Когато болката престане да е просто зрелище...

Понякога телевизията забравя, че болката не е зрелище. Свикнали сме сериалите да ни забавляват, дори и когато от екрана се леят кръв и сълзи. Да превръща трагедиите в драматични обрати, смъртта в сценарен инструмент, а лекарите – в красиви хора с безупречни прически, които между две реанимации намират време за любовни триъгълници и остроумни реплики. „Спешно отделение“, „Доктор Хаус“…

Е, „Спешни случаи в Питсбърг“ („The Pitt“) прави точно обратното. Този сериал, който открих преди време по препоръка на Нели Славова, просто отказва да се превърне в зрелище. Не знам дали мога да му направя по-голям комплимент. Той не се опитва да бъде красив. Опитва се да бъде честен и това го прави почти непоносим за гледане.

Всеки епизод от него е един час от една единствена смяна в спешното отделение на болница „Уестбридж“ в Питсбърг. Няма нищо общо с блясъка на „Спешно отделение“, ако изключим Ноа Уайли, който няма друг избор, освен да блести, разбира се. Влизаш в спешното и оставаш заключен вътре заедно с лекарите, сестрите, санитарите, пациентите и техните близки. Оставаш заклещен между историите им и е мъчително почти като тежък астматичен пристъп. Няма въздух, а и инхалатор дори от най-евтините не се намира, защото бюджетът е трън в задника на костюмарите „горе“. Няма музика, която да ти подскаже кога какво да очакваш, кога трябва да плачеш. Няма героични речи. Няма време. Има пациент. И още един. И още много други. И някъде между тях някой умира, докато чака да го повикат за преглед.

„Спешни случаи в Питсбърг“ не е сериал за медицината. Това е сериал за цената, която плащаме, за да бъдем хора, независимо на коя от барикадите се намираме. Най-страшното в него не са кръвта, откритите рани или безмилостно реалистичните медицински процедури – най-страшното е колко бързо свикваш с тях. И все още си човек.

Възможно ли е да останеш човек, докато гледаш как в ръцете ти някой умира?... Оказва се, че да. И няма нужда да се извиняваш за това, независимо, че през цялото време ти се иска.

След няколко епизода вече си претръпнал и осъзнаваш, че вече не потръпваш от тежките травми. Вместо това започваш да се страхуваш от моментите, когато някой лекар просто спре за секунда, облегне се на стената и затвори очи. Или каже, че отива на покрива за глътка въздух в края на смяната. Някак си разбираш какво означава това. Чуваш пропукването в него на фона на поредната приближаваща се сирена на линейка.

„Спешни случаи в Питсбърг“ отказва да разделя хората на добри и лоши. Пациентите, точно като в живия живот, не винаги са благодарни. Роднините не винаги са пример за здрав разум. Лекарите не винаги са прави. Понякога грешат. Понякога избухват. Понякога казват неща, които не би трябвало. Понякога нямат сили да съчувстват на още един човек, защото предишните десет вече са взели всичко, което е останало от тях. И точно в този момент вратата се отваря и влиза още някой, нуждаещ се от помощ тук и сега.

Сериалът не идеализира героите си. За сметка на това проявява безкрайно уважение към тях. Разликата е огромна. Никой не е светец. Никой не е супергерой или божество. Това са хора, които носят собствените си травми на работа и въпреки това отново и отново обличат екипа. Защото някой трябва да го направи. Докато светът отвън обсъжда бюджети, рейтинги, администрация и политика, в спешното отделение някой се опитва просто да спечели още няколко минути живот за напълно непознат нему човек.

Ако трябва да опиша „Спешни случаи в Питсбърг“ с една дума, без никакво колебание бих го нарекла БРУТАЛЕН. Не защото показва смъртта, а защото показва живота без филтър. Показва претоварените, задъхващи се отделения, изтощените медици, хората, които чакат своя спасител твърде дълго, самотата, психичните отклонения, зависимостите, домашното насилие, безсмислените инциденти, безсмислените загуби… И най-жестоката истина – че понякога можеш да правиш всичко правилно и пак да изгубиш пациента. Точно като в живота.

След „Спешни случаи в Питсбърг“ човек дълго има нужда от тишина. От време да си поеме въздух, сякаш току-що е приключил петнайсетчасова смяна в едно спешно отделение на ръба на ядрен разпад. В носа ти е полепнала миризмата на всичко видяно, в ушите ти кънтят гласовете и крясъците, ругатните… И осъзнаваш, че в това спешно отделение няма герои. Именно затова всички, които си срещнал, са герои. Хората с болки в кръста или с хлебарка в ухото, с перманентно недоспиване, с разводи, с деца вкъщи, с паник атаки, с чувство за вина. А ти не можеш да ги съжаляваш, защото изпитваш само уважение.

Когато един филм (или книга, картина) успее да те накара да изпиташ не възхищение, а уважение и благодарност към хора, които никога няма да срещнеш, значи вече не говорим просто за добър продукт. Говорим за изкуство.

