Събота е труден ден за оцеляване във Видин

Събота е! Труден за оцеляване ден във Видин! Имам предвид по улиците, особено покрай съботния битак и прилежащия му район.

Само да кажа, че днес видях по булеварда да минава на собствен ход Вартбург. В движение, бе!!! Имайте предвид, че той не е в производство от 1991 г., ако се вярва на Уикипедията, а този не изглеждаше като да е от най-новите модели на марката! Шофьорът, логично, беше даже още по-стар модел, което допълваше чара в композицията. Общо взето, си е като да видиш природен феномен.

Традицията си е традиция обаче, дори и да иска да поемеш известен риск, като например да те прегази Вартбург през 2023 г.

Или мотофреза с ремарке, пълно със зелки.

Или колело с двигател.

Или баба с пазарска чанта с колелца, и тя пълна със зелки. Нямате идея как могат да ти смачкат мазолите тия пазарски чанти, даже без зелките вътре!

Не знам дали да споменавам и един „Смарт“. От години не мога да реша тези неща към автомобилите ли да ги броя или към мотопедите. Или към пазарските чанти с колелца.

Не мога да не спомена обаче една тумба празнуващ неизвестно какво народ, начело на която до изнемога се раздаваше ромски оркестър. Те не се опитаха да ни прегазят, но определено впечатлиха Престолонаследник №2.

С други думи, и тази събота бяхме на битака с Престолонаследник №2. Покупките ги сведохме до плюшен ананас за 2 лева. Можех да го спазаря и за левче сигурно, но умението да се пазаря не е сред талантите ми, освен когато се налага да убедя Престолонаследник №1 да си сложи апаратчето за корекция на зъбите, но и там накрая винаги опираме до крясъците като аргумент. А да крещя по хората на битака не е добра идея. Винаги има полиция, а единият от полицаите днес изглеждаше в много добра форма. Мен пък навремето в 11-ти клас щяха да ме оставят на поправителен по физическо. Тоест, ако ме подгони, на петдесетия метър ще съм издъхнала, а този изглеждаше като някой, на когото първите два километра са му само за загрявка.

На битака някои от продавачките вече ме посрещат със „Здрасти, здрасти! Как сте? Как са децата?“ Догодина сигурно вече ще ме канят на рождените дни на родата, толкова са свикнали да съм там всяка събота. Общо взето, ходенето ми на битака е на олимпийския принцип – не е важно дали ще купя нещо, важно е участието. А иначе днес освен плющения ананас, се опитаха да ми продадат малък барелеф на Сталин, кашон книги на немски език, бронзов (може би) медал от състезание по класическа борба, въже за бънджи-скокове, черни кожени сандали с шипове и десетсантиметров ток (втора ръка, разбира се), някакво оборудване, което беше или за гмуркане, или за работа в радиоактивни зони – нямам представа защо на мен точно...

Останахме си с ананаса, но изкушението беше чудовищно, особено при масата с турски лакомства и при онази с дантелените завеси със златисти нишки. Там винаги гледам да не гледам много-много.

Предвид факта, че в момента пиша, можете да се досетите, че и прибирането вкъщи беше успешно. Чудех се как да отбележа повода (за отбелязване си е!), когато ми попадна днешната снимка на Красимир Каменов и толкова си ми трябваше. Аз на снимка на полугол Брад Пит може и да не реагирам, ама на снимка на храна – винаги! Ето затова не мога да пробягам повече от петдесет метра, но пък мога да пека чушки в градски условия при 29 градуса жега. Извинявам се на квартала за което! И на отсрещните два квартала също, ако нещо е стигнало до тях, макар че би трябвало да са свикнали на кулинарна екзотика покрай двете скари наоколо.

Хайде със здраве, че „Игри на волята“ ще почват!

Какво ли знаят за волята пък тия! Що не пробват да минат в събота през битака във Видин без да си тръгнат с една чанта непотребни джунджурийки!...

Кофа за нерви №2

Казах си аз, още когато купих първата „кофа за нерви”, че доникъде няма да стигне с тия размери на напръстник… добре де, на чаша за кафе… та днес на съботния пазар първото нещо, което ми бодна в окото, беше по-голямата ѝ сестра.

Нали се сещате? Онова нещо, дето сред умопомрачителните купища от всевъзможни предмети, пръснати по черги, маси, найлони, стиропорени подложки или направо по земята, притегля окото като с магнит и все едно крещи „Мен търсиш, тебе чакам!!!”

Да си призная, случвало ми се е и да се влюбвам от пръв поглед, ама не е същото като да видиш на съботния битак дрънкулка, която може и да не ти трябва, даже със сигурност изобщо не ти трябва, щото си надовлякъл вкъщи вече петстотин други подобни, но да я пожелаеш сега и веднага. И да я грабнеш. 

