- Тихо там – да не идвам! – крещя от кухнята, щото ме
мързи да стана.
Тоест току-що съм седнала.
После се сещам, че съм си сама вкъщи. Децата са
командировка на село за три дни, баща им е по работа. Надниквам в коридора –
котката мига недоумяващо.
Като се появят децата, все си мислиш какъв паметен мързел
ще му удариш, ако някой ден доживееш да останеш сама вкъщи. Мързел – трънки!
За един следобед измих печката, микровълновата, шкафа с
провизиите, още един шкаф, хладилника, чиниите, пазарувах, изхвърлих боклука,
пренаредих запасите с консервирани зеленчуци, минах паркета с парцала, изкъпах
се, пак пазарувах, смених чаршафите на спалнята…
Добре, че почнаха новинарските емисии, та да мирна!
По едно време звънят децата да кажат, че са пристигнали.
Аз:
- А вие кога смятате да се прибирате?
Няма коментари:
Публикуване на коментар