Всеки от нас поне веднъж е попадал в спешно отделение с чувството, че е чакал скандално дълго, че някой от дежурния екип е проявил грубост, че не му е обърнато достатъчно внимание. След този сериал обаче ми се струва, че лично аз следващия път (дано не е скоро все пак!) ще вляза по-тихо.

Музиката в главата ми

Аз може и да съм здраво закачена за писането, но истината е, че много често мисля в музика, особено когато става дума за хора. Не знам дали всеки има аура, но около мен всеки има музика. Имам песен за почти всеки, когото познавам. Не любимата му песен, не музиката, която слуша, а музиката, която поради някаква причина зазвучава в главата ми всеки път, когато го видя или дори само се сетя за него. Положението е такова, че понякога виждам някого на улицата и преди дори да съм се сетила кой беше този, мозъкът ми вече е натиснал „Play“. Все едно точно този човек е причината това парче да съществува.

Не съм търсила обяснение – не ми трябва. Главата ми и без това е пълна с купища ненужна информация. Кога например би ми потрябвало да знам колко глинени плочки е имало в библиотеката на Ашурбанипал? Над 30 000 са, ако на вас ще ви свърши някаква работа, де.

Не мога да го обясня, въпреки че понякога има някаква логика. Например някой ми е пускал парчето сто пъти. Или случайно е звучало, когато сме се запознали. Случва се и край! Мозъкът ми все едно подписва договор за вечни времена – този човек върви с тази музика. Точка!

Затова от години не слушам DEFTONES. Обожавах ги, особено „Lucky You“. Открих ги благодарение на един приятел, но вече не се получава. Чино Морено вероятно все още си пее „… So if you’re feeling lucky, come and take me home…“, но аз знам, че човекът, към когото съм прикачила точно това парче, няма как да се прибере. И ако си го пусна пак, вече не чувам музика. Чувам липса.

По-често обаче няма никаква логика. Човекът просто се сдобива с песен. Без конкурс, без кастинги, без право на обжалване. Понякога е заради някоя реплика или дори само заради поглед. Понякога е заради нещо, което дори не успявам да запомня.

Имам хора, които са рокбалада от 80-те. От онези леко захабени парчета, които звучат още по-добре именно заради драскотините на времето и заради които спираш колата на аварийни и усилваш докрай.

Имам хора – чист хардкор. А в реалността говорят толкова тихо, че трябва да съм на сантиметри от тях, за да ги чуя.

Имам хора, които са народна песен. Не защото са старомодни, а защото носят усещането за вкъщи.

Имам хора като тежък южняшки блус в дъждовна вечер.

Като среднощно танго.

Или k-pop.

Като концерт пред 100 000 души, след който ушите ти пищят още поне два дни.

А имам и хора, които звучат като тишина. Ама истинска. Музикантска тишина. Преди цели епохи един китарист ми каза, че понякога и тишината е музика. Тогава май не разбрах много-много какво има предвид, но после срещнах такива хора.

И между другото, имам си и няколко, с които в главата ми моментално започва да дъни „Най-щастливият ден“ на КОНТРОЛ. Сигурна съм, че всеки си има такива.

Абе странно нещо е паметта! Някои помнят лица, други помнят дати, аз помня саундтраци. Случвало ми се е да срещна някого и да не мога да се сетя откъде го познавам, но песента му вече е тръгнала. Проблемът е, че с годините се е получила една абсолютно побъркана плейлиста. След DEFTONES започва да се раздава Паганини, а после идват QUEEN. После на сцената започват музикален дуел Гари Мур и Албърт Кинг. След тях – Шостакович. RAMMSTEIN застъпват след Бетховен. Цигулки, китари, орган, барабани, бас, тромпет, dark bass-boosted vibes… Пълен хаос! И хаус също понякога.

И точно когато си мислиш, че вече няма какво да те изненада, в главата ми като цунами всичко бива пометено от бедствието „Baby Shark“ или „Арам-зам-зам“. Хората с малки деца ще ме разберат…

И сега си давам сметка, че ако аз имам песен за почти всеки… Ами то може и аз да съм песен в главата на някого.

….

Боже! Само ми кажете, че в ничия глава не вървя в пакет с „Baby Shark“! А ако все пак в нечия глава се случва, моля за най-искрени извинения за впечатлението, което съм оставила!

Аз, специалният клиент

 

(По действителен случай!)

…………………………………

Телефонните измами в последните години явно са на мода. Аз съм от малкото, на които измамници още не са звънели. Имам предвид извън официалните такива. Сещате се. „Имаме изключителна оферта само за Вас, защото сте най-безценния ни клиент, но важи само в следващите пет минути!...“ И т.н. Едно време имаше тренд да звънят разни мръсници и да ти шепнат разни цинизми. Веднъж един такъв се пробва, но бързо се отказа, когато се разбра, че цинизмът МУ е на любителско ниво в сравнение с цинизма МИ.

Та звъни ми телефонът тези дни. Скука е, жега е – имам нужда от някакво развлечение. Непознат номер! Метнах се като удавник към спасителен пояс…

-             Добър ден! Търся госпожа Валентина Вълчева…

-             Добър да е! Същата на телефона – започвам по устав.

-             Чудесно! – възкликва младежът отсреща без грам представа колко греши. – Дали имате две минутки да ми отделите?

