Показват се публикациите с етикет хора. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет хора. Показване на всички публикации

неделя, 31 май 2026 г.

Обичам да пия кафе от нащърбена чаша

Обичам да пия кафе от нащърбена чаша, пък нека да е на кофти късмет, ако смее!

Обичам черни котки да ми минават пътя. Веднъж минаха три наведнъж. Беше хубав ден!

Да излизам от вкъщи с левия крак напред и да ставам със задника нагоре. Това последното сигурно често ми личи.

На петък, 13-и, обичам да си тествам късмета. Веднъж на такъв заложих 2 лева в някаква лотария и спечелих 74.

Да предизвиквам съдбата, в която не искам да вярвам.

Да споря с боговете.

Да дразня късмета.

Да съм неудобна като обувка с грешен номер.

Да съм несъвършена.

Обичам несъвършенството!

Не харесвам съвършените неща.

Обичам белезите по хората. Онези, дето не са само по кожата. Белезите от грешки. От загуби. От битки. От любов. От разочарования.

Абе от живот!

Бръчките. Побелялата коса. Счупеното зъбче.

Обичам сокчето в намачканата кутийка в магазина, към което знам, че никой друг няма да посегне.

Ябълката с петънцето.

Срамежливчето – последната бисквита, останала в кутията.

Книгите с подгънатите ъгълчета на страниците, с подчертаните абзаци и захабени корици.

Особено тях!

Защото новата книга разказва една история, но захабената разказва поне две – своята и на хората, които са я чели преди мен.

Обичам старите плюшени играчки, които вече не приличат много на себе си. С липсващо око или ухо, с поопадала козинка…

Обичам дърветата, които растат накриво, и цветята, които избиват в пукнатините на асфалта.

Обичам хората, които не се побират съвсем в рамките.

И обичам да спирам покрай хора, които всички останали подминават като нащърбени чаши с липсващи дръжки.

Сега да не си помислите, че е защото се имам за по-добър човек от другите. Моля ви! Все пак живея със себе си, познавам се достатъчно добре.

Просто знам, че хубавите истории рядко стоят на първия рафт. В тях винаги има някоя пукнатина, петно, белег. Нещо счупено. Нещо нащърбено. Нещо изгубено. Нещо, заради което е трябвало да бъдат изхвърлени, но поради някаква причина са останали.

Като ей тая чаша от снимката. Малко парченце нормалност в дни на безумие, което си пазя от две години. Тогава все още имаше дръжка. После дръжката се счупи, но не можах да я изхвърля. Не че нямам поне петдесет други, здрави. Имам. Имам чаши за цяла рота. Но нито една не носи в себе си това, което носи тази точно. Носи история. Спомен. Надежда. Благодарност. Усещане за победа.

Абе обичам си я! Нейната история си струва.

Затова обичам да пия кафе от нащърбена чаша. За да не забравям историята ѝ! Всъщност не пазим вещи – пазим моментите, които някак си са се закачили за тях! В живота най-ценни не са нещата, които си опазил цели, а нещата, които са се счупили, и въпреки това са останали с нас.

понеделник, 25 май 2026 г.

На някои хора този свят никога няма да им хареса

На някои хора този свят никога няма да им хареса. Няма да им стане удобен, колкото и да се опитват да го разгазят като нова обувка, просто защото обувката изобщо не е техният номер. Не защото светът е лош. Не защото е несправедлив понякога, което никой не отрича. Не и защото от време навреме наистина те халосва по главата така, че те сваля на колене, и то точно когато си най-малко подготвен.

Да, де. Той светът не е лесен за харесване, особено когато си очаквал да му дойдеш на гости и да те обгрижва като скъп гост, а вместо това той от вратата ти е връчил мръсните чинии, прахосмукачката и парцала да си разчистиш сам мястото. Светът като цяло е много кофти домакин, няма две мнения.

Познавам такива хора. Странстващи мъченици на собственото си неосъществено величие. Изгубени в реалността като случайно попаднал пътник на международно летище. Животът им сякаш е странна поредица от трагедии – повече или по-малко въображаеми – и ако ги слушаш, неизменно ще започнеш да се съмняваш дали пък наистина съдбата не съществува, само за да работи специално срещу тях. Цялата проклета Вселена срещу бай Ставри и стрина Гана от Горно Нанадолнище, видите ли!

