомням си как през `83-та прекрачих прага на училището за пръв път. Кльощав щеглец с две огромни панделки, които ненавиждах, защото от тях непрекъснато ме болеше глава. Толкова стегнато ми ги връзваха! Първата среща с първия учител, която ми е останала запечатана някъде редом до първата среща със синовете ми години по-късно. Другарят (по онова време) Захари Крумов, който ни посрещна като възрастни, представи ни се, кротко ни обясни какво се очаква от нас и какво ще ни даде той… и тихото му, смирено изражение, когато накрая на монолога си каза:

-    Та това се очаква от вас, деца. А ако не успея да ви науча на тези неща, ония там горе мен ще ме бият през пръстите.

Кои бяха „ония там горе”, идея си нямахме, ама реших, че не ги харесвам. Това май си ми остана до ден днешен – вродено подозрение към всеки, който е „там горе”. Здравословно е, ако не друго, както се оказва.

Четири години залягах над учебниците не толкова от любов към ученето, колкото от страх да не би заради мой провал някой да набие добрия ни класен – другаря Крумов. Обичахме си го, а и той нас сигурно. Не знам всъщност. Поне такова усещане е останало у мен, а това е най-важното, което един учител може да остави като наследство у учениците си, нали?

Тръгването на училище е второто раждане в живота на човек, може би дори по-важно от чисто биологичната поява на белия свят. Ден след ден, години наред, някой там ще отваря милиметър по милиметър очите на детето ти за нещо отвъд видимото. Като очичките на новородено животинче. За да го трансформира в Homo Sapiens („разумен човек”).

Разбира се, има и такива, които предпочитат да си останат на етап Homo Erectus („изправен човек”). Предполагам, че се чувстват достатъчно човешки, само защото ходят на два крака и говорят сравнително разбираемо. Аз винаги съм вярвала, че за да претендираш за човешки статут, се иска доста повече, но… Коя ли пък съм аз!

Аз съм тази, която иска да научи децата си да четат и пишат. Да разбират. Да са любопитни. Да са нахални за знание. Да се съмняват. Да не следват, а да търсят свои пътеки. Да не вярват, а да подлагат на проверка. Да не са тълпа. Аз съм тази, която при слаб успех ще потърси причината вкъщи, а не обяснение от учителя. Аз съм тази, която ще изкара средно образование поне още два пъти, ако е писано – по веднъж с всеки от синовете ми. Аз съм тази, която ще им припомня, че на учителя преди всичко дължат уважение. След това благодарност. А после и мъничко обич може би.

Забравяме го това. Забравяме уважението към онези, които обличат душата ни в красиви одежди така, както родителите обличат тялото ни. Онези, които те учат да държиш химикала така, както мама и татко те учат да държиш лъжицата. Онези, които слагат в ръцете ти най-силното и единствено оръжие – словото. Онези, които  ни държат за ръка, докато правим първите си стъпки от хуманоид към човек.

Деветосептемврийско... лично

Направо не знам дали да се обаждам точно днес, ама…

Да се обадя пък!

Не че нещо, ама днес си ми е празник. Личен. И не щото съм излязла от едно баш партизанско село, а щото точно преди двайсет години, на 9.09.1999 г. светът се сдоби с още една дипломирана библиотекарка, демек мен. На тази любопитна дата си взех държавния изпит с „мн.добър 5.00” и приключи един доста противоречив етап от живота ми. Двайсет години по-късно все още не съм категорична бих ли искала да го изживея отново, ако ми се отвори възможност, или ще откажа без дори да се замислям.

Не че това ми помогна особено много на практика де. Когато все пак се озовах в библиотеката, се оказа, че теорията си е теория, ама практиката си е съвсем друга работа, за предизвикателствата на която никакво зубрене не може да те подготви.

Университетът обаче ме научи на нещо много по-важно от това как се прави описание на книга и що е то УДК. За петте години там се научих преди всичко да обичам работата си. Библиотеката. Книгите. Литературата. Писането. Четенето. Разбира се, нямаше да се случи, ако не бяха хора като проф. Марин Ковачев и доц. Христо Хаджихристов (лека им пръст и на двамата!). На тях двамата основно дължа много от това, което съм днес като някакъв специалист. И на цяла плеяда други, разбира се.

Два фактора изиграха важна роля в това да се дипломирам успешно: 1) хора като двамата, които споменах, и 2) фактът, че хал хабер си нямах в какво се забърквам.