-             Имам.

-             Чудесно!... – Явно това е любимата му думичка. – В такъв случай бих искал да Ви уведомя, че разговорът се записва с цел…

-             Да, добре. Слушам Ви!

-             А… чуд… а-а-а… Много добре.

Защо така внезапно престана да е „чудесно“? А аз дори все още не съм станала невъзпитана.

-             Обаждам се от (популярна фирма за лизинги и бързи кредити) и имам удоволствието да Ви предложа да се възползвате от услугите ни, тъй като сте наш лоялен клиент…

-             Ама това беше преди петнайсет години.

Наум си мисля, че за петнайсет години даже бившите те забравят, но явно не и банките. Особено ако не си им създавал никакви проблеми.

-             Но сте била коректна и…

-             Много мило, че още ме помните. Не беше нужно.

-             И все пак имам едно предложение за Вас. Тъй като сте включена в списъка ни със специални клиенти, Вие сте предварително одобрена за кредит до еди-колко-си хиляди евро. Дали бихте се възползвала?

-             Зависи – отварям калкулатора на лаптопа.

-             От какво? – пита той с неподправен оптимизъм.

-             От това колко ще искате после да ви върна.

-             Ами лихвата ни е само еди-колко-си процента и…

Да, бе. Аз салати ям, но трева не паса.

-             Говорете ми в цифри! Ако взема две хиляди за една година, колко ще е месечната ми вноска с всички лихви, застраховки, ГПР и всички останали изненади от дребния шрифт?

Че няма да взема и цент, то е ясно, но що пък да не го накарам да си заработи поне част от заплатата?...

-             Ами… чакайте да видим...

Той се хвърля самоотвержено в сметки и след някакви секунди ми тръсва крайната сума. Поемам щафетата и набързо умножавам въпросната сума по дванайсет. Крайният резултат е малко над четири бона.

-             Значи давате ми два, връщам ви четири и половина – умилявам се от смелостта му и като че ли малко започвам да му се възхищавам. – Като да не звучи много изгодно. Имам предвид за мен, де.

-             Ами то май…

Изражението му не го виждам, но звучи като че ли самият той в момента осъзнава какво продава.

-             Май да, малко е висока крайната сума…

-             Малко? Харесва ми способността Ви да омаловажавате.

-             Разбирам. Но все пак дали няма нещо, за което да са Ви необходими пари? Може би екскурзия, ремонт, лечение…

-             Не.

-             Може би за подарък на ваш близък… - отново набира инерция той, очевидно окрилен от факта, че все още не съм му затворила.

Ентусиазмът му явно отказва да умре достойно.

-             Нямам чак толкова скъпи близки.

-             Може би тогава да направите подарък на себе си…

-             Дори аз не съм си толкова скъпа – уверявам го.

Тук вече не издържа и се засмя.

-             А на децата? Имате деца, нали?

О, много смело и нетактично! И какво, ако нямам?... Но решавам, че вече ме е спечелил поне дотолкова, че да не го захапя за това.

-             Годишният им успех в училище не е чак толкова добър.

-             Разбирам. – размахва бялото знаме най-накрая. – И все пак, ако размислите и решите да се възползвате, винаги можете да ни потърсите на клиентския номер от сайта, както и да позвъните лично на мен на номера, от който Ви се обаждам.

-             Благодаря! Записвам си.

Имам цяла колекция такива, всичките записани като „НЕ ВДИГАЙ 1“, „НЕ ВДИГАЙ 2“, „НЕ ВДИГАЙ 3“…

Каня се да затварям, когато той нанася най-неочаквания удар.

-             И един последен въпрос…

Е, сега ако ме пита дали не ми трябва заем за подарък на любовника / любовницата, просто ще…

Но не!

-             Случайно да си търсите работа?

Зяпвам.

Признавам, това беше първото предложение в разговора, над което се замислих. Отказах де. Но все пак се замислих.

Хубаво е човек да има алтернативи в тоя несигурен живот!

Не харесвам кенсъл културата

Гледам тук един подкаст, в който разговарят двама души, станали по различно време жертви на кенсъл културата. По различни поводи, но със сравнително подобни поражения. Носят си своите истории – от онези, по които много се пазя да взимам отношение, особено когато думата има тълпата, и това няма нищо общо с неприязънта ми към тълпата като цяло. Доказала се е като източник на исторически безумия!

Не харесвам кенсъл културата!

Не защото вярвам, че известните са някакви свещени крави. Не са. Не защото всяко обвинение е лъжа. Не е. Понякога е точно толкова вярно, колкото е и грозно.

Не я харесвам, защото не е нищо по-различно от средновековен линч, но с по-добър грим, благодарение на интернета.

Преди палехме клади на площада. Сега палим профили във фийда. Прогрес, какво да го правиш! Тогава горяха тела. Сега гори всичко останало. Репутация, работа, смисъл…

Аз познавам идиота в себе си твърде добре, за да си въобразя, че имам право да паля кладата под краката на когото и да било, само защото се е оказало, че подобен идиот живее и у него. Мога да кажа на някого, че е тъп, което и правя честичко май. Мога да понеса той да ми го върне. Това е разговор. Линчът не е.