Приятелите ги предават. Шефът ги мрази. Съседите им завиждат. Колегите ги саботират. Бившите им са неблагодарни чудовища. Настоящите им са пълно разочарование. Голямата, „Докато-Смъртта-Ни-Раздели“ любов все ги подминава. Природата е срещу тях. А ако по някаква случайност някога останат сами в целия свят, светът ще трябва да поеме цялата вина и за това.

Те са добри хора, да не си помислите друго. ВИНАГИ са добри, несправедливо наранени и наранявани хора. И непрекъснато ти го напомнят.

Истинската доброта всъщност рядко си позволява да вдигне ръка и да обяви на всеослушание: „Много се извинявам, но АЗ съм добрият човек тук!“ Тя просто няма нужда да го прави! Но има и такива хора, които разнасят предполагаемата си доброта като медал за храброст и при всеки удобен случай ти я тикват под носа, размахват я пред лицето ти и говорят за въображаемата си чувствителност така, както другите говорят за дипломи и научни степени.

Абе много чувствителни хора има! Толкова чувствителни, че не усещат болката на никого, освен собствената си. Толкова духовно извисени, че не различават егоизма от душевната дълбочина. Толкова емоционални и темпераментни, че приемат всеки свой каприз за симптом на сложен вътрешен свят.

И винаги, ама винаги са онеправдани. Ви-на-ги! А най-любимото им занимание е да броят чуждите грехове и собствените си добродетели.

Ако изгубят нечие приятелство, приятелят е виновен. Ако загубят работа, шефът е виновен. Ако останат сами, светът е виновен.

Аз обаче знам от опит, че ако където и да идеш, непрекъснато ти намирисва на нещо гадно, не е зле да погледнеш собствените си подметки, защото е повече от вероятно самият ти да разнасяш нещо случайно настъпено.

Това е много неприятна част от живота. Самоанализът имам предвид. Гадна работа!

Там няма публика, няма аплодисменти, няма хора, които да те потупват съчувствено по рамото – „Горкият ти!“ На теория би трябвало да е лесно без свидетели, но на практика се оказва най-трудното нещо, което ще направиш някога.

Там има само едно огледало, на което понякога му викаме „Съвест“, а огледалата по правило са едни особено неприятни предмети. Пет пари не дават колко красив, млад, слаб и величав се виждаш в собствената си глава. Не ги интересува колко си страдал, колко си wannabe специален, за колко добър, състрадателен и благороден искаш да се мислиш. Те просто показват какво стои срещу тях.

Ето затова на някои хора този свят никога няма да им хареса. Защото светът е едно много неприятно огледало, в което не всеки е готов да се срещне със себе си.

четвъртък, 30 април 2026 г.

За смисъла от шансовете

Аз не вярвам във втория шанс. Вярвам, че давайки такъв, просто предоставяме още една възможност на човека отсреща да направи същата дивотия, евентуално по нов начин. В повечето случаи обаче даже начинът си е същия. Но все още давам първи шанс, пък било то и без големи очаквания.

И все пак правила съм си експерименти.

Давала съм втори шанс на човек, който ми обясняваше, че заслужава такъв, само защото сме имали съмнителния късмет да се запознаем на 14 февруари. Голяма глупост, ще знаете!

Давала съм втори шанс на човек, който при първата ни среща ме нарече „овца“. Оказа се от изключенията – не го проигра, но както знаем, изключенията само потвърждават правилата. А може и да е бил прав при първата ни среща, де. Само идиотът не допуска, че може наистина да е идиот.

Давала съм втори шанс на връзки и приятелства.

Давала съм втори шанс на книги.

На професии.

На колеги.

На политици.

На музика.

На магазини.

На брандове.

На Северозапада.

На БДЖ.

На себе си.

Даже на роднини.

Разбира се, винаги с безумната надежда, че този път може пък да стане чудо и да е различно. Да се разминем с катастрофата един вид.

Аз и в чудеса не вярвам, между другото. Но съм го давала тоя пусти втори шанс. Не толкова защото съответните приемници на шанса са се променили (промяната към добро е друго нещо, в което не вярвам особено), а защото много ми се е искало да видя дали аз тоя път ще реагирам по друг начин. Ще съм малко по-умна, по-спокойна, по-малко… овца.

