За осми март искам...

Звъни ми телефончето така… международно някак си… нищо, че номерът е нашенски, ама е на мъжа ми, а той е някъде по пътищата между Видин и Германия. Вдигам и ми вика:

-       Абе, слънце, осми март иде. Какво да ти взема за подарък?

И аз без въобще да се колебая:

-       Зъби.

Малко предистория: Преди две седмици ми падна един стар мост и се наложи да извадя един от зъбите, та сега ми се очертава един разход от порядъка на няколкостотин лева за нови.

-       Е, няма ли нещо по евтино, бе? – почва да се пазари той. – Другите мъже минават с по някой букет, вечеря в ресторант, това-онова… а аз – със зъби.

-       Ми, мило, нали все ми викаш да бъда по-практична?

-       Да, де, ама що баш сега намери да ставаш практична?

Щото освен практична, съм и суетна, ама това няма да си го призная. Не че не мога да изкарам някак без два кътника – хората нокти си режат, та аз без зъби ли да не мога, – ама…

Давам си сметка, че в случая моята „практичност” ще му струва повече, отколкото непрактичността на хиляди други жени, които ще получат по някоя осмомартенска глезотийка, но си трая. Да не съм луда!

А пък с библиотекарската заплата трябва цяла година да пестя за въпросните зъби.

-       Не може ли на изплащане? – продължава да се пробва той.

-       Не може. Зъботехникът си иска всичко накуп.

-       Добре де. Не щеш ли за по-евтино да ти дам пари да извадят и от другата страна два, та да има баланс?

-       Не, благодаря! – отклонявам предложението след точно секунда и половина размисъл.

-       Уф! Добре. Значи за осми март – зъби. Ега ти подаръка! Сигурен съм, че никоя друга не е получавала такъв!

Със сигурност. Това силиконови цици, хиалурон, екстеншъни, маникюр, спа и каквото там се сети човек са пълна скука. Друго си е за осми март да получиш нови зъби, нали?

Та така. А вие, мили дами, какво си поръчахте за осми март?...

Жена зад волана

Аз иначе съм сравнително умна. Така де – поне горе-долу. Пиша грамотно, завършила съм някак си едно висше, от време на време чета класическа литература покрай другите глупости и НЕ харесвам чалга. Това последното според мен е критерий, че съм поне на средно ниво интелигентност, минимум. Всичко обаче се оказва напълно безполезно, когато седна в кола. Особено ако седна зад волана.

За кандидат-шофьорските си неволи вече съм писала тук, но ако си мислите, че с вземането на книжката нещата са се подобрили… ами не, не са. Започвам да подозирам, че причината не е в колата.

За Коледа 2014-а получих подарък, а именно… точно така – кола! Поради тази причина се видях и принудена да изкарам книжка. Е, изкарах я някак си. Сега си я търкалям въпросната придобивка, но някак си не мога да се отърва от усещането, че е жива и… ами не ме уважава особено. А иначе въобще не прилича на онази „Кристин” от романа на Стивън Кинг. Мисълта ми е… не е злобна, но определено има извратено чувство за хумор.

От известно време насам се е появил някакъв бъг по електрониката, който се изразява в любопитна серия от необясними проблеми. Веднъж не иска да се отключи. После пък не иска да се заключи. Веднъж някоя врата си остава отключена. Друг път се заключва сама и поне един път съм била на ръба да разбивам собствената си кола, защото ключовете останаха на таблото. Добре че точно тогава багажникът някак си остана отключен.

Та вчера дали от дъжда, дали от друго, но таралясника просто се раздаде на макс дето се вика. Значи… сутринта по някакво чудо се отключи от раз. Обикновено не се случва и поне една врата, а в повечето случаи две до три, остава заключена, плюс капачката на резервоара за гориво. Та отключи се значи и си викам „Woowwww! Днес ми е ден!” Щото нали… шляпа порой от часове и не е много приятно да пълзиш с калните ботуши през багажника до шофьорското място.