Най-плашещото е с какъв кеф го правят хората. Новите морални спецчасти са прекрасни. Вече не носят факли и вили, но са размахали претенциите си за ковачи на морал. Не викат „Разпни го!“, но пишат дълги статуси за ценности и справедливост.

Някой се подхлъзне. Каже глупост. Сгреши. Реагира неадекватно. Той може и да е изключително умен, талантлив, емоционално ангажиран човек през 99% от времето си, но както знаем, всеки си има идиотските моменти. ВСЕ-КИ!!! Просто тези на популярните хора винаги са под светлината на прожекторите. Живеем в компанията на повече камери, отколкото хора. Проблем с наличието на читави записи и свидетели изглежда имаме, само ако се налага някой да реши дали да застане с лицето си и да поеме отговорност. В масовката е лесно да си куражлия.

Защото истината е грозна. Повечето не търсят справедливостта. Търсят си зрелище. Търсят удобен злодей за деня.

Абе скучна работа е справедливостта. Иска факти, контекст, търпение и най-гадното – да можеш да признаваш, когато не си прав.

Виж, линчът си е голяма забава, особено ако стадото е зад гърба ти. Дава ти едно такова евтино усещане за превъзходство. Без да си си дал и грам зор, без да си направил нищо добро, изведнъж си по-чист, по-умен, по-морален. Без да си си мръднал пръста, освен за да посочиш някого.

Присъда преди процес. По слухове. По скрийншот. Плаши ме не грешката на отделния човек, а гладът на тълпата за нова жертва, особено когато същата тази тълпа се състои основно от индивиди, които не биха издържали и пет минути под микроскопа, който с такава наслада насочват към другите.

А иначе съм убедена, че повечето хора не са лоши. Те са просто хора. Повече ПРОСТО хора, отколкото ПРОСТИ хора, надявам се. Несъвършени. Противоречиви. Понякога смайващо умни, друг път потресаващо тъпи. Понякога достойни за възхищение, друг път за юмрук в носа. Често пъти всичко това едновременно, което самó по себе си е изумителна способност, на която никога няма да спра да се възхищавам, колкото и да съм убедена, че някой ден именно това ще ни затрие като вид.

Казвала съм го и ще повторя – аз не вярвам във втория шанс, което не значи, че не го давам. Не вярвам в задължението да даваме такъв. Не вярвам обаче и в безгрешни хора. ЗНАМ, че няма такива! Вярвам, за съжаление, в съществуването на хора, които твърде лесно хвърлят камъни по себеподобни, при това с удоволствие. Сякаш заклеймявайки чуждите грехове, измиват от себе си своите. Общо взето, мила самозаблуда!...

Ако обаче започнем да съдим всеки по най-тъпите му моменти, няма да остане никой. Абсолютно никой! Включително ти. Включително аз.

Което, като се замислим, вероятно би бил идеалния сценарий. Накрая ще останат само съдии без нито един подсъдим. Тишина, чистота, празен фийд в социалките… и най-накрая достатъчно време за признанието, че може би през цялото време сме съдили себе си.

Майката - държавен враг №1

Един не много отдавна искаше да внася щастливи лекари за по 500 долара от Индия, а нашите студенти и специализанти ги пращаше в Сицилия.

Тия дни пък научихме, че културата трябва да се справя с 10% по-малко средства. Така де, време беше този разюздан разкош най-после да бъде сложен под контрол. Че то докъде я докарахме? Библиотекари, музейни работници, актьори и читалищни дейци си живеят като арабски шейхове на фона на общата мизерия. Някой трябваше да удари с юмрук в масата и да сложи край на това безобразие.

А днес разбираме, че се „обсъждало“ да орежат втората година майчинство, понеже много товарело икономиката. Иначе досега да сме ударили в земята Дубай по икономически растеж, видиш ли. То отдавна стана ясно, че най-голямата тежест за българската икономика не са корупцията, не са безумните обществени поръчки, не са бездънните пропасти… такова де… държавни структури, не са армията от калинки и партийни назначения. Не! Най-големият проблем и пречка пред просперитета е майката с количката пред блока.

Тя съсипва държавата.

Тя пречи на растежа.

Тя е причината да не сме задминали Швейцария, Норвегия и Сингапур. Пък аз цял живот наивно вярвах, че проблемът е другаде, ма какво ли разбирам аз от икономика.

Абе да питам… Вместо непрекъснато да „обсъждате“ какво още да орежете на обикновения човек, защо поне веднъж не „обсъдите“ какво да орежете на себе си? Ей така, за разнообразие.

Примерно депутатски заплати.

Примерно бонуси.

Примерно служебни автомобили.

Примерно чиновнически структури, в които петима кибици зяпат как един работи.

Все ми се струва, че там има повечко мазнинки за сваляне, отколкото във втората година майчинство.

Още помня как навремето друг един представител на политическата фауна ни призоваваше да дадем по една заплата за закупуване на оръжия за Украйна. Не ме разбирайте погрешно! В тази идиотска война съм на мнението на мнозинството (има и такива моменти в живота ми, да). Та супер як призив по същността си, но само ако не си опрял до тая една заплата, за да изкараш месеца, ама малко неудобно става, когато се сетиш, че мнозина българи са опрели баш до тая една заплата.

