Малко за пътя на "Седмият ангел"

 

Някога исках да напиша фентъзи за себе си. Имам предвид за собствена употреба - не за нас и вас. Не за четене. Не за споделяне. От онези, с които вечер се приспиваме. Фентъзи за мен, което спокойно можеше да не види бял свят и пак щеше да е изпълнило задачата си – да ме издърпа едно стъпало нагоре. Имах нужда от герой със свръхспособности, който да спечели моите битки, да каже моите думи, да обвини вместо мен когото трябва. Да е безкомпромисен, безмилостен, безчувствен колкото аз бих искала да съм, но не мога.

Кой го беше казал? Ако имаш нужда да прочетеш нещо и не го намираш, напиши го! Е, написах си го. Така се появи „Седмият ангел“.

"Седмият ангел" не трябваше да вижда бял свят. Не биваше да излиза от вкъщи, от леглото ми дори. Той беше вечерната ми приказка за лека нощ.

Дори не знам що за порив ме накара да го изпратя до издателство, което взе, че го хареса и дори го издаде. Не трябваше да става така! А сега нямам власт над Ангела и това ме влудява. Той... ТЯ ми се измъкна!!!

Суета! Любимият грях на Дявола, ако вярваме на Ал Пачино, а на Ал Пачино бих му повярвала, дори ако каже, че е Мадона и обича да танцува самба...

Първо беше „Ръкописът“ през 2015-а, където...

Ами където си беше приключение. Струваше си, дявол го взел! „Аз още броя дните“ беше непобедим роман, но фактът, че се докоснах дори за миг до някои хора си струваше напълно. Говорих с Владимир Зарев за безсмъртието. На вас кога за последен път ви се случи?

„Седмият ангел“ може и да не е най-доброто фентъзи на света. (Знам, че не е! Няма нужда да ми го обяснявате. Открила съм му повече недостатъци, отколкото вие някога ще видите.) Може и да е история, която днес бих написала по съвършено различен начин, със съвършено различен финал.

„Седмият ангел“ е това, което е! Един Ангел, който не вярва в другите, но най-много не вярва в себе си. А трябва!

Не сме ли всички така?...