Истината е, че вторият шанс е като да си поръчаш от същото ястие в ресторант, в който веднъж вече са ти го сервирали студено или безсолно, или полусурово… Е, изключваме сушито, нали… Да, бе. Тоя път може пък да се сетят да го притоплят, да поръсят малко сол… Може, ама не го правят.

Естествено, има ги и изключенията, за които споменах, когато нещата наистина се получават. Някой си е взел поука. (Да, бе, да! Ха-ха!) Хората понякога порастват, някои даже поумняват, а в изключително редки случаи дори признават грешки някакви. Влаковете тръгват навреме, книгите успяват да прозвучат по друг начин… За роднините… Е, и там сигурно са възможни чудеса… на теория…

Добре де, прекалявам.

Може би вторите шансове всъщност не са за другите. Може пък да са за нас самите. Да проверим още веднъж дали сме си същите идиоти и докъде стигат границите на търпението ни, колко пъти сме склонни да се престорим, че не виждаме очевидното…

Въпрос: Кога трябва да спрем да даваме шансове?

Боже, какви неща минават през главата на човек, докато чегърта плочките в банята, а?! 😁

понеделник, 20 ноември 2023 г.

За дълговете и хората

Понякога така се получава, че трупаме тежки дългове към тежки, трудни хора. „Хора без морал, но с ценности“. Хора, които най-вероятно няма да си потърсят раздаденото никога, но ти държиш на всяка цена да им се издължиш, защото иначе все едно влачиш канара на гърба си. Ставаш с нея и лягаш с нея и няма мърдане, няма отърване, няма дишане. Тези хора могат да си позволят да те забравят, защото ти няма да можеш да забравиш тях. Не че на тях им пука, де. Но на теб ти пука и още как!

А когато върнеш дълга си, разбираш, че всъщност нищо не е свършило. Дългът, веднъж натрупан, веднъж върнат, става само по-голям. Но вече не ти тежи. Моралният ти компас неусетно е изгубил фабричните си настройки и е намерил нови посоки, в които да те води. Посоки, в които е и трънливо, и стръмно понякога, но пък друг път, когато най-малко го очакваш, някой те подхваща и те измъква на безопасно място. Е, после може и да те застреля, разбира се, ако ситуацията го изисква, но… „никога няма да е в гръб“. Около тях винаги си в конфликт със съвестта си, понякога и със закони – човешки, морални и божии, – но никога със себе си. Около тях излизаш от клишетата, пренаписваш правилата, преразпределяш граници – свои и чужди. Теглилките в кантара на душата ти се променят.

И започваш да губиш. Губиш неща и хора, от които не ти е стискало да се отърсиш дотогава, или не си имал сили, но внезапно е станало жизнено необходимо. Да разчистиш около себе си! Няма по-голям дълг за връщане към онзи, който ти е показал как става и ти е връчил метлата… или оръжието.




четвъртък, 9 ноември 2023 г.

Езикът на музиката

🎵🎶🎵Музиката е универсален език. На него не можеш да лъжеш. Можеш да опиташ, разбира се, но веднага ще те спипат. Тя е и оръжие. И миризма, по която да разпознаваш своите. И вибрация. Честота, на която се разбираш със себеподобните без необходимостта да си отваряш устата. И, да – с нея трябва да внимаваш. Много трябва да внимаваш какво си пускаш, когато си най-сам и трябва да говориш единствено със себе си.

🎵🎶🎵Какво звучи, когато говорите със себе си? Може би седим на една маса.



вторник, 6 юни 2023 г.

Дето се вика...

Дето се вика... МА ОТКЪДЯ НАКЪДЯ, БРЕ?!?!?!... Оставам с впечатлението, че съм създала много грешна представа за себе си у алгоритъма на Facebook. 🤨🤨🤨 



събота, 1 октомври 2022 г.

Какво най-много ти липсва?



- Какво най-много ти липсва?

- Дъжд.

Един човек, на когото умишлено не запомних името, но го гледах в устата един час по Нова ТВ. Не просто друг човек – друга вселена! По-добра по един тъжен начин.

Друг, с когото също нямам нищо общо, освен социалните мрежи, и вероятно дори не подозира, че съществувам, ми е близък като сиамски близнак, нищо, че живее в друга държава и нарича Бог по различен начин. Неговото име го знам.

Някакъв неудачник с ГЛАВНИ букви ми търси сметка защо мисля различно от него. Защото мога, бе, мой! Какво ще направиш? Белене ще отвориш специално заради мен?... За мен е чест!

