Какво звучи във фантазиите ви?....

„Кажи ми какви са ти приятелите, за да ти кажа какъв си!”

А какво за музиката?

Каква музика слушате, когато сте сами вкъщи?

Приятелите могат да са всякакви психопати, даже е препоръчително да не са много на център, но музиката винаги е била оня неспокойно мигащ индикатор, определящ най-точно кой какъв е, кой къде е, кой за кого е. Музиката е способна с няколко акорда да ви докара до оргазъм, да пробуди чудовища, да подпали ледници, да смрази пустини. Музиката влюбва. Понякога дори възкресява мъртъвци.

Все още почти с умиление си спомням как в 6-и клас се сбих със съученичка заради една значка на Майкъл Джексън. Доста по-късно тя – съученичката ми – се самоуби заради някаква абсолютна глупост, а аз си спомням как на погребението ѝ си мислех, че е адски тъпо, че не нося глупавата значка, за да ѝ я оставя. На мен Майкъл Джексън не ми беше толкова важен, колкото тя, дори и само защото не той, а тя седеше на съседния чин и ме гледаше лошо заради значката.

Май тогава за пръв път заподозрях, че музиката е важен фактор в живота на човек. И си помислих, че сигурно е важно да култивираш у себе си добър вкус в това отношение, по възможност не самоунищожителен. Още по-важно е да го направиш от гледна точка на това, че в живота неизменно има едни такива моменти, в които само музиката ще те държи на повърхността.

„Когато готин човек е тъжен – това е блус, а когато кофти човек е весел – това е чалга!”

Чували сте го. Гъделичка и грабва, нали? А знаете ли защо ви грабва? Защото и вие знаете, че чалгата е само повърхността. Разкаляните крайбрежни плитчини, в които киснат тълпите, неспособни да се пуснат в дълбокото, да го обикнат, да се разтворят в него. Там е пренаселено, пъстро, шумно. Те нямат нужда от необятните подводни бездни, нямат и умението да стигнат до тях. Нямат нужда от тишината, самотата, вселената, опасностите, предизвикателствата. Не ги познават. Не ги разбират.

Не съдете твърде строго! Някои хора просто не умеят да плуват и са обречени да останат в плиткото. Дето се вика… те толкова си могат, да му се не види! Тях това ги вдига (от масите). Ако утре попаднат на tribute на Ингви Малмстийн или Кърт Кобейн, ще се удавят още в началните акорди.

Не знам защо, но дълбоко вярвам, че е много важно каква точно музика е в състояние да те хване за косата и да те измъкне от тресавището. Поради тази причина приспивах синовете си още като новородени с Metallica и Nirvana (наред с фолклорните от рода на „Назад, назад, моме Калино”, които Престолонаследник № 1 си беше харесал по едно време за заспиване). Много е важно каква музика звучи във фантазиите ти. Много е важно коя е твоята „музика за маса”, защото от това зависи на чия маса ще седнеш утре вечер. Много е важно коя музика ще звучи в спалнята ти, докато събличаш дрехите на поредната Докато-Смъртта-Ни-Раздели Любов. Иначе казано, има голямо значение дали ще пиеш водката си с Шушана или с Billie Jean.

И не – музикалният снобизъм не е музикален вкус. Точно като литературният такъв. Нито пък музикалната простащина. Това, че вкъщи имате колекция от световна класика (литературна или музикална), не ви прави ценители, докато не започнете да си я пускате в ония мигове, когато целият свят е някъде отвън. Снобът не може да бъде естет, защото слуша без да разбира. Гледа без да вижда. Колекционерът не е ценител. Снобът чува Менделсон като Малина, Джеймс Хетфийлд като Хисарския поп.

Не помня с каква музика съм отгледана, макар да имам някакъв блед спомен за магнетофонни ролки с пиратски записи на The Rolling Stones и The Beatles (е, да – също и със скечове на Миодраг Иванов и Весо Парцала), но помня, че в момента, в който започнах да се осъзнавам като личност, вече слушах Guns’N’Roses, Aerosmith и Ингви Малмстийн наред с Девета симфония и „Fűr Elise” на Бетховен, докато четях биографиите на Кийт Ричардс и Модилиани. (Да, бе. Знам, че Модилиани е художник. Просто обичам рисуването почти колкото музиката.)

От друга страна, един от най-красивите мъже, които съм виждала някога на живо, падна върху мен от една маса на фона на Марая Кери, след което ми направи предложение за брак (нищо, че на другия ден не помнеше), така че съм склонна на компромиси в музикално отношение, дори и само заради такива идиотски моменти. Въобще не питайте!

.......................................