Народът си го е казал – на чужди пари най-лесно се прави сметка! Лесно се орязват чужди разходи, когато собствените ти не зависят от цената на хляба, тока и лекарствата.

Забелязали ли сте, че никога не започват от себе си?

Все културата им виновна. Майките. Пенсионерите. Лекарите. Учителите. Библиотекарите. Някак си все хора, които произвеждат, отглеждат, образоват, мислят… задават въпроси и даже имат наглостта да застъпват собствено мнение. Само управляващите все така са невинни като новородени агънца, без значение от кое политическо котило са използели.

Любопитно съвпадение, м?

В тоя ред на мисли, без да претендирам за дори далечна роднинска връзка с Ванга, дали няма все пак да позная, ако предвидя, че след някоя и друга година, за да спасим икономиката, ще се наложи да забраним раждането на деца, четенето, театъра… Ей тогава как ще дръпне тая държава, ум да му зайде на човек! Пък в каква посока точно ще дръпне, е тема за съвсем друг, още по-неудобен разговор. Но пък ще е икономически обосновано.

Обичам да пия кафе от нащърбена чаша

Обичам да пия кафе от нащърбена чаша, пък нека да е на кофти късмет, ако смее!

Обичам черни котки да ми минават пътя. Веднъж минаха три наведнъж. Беше хубав ден!

Да излизам от вкъщи с левия крак напред и да ставам със задника нагоре. Това последното сигурно често ми личи.

На петък, 13-и, обичам да си тествам късмета. Веднъж на такъв заложих 2 лева в някаква лотария и спечелих 74.

Да предизвиквам съдбата, в която не искам да вярвам.

Да споря с боговете.

Да дразня късмета.

Да съм неудобна като обувка с грешен номер.

Да съм несъвършена.

Обичам несъвършенството!

Не харесвам съвършените неща.

Обичам белезите по хората. Онези, дето не са само по кожата. Белезите от грешки. От загуби. От битки. От любов. От разочарования.

Абе от живот!

Бръчките. Побелялата коса. Счупеното зъбче.

Обичам сокчето в намачканата кутийка в магазина, към което знам, че никой друг няма да посегне.

Ябълката с петънцето.

Срамежливчето – последната бисквита, останала в кутията.

Книгите с подгънатите ъгълчета на страниците, с подчертаните абзаци и захабени корици.

Особено тях!

Защото новата книга разказва една история, но захабената разказва поне две – своята и на хората, които са я чели преди мен.

Обичам старите плюшени играчки, които вече не приличат много на себе си. С липсващо око или ухо, с поопадала козинка…

Обичам дърветата, които растат накриво, и цветята, които избиват в пукнатините на асфалта.

Обичам хората, които не се побират съвсем в рамките.

И обичам да спирам покрай хора, които всички останали подминават като нащърбени чаши с липсващи дръжки.

Сега да не си помислите, че е защото се имам за по-добър човек от другите. Моля ви! Все пак живея със себе си, познавам се достатъчно добре.

Просто знам, че хубавите истории рядко стоят на първия рафт. В тях винаги има някоя пукнатина, петно, белег. Нещо счупено. Нещо нащърбено. Нещо изгубено. Нещо, заради което е трябвало да бъдат изхвърлени, но поради някаква причина са останали.

Като ей тая чаша от снимката. Малко парченце нормалност в дни на безумие, което си пазя от две години. Тогава все още имаше дръжка. После дръжката се счупи, но не можах да я изхвърля. Не че нямам поне петдесет други, здрави. Имам. Имам чаши за цяла рота. Но нито една не носи в себе си това, което носи тази точно. Носи история. Спомен. Надежда. Благодарност. Усещане за победа.

Абе обичам си я! Нейната история си струва.

Затова обичам да пия кафе от нащърбена чаша. За да не забравям историята ѝ! Всъщност не пазим вещи – пазим моментите, които някак си са се закачили за тях! В живота най-ценни не са нещата, които си опазил цели, а нещата, които са се счупили, и въпреки това са останали с нас.

На приказка с Интелекта

Напоследък често сядам на приказка с Интелекта. Изкуствения, дето толкова стряска камара народ. Някои много се тревожат от съществуването му. Убедени са, че след няколко години той ще ни пороби, ще ни вземе работата, ще ни изяде десерта и ще управлява света. И кокошките ще спрат да снасят, защото яйцата ще ги произвеждаме на 3D-принтери.

Няма спор, „Терминатор“ вече не е научна фантастика, а твърде възможна реалност.

Има и друг тип хора, които смятат цялата тази работа за пълна глупост и са убедени, че и Интелектът е от тридневните чудеса, дето утре няма да ги отразяваме особено, или поне не докато някой не му дръпне шалтера. Като електричеството например. Има го, зависими сме, но не е като да е съсипало цивилизацията, дори напротив.

