Не сме възрастни още

 

Това лято Престолонаследник №1 официално разшири границите на личното си пространство, получавайки правото да излиза сам из квартала. С някои условия, разбира се, всъщност две основни: Никога без телефон!!! Зареден, с включен звук. И никога не пресича основни пътни артерии! Не че и из квартала си нямаме „изтезатели“, както им викаше една наша баба…

Естествено свободата е по-сладка от шоколадова торта, което значи, че на практика по цял ден го няма вкъщи. Престолонаследник №2 е на другия полюс – ако можеше, не би си показвал дни наред носа и на терасата. Мой човек отвсякъде!

Естествено, новопридобитата свобода на Престолонаследник №1 иска чести корекции на границите, ремонти на оградата така да се каже, за да си живеем в мир и сговор, ако не постоянно, то поне през по-голямата част от времето. Демек той няма никакво чувство за ориентация в понятия като „след малко“ и „не закъснявай“, което налага в крайна сметка почти всяка вечер на мръкване да му звъня, за да му напомня, че поне нощем засега трябва да си е вкъщи.

И стигаме до следния разговор!

Минава 21:30, почти е тъмно. Него още го няма. Изчакала съм достатъчно и от уважение, и по задължение, решавам, че е време да иззема функциите на по-отговорния от двама ни и звъня. Той вдига и аз започвам:

-                      Къде си?

-                      Тука.

-                      Къде тука?

-                      Ми тука…

-                      Няма ли да се прибираш вече?

-                      Може ли ОЩЕ МАЛКО?

-                      Как още малко, бе, маме? Видя ли, че е тъмно?

Може пък да е пропуснал, де да знам през два блока от нас дали още не е обяд например…

-                      И какво от това?... – въздъхва той с досада.

-                      Какво от това? Ми например, че по това време дори възрастните хора не се мотаят по улиците без причина и са си по домовете вече. Вие с приятелите ти защо още сте навън по тъмно? – пробвам с необорим аргумент.

-                      СИГУРНО ЗАЩОТО ОЩЕ НЕ СМЕ ВЪЗРАСТНИ… - излиза ми той с още по-необорим.

Абе, ей, момченцееее!...

Прибра се, де.

Сега седя вече трети ден и си мисля… Той „стара“ ли ме нарече?!?!?!...

А снощи се прибра преди да съм му звъннала.

Let the sunshine in!!!

В понеделник, на 12 юни при катастрофа с мотор е загинал Трийт Уилямс. На 71 години. Шофьорът на насрещно движеща се кола не го видял и го помел.

Израснахме с неговия Джордж Бъргър. Пеехме “Let the sunshine in” с него, крещяхме против войната и агресията с неговите хипита, танцувахме като валкирии на последните кадри от „Коса“. Беше странно усещане – за бунт и свобода, за разбиване на системи и бариери, за пречистване, за неудържимост. За събуждане. Събуждане от кома, в която някой друг ни е вкарал. Някой, който се надяваше ние да печелим неговите войни, да мразим вместо него.

„Коса“ беше революция – нищо по-малко. Най-опустошителния антивоенен манифест на цял един нов свят! Беше счупване на рамки и окови. Беше заявка, че светът се е променил. Родило се е поколение, което отказва да мрази, да воюва, да умира напразно. А Трийт Уилямс и неговият Бъргър се превърнаха в символ на новото, непокорното, волното, цветното, на мирното, но и безкомпромисно ново поколение. Безкомпромисно в отказа си да разпространява отрова и мрак. Безкомпромисно в желанието си самó да избира приятелите и враговете си, каузите си, битките си, бъдещето си.

Трийт Уилямс с ролята си в „Коса“ ни научи за какво си струва да отрежем косата си! Може би сега повече от всякога е наложително да го гледаме отново и отново, до прималяване, до татуиране, но промяна на ДНК-то. До проумяване!!!

LET THE SUNSHINE IN!!!!

Вече съм професионалист

 

Когато преди около месец се похвалих на Ивайло Атанасов Миланов, че съм започнала шофьорски курс за категория С, той съвсем откровено, дружески и много деликатно ме посъветва:

- Абе, по-добре си трай! Да не всяваме паника отсега.

Така де! Войни, земетресения, глобално затопляне... Хората си имат достатъчно други причини да сънуват кошмари, налЕ!

И това е човек, който никога не ме е виждал как карам, не имал съмнителната чест да се намира в превозно средство, управлявано от мен!.... Между другото, на сръбски глаголът „карам“ е върло неприличен и няма нищо общо с шофирането. Само казвам, понеже сега ми дойде на ум! Не го употребявайте на запад от Връшка чука!

Оценявам откровеността, разбира се. Ивайло все пак е професионален военен, със сигурност вдява от психология на тълпата, масова паника, безредици, бедствия и аварии, военни конфликти с локален интензитет или както там ги наричат... Та мълчах си. Досега! Време е обаче да всея малко паника, защото днес, навръх Спасовден и професионален празник на шофьорите, си взех практическия изпит за категория С!!! Дето се вика, до този момент инструкторът ми пазеше света от мен, настъпи време светът да започне да се пази сам.