И да знаете! Lara Fabian е лоша комбинация с водка. Или смущаващо добра. Зависи от какво имате нужда.

Ето, признах си! Понякога изневерявам на Five Finger Death Punch и Кори Тейлър с Lara Fabian и Laura Pausini. Признат грях – половин грях.

Език мой, враг мой!

 

Нали помните онова стихче на Ран Босилек?... Родна реч, омайна, сладка…”

Та за родната реч ми е мисълта. Че тя колкото може да е „омайна, сладка”, така може и да ти накъдри косата за норматив. Аз като някаква дама, на всичкото отгоре работеща в библиотека, цял живот съм водила неравна борба да трансформирам напиращото „Абе що не вървите на майната си?!” (за ония там „лелини” анатомични части дори пред себе си не смея да спомена в прав текст) в далеч по-приемливото „Извинете, но сте в голяма грешка!”

За разлика от мен езикът на мъжа ми няма почти никакви спирачки в това отношение. Ще кажа само, че падне ли му пердето, става изобретателен като сърбин в начините да изрази гнева си. Странно, но единствената ситуация, в която няма сила, която да го изкара от релсите, е зад волана. Да, бе. Седне ли в колата/камиона, няма такова спокойствие! Обаче през останалото време…

Не знам защо, но най-често, да не кажа винаги, този му талант избива когато сме на пазар в някой от хипермаркетите. Там и едно „добър ден” с неподходящ тон го изкарва от обувките и после се налага да се преструвам, че не сме заедно, поне докато излезем.

Та тръгнали сме веднъж към „Кауфанд” да потрошим някой лев и аз – понеже си знам човека – започвам подробен инструктаж още по пътя.

-                      И сега, мило, си затваряй устата, щото не знам дали ме разбираш! Никакво псуване на хората, никого няма да наричаш „копеле” и „педер@ст”, няма да крещиш по клиентите, че се мотаят като мухи без глави, нито по продавачите защо не можеш да се ориентираш из етикетите на доматите, няма да заплашваш децата, които ти се врат в краката, че ще им ставаш баща, и въобще гледай да не ме е срам после да се покажа сред хора! Щото на тебе може и да ти е все тая, ама аз познавам половината град, а другата половина мен ме познава. Ясно?

-                      Добре, бе, мило. Ясно. Обещавам!

Дотук добре, ама нали се сещате Съдбата в такива моменти каква гаргара си умира да си прави с човек?

Та взимаме си ние количка и аха да влезем… Нъцки. Щото отсрещния поток е безконечен и непрекъснат, а нашата страна на прага са я завардили две лели с една количка и са запладнили на сладки приказки в 40-градусовата жега. То децата, то зимнината, пенсиите, родата, кой жив, кой минал от грешната страна на тревата… Поспряхме се с идеята, че ще бъдем забелязани и пропуснати. Мъжът ми мълчи. Щото е обещал нали… Иначе досега като нищо да им е обяснил защо не се стои пред врата и пред… хмм!... онова с трите букви, дето някои наши сънародници много обичат да го изписват по стените… На мен ми го е обяснил в подробности, ама не е за пред хора. Мълчи си той, те си дрънкат. Зад нас бавно и полека се наредиха още колички и всички чакаме двете отпред да се наприказват. Лошо няма, ама жегата определено не работи в полза на човешкото търпение. Хеле пък на мъжа ми, дето търпението му по принцип е като на хиперактивен тазманийски дявол…

В един момент вече не издържа и поема плахо инициативата, явно все още решен да се съобрази с това, което ми е обещал.

-                      Извинете, госпожо. Правите задръстване.

Не звучи много убедително, щото думичките са му някак нетипични и не е много сигурен в подходящия тон.

При което едната от двете се обръща през рамо, поглежда опашката с изражение, което казва „Вашите не са ли ви учили да не прекъсвате по-възрастните?” и казва:

-                      Да, знам.

И… толкова. Загърбва ни и продължава с ентусиазма на квартална клюкарка, попаднала на себеподобна.

-                      А пък дъщерята от осем години вече е в Австрия и вика, че там… дрън-дрън-дрън… Само тука е такава мизерия, щото… бла-бла-бла… Никога няма да се научим да живеем като бели хора… бръм-бръм-бръм…

Сега аз нали споменах, че познавам бая народ? Е, сред тоя „бая народ” си има и една колекционерска сбирка сериозни изтрещялници, благодарение на които през повечето време си мисля, че съм видяла почти всичко възможно в областта на идиотизма. А и Facebook имам сигурно от преди Марк Зукърбърг да го открие, та не е като да не съм попадала на всички възможни видове отклонения в поведението. Но това направо ме втрещи. Аз на такава наглост не знам как да реагирам – признавам си. Отвътре ми идва да я ритна, ама знам, че не е добра идея.