Съботна традиция

 

Тази събота по изключение съботният битак мина без да ме слуша цяла Видинска област как повтарям съскайки, а от време на време и крещейки (умерено за възможностите ми, щото ме е срам): „Не пипай нищо! Не пипай!... Недей!... Да не си посмял да пипнеш!... Изправи се! Не пипай!...” И т.н. Не че хуните внезапно са усвоили доброто поведение сред хора – просто нямам глас. Някакъв тъп вирус ме е стиснал за гърлото и най-доброто, което мога да изкарам от себе си, е нещо средно между писукане и ръмжене.

Но това не пречи на семейния детектор за странни предмети. Поредният – на вашето внимание! По левче бройката, два броя! Плюс свещник-тиква, плюс стиропорена надгробна плоча с тиква, плюс декоративна глинена книга-ковчег. Може да е началото на март, но Хелоуин винаги чука на вратата.

Възможно е и да сме шокирали някого, ако е чул Престолонаследник №2 да обяснява с блеснал от щастие поглед, че си е намерил „страхотно гробище”, но не ми дреме особено. По-добре цял ден игра със стиропорена надгробна плоча, пластмасов скелет-ключодържател и глинена книга-ковчег, отколкото да се зомбира на глупавите телефони и таблети. Щом аз на 46 се радвам така на две чаши-черепи, представете си за малките що за кеф е!

Перли и оцеляващи в събота

И така, събота е. Ден за какво?... За пазар, разбира се. Не просто пазар, а Видинския Съботен Битак. Семейна традиция и т.н.

Събуждам се преди децата, което само по себе си е малко чудо, достойно да влезе в продължението на Библията, и - докато приготвям закуската (зърнена закуска, да не си помислите, че съм запретнала ръкави да меся) - една линейка на светлини и сирени профучава по булеварда под терасата. Надниквам, колкото да видя, че спира на пазара.

Събота е, както казах! Ако още не сте го разбрали, на битака в събота е като на рокконцерт. Шумно е, гъчканица е и винаги има по някой припаднал.

Децата стават, закусват и с умерена доза заплахи ги отлепям от телефоните да се облекат, за да излезем. „Скачайте в дънките или телефон няма да видите до утре по това време” върши чудеса, когато нищо друго не работи, повярвайте ми!

Та обличаме се и тръгваме. По пътя (има-няма 400 метра са до там, ама в събота си е сериозно разстояние за преодоляване) ни подминава втора линейка, пак спешна отвсякъде.

- Какво направиха тия хора, бе? – мърморя си. – Втора линейка отива към пазара…

До мен Коко (на 9) подскача, недосегаем за тревоги от рода на припаднали по улицата хора, и предполага:

- Ами сигурно хората като видят какви оферти има, просто припадат.

Това ще да е!

За късмет, втората линейка подминава битака и си продължава надолу, а ние тръгваме по обичайния маршрут. Приключваме обиколката леко разочаровани, че от редовния зоопарк днес на разположение са само пилетата. Всеобщите любимци зайците и кученцата ги няма. Но пък попадаме на „Бялата перла” и „Малката перла”, които чакат своите си капитани, за да опънат платната по следите на „Черната перла” и капитан Джак Спароу. Е, капитаните се оказа, че ги отглеждам аз, така че… имам си малка флотилия.

„Малката перла” явно беше преживяла поне една сериозна морска битка, та се наложи малко по-късно вкъщи да отремонтираме счупената на три задна мачта, но – с малко моментно лепило – сега е като нова. Започнаха залозите докога.

Към края на обиколката Коко забелязва един любопитен за него артикул. Картина на пищна гола кака с апетитен загар, облечена единствено в препаска от мидички и раковини, на фона на някакви палми.

- О, мамо, виж! Картина на сървайвър! Тази е оцеляваща. Сигурно е някоя от предците ни, дето не са имали какво да облекат…

- Баш е оцеляваща, маме! – съгласявам се с очевидното.

И се прибираме да направим инвентаризация на частната ни флотилия. 

Събота, събота, събота... Събота рано във Видин...

Започвам съботата по пижама. Мъжка. Стои ми все едно съм я откраднала от Дядо Коледа – червеничка една такава, с весел надпис „НО-НО” на гърдите, размер 2ХL… Ама в бързината съм пропуснала да видя, че пише „Мъжка пижама” на етикета. Така де. Кой мъж ще облече червена пижама на снежинки и коледни шапчици?!... Както и да е. Реших да не я връщам. Късмет, дето се вика. Ама мъжкото 2ХL далеч не е като женското 2ХL, та се налага да навивам ръкавите и крачолите, за да не ги застъпвам.