Сега! Стара студентска максима е, че изпит се взема, ако ти го дадат, но днес един смел човек прецени, че мога да седна зад волана на камион без да съм заплаха за обществото, природата и вселената. Още го осмислям и се чудя дали да не се паникьосам преди всички. Не че досега не бях, де... Аз по принцип съм си природно паникьосана, когато подкарам нещо по-мощно от маратонки. Седна ли на шофьорското място, независимо дали на колело или на круизен лайнер (да, знам, че лайнерите нямат шофьорско място, по дяволите!), рязко губя усет за габарити, пространство и време. И ме изпълва неистова злоба към колоездачи и пешеходци. Друга тема! Ще я развия по-подробно догодина, когато/ако (дай Боже) взема С+Е.

Кой го беше казал? Като се знам какъв съм инженер, ме е страх да ида на доктор. Нещо подобно съм аз като шофьор и това едва ли някой някога ще промени, независимо от авторитета, уменията и количеството нерви, които ще похаби в мое име. Но за курса говорехме!

За любител някак ме изтърваха и взех книжка през 2015-а. Чудо на чудесата, пробив в системата, бъг в матрицата – все едно! Като си вземах книжката от КАТ топла-топла, даже питах жената зад гишето: „Ама... такова... Сигурна ли сте?!...“ Мисълта ми е... Абе вие не виждате ли бедствието, което връхлита и без това изстрадалия Български Северозапад в частност и света като цяло?!...

Същия въпрос съм го задавала и на акушерката в родилното, която ми връчи Престолонаследник №1, убедена, че знам какво да го правя. За протокола: десет години по-късно все още не съм сигурна, че знам какво да го правя, а междувременно се появи и Престолонаследник №2 и нещата съвсем минаха на автопилот.

Както и да е! Тази година не без чужда намеса (разбирайте на мъжа ми – тираджия от години, който май само боклукчийски камион и космическа совалка не е карал все още) си повярвах достатъчно, за да реша да ъпгрейдна себе си до нещо като професионален шофьор. Не се хилете твърде шумно, моля, за да не се върна с тризъбец! Освен малко неориентирана, аз съм изключително злопаметна и последователно отмъстителна. Имайте го предвид! Съответно взех да се озъртам на осем за достатъчно търпелив инструктор с нервна система, близка до медицинско чудо, който да издържи на напрежението. Вярвам, попаднах на най-правилните от правилните!!! Така де, доказва го фактът, че пиша в момента. Мисълта ми е... жива съм, никой не ме е осъдил за тормоз, не ме е набил, прегазил с камиона, убил и заровил в някоя канавка, никой не е в травматологията или в психодиспансера на силни успокоителни...

Така попаднах в Шофьорски курсове Зелена светлина - Видин. Явно са имали лош ден, за което почти нямам вина, те – съвсем пък никаква. Разбира се, мъжът ми беше първия (и единствен), който прегърна идеята и малко насила, но повярва в мен, ако не броим инструктора, който просто нямаше избор.

Цитирам:

- Мило, ти иначе караш много добре... освен когато караш като идиот.

Това – мъжът ми, не инструкторът! Ако не друго, последният не ме нарича „мило“ – не би било особено професионално.

Аз лично си нямах и продължавам да си нямам грам доверие. Според домашния ми гуру това всъщност е добре – докато си нямам доверие, ще съм внимателен шофьор. Когато си повярваш твърде много, се шибваш с 200 км/ч в някой стълб на булевард „Панония“ във Видин или размазваш някой почти невинен нещастник на Е-79, или из вечните ремонти на А-2 в Германия – да му теглиш греховете, че твоите не ти стигат. Може и в Румъния, някъде из Карпатите – била съм веднъж там, камара треперене му ударих, а дори не карах аз. Из ония места единствения безсмъртен си остава Дракула, колкото и влашка кръв да тече във вените ти, а в моите няма и капка. Грешката си е грешка навсякъде, но на пътя цената ѝ рязко скача. Смъртта си е смърт. Майната им на ламарините и пластмасите!

- Ти мислиш ли, че ще стенеш добър шофьор? (професионалистът, т.е. мъжът ми, някъде след третия ми практически урок, когато вероятно вече осъзнава в какво се е забъркал, но е късно за отстъпление).

- Не, разбира се. (аз, по-уверена отвсякога)

Никога няма да съм добър шофьор, просто защото не мога да си го позволя. Не искам да си вярвам, не искам да вярвам и на другите. Това ще спаси някакви хора, ще спаси и мен евентуално! Абе като цяло по-добра стратегия е от „Всичко мога, всичко знам“.

Но да се върнем на курса!

- Другата седмица те пускаме за изпит! (инструкторът ми тия дни)

А аз си мисля: „Боже! Трябват ми успокоителни! Силни успокоителни!...“

Ама нали беше... такова... когато съм готова?... То вярно, че аз готова няма да се почувствам и след две прераждания, ама все пак... Очевидно вярва в мен повече, отколкото аз, а не е като да не си вярвам достатъчно, за да се пробвам например в „Стани богат“ преди години.