А исках да съм Индиана Джоунс иначе…

Или Адвокат на дявола поне…

Или художник на комикси…

По едно време май имаше и период, в който просто исках да съм велика и известна, без да съм особено сигурна с какво точно. Може би е добре, че точно това не ми се получи, че като гледам днес мнозина с какво са станали известни…

Но Съдбата си знае работата и почти с ритник в… продължението на гърба… ме запрати в „Библиотечно-информационните дейности”. Не вярвам в богове и астролози, но в Съдбата вярвам. Тя е много печена, вкисната, отмъстителна, но със смазващо чувство за хумор мацка! Харесвам я!

И така, университетската ми одисея започна във Велико Търново навръх Световното по футбол през `94-та, за да завърши на 9 септември 1999-та. Не е като да не съм улучила дати и години! Хванах най-бесните „борчески” времена на „преход”, жанвиденовата зима, безумно скъпия долар, подпалването на Парламента, първите концерти на мега-звезди от световна величина у нас, изпълзяването на чалгата от калта и първите й опити да поизтръска козината си от мизерията… Въобще едно такова междено време, в което най-сигурното нещо беше, че нищо не е сигурно.

Да се хвърлиш в подобно приключение на 17 години, на 360 км от дома, си е… приключение. Само дето това го осъзнаваш в последствие.

Учене до откат за изпити. В последния момент, разбира се. Винаги е в последния момент! Нямам спомен за някой изпит да съм отишла подготвена без това четене в последния момент.

Сибирски снежни зими, докато ми се налага по няколко пъти на ден да драскам заледените баири от университета до Съдебната палата и от там до върха на Картала във Велико Търново. И обратно.

Безумни нощи в „Рока” (официално „Десперадо”, ама никой не го помнеше това).

Първите мобифони с размер на тухла-четворка.

Първите зарязани гаджета.

Първите „студентски купони”.

Принципът „полят изпит – взет изпит” приложен на практика. (Работи, между другото, но само с три денонощия здраво залягане над лекциите преди „поливането”.)

Що е то „царски пищов”.

Що е то поправителен/ликвидация.

Как се взема изпит, който дори не си сигурен по кой предмет е. (С „мн.добър 5", ако искате да знаете. Без преписване!)

Първи принудителни уроци по спешна кулинария. (Пожарна чак не се е налагало да викаме, макар да е имало добри опити за палеж.)

Един-два рокерски събора... (За тях си трябва отделен пост, дори книга, ама ме е срам да ги напиша.)

25-та топка на Стамболовия мост, от която скачат самоубийците.

Паметника на Асеневци.

Янтра.

Самоводската чаршия, която те връща във времената на „Под игото”.

Църковното ми кръщение, което за малко по погрешка да започне като сватба.

Историята… Ах, историята в този град те размазва като Дан Колов.

……………………………

Е, да де. И ученето все пак. От днешна гледна точка смятам, че можех да се постарая далеч повече, но и така не свърших зле. Значи така е трябвало. И без това втори дубъл няма, колкото и да бих повторила някои точки от списъка, плюс няколко, които няма да споменавам от елементарен инстинкт за самосъхранение.

Така че… Да. Днес празнувам края на 5-те най-противоречиви години от живота си може би.

После ми се наложи да стана сериозен и отговорен възрастен.

Помните ли 6-ти септември?...

Днес е празник. Въпреки че той е стъпил върху човешка кръв и кости, върху съсипани съдби и почернени семейства, но е празник. Всъщност точно затова е празник. Защото цената е висока, но целта си е струвала и е постигната. Поне географски, ако не в друго отношение, макар идеята на онези, загиналите, да е била доста по-голяма от някакви си физически граници.

А извън чисто географските измерения на Съединението?

Съединени ли се чувствате?

С близките си? С не особено близките? С непознатите, с които говорите един език и живеете в един град, в една държава? С онези, които по волята на съдбата не са в България? С онези, които някак си са станали политически, културен, спортен или някакъв друг елит? А те? Те дали се чувстват някак си съединени с нас?

Хайде, оставете ги днешните! Чувствате ли се съединени с онези, които преди 134 години се отрекоха от себе си, за да могат днес Пловдив, Стара Загора, Кърджали, Хасково, Сандански, Странджа планина да са български? Всъщност освен датата и какво честваме на нея, нещо знаете ли за тези хора? Дори от обща култура ей така…

Или да оставим и това. Едно цвете оставихте ли на някой от паметниците в знак на почит, в знак, че помните и ще разкажете и на децата си?