Но не за пижамата ми е мисълта.

Докато държа кафето под око да не тръгне по масата, щото все още категорично отказвам да инвестирам в кафе-машина и си го приготвям по пещерния начин – в джезве, с бързоварче, от ония, дето няма-няма, пък ти гръмнат в ръцете – отвън по булеварда две линейки профучават на сирени и светлини, подсещайки ме, че е именно събота.

В събота не излизаш, освен ако не е крайно необходимо. Посещението на Съботния битак, разбира се, е крайна необходимост за някои като нас, още повече че миналия го пропуснахме по независещи от нас причини. Бях на работа тоест.

В събота не се качваш на автомобил, защото истината е, че пеш ще стигнеш по-бързо, особено ако целта ти е покрай битака и „Lidl”.

В събота пешеходните пътеки по „Панония” от „Кауфланд” до „Кокиче” се пресичат като на военно обучение в минно поле. В плътна формация, като всеки държи под око някоя посока и крещи предупреждения към другите членове на екипа и/или псувни по напиращите пълчища автомобили, на прибежки и припълзявания.

В събота дори децата имат право да псуват безнаказано по улиците в района на битака. Изпитанието е като за „Игри на волята” мастър-левъл.

В събота коронавирусът избледнява на фона на една друга смъртоносна заплаха – 70+-годишен шофьор с проблемни стави и диоптрични очила, седнал зад волана на 40+-годишна Ладичка и убеден, че изпуска най-ценните минути за пазаруване.

В събота…

Ами в събота, ако си достатъчно бърз и наблюдателен обаче, можеш да се прибереш вкъщи с мистериозния Господин Дърво и сладурски мини-свещник Тиква. Хелоуин мина, ама на кого му пука! Всеки ден е празник, щом сме живи, здрави и заедно. Особено в събота!

  

  

Монета за вземане на решения

Като казвам, че съботния битак във Видин е все едно да ровиш със затворени очи в сандъче с късметчета, не преувеличавам. Вървим си като всяка седмица и дълбая в психиката на престолонаследниците-хуни като зациклил грамофон „Нищо не пипаме – само гледаме!... Нищо не пипаме – само гледаме!...” (не, че някой от тях изобщо ме отчита като присъствие, камо ли пък че нещо говоря там…), а погледът лепне по какво ли не, дето ти се иска да го грабнеш и да отнесеш вкъщи, съскайки „Безценното ми!...”.

- Мамо, мамо виж! Гъска!... Мамо, пиратски пищови! Искам!... Тати, виж! Огромно плюшено куче!... МЕЧОВЕ-Е-Е!... Тати-мамо, това какво е?... Там има зайчета! Хайде да си купим зайче и да си го гледаме на терасата!... Това пиле защо кряка сега?... Тати, гледай! Ножът на Принцът на Персия!... Я! Чушки-и-и!... И това не го знам какво е, ама изглежда вкусно… Онзи кон продава ли се?... Не, искам магаренцето! Може ли?... Ама защо не-е-е?!...

И така. Традиция!

Старая се да не демонстрирам твърде забележимо, че някак си ми се нравят лъскавите шевици по топовете със завеси на една от масите, защото мъжът ми и без това от време на време ме подпитва на шега:

- Душа, ти от коя махала беше?...

Факт! Има една сврачешка черта у мен, която не може тайно да не се зарадва на нещо лъскавко, шаренко, ярко така... катунарско един вид… Приела съм го, но понякога – особено в събота, на битака – е голяма борба да държа под контрол тия пориви у себе си.

И не винаги се получава. Не ме разбирайте погрешно! Не се оплаквам – дори напротив.

Ето например днес! Вървя си, зяпам изобилието от нови, употребявани, много употребявани вещи и откровени боклуци, когато сред целия този хаос – все едно вулкан от предмети, изригнал насред града, – моето съкровище за седмицата сякаш ме хвана за ръка и ми рече:

- Носи ме у дома!

............................................

Монета за вземане на решения! Че кой няма нужда от такава в крайна сметка!... 

Съботният битак е особен вид магия

Вкъщи си имаме нещо като семейна традиция. Всяка събота със ставането отиваме на пазара пред „Lidl” и никога не се прибираме без нещо. Аз, мъжа ми и хуните! Понякога, когато мъжът ми е заседнал с тира някъде из Европа – само аз и хуните.