Смразяващи думи за читанка като мен, която иначе е свикнала да се явява на всякакви изпити, включително без да знам по какво са. Последния такъв го взех с „мн. добър 5“ след тридневен рокерски събор на Къпиновския манастир. „Психология на читателите“, ако не се лъжа. Нищо общо с днешната ситуация обаче! Така де, тъпата психология не убива. Няма да те разплеска като палачинка на асфалта с 40 тона и с 90 км/ч. По този повод...

Но сега ми е паднало! Предполагам, че дължа малко извинения и далеч повече благодарности!!! Все неща, които смятам, че по принцип дължа на хората, дето по някакъв начин допринасят за по-съвършеното ми АЗ, независимо дали ще ме научат да разпознавам ренесансова живопис, китайски порцелан, що е то УДК (само за библиотекари, не се тормозете излишно!) или как да превключвам плавно от бавни на бързи скорости „IVECO”, без да прекалявам със съединителя и спирачката. Повярвайте ми, със съединителя трябва да сте нежни като любовници! Със спирачката – дори повече.

Дължа извинение за влудяващото дрънкане – моя запазена марка, когато съм под пара, а аз съм под пара кажи-речи 24/7! За тъпите грешки, които дори аз си виждах и ми идваше да си набия шамарите, щото тия неща ги знам, но мозъкът ми блокира при над 30 км/ч, когато съм зад волана. А още колко много не видях, мога само да гадая. Грешки с огледалата, знаците, съединителя, тротоарите, паркинга, шибаните десни завои (пък и левите, да им се не види!), шахтите, асфалтовите кръпки, дупките (има една, дето си ми е нещо като чекпойнт – нямам пропуск нито с камиона, нито с колата), клоните, пешеходците, тротинетките (дявол ги взел и отнесъл!!!), колоездачите... Ах, колоездачите! Убедена съм, че в шофьорския ад има отделен кръг за тях... и въобще...

За похабените нерви, които никой никога няма да му върне на инструктора ми, ама пък да не си е избирал тая професия в крайна сметка! Че даже имам амбицията още да му похабя догодина, когато дойде време за С+Е. Защото ще се върна, да му се не види! Ще затворя кръга!!! Обещала съм си го, стига да не умра междувременно. А и да умра, ще вампирясам и пак ще го изкарам проклетото С+Е!!! Помнете ми думата!

За всички случаи, в които съм карала инструктора ми да се съмнява в избора си на професия и се е чудил наум „Защо на мен, Господи?!?!?!...“.

За случаите, в които му се е искало да запали цяла кутия цигари наведнъж, да се напие до припадък, да заложи на модерната химия и въобще да изчезне от реалността, само и само да ме изтрае... или да подпали ритуално камиона... или мен...

За моментите, в които е скачал върху спирачките вместо мен...

За моментите, в които е спасявал някакви хора от невежеството ми... пък и мен от тяхното. Имате ли представа колко камикадзета щъкат като свободни електрони по улиците?!...

За моментите, когато се е питал дали камионът ще оцелее и днес в ръцете на тази неориентирана гъска...

За моментите, в които си е мислил „Слава Богу, приключи за днес!“...

За моментите, в които му се е искало да ме изрита от кабината – в движение или не...

Но още повече за моментите, когато ме уверяваше, че се справям добре. Даже може би най-вече за тях всъщност!...

Абе въобще... признателна съм. И БЛАГОДАРЯ! До догодина!!!

Да не кажете, че не съм дала време за размисъл и емиграция!

Политика, майка!...

 

Винаги съм смятала предизборните кампании за голяма забава, даже в един момент си мислех, че би било яко, ако са по-начесто, ама правилно са го казали хората – внимавай какво си пожелаваш!

Не знам как е по другите телевизии, но тия дни, случайно или не, докато сърфирам из каналите, няколко пъти попадам на Българска национална телевизия. БНТ . И да ви кажа, имам чувството, че тайно са започнали да провеждат някакъв чудовищен експеримент със собствените си водещи. На кой колко ще му издържат нервите преди да се пропие или да посегне към по-сериозни удоволствия… или към молбата за напускане по време на ефир…

Преди три-четири дни в „Референдум” - Расате, Славчев от МИР и Чикагото! Класна подборка - дума да няма!

Няма да кажа „цирк”, щото циркът по принцип е едно безкрайно красиво изкуство. И комедия не беше, макар да припадна от смях цялата държава. По някое време очаквах Добрина Чешмеджиева да извади блистер конски успокоителни например и да глътне шепа от тях с половин бутилка водка да кажем. Устиска! Жестока школовка просто!

Снощи в „Панорама” – дежа вю. Същите тия тримата, плюс още някакъв за цвят, ама от същата порода.

Расате: РУСКИ ЧЕХЪЛ!!! (в продължение на един час към Славчев)

Чикагото, бивш пандизчия (с огромно извинение към хората по затворите) и настояща изтрещялка, живееща и дишаща с конспиративните теории за света и вселената: „… ние от Божественото семейство, партията Истината и само истината… сатанизъм… заговор… Да върнем галактиката на българите!..."