Отивам на работа, паркирам почти идеално, което също си е своего рода малко чудо, и до обяд успявам да запазя усещането за един прекрасен ден.

После трябва да прибера Престолонаследник №1 от училище. Когато обаче да вляза в колата… нъцки. Niente! Nada! Nothing!... Не цъква проклетията! Само ми намига палаво с мигачите, докато издевателствам над ключа.

Добре! Примирявам се набързо с идеята, че пак ще е през багажника, когато все пак една от вратите се отключва. Късмет!

Взимам детето и хайде обратно на работа! Понеже… такова… нали съм работеща майка и малкият общо взето е оставен без избор – ще, не ще, ще отрасне в библиотеката, както е тръгнало. Лошо няма! Малко култура в организма на никой не е навредила. Я, какво се случва с едни, дето нямат и критичния минимум! (Да посочвам ли коя точно facebook-група имам предвид? Ако ме познавате поне малко, ясно ви е. Ако ли пък не, ще им гледаме сеира за пореден път, както разбирам, на 14 март покрай обед. Живо ме интересува тоя път на Хавай как ще се развият нещата…)

Да се върнем на колата обаче!

Тоест връщам се при нея след края на работния ден. Преборвам се с ключалките и посоката този път е детската градина, за да прибера Престолонаследник №2. Тя посоката – добре, ама докато стигна до крайната дестинация, за едната бройка да я подмина, защото просто забравих накъде съм тръгнала. А забравих, защото…

Правилно. Колата!

На едно от кръстовищата улучвам неголяма дупка в асфалта. Царица съм! Една да има – моя е, ако преди това няма дърво! Та друсвам значи мераклийски в дупката и… таблото угасва. Няма километраж, няма оборотомер, няма индикатор за гориво… Тези обаче за мигачите работят. Поне знам накъде завивам, ако не друго. Също и оня, дето свети откакто сме купили колата и вече пета година не успявам да разгадая какво иска да ми каже.

Лек шок както си му е редът!...

Опитвам се да разгадая какво става, да видя какво още работи или не, да не прегазя никого по улиците, да не се блъсна в някоя сграда…

Малко преди следващото кръстовище улучвам следващата дупка и… О, чудо! Таблото оживява. Всичко светва като коледна елха, почти изкарвайки ми акъла.

Сега разбирате ли защо подминах детската градина?

Връщам се, намирам място за паркиране, при това такова, от което после дори аз лесно ще се измъкна обратно на улицата, и стигам до градината. Престолонаследник №2 е въодушевен, че ще се прибира с колата. Аз не. Като се знам какъв съм шофьор… пък и други като мен подозирам че има… бих предпочела да не возя децата си. Нямам избор обаче.

Прибираме се. На входа на паркинга има няколко дупки, които ги знам като джоба си, но това не ми пречи да ги улучвам всеки път. Та когато влетях в едната от тях, и четирите врати на колата най-накрая се отключиха.

Да казвам ли, че после с триста зора я убедих да се заключи?...

Утре кой знае какво ще е. Напоследък всеки път, когато сядам зад волана, се сещам за една сцена от не помня вече кой филм…

-       Как се отваря багажника?

-       Отвори жабката и пусни радиото!

Кога ще ги стигнем... китайците?...

Не съм от хората с особено активна гражданска позиция или поне не я навирам в очите на всеки, защото съм на мнение, че позицията е като… хмм!... Как да бъда по-деликатна?!... Ами като „продължението на гръбнака”, ако правилно ме разбирате. Всеки си я/го има, но е малко нещо неприлично да си я/го развяваш с повод и без повод.

Положението, общо взето, е следното:

Да, представете си. На никого не му дреме какво мислите, включително и на онези, НА които говорите или ЗА които говорите. С особена сила важи това, когато говорите НА и ЗА управляващите държавата, някоя институция, някое предприятие и т.н. И ЗА мен, но това е тема за други постове и разговори, така че не се хабете!

