Нямате задачи

Органайзерът на лаптопа ми най-накрая изписа „Нямате задачи”. Не се беше случвало от 9 май. Мисля си, трябва да го отбележа. Събитията – проведени! Детето – най-накрая заведено на зъболекар, след като два пъти забравям, че съм му записала час, а преди това още три пъти – изобщо да запиша час!

Най-накрая успях да пратя два екземпляра от „Мълчанието помежду ни”, до две момичета, които не ме пратиха по дяволите заради това, че седмица и нещо бях забравила. Има добри хора, надарени с търпението на боговете! Има!!!

По-важното е, че премиерата на романа мина на 12-и. Голям кеф, нищо, че през повечето време ми идваше да симулирам припадък, само и само някой да ме измъкне от там. Всички бяха ПЕР-ФЕКТ-НИ! Ама ПЕРФЕКТНИ ви казвам!!! Аз… ми справих се. Поне така твърдят, макар че смеят ли да кажат друго! Почти всичките ги знам къде живеят!!!

Да, и тя ми беше в органайзера – за всеки случай! Че като се знам какъв съм заплес…

Преживях успешно трета инжекция в крака. Тази сутрин. Така де, щом пиша в момента… И докторът е жив и здрав, не го мислете! Даже взех да го харесвам. Знам, че не е голяма драма, ама имам сериозен проблем с иглите. Много сериозен! Ако някога някой ви е казвал, че крещите „като убодена мечка”, да знаете, че за мене е измислен тоя израз. От мъжа ми, ако държите на конкретиката.

Остана ми едно последно удоволствие, което си оставих за накрая и не си го броя за задача, затова го няма в органайзера. Едно интервю за безкрайно мила дама, която нямам идея коя и това е прекрасно, но знам, че е безкрайно мила, защото каза, че е влюбена в романа ми „Седмият ангел”. Няма как да не е прекрасна, нали?... Но чакам да стане тъмно. На светло не ми се получава съвършенството. На тъмно също, де, но съм доста по-близо до него. То на тъмно всички сме бутикови версии на себе си.

Така че тая вечер, докато падне мрак, а и след това, ще си позволя да бъда сноб отвсякъде, в това число и музикален. Бетховен не е само ужас и гениалност. Понякога е просто гениалност. Но го предпочитам в комбинация с ужаса. Тогава е съвършен! А в комбинация с Виктор Пасков би трябвало да е незаконен дори.

   

Просто един ден на село

 

Пропуснахме на петък 13-и да си вземем дозата несполуки, понеже на нас той като цяло ни е късметлийски, та вчера компенсирахме.

Отиваме на село да свършим малко работа, докато сме почивка, дето се вика.

Още на влизане Престолонаследник №2  (на почти 6) взема извивката на стъпалата. Даже не разбрах как се случи, но беше зрелищно. Той винаги пада много ефектно, чак се чудиш как оцелява. Резултатът: едно обелено коляно и един понатъртен лакът. Изглежда по-зле, отколкото е. Рев: около 15 минути – 5 минути щото го боли и 10 минути по инерция. А още не е паднала коричката на другото коляно от преди няколко дни. Общо взето изглежда като ветеран, току-що измъкнат от лагер за военнопленници. Почиствам с подръчни средства, т.е. мокри кърпички, гушкам, утешавам, накрая започвам да мрънкам повече от него и той спира кисел. Опрем ли до мрънкане нямам равна!

Малко по-късно: Престолонаследник № 1 (на 9) пада върху запаленото барбекю. Отново е впечатляващо. Разлетяват се шишчета, пържоли и живи въглени. Той обаче е обигран още откакто една ограда почти му счупи носа, когато беше на около две години. Нямам представа как, знам само, че няма дори опърлено – само малка драскотина, колкото да не е без хич. Магия някаква! Както казах, за разлика от брат си, той умее да пада. Имам предвид не толкова травмиращо и определено не толкова зрелищно.

Още малко по-късно: Престолонаследник №1 се залива с моето кафе, което почти не съм опитала. Залива и стената. Веднага съблича тениската гнусливо, защото не понася миризма на кафе, и я захвърля в мивката.

Още малко по-късно: Престолонаследник №2 има друг инцидент, в резултат на който се налага да търся спешно чисто бельо и панталони. Добре, че в къщата на село е като в пещерата на Али Баба. Дето вика мъжът ми, „всичко има, ама докато го намериш, мамата си е еВ@ло”. Само документът му за ADR-товари, дето изчезна някъде през 2016-а, все още не излиза отникъде, но все някога… Късметът ми работи. Намирам резервни панталони от трети раз.