Опа! Грешка. Това последното беше от репертоара на Волен някога. А си мислехте, че той е измърдал, нали?... Ама на фона на тия...

Още един час крясъци „руски чехъл”, конспирации, кой как се казвал, кой е по-по-най-българин…

Бойко Василев закри предаването леко изцъклен, тоест малко повече от обичайното, и бях сигурна, че още по време на финалните надписи ще надигне другата половина от бутилката водка, останала от Чешмеджиева оня ден.

Днес „Нека говорят” и Мая Костадинова. И-и-и… Познахте! Пак Чикагото, бре! Тоя път даже въоръжен с книга на видния конспиратор Ян ван Хелсинг, която, по мои наблюдения, за него беше по-истинно писание от Библията. Лошо няма, всеки има право да си избира приятелите, ама…

Мая приключи „интервюто” усмихната, но пред нея има чаша и НЕ съм сигурна, че онова вътре е вода! Аз на нейно място поне щях да искам нещо по-твърдо. Много по-твърдо!!! Поне 40 градуса и нагоре, ако е възможно.

Вижте сега! Аз разбирам. Изборният кодекс си е ОБРАЛ ЛАЙКАТА отвсякъде, че и по-зле ще става, щото всеки некадърник, който се докопа до малко власт, първо там си напъхва мръсните пръстенца, превръщайки националните телевизии в сцена на театър на абсурда, но… Стига, бе! Все трябва да има някакъв критичен хигиенен минимум, да го Ева! То демокрация, демокрация, ама… и на демокрацията вече ѝ идва да си прегризе вените по дължина от тия недоразумения.

И това, само по телевизията-майка, дето уж има някакъв подбор. Направо не смея да пипна дистанционното да видя по другите телевизии-роднини какво се разиграва!

Съботна традиция

 

Тази събота по изключение съботният битак мина без да ме слуша цяла Видинска област как повтарям съскайки, а от време на време и крещейки (умерено за възможностите ми, щото ме е срам): „Не пипай нищо! Не пипай!... Недей!... Да не си посмял да пипнеш!... Изправи се! Не пипай!...” И т.н. Не че хуните внезапно са усвоили доброто поведение сред хора – просто нямам глас. Някакъв тъп вирус ме е стиснал за гърлото и най-доброто, което мога да изкарам от себе си, е нещо средно между писукане и ръмжене.

Но това не пречи на семейния детектор за странни предмети. Поредният – на вашето внимание! По левче бройката, два броя! Плюс свещник-тиква, плюс стиропорена надгробна плоча с тиква, плюс декоративна глинена книга-ковчег. Може да е началото на март, но Хелоуин винаги чука на вратата.

Възможно е и да сме шокирали някого, ако е чул Престолонаследник №2 да обяснява с блеснал от щастие поглед, че си е намерил „страхотно гробище”, но не ми дреме особено. По-добре цял ден игра със стиропорена надгробна плоча, пластмасов скелет-ключодържател и глинена книга-ковчег, отколкото да се зомбира на глупавите телефони и таблети. Щом аз на 46 се радвам така на две чаши-черепи, представете си за малките що за кеф е!

Елементът на изненадата

Използвам обедната почивка, за да отскоча до един магазин наблизо за някои неща, които трета седмица забравям да купя. Някак успявам да се сетя за почти всички, награбвам ги и отивам на касата, като в същото време вече броя наум още какво остава от точките в дневния ред. Да проверя домашните на децата, да купя котешка тоалетна, чорапи май трябваха на някого вкъщи…

Момичето зад гишето отваря уста за дежурния поздрав, но аз съм по-бърза и я застрелвам от упор с едно категорично:

- Добър вечер!

В един часá по обед!!!

Тя премигва насреща ми малко объркано, след което въздъхва с тон на човек, който има сериозна практика в мъчителното очакване на края на работното време:

- Де да беше!...

Наблизо една дама се прехласва по някакви блузки, когато ме чува, и стреснато започва да се озърта. Срещаме погледи и тя започва да се смее:

- Ми то аз вЕрно, че доста се мотах в магазина, ама като чух „добър вечер“, си викам… чак пък толкова да съм се заплеснала?… Я така и така се заприказвахме… какво пише тук? Забравих си очилата и не виждам цената.

Тиква ми под носа нещо дребно. Поглеждам етикета, на който пише „4.00 лв.“, и я информирам мило, с широка усмивка заради „добър вечер“:

- Четири часá!

Продавачката не издържа и започва да хихика тихо. Жената пред мен е видимо объркана и не е много сигурна бъзикам ли я или просто е налетяла на ку-ку. Вече и двете сигурно са убедени, че съм на нещо яко и не грешат. Тия дни чета едновременно автобиографиите на Ози и Леми, което обяснява пихтията в главата ми. Тия двамата и един по един ти идват като миксер в черепа, а заедно са си направо бедствие.

Ако им кажа, че съм само на половин капучино, едва ли ще ми се вържат, или ще поискат координати на магазина за кафе, от който пазарувам.