Това – в случаите, че сте горе-долу с ума си. Съвсем по друг начин застават нещата обаче, ако имате някакъв проблем, най-вече психичен. Разполагате ли с този бонус, държавната администрация и цели министерства, начело с Народното събрание са ви в краката. Доказват го цяла поредица от събития през последните година-две, особено пък последните месеци. Няма да навлизам в подробности. Който разбрал- разбрал. Който се припознал – припознал се. Всяка прилика с действителни лица и събития НЕ е случайна!

За друго обаче ми е чуденката днес.

Както разбраха вероятно и кокошките, от изток плъзна един неприятен вирус, който докара сериозни главоболия на китайските власти, СЗО, няколко круизни кораба и цяла армия туристи, които сега седмици наред ще бъдат третирани като прокажени. За да се справят с проблема или поне да го овладеят донякъде, в „социалистически”, „комунистически”, „тоталитарен” и н’ам си к’ъв още там Китай за 8 (точно така – за ОСЕМ) дни вдигнаха цяла една нова болница за 1 000 лежащо болни и реновираха друга една такава за още 1 000 души. За 8 дни – повтарям и подчертавам!

Това – на фона на нашата просперираща демократична държава, която от !!! 40 години !!! не успява да построи една-единствена национална детска болница и се чуди как да възкреси един бетонен мъртвец, УЖ за да спести малко средства.

Ами… как при това положение да имаш „гражданска позиция”, като то е все едно да имаш такава по въпроса дали е редно, морално и въобще възможно да изровиш някой и друг гроб, за да използваш… каквото там е останало от обитателя му… за трансплантация върху жив човек. Щото щяло да е по-евтино и някой си бил споменал, че… може пък и да се получи – що не нали.

Не че нямам отговор де. Или поне възможно обяснение. И то е много простичко: какъвто електората, такива управляващите, респективно - държавата. Колкото и да се сърдите на Иво Христов за 80-те процента… доказателствата, че е прав са ежедневни и си му ги даваме лично ние като тълпа. Именно „тълпа” – до „общество” още не сме дорасли и както е тръгнало, все повече недорасли ще ставаме.

Някак си леко инфантилно е едни там УЖ загрижени за децата си „родители” да врякат против измислени норвежки врагове, а да не се сети нито един от тях, че със или без Торбалан Норвежки, детето му рано или късно ще опре до лекарска помощ и… няма да има такава. Ма то това са нали… някакви маловажни глупости. Друго си е „реалната заплаха” от норвежка инвазия видиш ли.

Или от образоване на децата да разпознават сексуалните насилници. Не може то така тия деца да знаят. Те трябва само да слушкат мама и тати, колкото и мама и тати да са тъпи като манастирски гугутки. Един сексуален хищник винаги е бил по-приемлива заплаха пред алтернативата детето да знае как точно се наричат половите органи и какви са собствените му права над същите тези негови органи.

Не, бе. Не мисля така, ама според Божествения проект на някаква зле изрусена скучаеща пернишка домакиня явно съм в грешка. И според министъра, дето ѝ клекна моментално на коляно, също.

А междувременно във Варна един такъв гален мамин най-накрая го вкараха в затвора, защото системно пребивал мама и тати и им цицал пенсийките. Срамота! Да се оплакват тия хора, вместо нали… всичко да си остане вкъщи, да им не гледат сеира хората… Щото той бóя си е „изконна българска традиция” и неоспоримо „родителско право”, както знаем. Е, малко нередно става, когато ролите се разменят като в случая… Ама само малко.