Втрещи и мъжа ми. Точно за две секунди, след което…

-                      `АЙДЕ МЪРДАЙ, МА, ОВЦА!!!...

„Слава Богу, поне не я напсува!...”, минава ми през ума.

Ми… мръднаха. И бяха много възмутени.

Аз от тогава не съм споменавала за прилично държание.

В обувките на едни обикновени герои

 

За лекарите и за любовта – колкото хора, толкова мнения.

До неотдавна всеки път, когато споменавах, че трябва да мина до педиатъра на децата ми за нещо, по-големият ми син казваше:

„И кажи на леля доктор, че я обичам.”

Може и да е било заради това, че почти винаги излиза от кабинета ѝ я с бонбонче, я с близалка… Няма значение. По-важното е, че едно дете е намерило причина да обича своя лекар, въпреки че попада при него само по гадни поводи.

А вие колко пъти си помислихте за някой лекар по същия начин, излизайки от кабинета му? Хайде – не с обич, че с това може в голямо недоразумение да се вкарате и бой да си изкарате, но поне с благодарност. Или оставете дори благодарността! Колко пъти повярвахте? Колко пъти чакахте последния момент, защото имате повече доверие на бабини илачи, врачки и баячки и въобще на ЕЖК-то (Една Жена Каза…)?

Днес по волята на съдбата хората в бели престилки водят може би най-тежката война в съвременната ни история – ежедневно, ежеминутно. Някои от тях сами стават жертви. Те са новите супергерои. Без броня, но със защитно облекло. Без фантастични свръхсили, освен собствените си познания и опит. Техните оръжия са годините учене и специализация, надеждата, дългът, безсънието, нервите, страхът, отчаянието, гневът, слепият инат, граничещ с озлобление, когато и най-дълбоките други резерви от сили са изчерпани.

За разлика от филмовите си събратя по съдба обаче, те често пъти не са всеобщи любимци. Държавата, за която работят, вече десетилетия не успява да им осигури адекватни условия, система и заплащане. Хората, чиито близки са в ръцете им, ежедневно поставят под съмнение обучението и опита им, нагълтали се със смъртоносни дози гугъл-медицина. Те не се борят със злодеи, а с истински чудовища – вируси, нелечими болести, ужасяващи травми, болка… но и неразбиране, невежество… недоверие… агресия…

Да, знам за лекарските грешки. (Слава Богу, не от личен опит!) Знам за опустошението, което остава след тях и няма как да е иначе, когато една грешка струва нечий живот, разбие няколко съдби. Знам за гнева и скръбта. Знам за естественото желание за възмездие, за вендета дори. Знам обаче и пързалката на общия знаменател. Хлъзнеш ли се, пътят е само надолу. Знам и друго: че очаквайки от лекарите чудеса, твърде често забравяме, че те са просто хора, пък макар и най-близкото нещо до Бог, с което светът някога е разполагал. Забравяме, че и те имат право на своите сривове, на изтощение, на очаквания и обида. Или не искаме да приемем, че имат това право, защото техните лоши моменти, техните сривове често пъти имат ужасяващи последствия.

Да, понякога отношението им не ни отърва, че даже се налага доста да стиснем зъби, защото когато те боли или ти е зле, последното, което искаш е някой да ти изсъска насреща да млъкнеш за 5 минути, докато си свърши работата. Но те не са там, за да сервилничат, да ни подават кърпички и да ни поднасят истините от живота с подсладител. Когато изборът е между това да помогнат на някого и да се усмихнат на друг, всъщност нямат особен избор, нали? И на мен ми е идвало да шибна един в зъбите на един-двама, особено когато става дума за децата ми, но после съм си давала сметка, че ако аз имам да се тревожа само за моите деца, те имат на ръцете си няколко десетки, много от които в пъти по-зле от моето, което просто е глътнало една тъпа монета от пет стотинки. И да, разбираемо е нервите им да са опънати до скъсване през повечето време. Важен е крайният резултат, не мислите ли?

Не? Ваше право. И на мен ми се иска някой да ме държи за ръка, когато ми се повдига от страх и всичко се е свило на топка, но – уви. Не винаги се получава. Не е болка за умиране. За тази цел си има семейство и приятели. А и не на последно място, гневът понякога спасява – да не полудееш от тревога. Гневът може да те преведе през много повече пропасти, отколкото нежната дума. И докато ти си зает да скърцаш със зъби „Веднъж само да изляза от тук…!”, някой успява да ти намести счупената ръка, да намери вена за абокат, да извади стружка от окото ти, да зашие зейналата рана, да даде първа глътка въздух на току-що роденото ти дете.