Навремето един познат разправяше:

- Мразя те, бе! Аз трябва да се напия или напуша като идиот, за да вляза във филма, а ти си си все в него без никакви стимуланти!...

Така си е. Някои трябва да положат нечовешки усилия, докато откачат, други сме си облагодетелствани по рождение.

В комбинация с категоричния ми отказ да си правя списъци за пазаруване и вечната необходимост да пазарувам разни неща по спешност, предполагам схващате, че съм обречена да поздравявам хората с „добро утро“ около вечерните новини, да прибирам дистанционното на телевизора в хладилника или да измервам цените в часове.

Не се оплаквам, де. Свиква се.

Запазете спокойствие!... Имам рожден ден!...

 

Знаете ли какво? Нито едно от обещанията, които съм си дала на рождения си ден, не съм го удържала. Нито тия по Коледа, Нова Година и т.н. Всъщност дори не помня да съм очаквала да ги удържа, ако трябва да съм честна.

Не свалих трийсет килограма. Дори десет не свалих. Нито пет…

Не си отрязах косата. И не я пуснах до коляно.

Не заживях във Финландия. Убийте ме, ако знам защо баш там, ако не броим местната музикална диаспора!

Не отидох на концерт на FIVE FINGER DEATH PUNCH, нито на MOTӦRHEAD… А после Леми умря и осъзнах, че и Ози и Кийт Ричардс не са вечни. Голям удар! Убедена съм, че подобни новини трябва да се поднасят със силни успокоителни и подходящата психотерапия. С малко повече късмет, поне FFDP няма да се налага да ги надживявам. И Слаш.

Не станах художник на комикси, нито завърших археология или право… което пък ми позволява да прекроявам историята по безумен начин, признавам си. Харесва ми!

Не разбих англоговорящия литературен пазар, макар да има време поне на теория. Винаги има време, докато не си чул песента на банши… О, чакайте! Аз не съм ирландка. Няма как да чуя банши, ако ще да се обърнат с хастара навън от пеене. Значи има време.

Не се отървах от астмата. Не е болка за умиране, освен когато се давиш за глътка въздух, броиш вдишванията и имаш чувството, че някой е седнал върху гърдите ти и те стиска за гърлото до посиняване.

Не се научих да си трая, когато онова проклето нещо, дето все обърква нещата, крещи отвътре. Дори когато мълча, пак не съм съгласна. Даже е по-зле. ПредпочитаТЕ да говоря, повярвайте ми!

Не избягах. А как ми се иска(ше), да му се не видяло!... Някога искало ли ви се е да избягате от живота?... Поне за седмица?...

Не забравих. Даже започнах да си спомням, което е проблем, когато се опитваш да заспиш в два посреднощ. Особено когато искаш и други да забравят... или да си спомнят и да не могат да заспят.

Не простих… много неща. Прекалено много! На другите и на себе си… Другите не знаят, което няма да ги спаси. Мен също. Незнанието не е оправдание. Рано или късно всички ще плащаме и ще лежим присъди - от ония, дето не ги издава човешкия съд, а оня – другия. Бих казала Божия, ако вярвах в Бог!... Не знам дали вярвам все още…

Но научих доста, признавам си. Понякога по трудния начин, понякога с чист късмет. Научих уроци и хора. Да учиш хора е трудна работа – рядко е безболезнено, но пък винаги е поучително.

Рождените дни са кофти дни, ако го удариш на обещания. Затова предпочитам да го удрям на равносметки и това няма нищо общо с факта, че навършвам 46. Факт, който така силно предпочитам да забравям, че дори се наложи да пресметна дали няма грешка преди да го напиша!

Всъщност има. На 26 например не съм се замисляла за такива дивотии. Тогава обещавах и обещавах като за световно, лъжех на едро, най-вече себе си… Мислех си, че знам какво искам и от какво имам нужда. Боже, колко наивно!...

Днес навършвам 46! Не е просто число. Минеш ли 30 (там някъде), нищо не е просто число, за съжаление. Вместо да искам и обещавам, броя нещата, които имам.

Имам Чудото и Доброто. Хуните. Престолонаследниците. Двете ми деца. Така съм си ги кръстила за моментите, когато спят и мога да ги целувам и гушкам колкото си искам – Чудото и Доброто. Двете половини на сърцето и душата ми.

Имам мъж, който от шестнайсет години ме търпи (ама търпи, не е като да не търпи!) и явно не може или не иска да се отърве от мен. Така де, може и просто да не смее.

Имам работа, която обожавам. Не питайте, ако нямате поне няколко дни и най-вече нощи свободни на разположение! И бутилка водка.

Имам книгите – мои и чужди. Но предимно моите, разбира се. Не съм чак такъв лицемер!... Баси якото, човече!... Макар да си е страшничко да видиш най-голямата си мечта осъществена. После не знаеш накъде да хванеш. Да нямаш голяма мечта си е като малко умиране. Трябва ти нова цел, а някои хора за цял живот и една не достигат.

Както и да е!

