Като чуя някой да казва, че вкъщи няма
телевизор – признавам си с ръка на сърцето, – някак си у мен се появява едно
такова тревожно очакване всеки миг да се самовзриви в знак на протест срещу…
нещо си там, заради което по принцип се случват тези неща. Нищо лично – по-силно
е от мен.
У нас телевизията е на особена почит.
Без кафе ще изтрая, без храна също, въпреки че отдавна съм се примирила с
мисълта, че ще горя в ада заради чревоугодничество, но без телевизия просто
няма оцеляване – убедена съм.
И без книги, но това е друга тема на разговор.
Въпреки това явно не гледаме едни и същи
канали с повечето хора. Признавам си, у нас се набляга предимно на детските
канали, а когато все пак успея да надделея над децата в борбата за
дистанционното, обикновено залагам на научно-популярни и спортни канали. От
време на време – на новинарските емисии, колкото да не изоставам от текущото
местоположение на света по пътя му към тотално затриване. Не че не мога и без
това последното, ама ако утре се наложи да се мре, поне да си знам от какво или
от кого е. Ако ще питате за причината, нямам такава. Просто съм си любопитна
гад.
Та тази сутрин се събудих с две новини,
всяка от които по своему трагични. Коби Браянт е мъртъв… и Дони е започнал свое
шоу, което – според мнението на ималите „късмета” да го гледат – не се движи на
добре. И двете някак си предизвикват реакции от типа на „О, мамка му! Не трябваше да става така!”. По отношение на първата
няма какво да говорим – Коби е загуба от международен мащаб. Виж – по отношение
на втората…
Всъщност на фона на всичко, което
прочетох из интернет за въпросното шоу на Дони, оставам с убеждението, че съм
част от някакво избрано малцинство, което не е го е гледало. Напук на принципа „няма
лоша реклама”, нямам и грам желание да видя що за чудо е предизвикало толкова
смут и възмущение. Така де, не е особено трудно да се сетя.
И продължавам да не разбирам.
Да речем, че като в „доброто старо време”,
разполагахме с два-три канала на кръст и съответно с никакъв избор – бих разбрала
цялото това възмущение. Няма избор, хората са били принудени от тъпите
телевизионери да гледат нещо, което не струва и пет минути от живота ти. Да де,
ама сме в ХХI
век, за Бога. Имаме чудото на цифровата телевизия. Тоест… грубо по над 100 канала
във всеки дом. И поне 20 от тези сто нямат нищо общо с Дони, но пък имат много
общо с Коби например. Или с Беър Грилс. Или с Нийл Деграс Тайсън (въобще не съм
сигурна така ли се пише!). Или с лейтенант Джо Кенда... с лъвовете, птичките и
пчеличките... ако щете дори с Пловдивската митрополия. Е, при цялото това
изобилие от алтернативи, къде е идеята да си причинявате шоуто на Дони, само за
да се убедите, че не става за нищо?
А после телевизията била виновна. Ми не
е виновна. Тоест виновна е колкото и чалгата – тоест никой никого не кара
насила да кърши кючеци или да гледа шоуто на Дони. Въпрос на избор, какъвто
едно време с Канал 1 и Ефир 2 нямахме. Телевизията е бизнес, а в бизнеса едно
от базовите правила за успех е „търсенето обуславя предлагането”. Следите ли ми
мисълта? Докато половин България седи да гледа Дони, само за да се възмущава
(или да му ръкопляска – все тая), той ще си стои в ефир. Щото рейтингът не
отчита дали високият интерес е от възмущение или от преклонение.
Та така. Ако не искате Дони на екран, лесно
е – просто не го гледайте! Не го споменавайте! Не му вдигайте акциите,
предизвиквайки нездраво любопитство! Важи и по отношение на други любими „дъвки”
като „Биг Брадър”, „Биг систър”, телевизия Планета и т.н. Аз така правя.
Изпробвано с успех върху двамата подрастващи хуни вкъщи. Малкият избухва в
горестен рев, ако му се пусне чалга, защото си мисли, че „каката плаче”, и нищо
не е в състояние да го убеди, че тя се опитва да пее милата, а големият буквално
избухва в неподправен кеф на „The
Pride”
на Five Finger Death Punch.
Знаят кой е Майкъл Джексън, идея нямат за съществуването на целия наличен
състав на Пайнера. И кой е Коби Браянт ще научат, живот и здраве. А за целта
няма лошо средство, има лоши учители.
Викат му хигиена. Хигиена на четене,
хигиена на слушане, хигиена на гледане. И се формира – не го чакайте генетично
заложено у децата си, докато зобате мезенцето си на фона на поредното „пиленце”
на фолка! Не се надявайте да възникне и като изхвърлите телевизора от вкъщи,
защото у съседите ви има такъв, у приятелчетата на децата ви – най-вероятно
също. Телевизорът, уважаеми, не ви е враг в това отношение – той е част от
обучителните пособия. Номерът е да знаете как да го използвате.
