Не сме възрастни още

 

Това лято Престолонаследник №1 официално разшири границите на личното си пространство, получавайки правото да излиза сам из квартала. С някои условия, разбира се, всъщност две основни: Никога без телефон!!! Зареден, с включен звук. И никога не пресича основни пътни артерии! Не че и из квартала си нямаме „изтезатели“, както им викаше една наша баба…

Естествено свободата е по-сладка от шоколадова торта, което значи, че на практика по цял ден го няма вкъщи. Престолонаследник №2 е на другия полюс – ако можеше, не би си показвал дни наред носа и на терасата. Мой човек отвсякъде!

Естествено, новопридобитата свобода на Престолонаследник №1 иска чести корекции на границите, ремонти на оградата така да се каже, за да си живеем в мир и сговор, ако не постоянно, то поне през по-голямата част от времето. Демек той няма никакво чувство за ориентация в понятия като „след малко“ и „не закъснявай“, което налага в крайна сметка почти всяка вечер на мръкване да му звъня, за да му напомня, че поне нощем засега трябва да си е вкъщи.

И стигаме до следния разговор!

Минава 21:30, почти е тъмно. Него още го няма. Изчакала съм достатъчно и от уважение, и по задължение, решавам, че е време да иззема функциите на по-отговорния от двама ни и звъня. Той вдига и аз започвам:

- Къде си?

- Тука.

- Къде тука?

- Ми тука…

- Няма ли да се прибираш вече?

- Може ли ОЩЕ МАЛКО?

- Как още малко, бе, маме? Видя ли, че е тъмно?

Може пък да е пропуснал, де да знам през два блока от нас дали още не е обяд например…

- И какво от това?... – въздъхва той с досада.

- Какво от това? Ми например, че по това време дори възрастните хора не се мотаят по улиците без причина и са си по домовете вече. Вие с приятелите ти защо още сте навън по тъмно? – пробвам с необорим аргумент.

- СИГУРНО ЗАЩОТО ОЩЕ НЕ СМЕ ВЪЗРАСТНИ… - излиза ми той с още по-необорим.

Абе, ей, момченцееее!...

Прибра се, де.

Сега седя вече трети ден и си мисля… Той „стара“ ли ме нарече?!?!?!...

А снощи се прибра преди да съм му звъннала.