Имам обаче всичко онова, което все още е там отпред. Още книги. Още работа. Още недадени прошки. И неполучени също. Още поводи да се червя… и да се гордея. Още поводи да се съмнявам в себе си и в света… най-вече в света, разбира се… защото аз рядко подлежа на съмнение… Още обещания, които да наруша…

Евентуално някое бъдещо участие на FIVE FINGER DEATH PUNCH, където да се съдера от крясъци на „Wash It All Away” и „Welcome to the Circus”. И надеждата Ози и Кийт Ричардс да издаянат поне още една рокендрол-вечност… За Мик Джагър ми е все тая, макар да е МАШИНА, дявол го взел!... Слаш все още е твърде млад да го вкарвам в тоя списък.

Хубаво е да живееш с усещането, че имаш време да нарушаваш обещанията към самия себе си. Най-близкото нещо до безсмъртие, което можем да си позволим.

Днес не си обещавам нищо! Имам повече, отколкото съм искала някога.

FFDP - любимите ми бунтари!

Не знам защо точно тая вечер си спомних за един рок-фестивал от мрака на 90-те, след който последствията бяха толкова мащабни не само по душите и телата ни, но и по залата, в която се проведе събитието, та местната преса после излезе със статия, озаглавена „Спомнете си „Хейзъл”!!!” Щетите по залата отдавна са заличени и забравени, но белезите по умовете и душите на преките участници си стоят все така ръбести. И се събуждат, когато усетят точната вибрация.

Рядко пиша за музика, дори за тази, която обичам – не се чувствам в свои води. А рокът не е просто музика – той е начин на живот, но ако не сте попадали поне веднъж в масовката пред сцената, докато горе дивеят дяволи и богове от ранга на Five Finger Death Punch, едва ли ще засвирим на една и съща струна.

FFDP, разбира се, са извънземни. От онези, които с един акорд са способни да те докарат до оргазъм или до инфаркт… или до някакво междинно състояние, когато не си сигурен свършваш ли, умираш ли.

Нямам спомен как съм ги открила точно тези момчета. Хората, преживели катастрофи, рядко си спомнят момента на сблъсъка. Определено е било някъде след като се сбих с една съученичка заради значка на Майкъл Джексън, открих GUNS’N’ROSES и преживях факта, че няма шанс да се омъжа за Слаш. Все още се справям с последствията от това последното.

И открих, че Леми е бог! Друга тема!

Знам обаче, че ако някога имам нужда от надъхване, самоувереност, стимул, хъс, злоба, бяс, треньорско викане от ъгъла на ринга, Five Finger Death Punch винаги са на линия да изреват мантрата, която променя гледни точки и размества вселени, да ти шибнат дозата адреналин, от която имаш нужда, за да се изправиш пред света, макар и поочукан, изподран и с разклатени от стискане зъби.

На оня фестивал бяха все момчета и момичета родно производство, но с амбиция, равна на славата на FFDP днес. Не знам успяха ли – най-вероятно са се отказали. Стига ми обаче, че тогава имаха смелостта да мечтаят и звучат като завоеватели на светове, а покрай тях и ние пред сцената.

От Видин съм, но не съвсем. От Макреш съм

 Винаги и навсякъде ми е било по-лесно да казвам, че съм от Видин, когато ме питат, дори от чист мързел, ако щете.

Родена съм във Видин, де. Това е вярно. Но истината е, че иначе съм си селско момиче. Обаче всеки път, когато кажа, че всъщност съм от село Макреш, става малка драма. Първо, налага се да обяснявам, че МАкреш не е МОкреш. Така и не разбрах къде е това, но навремето камара писма ми ги препращаха от там, защото редовно отиваха в грешното село. После става още по-сложно, когато трябва да обяснявам къде е Макреш и какво има там.

Какво очаквате да има в едно село, освен детство? Моето детство и на още камара деца.

Първите 12 години от живота ми минаха в Макреш. Е, добре де, първите месеци минаха всъщност в съседното Цар Шишманово, където и преживях голямото земетресение на 4 март 1977-а. Баща ми е от там. Била съм на няма и един месец врещящо изтезание или поне така твърдят оцелелите. Даже на Земята не са ѝ издържали нервите да ме слуша как се дера.

От Макреш е мама. Навремето баща ми разправяше, че си взел жена от там, „щото у Макреш и мачките беха активни борци, ама се оказа, че баш наш`та мачка не е”.

Мама пък все ми викаше: „Като тръгнеш да си взимаш мъж, само гледай да не е от влашко, че ония хора много работят, а ти не си ми много по работата”. И беше права. И аз баш у влашко се забих. Викайте му младежки бунт!

Но да се върнем в Макреш, ако не възразявате! Пък и да възразявате, все ми е тая.

Помня детската градина и учителката леля Гиша, дето като ѝ писнеше от нас (а бяхме към трийсетина класни диванета), се провикваше „Чекай да пребия един, та да се уплашат всичките!”. Никога не е вдигала ръка срещу дете! Но заплахата винаги действаше, де.

