Обичам да пия кафе от нащърбена чаша

Обичам да пия кафе от нащърбена чаша, пък нека да е на кофти късмет, ако смее!

Обичам черни котки да ми минават пътя. Веднъж минаха три наведнъж. Беше хубав ден!

Да излизам от вкъщи с левия крак напред и да ставам със задника нагоре. Това последното сигурно често ми личи.

На петък, 13-и, обичам да си тествам късмета. Веднъж на такъв заложих 2 лева в някаква лотария и спечелих 74.

Да предизвиквам съдбата, в която не искам да вярвам.

Да споря с боговете.

Да дразня късмета.

Да съм неудобна като обувка с грешен номер.

Да съм несъвършена.

Обичам несъвършенството!

Не харесвам съвършените неща.

Обичам белезите по хората. Онези, дето не са само по кожата. Белезите от грешки. От загуби. От битки. От любов. От разочарования.

Абе от живот!

Бръчките. Побелялата коса. Счупеното зъбче.

Обичам сокчето в намачканата кутийка в магазина, към което знам, че никой друг няма да посегне.

Ябълката с петънцето.

Срамежливчето – последната бисквита, останала в кутията.

Книгите с подгънатите ъгълчета на страниците, с подчертаните абзаци и захабени корици.

Особено тях!

Защото новата книга разказва една история, но захабената разказва поне две – своята и на хората, които са я чели преди мен.

Обичам старите плюшени играчки, които вече не приличат много на себе си. С липсващо око или ухо, с поопадала козинка…

Обичам дърветата, които растат накриво, и цветята, които избиват в пукнатините на асфалта.

Обичам хората, които не се побират съвсем в рамките.

И обичам да спирам покрай хора, които всички останали подминават като нащърбени чаши с липсващи дръжки.

Сега да не си помислите, че е защото се имам за по-добър човек от другите. Моля ви! Все пак живея със себе си, познавам се достатъчно добре.

Просто знам, че хубавите истории рядко стоят на първия рафт. В тях винаги има някоя пукнатина, петно, белег. Нещо счупено. Нещо нащърбено. Нещо изгубено. Нещо, заради което е трябвало да бъдат изхвърлени, но поради някаква причина са останали.

Като ей тая чаша от снимката. Малко парченце нормалност в дни на безумие, което си пазя от две години. Тогава все още имаше дръжка. После дръжката се счупи, но не можах да я изхвърля. Не че нямам поне петдесет други, здрави. Имам. Имам чаши за цяла рота. Но нито една не носи в себе си това, което носи тази точно. Носи история. Спомен. Надежда. Благодарност. Усещане за победа.

Абе обичам си я! Нейната история си струва.

Затова обичам да пия кафе от нащърбена чаша. За да не забравям историята ѝ! Всъщност не пазим вещи – пазим моментите, които някак си са се закачили за тях! В живота най-ценни не са нещата, които си опазил цели, а нещата, които са се счупили, и въпреки това са останали с нас.