Но да оставим бита и душевността на българския народ! За тях колкото и да се каже/ напише, все ще е малко. Социалните мрежи и въобще интернет го доказват ежеминутно. Дето се вика, ситен пясък и прости хора няма да се свършат никога. (И пророчествата на баба Ванга по всяка възможна измислена и все още неизмислена тема.) Иначе дълбоко вярвам в теоретичната възможност на народа да промени нещата. Не само на нашия. Съжалявам, че разочаровам феновете на теориите за българина като алфата и омегата на Сътворението! Бай Ганьо е алфа и омега в редица други дисциплини, но не и в тази точно. Вярвам във възможностите на народа като цяло. Обаче от възможности до желание разликата е колкото от земята до небето. Пък и малко хъс се иска и здрави гащи. По някои географски ширини уравнението очевидно работи. По нашите обаче…

Той Хайтов си го е написал човекът: „Едно е да искаш! Друго е да можеш! А трето и четвърто е да го направиш.” Ние като общество засега имаме капацитета да се борим само срещу въображаеми врагове – за истинските не ни стиска явно.

На попрището жизнено в средата...

Днес ставам на 43 години.

Никога не съм се имала за една от онези дами, които не трябвало да бъдат питани за възрастта им. Може би защото никога не съм имала нуждата да крия възрастта си – дори напротив. Обичам да шокирам с възрастта си.

Номерът е как гледаш на годините си. Като брой години, брой килограми и брой бръчки… или като количество натрупан опит.

Не съм стара – опитна съм!

Ако ми позволите да цитирам прекрасната Ева Мендес, „слава Богу, че остарявам – това означава, че все още съм тук”. А мнозина нямаха този късмет – заслужаваха да остареят още малко. На 43 вероятно съм по-близо до края, отколкото до началото, но… да не забравяме, че в крайна сметка докато сме живи, всички сме безсмъртни!

Ако на вас ви харесва да ви мислят за двадесет и пет годишна кифличка, също не е проблем. На мен обаче ми е екстра да съм жена на възраст, в която все по-рядко се опитват да я впечатляват разни недозрели младоци на месинджър със „zdr ko pr” . Не че няма и такива камикадзета, де. Не, „zdarsti krasavice” не е по-умно, още повече че знам точно колко пък съм красавица с това ЕГН и след две деца.

Но да се върнем на моите 43!

43 си е половин живот в най-добрия случай, откъдето и да го погледнеш. Много и до толкова не изтрайват, за съжаление. 43, ако имаш късмет, си е точно онази среда на жизненото поприще, в която е бил Данте, когато пише своя „Ад”.

… На попрището жизнено в средата

сред мрачни дебри сам се озовах,

че пътя прав загубих в тъмнината…

(Не се майтапя – започва да го пише точно на 43.)

Късметлия е бил да се изгуби ЧАК на тази възраст! Защото аз за тези 43 години колко пъти губих пътя… дето се вика, не ви е у памет! Тъмнината на моменти ми беше втора природа. Не че го исках – съдба! Ама тъмнина ви казвам!!! От оная – най-черната – като в дяволски задник.

Не се заблуждавайте! Човек има нужда от своята тъмнина, за да намери светлината. Аз я намерих. Не знам дали благодарение на лични качества и усилия или благодарение на с нищо незаслужен късмет. По-скоро второто, но не напълно, за да мога днес да съм почти там, където исках да бъда. Е, не че съм си мечтала да съм на 43, но определено съм на място, което ме устройва, а това е резултат от много неща… и много хора.

През годините дотук съм била какво ли не. Ученичка и студентка – то е ясно. Но освен това съм била още учителка в детска градина и в начален курс, барман в рок-клуб (макар и за много кратко), продавач-консултант в бутик за дънкови и спортни облекла, амбулантен търговец, пак продавач – този път в хранителен магазин, възпитател (не е толкова романтично, колкото звучи може би), продавач И в автосалон на… една там известна марка коли… библиотекар… шивачка… и пак библиотекар… и автор на свободна, ама много свободна практика – къде платен, къде не…

Абе бях ентусиаст и все още съм. Ентусиазъм му е майката, хора!

И тук няма как да не се сетя за един пасаж от „Убий Българина!” на Любомир Левчев:

„… В течение на живота ми с „нежна обич” са ме обявявали за алкохолик, шизофреник, извратен тип, самоубиец, убиец и прочее…”

Така де. Била съм какво ли не, при това без да броя нещата, които хората са си мислели, че съм.