Помня първия учебен ден в училището, по онова време „Витко Иванов - Бако”. (Години по-късно Елена, дъщерята на Витко Иванов, редовно ме черпеше с шоколадови бонбончета, когато идваше в Регионална библиотека „Михалаки Георгиев” във Видин като започнах работа там.) Десетина първолаци и аз – с огромни бели джувки. Първият ми класен – „другарят” Захари Крумов.

В класната стая тоя кротък, благ, безкрайно добър и спокоен човек просто се изправи пред нас и каза тихичко, че оттук нататък ни чака много учене. Че той трябва да ни научи на всичко и че ако не успее и ако някой от нас така да се каже се издъни, „на мен ще ми чукат палците”. Шестгодишният ми мозък си го представи толкова буквално това „чукане на палците”, че и досега се чувствам задължена да го спасявам от тази напонятна инквизиция. Чета, уча, опитвам се да съм добра, ако не най-добрата.

Години по-късно се върнах в училището като учител за една година. Вече се казваше „Св. св. Кирил и Методий” и даже му нарисувах портрет на двамата братя, който окачиха точно срещу входа. Не знам какво стана с него. Може още да е там, но училището вече не работи по причини, които не е необходимо да изброявам.

Помня леля Мара в сладкарницата, от която си купувах шоколадови бисквити „Детска закуска” и сладолед „Ескимо”.

И кръчмата на чичо Цико и кебапчетата, дето си ги купувахме от него в голямото междучасие. Две кебапчета и четвъртинка хляб – деветдесет и пет стотинки. Шоколадче „Кума Лиса” или „Пинокио”, което си беше нищо и никакъв марципан, но за нас си беше като луксозен швейцарски шоколад… двайсет и пет стотинки.

Помня баба и дядо, разбира се. И вуйчо, дето всеки път като ме видеше, ми викаше „Ей, съсел!”. Няма ги и тримата, но ги помня. И другите баба и дядо от Цар Шишманово помня, че и пра-баба, дето ми викаше „въшла”, щото в детската градина бях завъдила от тия гадинки, а коса до кръста не се чисти лесно. Не помня обаче „Шар планина”, с която баба ме е приспивала или поне се е опитвала де, щото всички твърдят, че на практика никога не съм спала или поне не в обичайните за това часове. Но помня как веднъж, само веднъж ми се разсърди истински. Защото ми каза, че като тръгна да се омъжвам, трябва да си „взема доктор”, а аз направих глупостта да кажа, че не е важно какъв ще е, стига да е свестен.

Помня съучениците си, дори онези от Интерната. Имаше в Макреш интернат за момчета от проблемни семейства, които учеха с нас. Помня тъмносините куртки от униформите им и любопитството, което ме гризеше. Защо са там тия момчета? Какво са направили?... Или не са?... Едно от тях – Стойко – беше в моя клас. Веднъж нещо ме издразни и му забих една химикалка в рамото. Очаквах да ме размаже, но дори не посегна. Толкова за „лошите момчета”!

Помня Чешмата. С най-чистата и студена изворна вода, дето лекува каквото се сетите. И те разболява, де, ако си накиснеш краката в нея лятото.

И реката – Видбол – с ония нейни иначе толкова гладки камъчета, по които си е истинско китайско мъчение да ходиш бос. Пиехме вода направо от нея и нищо ни нямаше. Сега от чешмата вкъщи не смее човек да пие.

И бившата керамична фабрика помня, в която си беше цяло приключение да се напъхаш.

И ледените пързалки на Джогла зимата. Паднеше ли сняг, цялото село беше там с шейни и найлонови чували. Напролет – пак там, да берем синчец, кукуряк и „лулички”.

И църквата на отсрещния „баир”, която тънеше в разруха съвсем доскоро, което е тъжно – да, но и обяснимо, ако знаете историята на селото. Нищо не беше останало от нея, освен стени, камбаната, едно разпятие, нарисувано върху шперплат, и огромна камара от църковни книги, струпана в центъра ѝ. Дори детският ми мозък разбираше, че тия книги трябва да бъдат изнесени и спасени от там, но един страховит дядо ни гонеше с брадва в ръка всеки път, когато ни видеше да се приближаваме. Накрая някой запали ливадата наоколо, а огънят се прехвърли в църквата и всичко вътре изгоря.

Вече е възстановена, но книгите и историята няма кой да върне от огъня.

И библиотеката в читалището помня. Ако имаше някой, на когото завиждах най-яростно и искрено, беше библиотекарката леля Мими. Имах чувството, че е стъпила на върха на света, защото да работиш в библиотека си е баш същото. Все още го мисля.

Парка с паметниците на загиналите партизани от отряд „Георги Бенковски”. Майната ѝ на политиката! Това са 20-годишни момчета, загинали за кауза. На 20 години политиката не те вълнува – вълнуват те каузи и идеали. Правилни, грешни – номерът е да си готов да умреш за тях. И те са го направили. Това обяснява онова по-горе, за църквата може би.

И пАнаира. В главата ми все още звучи пронизващ глас „Паратропер Анаконда-а-а!...”. Е, и всичката чалга на света, ама някак си не ми е проблем вече.