Пера на ръка с препарат за чинии тениска, гащи и панталони. Малка корекция явно се налага: има всичко, освен оня мистериозен ADR (ще си остане една от вселенските загадки явно) и прах за пране. Пералня също има, ама на този етап е само за интериор. За да я свържем, трябва да е в банята, а банята всъщност още е на етап проект, та… В интерес на истината, вече никой не помни дали работи, ама поне изглежда нова. Не сме стигнали още до нея. От 2015 година! Докато стигнем до монтаж, току виж се оказала колекционерска рядкост.

Барбекюто все пак е готово.

Мъжът ми чупи единствената чаша за бира в инвентара. Така де, единствената, която сме намерили към момента, щото то – както казах – всичко има, ама докато го намериш… нали… Ще пие бира от чаша за безалкохолно с цветчета, съжалявам. Поне са сини цветчетата.

Някой е минал през дома на градинския паяк. Никой не си признава, даже демонстрират неподправено възмущение и съчувствие към многокракия ужас. Имаме един едричък екземпляр, който си е направил дупка точно под една от двете оцелели туи. Аз още не съм го виждала, де. Иначе сега щях да пиша от отвъдното сигурно, щото дупката му е широчка, мога пръст да пъхна вътре, а мен дори по-едричка муха ме изкарва от равновесие. Но мъжът ми твърди, че е паяк и е красив. Не държа да се уверявам лично.

За втори път му създаваме работа. Тъкмо я оформи, опаше я с пръстенче от паяжинки и тревички, някой от хуните мине като природно бедствие и горката противна твар трябва да ремонтира всичко наново. Не знам защо, ама като се сетя за НАШИЯ паяк, някак си все се сещам и за разказа на Оскар Уайлд за „кентървилския призрак“. Сякаш в едно и също незавидно положение са.

И къртица имахме, ама се изнесе.

Като се замисля, няма го и кресливото ято косове, дето миналата година само пиратките го караше да спре да вдига шум като на рокконцерт.

Абе да сме живи и здрави.

Добре де, поне живи, пък макар и контузени, вонящи на кафе и поопърлени!

Домакинската работа не ми понася

Понеже е неделя и съм се хванала да готвя, прихващам у себе си една съвременна Агата Кристи. Нали тя беше казала „За сюжетите за своите детективски романи се вдъхновявам от мръсните съдове в мивката. Това е толкова глупаво занимание, че неминуемо ми идва на ума мисълта за убийство”.

Говори ми, сестро! Та готвя си значи, пускам по едно ухо на телевизора, колкото да не пропусна нещо, което евентуално би ме засегнало… като например ядрена война… вървят реклами и чувам нещо, което бодва като клечка за зъби в ухото. И се замислям колко думи всъщност има, които отключват една много неприятна моя версия. Имам предвид по-неприятна от обичайната, която демонстрирам. Да, мога да съм и по-неприятна!!!

Дето се вика, има думи, които раняват, има думи, които убиват, а – както знаем – има и деЦки, маЕченски, бОквално, боМбон, библЬОтека, дискУтека и прочее. А освен това има и…

1. „ЕКСКЛУЗИВНО по еди-коя-си телевизия!” Имам чувството, че в някои телевизии вече и прогнозата за времето е „ексклузивна”. Хайде, да сте успели да направите връзка с оня свят, пък да ми пуснете интервю с Кърт Кобейн от пресцентъра на рая/ада, да кажем, че е ексклузивно, ама… И докато сме там… Имам предвид в телевизиите, не на оня свят…

2. „Как се чувствате?” – насред наводнение, пожар, катастрофа, смърт… Няма да споменавам имена. Сигурна съм, че вече сте се сетили поне за едно-две. Ми купон е, какво да ви кажат хората!...

3. „Всеки сам си преценя!” Неслучайно стана израз на 2021 г. Лошото е, че най-много настояват сами да си „преценят” индивиди, дето нямат капацитет за преценка по-сложна от тази какво да облекат сутрин, че даже и там се провалят.

4. „Аз само да питам” пред лекарския кабинет. Минимум 20 минути си назад, а питането включва подробен преразказ пред доктора на здравния статус за последните двайсет години, пълна кръвна картина и споделянето на последните клюки за поне петима близки роднини със сериозни проблеми.

5. „Амин!”, изписано около 784 пъти в коментари под пост в социалните мрежи за събиране на средства за лечение на някого. Добре де. „Амин” и…? Щото болниците с „амин” не работят, нали…

6. „Какво мислите, Валентина” – това ФейсбукЪТ всеки път като се логна. А като напиша точно какво мисля, съм аут за 30 дни за „нарушаване правилата на общността”, „език на омразата” или „тормоз”. Не се връзвам вече на тоя номер.