Съботния пазар във Видин е особено място и преживяване, доста подобно на улица „Диагон-али” от историите за Хари Потър. Точно толкова магично, стига да имаш очи за магията му, разбира се. Трудна магия – малко мръсна, малко тъмна, много прашна и потна, екзотична, катунарска, „ухаеща” на скара, подправки, царевица, плодове, пилета, зайци, коне и „свинки Пепи” (според хуните, които израснаха с това проклето филмче, че и на руски проговориха по-добре от мен, дето учих езика осем години). Магия, която се случва независимо от времето, зиме и лете, в дъжд и пек, в здраве и пандемия. Честно казано, миналата година, когато ни се стовари тая гадост covid-19, не ме разтревожи толкова затварянето на държавата (то па една държава нали!), колкото затварянето на съботния битак във Видин. Битакът е свещен, по дяволите!

Ако бързате за някъде, не идвайте тук! Тук не се бърза. Тук трябва да забравите западняшката динамика и да си припомните някогашните ориенталски нрави за пазаруване и най-вече за пазарлък. Това последното – и на влашки, и на сръбски, и на руски, и на ромски, както ви харесва. Със западен език обаче ще го закъсате яко. Някога Турската поща във Видин може и да е била връзката между изтока и запада, но на битака изтокът определено е задържал позициите си.

На висока скорост наистина няма да видите нищо повече от прах, воня и вехтории, и току виж сте изтървали късмета си за деня. Магията се случва бавно, крачка по крачка. Забави! Спри се! Вгледай се! И ще видиш! Единственият случай, когато е позволено да излезеш от тази източна лежерност, е ако се наложи да гониш из прахоляка избягало пиле или прасе, за да го върнеш на собственика му. И само от теб зависи как ще го погледнеш и дали ще е „Ега ти вехтошарника! Довлекли са боклуците на половин Европа” или ще е „Нямаш идея какво намерих там, човече!”. Основният принцип на функциониране на този тип места е, че боклукът за един е съкровище за друг!

А тук има всичко! Да, дори и това, за което си помислихте… каквото и да е то, стига да знаете къде да го търсите, разбира се. Виждала съм оригинален японски меч, за бога! Така де, МОЖЕ БИ оригинален. „Не`ам идея, бате, не съм го пробвàл!” Тук всичко е МОЖЕ БИ, на късмет, но с времето някак си се научаваш кога да играеш и кога да си пас!... Мачете, диджериду, handmade калимба (и вие не сте го чували, нали?), конски юзди, скалпели, вибратори (мхм, именно – да), арбалети, перални, лаптопи, медни съдове, фитнес-уреди, сценично оборудване, облекло за от раждане до умиране, картини, тигани, играчки, пълен комплект стикове за голф… Кой, по дяволите, във Видин знае как и къде се играе голф?!...

Трябва ти ковач? Разсад за розови домати или фиданка на бананово дърво? Майстор на дървени сувенири и домакински вещи? Домашни точени кори за баница? Антикварна книга или дискове за плейстейшън? Био-зеленчуци „собствено производство”? Монети от държави, за които и географията вече не помни? Зарядно за телефон, чийто производител сигурно отдавна е умрял? Армейско оборудване (оригинално!)? Навигация която не се знае работи ли и дали не е с карта за Южна Африка например? Циганска любов?... За печките говоря.

Естествено, че ги има и ония вехтории, дето не можеш да си представиш, че някой ще купи, защото са като току-що извадени от контейнерите за боклук до бензиностанцията отсреща, но и някак си няма да е 100 % изненада, ако видя някой да спира пред тях. Все на някой сигурно му трябват изкривени от носене дамски обувки от младостта на баба му или един – ЕДИН!!! – вълнен търлък… Или колелца от офис-стол… Или снимка на непознато дете…

Тук е и неофициалният видински зоопарк. Иначе кога тия деца ще видят и пипнат на живо зайчета, гълъби, пилета, патици, джинки, прасенца, чинчили… Случва се и коне да видим да си пасат кротко на ливадата, дето иначе май е футболно игрище някакво. Хората, които продават животни, са моите съботни герои. Имате ли идея колко деца пищят край тях, докато дърпат ушите на зайците?...

С времето сме си намерили нашите сергии, нашите черги и сандъчета със съкровища, където задължително спираме да поровим, нашите баби със зарзават. Никога не тръгваме без да сме оставили поне 15-20 лева, обикновено за играчки и разни декоративни находки. Всички сме деца малко или много. Вчерашните ми придобивки са тези от снимките. Прасенце-солничка и миниатюрно кученце с книжка без конкретно приложение освен да носи усмивки. Ей така – видиш нещо и си помислиш „Аз съм!”. Дреме ми колко струва и дали изобщо струва нещо! Някои неща се оценяват по друг начин.

Единственото, което никога няма да разбера, са хората, тръгнали с кола до „Lidl” в събота преди обед във Видин. Абе вие акъл имате ли?!...