Знаете ли… човек има нужда от известно пропадане, за да се задейства инстинктът му за стремеж към върха. Моето такова пропадане (не в гадния смисъл обаче) беше когато обърнах гръб на библиотеката, за да се превърна в… шивачка. Тъпо ли ви звучи? Да зарежеш сладка държавна службичка с всичките ѝ възможности… Не се заблуждавайте – имаше си големи плюсове! Ако мога да цитирам една колежка и приятелка: „Майната му на висшето! Като шивачка изкарвах два пъти повече пари, отколкото сега като библиотекарка”!

Обаче… не всичко е пари, приятелю… нали?! Всъщност… отново е въпрос на гледна точка. Много зависи какви са ти приоритетите в тоя скапан живот! А аз мисля, че станах в пъти по-добра библиотекарка, само защото бях общо взето добра шивачка, продавачка и т.н. Ще кажете… Абе каква библиотекарка, какви пет лева?! Кой мечтае да е библиотекар, днес, когато имаме „мис Плеймейт”, „X-фактор” и Youtube?!...

Ами… ей ме нá! Аз!

М-не. Не съм луда, но пък може и да е просто защото все още никой специалист не се е заел да ме диагностицира. Ако някой такъв чете това, свободен е да се произнесе. Ще ми е интересно да чуя експертно мнение!

Така де. И много други неща мечтаех да съм, освен библиотекарка.

И съм!

Е, не станах Индиана Джоунс, не открих тайната на безсмъртието… не слисах света и като певица… не летях в Космоса… нито пък написах следващия номиниран за Нобел и Пулицър роман… И монахиня не станах, също и актриса, въпреки опита ми в един любителски театрален колектив в ролята на „Селянката” от финала на „Криворазбраната цивилизация”… Не станах и военен репортер… нито пък адвокат или пожарникар, макар много да имах мерак именно за адвокат в някакъв безумен период от ранната си младост… Не помня дали някога съм искала да бъда управител на високопланинска хижа, но това не станах… Вместо това натресох на света двамата Престолонаследници, за което е под съмнение дали ще ми бъде простено; завъртях отново колелото на трансформацията до образа на библиотекарка; прописах; започнах да рисувам; започнах и да се осъзнавам като личност.

Добре де, открих и очарованието на зимните вечери с гоблен в ръка пред камината. Преди да се засмеете, проверете колко струва „Сиси” в готов вариант! Имам я!... Ами трябваше да си уплътнявам времето с нещо, докато чаках да се появи Престолонаследник №1. Гобленът е по-добър вариант от самосъжалението, откъдето и да го погледне човек.

Така и не се научих да харесвам шума и комерса на дискотеките, но пък открих очарованието на задимените рок-клубове.

Намразих до дъното на душата си евтината пошлост в „50 нюанса сиво” на Е. Л. Джеймс и се влюбих до безумие в откровеното джаз-порно в „Аутопсия на една любов” на Виктор Пасков. И в „18 % сиво” на Захари Карабашлиев. И в „Анита Блейк – Убиецът на вампири”…

Не можах да се открия в чалгата, така че просто станах добра в харесването на музика като тази на Five Finger Death Punch и Slipknot. И на Наргиз Закирова! И на „Щурците” и „Тангра”. И на… Бетховен. И в отчаянието на скандинавския рок.

Не се научих да харесвам необятността на големия град, но се влюбих в свенливата пъстрота на прованса. Добре де – на Видин. В спомена за „Телеграф Капия” и „Стоунса”.

Мразя да се оплаквам от държавата си и затова усъвършенствам умението да я обичам. Добра, лоша – моята си е! Нямам особен избор, но все още успявам да се самозаблуждавам, че имам.

Не мога да променя съдбата си и затова се старая просто да я подобря.

И да, за това ми беше от полза да бъда всичко онова, което бях, за да стана това, което искам да съм.