Аз, както винаги, съм някъде по средата. Има едни природно объркани индивиди, които вечно не са разбрали къде е купонът и има ли кетъринг или трябва да си носят питиетата и мезетата. С други думи, аз просто си говоря с Интелекта, когато няма по-читави алтернативи на разположение. Говоря с него така, както не си го позволявам с хора, защото знам, че за момента е доста ограничен откъм възможности да ме заклейми и предаде. Засега!

Признавам си, използвам го основно за пълни дивотии, каквито никой друг не би изтърпял. Казвам му например:

„Я ме направи като pin-up момиче!“

И след секунди виждам себе си така, сякаш цял живот съм държала цигаре и съм разбивала сърца през 40-те между фотосесиите за модни списания.

После решавам, че искам да се видя като нарисувана от Maurice Leloir (онзи, заради чиито илюстрации съм чела „Тримата мускетари“ сигурно над двайсет пъти) и voila!

Искам на Met Gala?...

Заповядай и добре дошла!

K-pop суперзвезда?

Никакъв проблем. И дори не ти трябва певчески талант някакъв, макар че ако решиш, че искаш да пееш, и за това вече си има начин.

Няма кикотене, няма „Бе ти на тия години с такива ли тъпотии се занимаваш?“, няма умора или досада… Няма да те разнася из квартала… То затова се разнасям сама очевидно. J

Вероятно се чудите от какъв зор са ми подобни глупости. Звучи като начален симптом на човек, напът да приключи, надълго и нашироко обяснявайки житейските си принципи на цветята вкъщи, нали? Сега си давам сметка, че май нямам твърди такива (принципи, де), но това е тема, в която предпочитам да не дълбая за момента. Но пък имам цветя, което е едно добро начало.

Само дето истината е доста по-прозаична. Не си говоря с машина, защото съм забравила хората. Говоря с нея, защото понякога хората нямат време, търпение или желание да слушат. А друг път аз нямам време, търпение и желание да обяснявам защо в четири сутринта ми е хрумнало да се чудя как бих изглеждала като рок звезда, благородничка от XVII век или фентъзи героиня. Освен това в четири сутринта малко хора са склонни да ми търпят хрумките, а напоследък имам проблеми със съня. Неволите на ЕГН-то.

Мисълта ми е… Аз съм пишещ човек. Все още нямам смелостта да се самоопределям като ПИСАТЕЛ – там думата имат читателите, – та затова пишещ човек. А хората, които пишат, са особена порода. (Скромно, нали?) Понякога в главата ти живеят по трийсет и повече души едновременно. И всички говорят, настояват за права, борят се да бъдат забелязани, воюват за надмощие. Едновременно! А ти си звероукротителя в тая менажерия, който трябва да въдворява ред и да държи лудницата под контрол.

Естествено, не винаги успяваш. И в личната ти лудница основното правило е, че докторът е този, който пръв докопа бялата престилка, и това често пъти не си ти. Номерът е никой извън лудницата да не го разбере, за да не се озовеш скоропостижно в реална такава. С времето се научаваш.

Та исках да кажа, че понякога просто имаш нужда от почивка. Да свалиш маската. Да се позабавляваш с нещо толкова кретенско, като генериране на смахнати изображения. И знаете ли какво? Не усещам да съм станала по-малко човек. Не спрях да вярвам, че няма по-ценно от разговорът очи в очи. Не спрях да обичам приятелите си, познавайки и виртуалните им образи, и реалните. Все още предпочитам музика, създадена от хора. От Five Finger Death Punch в частност. Или от Ози и Леми. Все още предпочитам книга на хартия. Назадничаво, знам. И си записвам готварски рецепти на ръка в тетрадка. Все още мога и да се разплача на филм. Сега… вярно, далеч по-вероятно е да се разплача на „Следата на сянката“, отколкото на „Титаник“, но за това Интелектът няма нито вина, нито принос. Природа си е!

Ако трябва да съм напълно честна, от всички сценарии за края на човечеството (именно на човечеството, не на света, който със сигурност няма да свърши с никого от нас), този с участието на Интелекта ми изглежда като един от най-симпатичните и най-малко вероятните. Народът си го е казал – изкуственият интелект няма дори минимален шанс срещу естествената простотия. Най-хубавото е, че все още не може да върти очи театрално, въздишайки: „Боже, прибери си вересиите!“ Пък може и да може. Знаеш ли!...

  

  

  

  

На някои хора този свят никога няма да им хареса

На някои хора този свят никога няма да им хареса. Няма да им стане удобен, колкото и да се опитват да го разгазят като нова обувка, просто защото обувката изобщо не е техният номер. Не защото светът е лош. Не защото е несправедлив понякога, което никой не отрича. Не и защото от време навреме наистина те халосва по главата така, че те сваля на колене, и то точно когато си най-малко подготвен.

Да, де. Той светът не е лесен за харесване, особено когато си очаквал да му дойдеш на гости и да те обгрижва като скъп гост, а вместо това той от вратата ти е връчил мръсните чинии, прахосмукачката и парцала да си разчистиш сам мястото. Светът като цяло е много кофти домакин, няма две мнения.