Питам, защото аз днес бях на паметника на Скърбящия войн във Видин, но много от най-речовитите и амбициозни наши съграждани, които денем и нощем се тупат в гърдите колко милеят и колко са те по-по-най-достойни българи и видинчани и, ако трябва, кръв ще леят… нещо… не ги мернах там. Отидох сама, с двете деца, едното от които болно. (Нищо сериозно, което да не позволява излизане навън.) И отидохме – аз с деца на 6 и на 3. Можех да си го спестя. Можех, но някак си вътрешно ми се струва, че не мога. Не бива. Не бива и на децата си да го спестя. Защото ми се иска след 20 години да са там по своя воля и убеждение, а не защото са ги изръчкали служебно. Мисля, че така е редно, ако искам да имам правото да претендирам за българско самосъзнание.

Българското самосъзнание не е киселото мляко, шопската салата и да топнеш гащите си на хорото в Рилските езера. Друго е.

Това разочарова ли ви?... Сигурна съм, че има и разочаровани.

Онзи надпис, който събира прах над вратата на Народното събрание… „Съединението прави силата”… помните ли го? Не, не днес. Днес всички се присещаме и го развяваме, сякаш е решаващата улика в съдбовен съдебен процес. Ето вижте, знам го, значи съм по-българин от оня, дето не се е сетил да го постне във фейса! Имах предвид… помните ли го извън датата 6-ти септември? Като послание. Като събитие. Като урок, ако щете. Значението му осъзнавате ли? Онова… най-дълбокото…

Не е ли парадоксално, че този надпис е станал емблема за един народ, който сякаш никога по никакъв повод не е бил обединен и съединен, дори на фамилно ниво, да не говорим пък на национално? То вярно, че човек не си избира роднините, но каузите всеки сам си ги избира.

Не. „Мерцедес” последен модел не е кауза.

Кметският стол, депутатската банка, спечелената обществена поръчка не е кауза.

„Прецакай политическо/служебно другарче” не е кауза.

Двеста квадрата къща с петстотин квадрата двор и басейн не е кауза.

Кауза е да се отречеш от себе си в името на нещо, от което няма да спечелиш. На народ, на родина, на бъдеще – чуждо, не твоето. Тя няма как да ти бъде вменена, нито наредена. Никой не може да ти тикне в ръката автомата, да ти посочи хоризонта и да ти кресне: „Ето ти кауза! Отивай там да умреш за България!”

Но все пак се е случило. При това не с автомати в ръце – тръгнали са армии от доброволци с кремъклийки, саби, вили и сопи. Армии от доброволци – подчертавам! Днес, ако се наложи, колко ли ще се съберат? Колко ще си счупят удобното ежедневие заради една неудобна кауза?...

Няма да предполагам. То се вижда с просто око.

Преди 134 години онези хора не са хванали пушките служебно, мрънкайки, че вкъщи ги чака софрата, кафето и лафмохабета с комшията, че ще си изпуснат сериала в осем вечерта или годишния концерт на „Пайнер”, или часа при фризьорката. Направили са го – представете си само! – доброволно, по убеждение и от необходимост. И те като днешните са бистрили политиката в кръчми и механи, но за разлика от днешните после са излезли от там и днес имената на хиляди от тях са по паметниците, в учебниците, в спомените за Съединението. А колко от днешните имена утре ще са в учебниците по история?

Излишен въпрос.

Каква ли необходимост обаче може да е тази, която да те накара да оставиш всичко познато, близко и любимо, за да хукнеш на почти сигурна смърт? Какво ли е накарало Яворов и Дебелянов да хвърлят перото и да грабнат пушките в разни моменти от живота си? Що не са си седели в артистичните кафенета да си драскат стихчетата и да не се занимават с опасни глупости, от които далавера няма?... Ами Райна Княгиня? Да би мирно седяло, не би чудо видяло, нали? Ботев?... Левски?... Раковски?...

На този фон се опитвам да изсмуча от пръстите си едно съвременно име… поне едно, бе… И ми изниква едно. Ама не звучи българско, въпреки че е на най-големия съвременен българин, който съм виждала.

Джоко Росич.

Човекът, който ни остави едни от най-грубите и истински уроци по родолюбие, звучни като шамар в лицето. По българщина, ама истинска, а не онази – врякащата, която само на децибели е силна, а отвътре – куха като стара тенекия. Не паркетната българщина от официалните празници. Ако искате да си сверите часовниците, потърсете интервютата му. Гледайте отново историческите филми с негово участие! И не се засягайте на българска чест, че един наполовина сърбин е по-българин от вас! Понякога става така.

Преди 134 години хората не са имали големи амбиции, но са имали големи каузи. Не са можели да четат и пишат, не са имали бизнес-планове и политически цели, но са имали съзнание, принадлежност и чувство за дълг. Призиви като „Нито крачка назад, само напред, зад нас е България!” за тях не са били политически лозунги и кръчмарски вопли, нито готини статуси, които да си бродират на калпака. Били са верую! Верую на един народ, не на една тълпа. Правите ли разликата?

