За ранното ставане - откровено

На училище съм тръгнала на 6 години. Горе-долу от тогава та досега ми се налага да се боря със себе си сутрин. С други думи, АЗ НАИСТИНА МРАЗЯ да ставам рано! И няма абсолютно никакво значение в колко съм си легнала предната вечер, дали не съм мигвала или съм спала 18 часа. Просто МРАЗЯ да ставам рано!

Хуните още не го знаят това за мен, но са достойни мои наследници в това отношение, особено по-големият. Сутрин върви и спи по улицата към училище, а разстоянието е твърде кратко, за да имаме време да се разсъним. Малкият също си подремва ходейки, но си трае. Той е стоик по душа, не се оплаква, когато е наясно, че с това няма да промени нищо. Ние с брат му сме по-слаби характери и си мрънкаме.

-             Защо винаги бързаме сутрин? – не без причина пита Престолонаследник №1 някъде изпод новоотгледаната си коса „а ла ранните Бийтълс“ и три качулки.

-             Защото се налага да ви будя по половин час и накрая пак да ви изритвам полузаспали от леглата. Ако ставахте по-навреме, нямаше да бързаме толкова – вкиснато обяснявам.

-             А защо не ставаме навреме?

-             Аз си ставам дори много навреме, вие сте тия, които не могат да отлепят. Може би ако вечер лягате по-рано, за да се наспите по-добре…

-             Това какво общо има? На мен не ми е проблем, че лягаме късно – проблемът е, че ставаме твърде рано! – заковава той неоспоримия факт.

Мисля си… бе не е като да не е прав. Аз цял живот съм така, но е твърде рано да го отчайвам с подобни признания. Нека сам научи гадните малки тайни от света на възрастните като му дойде времето!