И на този името научих, но ще го забравя – твърде много място заема!

Убити 13 деца в Украйна само днес и никой не казва „съжалявам”, никой не чувства необходимост да потърси изкупление като ги последва. Ще ги последва. Рано или късно…

Искам да извадя света изпод клепачите си!

Ден за размисъл е!!! Не храня излишни надежди за утре. Не просто за утрешния ден, а за утре въобще. И въпреки това утре ще го има. Винаги има!

четвъртък, 22 септември 2022 г.

Колко точно сме независими

За 114-и път на 22 септември – Денят на независимостта – ми се иска да питам хората… А независими ли сте/сме?

Не знам вие как я разбирате независимостта. За много хора е не особено познат исторически факт. В Търново князът прочел някакъв манифест и те ти неработен ден вече 114 години.

Независимостта е преди всичко състояние на ума. Ниво на интелигентност, ако щете. За целта обаче се иска въпросното ниво да е число, значително надвишаващо броя на зъбите. Ограниченият ум никога не може да е независим. Ограниченият ум е твърде зает да мрази, да се страхува, да завижда, да злобее, да твори тъмнина, с която да заразява още и още умове.

Тия дни предстоят парламентарни избори. ОТНОВО! Биг Брадър на национално и парламентарно ниво, с точно толкова безумна селекция от фрийкове, някои от които дори водачи на листи. Да не споменавам поименно, че да не им правя (анти)реклама! Те си се познават по банковите извлечения в част „приходи”. Много се разпознават даже.

А други няколко милиона сме напълно зависими от налудностите им и от финансовите им зависимости. Те поне мразят срещу добро заплащане. За онези, които мразят безплатно, има един много точен израз – „полезни идиоти”. Полезни идиоти, които се оставят да бъдат плашени и вкарвани от една в друга зависимост. Полезни идиоти, за които критичното мислене е твърде голям и напълно ненужен напън. Полезни идиоти, които вярват, че всеки, който тропа правото хоро и кряка за „изконни традиции и ценности”, е патриот. Които са убедени, че ако комшията бие жена си и децата си, това са си „семейни работи”. Които оплакват „тая държава”, докато си хвърлят фаса на улицата и карат с 200 км/час, когато знаят, че наблизо няма полиция. Които сами предлагат двайсетачка, за да си спестят заслужена глоба, а после псуват корупцията. Които чакат на хранилка някой да им построи заводи, да им сложи трудовия договор в ръцете, да ги дундурка и обгрижва като новородени. Без инстинкти и амбиции, ако не броим за амбиция да избуташ още един ден без да си даваш зор. Щото нали… те не са балами! Полезни идиоти, който вярват, че доказани социопати, комплексари и нацисти са ония, дето „ще ни оправят”. Така де, те ако могат, биха и то как само, ама крайният резултата би докарал дори Стивън Кинг и Джордж Оруел до ступор от ужас. Които се страхуват от норвежци, чипове и рептили, а не виждат, че много по-зловещи и съвсем истински вампири са впили зъбки в умовете им и смучат ли, смучат.

Независимите днес ги знаем почти всички поименно. Знаете ли защо? Защото винаги са били, са и ще бъдат малцинство. Толкова са малко, че на практика не оцеляват. Средата не е благоприятна за съществуването им. А останалите продължават да наричат „народна мъдрост” срамни поговорки като „Преклонена главица сабя не я сече!” и да вярват, че дребният селски тарикат Андрешко е положителен герой. Ами не, не е. И Бай Ганьо не е. Нито е забавен. Алеко не е писал комедия – трагедия си е, с елементи на хорър. Ей това докато не го проумеем, Денят на независимостта ще е просто още един почивен ден от календара.

Та колко точно сме независими, казвате?...

неделя, 11 ноември 2018 г.

Питам просто...

Искам да попитам онези, които споделят разни линкове към "новини" от сайта "ОвцаНюз"... Абе името на източника ви на информация не ви ли говори нещо?...

Всъщност питането ми важи и за всички, които черпят мъдрост и се зареждат с поводи за вайкане от "информиран, нет", "петел/кокошка/брадва/секира/лопата/тесла" точка нещо си там. Колко точно трябва да те мързи да мислиш всъщност?...

Не е за прЕател - за себе си питам.