Не харесвам кенсъл културата

Гледам тук един подкаст, в който разговарят двама души, станали по различно време жертви на кенсъл културата. По различни поводи, но със сравнително подобни поражения. Носят си своите истории – от онези, по които много се пазя да взимам отношение, особено когато думата има тълпата, и това няма нищо общо с неприязънта ми към тълпата като цяло. Доказала се е като източник на исторически безумия!

Не харесвам кенсъл културата!

Не защото вярвам, че известните са някакви свещени крави. Не са. Не защото всяко обвинение е лъжа. Не е. Понякога е точно толкова вярно, колкото е и грозно.

Не я харесвам, защото не е нищо по-различно от средновековен линч, но с по-добър грим, благодарение на интернета.

Преди палехме клади на площада. Сега палим профили във фийда. Прогрес, какво да го правиш! Тогава горяха тела. Сега гори всичко останало. Репутация, работа, смисъл…

Аз познавам идиота в себе си твърде добре, за да си въобразя, че имам право да паля кладата под краката на когото и да било, само защото се е оказало, че подобен идиот живее и у него. Мога да кажа на някого, че е тъп, което и правя честичко май. Мога да понеса той да ми го върне. Това е разговор. Линчът не е.

Най-плашещото е с какъв кеф го правят хората. Новите морални спецчасти са прекрасни. Вече не носят факли и вили, но са размахали претенциите си за ковачи на морал. Не викат „Разпни го!“, но пишат дълги статуси за ценности и справедливост.

Някой се подхлъзне. Каже глупост. Сгреши. Реагира неадекватно. Той може и да е изключително умен, талантлив, емоционално ангажиран човек през 99% от времето си, но както знаем, всеки си има идиотските моменти. ВСЕ-КИ!!! Просто тези на популярните хора винаги са под светлината на прожекторите. Живеем в компанията на повече камери, отколкото хора. Проблем с наличието на читави записи и свидетели изглежда имаме, само ако се налага някой да реши дали да застане с лицето си и да поеме отговорност. В масовката е лесно да си куражлия.

Защото истината е грозна. Повечето не търсят справедливостта. Търсят си зрелище. Търсят удобен злодей за деня.

Абе скучна работа е справедливостта. Иска факти, контекст, търпение и най-гадното – да можеш да признаваш, когато не си прав.

Виж, линчът си е голяма забава, особено ако стадото е зад гърба ти. Дава ти едно такова евтино усещане за превъзходство. Без да си си дал и грам зор, без да си направил нищо добро, изведнъж си по-чист, по-умен, по-морален. Без да си си мръднал пръста, освен за да посочиш някого.

Присъда преди процес. По слухове. По скрийншот. Плаши ме не грешката на отделния човек, а гладът на тълпата за нова жертва, особено когато същата тази тълпа се състои основно от индивиди, които не биха издържали и пет минути под микроскопа, който с такава наслада насочват към другите.

А иначе съм убедена, че повечето хора не са лоши. Те са просто хора. Повече ПРОСТО хора, отколкото ПРОСТИ хора, надявам се. Несъвършени. Противоречиви. Понякога смайващо умни, друг път потресаващо тъпи. Понякога достойни за възхищение, друг път за юмрук в носа. Често пъти всичко това едновременно, което самó по себе си е изумителна способност, на която никога няма да спра да се възхищавам, колкото и да съм убедена, че някой ден именно това ще ни затрие като вид.

Казвала съм го и ще повторя – аз не вярвам във втория шанс, което не значи, че не го давам. Не вярвам в задължението да даваме такъв. Не вярвам обаче и в безгрешни хора. ЗНАМ, че няма такива! Вярвам, за съжаление, в съществуването на хора, които твърде лесно хвърлят камъни по себеподобни, при това с удоволствие. Сякаш заклеймявайки чуждите грехове, измиват от себе си своите. Общо взето, мила самозаблуда!...

Ако обаче започнем да съдим всеки по най-тъпите му моменти, няма да остане никой. Абсолютно никой! Включително ти. Включително аз.

Което, като се замислим, вероятно би бил идеалния сценарий. Накрая ще останат само съдии без нито един подсъдим. Тишина, чистота, празен фийд в социалките… и най-накрая достатъчно време за признанието, че може би през цялото време сме съдили себе си.