7. „Zdr kv pr” в месинджър. Стига бе, bepce! За това ли Кирил и Методи (и брат му) умряха на Шипка?!...

8. „Детето ми по цяла нощ реве/спи, яде/не яде, расте/не расте. Има ли и други като нас?” Не бе, маце! Вие сте чудо на природата някакво. Светът го има от 4 милиарда години, човечеството – откъм 100 000 (налучквам), но вие сте първите и единствените, които не обичат пюре от тиква, спят нощем и сте вдигнали температура 37,8. Така де.

9. „Купуването и продаването на гласове е престъпление”. Дразни ме, дори и само защото „купуването и продаването” СА две престъпления. А и по други причини, извън граматиката.

10. „Ние от ВъZраждане…” Това май трябваше да е на първо място.

Извод: домакинската работа не ми понася.

В очакване на премиерата

Животът е радост и тъга, казва Шишо Бакшишо и е прав тъпакът!

Аз може и да твърдя, че съм на 17 вече 28-ма година, ама биологията не е лесно да я метнеш, та твърди, че съм на 45 и е време за разни досадни болежки. Втора седмица съм на обезболяващи инжекции. Например днес сутринта. Не знам дали, когато забива иглата в петата ми, докторът (ортопед) осъзнава колко близо е до това да се превърне сам в свой пациент. На всичкото отгоре не ми дава да викам и ругая, за да не му изгоня пациентите. Мисля си… абе, докторе, ти си ортопед, бе, приятелю! Твоите пациенти и да искат, не са в състояние да стигнат далеч.

Както и да е! Това – за тъгата.

Да минем на радостта!

Радостта е, че от вчера разполагам с първите екземпляри от новия ми роман „Мълчанието помеждуни“. Ега ти тръпката е да го видя на хартия! Като първия път. Първата книга, бе! Не това, дето си го помислихте.

И тоя, подобно на „Седмият ангел“, умира и възкръсва няколко пъти, докато види бял свят. Първият път една тъпа флашка, на която го качих, взе, че умря и завлече и него точно когато го завърших. Още я подмятам из вкъщи и си фантазирам как я разпарчитосвам, не ми е минало.

Освен всичко друго, съм и злопаметна, ако все още някой не го е разбрал.

Та след инцидента с флашката (това прозвуча направо като заглавие на криминале) реших, че ще го прежаля. Не му е било писано и съответно да върви на… Там, да.

- Девойче, ще трябва да понамалиш малко темпото – съветва ме докторът, докато лекомислено забива иглата в петата ми, а аз си го меря в гръб с юмрук.

Девойче?!... Току-що си спаси живота, човече!

Отделно от това, че внезапно ми стана по-симпатичен от близък роднина, мисля си колко е прав. И за ставите, де, ама и за другото.

За три години – четири книги. Не е хубаво това. Така де, за мен си е безумно яко, ама чисто пазарно не стои добре. И стискам зъби и юмруци, скимтя си и си мисля!

Валентино, ма! À зАпри са малко, мойто момиче! Не стига, че си прецакваш ставите, ами се превръщаш и в графоман! Така де. Ти си СИ графоман, ама това си го знаем само аз, моя милост и ние, и евентуално някой и друг издател, не е необходимо да става достояние на целокупното българско човечество, което и без това си има достатъчно други дертове на главата. И в бедствията трябва да има ред някакъв – пандемията мина, сега стискаме палци и войната да се разкара, пък чак тогава – ти си наред, моме! Като в казармата навремето – ред може и да нЕма, ама трЕбва да се спазва! Че то иначе къде ще му излезе края!

Та само да кажа, че засега това ще е. Минавам в творчески отпуск поне до догодина, за когато съм запланувала нова порция поводи да ме одумват хората и да се чудят какъв ми е проблемът всъщност. (Той да беше само един, ама нейсе! Нищо, което да не мога да оправя с двойни дози кафе и няколко дни по пижама вкъщи.) И ако Богданов е прав, и след тази книга хората започнат да ме подозират в не много добре скрити пороци, свързани с алкохол, нездравословни любовни отношения, че и по-лоши неща, то догодина (като знам какво съм забъркала), може би просто ще се наложи след премиерата да ме арестуват, докато обяснявам, че това там в книгата не съм аз, не съм била, няма и да бъда, пък и да бях, нямаше да си призная.

На 12-и май – премиера. Нямам сценарий още, нямам тоалет, но пък имам книгите. На мен ми стига.

Чакам ви!