Не че не имало и от другите де, дето и днес си ги знаем. Историята казва, че винаги ги е имало и „благодарение” на тях май сме си патили като народ и държава повече, отколкото по вина на който и да било външен враг. Както казах, тях и днес ги има, че даже и са се нароили май.

А другите – онези, бунтовниците с кауза – има ли ги?

Възпитали ли сме ги? Защото те не се раждат – те се възпитават. Дали от семейството, дали от приятелите, дали от съдбата и времето… но се възпитават. А днешното време какво ще възпита?

Това зависи от нас.

Неприятно, нали?...

Хайде, че малко дълго стана! На онези от вас, което прочетоха докрай, честит празник!!!

Сезонът е открит!

Септември може и да идва с падащи жълти листа за повечето хора, но за нас вкъщи идва с прокапващи сополи. Престолонаследник №2 вчера откри сезона с първия вирус за учебната 2019-2020 година. А учебната година дори още не е започнала.

И като я подкара така от сега, та чак до май догодина. Хреми, ларингити, бронхиолити, тук-там някой бронхит или пневмония за разкош… и всякакви подобни гадости. Благодарение на него, пък и на себе си (астматичка съм има-няма откакто се помня, че и по-отдавна) половин пулмолог съм станала. Вече на лекар ходим само за да измрънкам болничен, ако се налага, или за рецепта. В аптеката все още не искат да ми гласуват пълно доверие.

На всичкото отгоре… на него му харесва!

Харесва му, бе!

Първото кихване за него е сигурен знак, че се задават дни на небивали вкусови изкушения. Какво имам предвид ли?

„Нурофенът” му е манна небесна. В един период даже беше започнал да заспива с дозаторната спринцовка вместо с биберон в устата. „Инфлуцид”? Бонбони, заради които се отказва дори от шоколад. Витамин С? „Мммм… Скуснууу!!!”… (Е, колко пък да е „скусна” тая гадост?!...) Калциев глюконат? Ако не му го дам, си мисли, че е направил нещо лошо и е наказан. Ако пък опрем и до антибиотик, вече е едно непрекъснато облизване пред шкафа с лекарствата в очакване на следващата доза. Там си станаха много близки с котката, защото в съседство е хладилникът, та всеки си чака своето изкушение.

Само с капките за нос имаме трудности. Не допускам да съществува родител, който да не се е сблъсквал с този кошмар. Обикновено слагането им прилича на нещо средно между пехливанска борба и схватка на живот и смърт, а писъците са с децибелите на ниско прелитащ F-16. Когато все пак успея да ги сложа по предназначение (защото обикновено има минимум два неуспешни опита преди това, при които отиват в устата, очите, ушите, по стената, върху котката, в моя нос вместо в неговия…), поне половин час ми се повтаря, че съм гадна, лоша и грозна, а капките са „тъпи”. Веднъж ме замери с шишето от яд. Иначе казано, по това време на годината обичайният ми парфюм бива заменен за дълго от аромата на „Виброцил”, а синините от ритници на най-необичайни места са по-скоро правило, отколкото изключение.

А се опитайте сега да си представите как го правя това последното понякога посреднощ, докато съм зомбирана от безсъние, без да святкам лампата, щото двата метра до ключа ѝ по това безбожно време на денонощието ми се виждат като два дни път с камили!

Нощната лампа, ако ще питате за нея, е в кухнята, щото там ми е импровизираното гобленарско ателие, а втора да купя все не се сещам, докато не се наложи в два посреднощ да се боря с побесняло тригодишно, убедено, че се опитвам да го убия с „тъпите” капки за нос.

А инхалаторът ми е пръв приятел по това време на годината. Дори мисля, че съм развила някаква форма на суеверие спрямо него. Искрено вярвам, че докато стои в готовност на раклата, на никого няма да му притрябва. Прибера ли го в кутията му обаче, до два дни Престолонаследник №2 е повлякъл сополите! Не е съвпадение, повярвайте ми! Да, точно така. Казвам го аз, която иначе не вярвам и на Емо Чолаков.

Та поради тази причина съм му оформила нещо като импровизиран олтар на раклата сред няколко орхидеи, един фикус и още две-три китки, които не ги знам какви са, но някак си оцеляват вкъщи трета година вече. (Това последното самó по себе си е своеобразно чудо също, защото не съм точно цветарка, ако правилно ме разбирате.) Стои си там и чака, от време на време по инерция го поливам и него наред със саксиите…

Ей, саксиите!...

Мамка му!
Отивам да ги полея...