И любителския театрален колектив към читалището, с който веднъж стигнах до село Кортен и Фестивала на любителските театрални колективи, където нашата Анка от „Криворазбраната цивилизация” взе награда. Аз бях „една селянка”, ако ще питате.

Походите през януари всяка година до Вълчешкия дол. И досега ги има. Наречете го политика! За макрешчани е друго.

В Макреш видях на живо самия Емил Димитров. Не помня нищо, освен че исках колан като неговия. Именно КОЛАНА му исках! Още го помня тоя магичен аксесоар. И че категорично отказах да му подаря цветята, които нашите бяха приготвили, та се наложи да го направи брат ми.

В последните години рядко и почти никак не ми се отдава възможност да си ходя в Макреш. Това все повече ме кара да се чувствам малко виновна към онова мое 12-годишно АЗ, което се оказа в нов град, в нов клас и в нов политически и социален ред точно през 1989 г. Нищо не разбрах тогава от политическите процеси, естествено. По онова време Видин беше просто един противник от свръхтежка категория, който трябваше да тръшна на тепиха, за да не тръшне той мен. А Макреш беше зад въжетата и ми крещеше „Не ме излагай! Ти можеш!!!”

Та така. От Макреш съм. И от Цар Шишманово. И мога!

За писането...

 

Захванала съм се да пиша тези дни, когато успея да открадна по някоя възможност вкъщи… Но историята се явява неочакван проблем заради манията ми да звуча максимално достоверно. Демек ако ще пиша за пилот на „Боинг“, трябва да звуча все едно от двайсет години не съм слизала от самолет. Ако ще е за лекар, трябва да мога на прима виста да направя (поне на теория, де) минимум сърдечна операция или трансплантация на бъбрек. Абе схващате!

Та главната ми героиня в случая има студио за татуировки. Съответно нали се сещате, че аз от татуировки разбирам горе-долу колкото от ракетостроене? Обаче ми е важно да звуча така, все едно имам идея за какво става дума… тоест героинята ми има, де. И сядам да се образовам по темата, доколкото го позволяват Гугъл и фонда на Регионална Библиотека "Михалаки Георгиев". Някак потръгва, даже ми става интересно.

Вие знаете ли например, че черното е един от най-лесните за премахване от кожата цветове, за сметка на зеленото, което е почти неизличимо? Както и да е. В рамките на няколко дни вече поназнайвам основните течения и „артисти“, кой е Боби Шоу и какъв е приносът му в тату-културата, как да си сглобиш машинка за татуиране и да си приготвиш саморъчно мастило в затворнически условия, характеристики на различните стилове, най-трудни за премахване с лазер цветове, символи и прочее. Знам даже работното време, цените на билетите и основните експозиции в Музея на татуировките в Амстердам. Не знаехте, че има такъв, нали? Е, вече знаете. Ако стигнете до него някой ден, да пратите поне една снимка!

Абе на теория съм подготвена като за държавен изпит.

Хубаво, де, но междувременно героинята ми малко съм я поизтървала от контрол и вече е успяла да се заиграе с малък, но сплотен колектив от автоджамбази, специализирани в кражбите на луксозни таралясници, за което знам дори по-малко, отколкото за татуировките. Като ме питат каква кола караш, обичайният ми отговор е: „Сива“.

Хайде пак Гугъл идва на помощ. И по-малко библиотеката този път. По обясними причини литературата за специфика на автокражбите е силно ограничена, да не кажа, че няма такава. Поне официално издавана и разпространявана, де. Гугъл обаче е насреща. Отново!

Колко му е! Търсенето ми вече включва как се краде кола с безключово запалване, що е то GPS-тракер и съответно как се открива и дезактивира, коя кола колко струва, кои са предпочитани за кражба и защо, как се пласира краден автомобил и прочее потенциално полезни знания, в случай, че много го закъсам финансово някой ден… Само да спомена, че в реалния живот не съм точно пример за добър шофьор, още по-малко пък за талантлив такъв. И понякога се затруднявам да отворя дори дамската си чанта, която по принцип не се заключва. Това ви го споделям, за да добиете някаква представа колко вселени ме делят от героите ми.

Покрай същия бъдещ роман, който явно се очертава своеобразно информационно предизвикателство, ми се наложи да ровя и за факти относно определен ефект върху човешкото съзнание и кой точно опиат/дрога/халюциноген го предизвиква. Пак за достоверност, нали…

И не ми стига това, ами същата тази моя героиня в един момент се/ме вкарва в сцена с диалог, в който се предполага, че говори/м за покер, при това като познавачи на хазарта. Ей тука вече вдигнах ръце!

Пък седя сега и си мисля… Гледала съм по телевизиите разкази за разни криминални случаи, в които някакви хора се сдобиват със сериозни обвинения след като криминалистите са им докопали и ровили в компютрите. Сега само трябва някой да ми види history-то на търсенията в лаптопа, за да му се изправи косата и да ме заподозре в половината Наказателен кодекс. В по-лошата половина! Иди после обяснявай, че правиш проучване за роман, за който дори не можеш да гарантираш, че ще го довършиш