Познавам такива хора. Странстващи мъченици на собственото си неосъществено величие. Изгубени в реалността като случайно попаднал пътник на международно летище. Животът им сякаш е странна поредица от трагедии – повече или по-малко въображаеми – и ако ги слушаш, неизменно ще започнеш да се съмняваш дали пък наистина съдбата не съществува, само за да работи специално срещу тях. Цялата проклета Вселена срещу бай Ставри и стрина Гана от Горно Нанадолнище, видите ли!

Приятелите ги предават. Шефът ги мрази. Съседите им завиждат. Колегите ги саботират. Бившите им са неблагодарни чудовища. Настоящите им са пълно разочарование. Голямата, „Докато-Смъртта-Ни-Раздели“ любов все ги подминава. Природата е срещу тях. А ако по някаква случайност някога останат сами в целия свят, светът ще трябва да поеме цялата вина и за това.

Те са добри хора, да не си помислите друго. ВИНАГИ са добри, несправедливо наранени и наранявани хора. И непрекъснато ти го напомнят.

Истинската доброта всъщност рядко си позволява да вдигне ръка и да обяви на всеослушание: „Много се извинявам, но АЗ съм добрият човек тук!“ Тя просто няма нужда да го прави! Но има и такива хора, които разнасят предполагаемата си доброта като медал за храброст и при всеки удобен случай ти я тикват под носа, размахват я пред лицето ти и говорят за въображаемата си чувствителност така, както другите говорят за дипломи и научни степени.

Абе много чувствителни хора има! Толкова чувствителни, че не усещат болката на никого, освен собствената си. Толкова духовно извисени, че не различават егоизма от душевната дълбочина. Толкова емоционални и темпераментни, че приемат всеки свой каприз за симптом на сложен вътрешен свят.

И винаги, ама винаги са онеправдани. Ви-на-ги! А най-любимото им занимание е да броят чуждите грехове и собствените си добродетели.

Ако изгубят нечие приятелство, приятелят е виновен. Ако загубят работа, шефът е виновен. Ако останат сами, светът е виновен.

Аз обаче знам от опит, че ако където и да идеш, непрекъснато ти намирисва на нещо гадно, не е зле да погледнеш собствените си подметки, защото е повече от вероятно самият ти да разнасяш нещо случайно настъпено.

Това е много неприятна част от живота. Самоанализът имам предвид. Гадна работа!

Там няма публика, няма аплодисменти, няма хора, които да те потупват съчувствено по рамото – „Горкият ти!“ На теория би трябвало да е лесно без свидетели, но на практика се оказва най-трудното нещо, което ще направиш някога.

Там има само едно огледало, на което понякога му викаме „Съвест“, а огледалата по правило са едни особено неприятни предмети. Пет пари не дават колко красив, млад, слаб и величав се виждаш в собствената си глава. Не ги интересува колко си страдал, колко си wannabe специален, за колко добър, състрадателен и благороден искаш да се мислиш. Те просто показват какво стои срещу тях.

Ето затова на някои хора този свят никога няма да им хареса. Защото светът е едно много неприятно огледало, в което не всеки е готов да се срещне със себе си.

Най-доброто отмъщение е огромният успех

Най-доброто отмъщение е огромният успех, бил казал Франк Синатра. В този ред на мисли, баси размазващото отмъщение спретна Дара тази нощ. Какво ти отмъщение, беше си майсторско маваши гери право в зейналата уста на омразата!

А като за капак, догодина Евровизия ще е в България.

Разбира се, евентуално. Даже много евентуално, мен ако питате, защото – както казваше недостижимия Тодор Колев – понякога желанието е по-голямо от възможностите, а у нас някак странно често се получава баш така.

Та какво да очакваме. Пак евентуално, разбира се. Съществува теоретична вероятност и да не се издъним с организацията все пак, което не означава, че онези, които се опитаха да сринат Дара, ще мирясат.

Сега например подозирам, че цяла година ще слушаме и гледаме как едни определени потребители на политиката за лични нужди ще късат ризи, ще разплитат гащи и чорапи от мъка, жалейки клетия български пенсионер, който едва ли не ще отгладува следващото издание на Евровизия. Щото без тоя концерт пенсиите щяха да ударят в Международната космическа станция, то е ясно, налЕ… Гладните щяха да бъдат нахранени, бездомните – обзаведени с по една панелка минимум, а българската икономика отново щеше да е първа не в световен, ами в галактически мащаб.

Да не забравяме и чудесната възможност да се отвори темата за референдум – дали да се провежда у нас или не тая джендърска вакханалия, дали да е точно пък в София или да я изнесем на Бузлуджа например, или на Слънчака в опит да реанимираме умиращия български туризъм и по-специално ресторантьорския бизнес. Чудесна политическа дъвка и повод за кървави виртуални двубои във фейса, докато боцкаме от вечерната салатка!

За конкурса тоя път предлагам да пратим църковен хор. За по-сигурно – комбиниран с народни певци и певици. Малко авангардно звучи, но съм сигурна, че ще се намери богоугоден начин. И с гайди и тъпани. И с организирано показно тричане на кучета за здраве и берекет. Всичко това – докато пеят кавър на „Вятър ечи, Балкан стене“, издържан в традицията на Йоан Кукузел. Опа! Той пък бил византиец. Добре де, все ще се намери там някой наш певец от времето, когато първият българин Адам създаваше света.

