Боб, Том и Пешо

Това са Боб, Том и Пешо. Тримата живеят у дома от известно време насам.

Боб не се забелязва лесно. Той по принцип има проблем, характерен за много хора – непрекъснато си губи главата. Днес по изключение главата е налична, но пък си е изгубил тялото и едното око. Вярвам, че всички сме имали такива дни. Иначе е бивш ключодържател.

Том (правият) пристигна по коледа. За втора поредна година в писмото до Дядо Коледа на Престолонаследник №2 фигурираше „двуметров скелет“, така че добрият старец най-накрая развя бялото знаме пред тази упоритост и донесе желаното. Допускам, че в лицето на Престолонаследник №2 си отглеждам бъдещ анатом или нещо подобно. Поне се надявам да е това, де.

Слава богу, скелетът все пак беше само 30-сантиметров. Иначе щеше да се наложи на мен за следващата коледа да ми носи за подарък по-голям апартамент. Собственикът му го кръсти Том.

Том също си има слабо място – ключиците. Непрекъснато се налага да му ги наместваме. И такива хора познавам.

Седналият и съответно най-едър е Пешо. Че как иначе! Той е член на семейството най-отскоро и е единствения с нашенско име. И, разбира се, няма слаби места. Питах хуните защо така са го кръстили, като предполагах нещо свързано с размера на Пешката и щипка национална гордост…

Ми не било това. Както се очакваше, хуните са над тия неща. Отговорът на Престолонаследник №1 беше подробен и отлично аргументиран:

-              Защото вече имаме Боб. Сашко кръсти неговия Том и искаше и този да е Том, но после решихме, че това е много тъпо име за скелет, така че стана Пешо. Освен това погледни го! Прилича на уморен старец.

Унищожителна логика!

Та Боб, Том и Пешо вече са винаги някъде наоколо. Предимно Том и Пешо. Боб ту изчезва, ту се появява в по-голяма или по-малка цялост, но най-вече без глава. Във всяка фамилия има поне по един такъв роднина. Ако няма, значи може би въпросния роднина си ти. Тримата са тихи, непретенциозни и се разбират идеално, независимо от националността си – постижение недостижимо за мнозина от живите.

Но знаете ли кое им е най-хубавото? Имам предвид освен това, че са тихи. Осигуряват ми поне по един час пълна хармония на ден, когато хуните се заиграят с тях. Е, не всеки ден, но достатъчно често, за да ги заобичам.