Ами вие?

Колко дълго бихте издържали да работите по дванайсет-петнайсет и повече часа на ден? Колко дълго ще издържите на чуждата болка? Колко дълго ще имате сили да държите нечия душа в тяло, от което тя се опитва да излети през хиляди пролуки?... Колко дълго ще издържите на всичко това, докато отвън изплашени или просто озлобени от ужас и безсилие хора ви обвиняват във всички грехове, очаквайки магия, на която всички небеса не са способни?... Колко дълго ще издържите да носите най-страшните вести? Колко дълго преди да вдигнете ръце – не за да се предадете, а за да предадете тях?... Тези, които сте се клели да спасявате, въпреки тях самите. Колко дълго ще вярвате, че имате дълг към хора, които ви обиждат, нападат, нараняват, подлагат на съмнение?... Колко дълго ще си повтаряте, че има смисъл да плащате със собственото си здраве, със времето, което можете да прекарате с най-близките си хора, когато някой ви крещи, че е според него е по-добре да ви няма, защото… все едно защо?...

Аз едната не бих – признавам си. Не просто дълго – въобще не бих. Затова мисля, че дължа уважение към онези, които го правят вместо мен. Защото и в най-слабите си моменти те са по-силни от мен.

Хора, не посягайте на лекарите! Защото не сте били в техните обувки. Защото ако някой ден се опитате да влезете в обувките им, няма да можете да направите и крачка – твърде тежки са. Ще полудеете, ще паднете, ще се разпаднете на атоми. А някой отстрани ще ви крещи и обвинява, изисквайки да направите неговото чудо. И няма да го интересува колко ви е страх или сте уморени.

Има едни такива моменти...

Има едни такива моменти, в които ти идва да грабнеш секирата и да разчистиш всичко и всички, да ги пратиш на майната им, да си отупаш ръцете от кръвта и прахоляка, да се изправиш насред бойното поле и да си кажеш: „Вървете по дяволите! Утре е ден първи от остатъка на моя живот.”

Разчистих си днес виртуалното гнезденце.

В месинджъра ми дремеха съобщения от 2009 година, които не помнех защо съм запазила. (Преди това ги прочиствах редовно.) Можете ли да повярвате?!... Аз не можах. Някакви хора, някакви моментни настроения, които не помнех – нито хората, нито настроенията, но тогава са изглеждали суперважни, ако съдя по тона.

Изтрих всичко. Изтрих „помахвания”, „zdr ko pr”, „mnogo si hubava”, обяснения във вечна петминутна любов, предложения за срещи (и още нещо) и какво ли не друго. Изтрих обещания. Изтрих чатове с мъртъвци дори. За 11 години и такива съм натрупала. Чак зловещо ми стана на моменти.

Изтрих благодарности за разни неща, които съм направила за някого или някой е направил за мен.

Изтрих честитки за празници.

Изтрих тревоги и проблеми – свои и чужди.

Е, изтрих и куп икони, четирилистни детелини, мигащи свещички, котенца, кученца, чаши с кафе, молитви и прочее виртуални залъгалки за депресивни пораснали деца.

Изтрих ги, защото проумях, че истинските неща нямат нужда от писмен архив – тях щем-нещем си ги помним, те нощем бодат като трън в… Добре де… в петата. Съмненията, прозренията, страховете, миговете на удовлетворение и отчаяние, надежди, скърби, радости, успехи… всички тях ги помним, ако си е струвало. От друга страна… Кой, по дяволите, го беше казал?... „Не си струва да се ядосваш за дребни неща. В живота всички неща са дребни!...”

Знаете ли кое не изтрих? Не изтрих чатовете, в които има поне на едно място думичката „съжалявам”. Не изтрих чатовете, в които някой споделя „Страх ме е!”, дори и не точно с тези думи. Не изтрих „Липсваш ми!”, „Обичам те!”, „Сам(а) съм!”.

Не изтрих чатовете със съучениците ми. Не бих могла да обясня защо.

А всъщност исках да изтрия други неща. Тях обаче ги няма в месинджър и вайбър. Те са там, където само аз мога да си ги прочета, но не и да ги изтрия. Исках да изтрия чувство за вина, съмнения, гняв, озлоблание, разочарование. Необходимостта да се извинявам за думи и постъпки. Тревоги, които съм създала. Гняв, който съм подпалила. Грешни преценки и прибързани решения. Липса на вяра. Твърде много любов. Твърде малко разум.

Предполагам, че всеки има такива в „архива” си.

Във време, в което чистотата се оказва животоспасяваща, има смисъл чистката да е на всички нива. Най-малкото преподрежда приоритетите.