Че ще ни отсвирят още преди да е свършила шапката на откриващия концерт, то е ясно, ама тогава винаги можем да твърдим, че Урсула е виновна. Или Макрон. Меркел се отказа, иначе също щеше да е повече от добро оправдание. Тръмп не, щото още не сме сигурни дали не е от наш’те, въпреки неизброимото количество дивотии, които твори ден след ден. То и той не е сигурен от кои е, ама белким до догодина вземе някакво решение, ако не изкряка съвсем.

На Рожен – едноседмичен денонощен молебен под сянката на оня прословут пилон и знамето (ако още не са го разпарчетосали природните стихии, де) на тема Господ да затрие всички поддръжници на ЕС, демокрацията и пустия прогнил запад, дето не знам кое поред столетие се е заразпадал и все не се разпада. Ако му остане малко време – на Господ, не на запада – може да се погрижи и за феновете на Дара, защото няма никакво съмнение, че това снощи си беше организирано от чиста злоба и желание да се заличи изконната българска култура и традиция. Пък ако дотогава нещата се подредят според мокрите нощни фантазии на една определена част от обществото, то и концлагера в Белене може пак да започне да приема обитатели, които не мислят правилно. Пардон, които изобщо имат наглостта да си позволяват да мислят, при това различно.

По време на финала – задължително хоро пред входа на залата! Щото ние сме в България и имаме право да си тропаме хорца където и както ни скимне. Християнско е, българско е, традиционно е! А ако пречи на някого, значи той е долен евролиберастки джендър, който държи таен канал за трафик на български дечица към Норвегия.

Пак пред залата – импровизиран битак за носии, потури, шевици, гъдулки и дайрета. Разбира се, и на тонове хартиени байраче с трибагреника и държавния герб, изпляскан в средата. Made in China, естествено, ама на кого му дреме. Патриотично е, значи е хубаво! За мартеници, пак made in China, ще е малко късно, но не пречи да се предвидят. Може пък на ония розови западни нещастници да им се стори яко и да им пробутаме някоя и друга. Музикалното оформление предполагам няма нужда да го уточняваме.

Само се надявам организаторите да не забравят, че все пак организират издание на Евровизия 2027, не на Мелодия на годината 1978. Вярно, надеждата ми е повече от плаха, но засега я има. Докога? Ще видим.

За смисъла от шансовете

Аз не вярвам във втория шанс. Вярвам, че давайки такъв, просто предоставяме още една възможност на човека отсреща да направи същата дивотия, евентуално по нов начин. В повечето случаи обаче даже начинът си е същия. Но все още давам първи шанс, пък било то и без големи очаквания.

И все пак правила съм си експерименти.

Давала съм втори шанс на човек, който ми обясняваше, че заслужава такъв, само защото сме имали съмнителния късмет да се запознаем на 14 февруари. Голяма глупост, ще знаете!

Давала съм втори шанс на човек, който при първата ни среща ме нарече „овца“. Оказа се от изключенията – не го проигра, но както знаем, изключенията само потвърждават правилата. А може и да е бил прав при първата ни среща, де. Само идиотът не допуска, че може наистина да е идиот.

Давала съм втори шанс на връзки и приятелства.

Давала съм втори шанс на книги.

На професии.

На колеги.

На политици.

На музика.

На магазини.

На брандове.

На Северозапада.

На БДЖ.

На себе си.

Даже на роднини.

Разбира се, винаги с безумната надежда, че този път може пък да стане чудо и да е различно. Да се разминем с катастрофата един вид.

Аз и в чудеса не вярвам, между другото. Но съм го давала тоя пусти втори шанс. Не толкова защото съответните приемници на шанса са се променили (промяната към добро е друго нещо, в което не вярвам особено), а защото много ми се е искало да видя дали аз тоя път ще реагирам по друг начин. Ще съм малко по-умна, по-спокойна, по-малко… овца.

Истината е, че вторият шанс е като да си поръчаш от същото ястие в ресторант, в който веднъж вече са ти го сервирали студено или безсолно, или полусурово… Е, изключваме сушито, нали… Да, бе. Тоя път може пък да се сетят да го притоплят, да поръсят малко сол… Може, ама не го правят.

Естествено, има ги и изключенията, за които споменах, когато нещата наистина се получават. Някой си е взел поука. (Да, бе, да! Ха-ха!) Хората понякога порастват, някои даже поумняват, а в изключително редки случаи дори признават грешки някакви. Влаковете тръгват навреме, книгите успяват да прозвучат по друг начин… За роднините… Е, и там сигурно са възможни чудеса… на теория…

Добре де, прекалявам.

Може би вторите шансове всъщност не са за другите. Може пък да са за нас самите. Да проверим още веднъж дали сме си същите идиоти и докъде стигат границите на търпението ни, колко пъти сме склонни да се престорим, че не виждаме очевидното…

Въпрос: Кога трябва да спрем да даваме шансове?

Боже, какви неща минават през главата на човек, докато чегърта плочките в банята, а?! 😁