Светът е шумен

Тия дни светът е шумен. Неприлично шумен! И понякога единственият начин да се справиш с шизофреничното му дърдорене е да посегнеш към нещо още по-шумно. Или към алкохола, но не е за препоръчване. Не и докато има други алтернативи, де.

И така, събота е. Писнало ми е от клавиатурни криминалисти, ровичкащи из трупове на хора, които никога не са виждали, от тридневната война, дето тия дни навършва четири години, от политически пируети и жалби по младост на разни хора, които вече на средна възраст все още не успяват да напуснат пубертета, от предизборни крясъци, самоназначили се пророци и статистики, в които някак си все не се откривам. То аз и на много други места не се откривам… Например в списъка с най-богатите на Форбс, в литературните класации, също и в музикалните… така че не е голяма драма, дето и в националните статистики ме няма.

Та пуснала съм си със задна дата първия епизод от тазгодишния сезон на „Като две капки вода“ и пека пица. Четирикракото величие, т.е. кучето, по паспорт Alexander the Great, за приятелите Алекс, дъвче поредната топка, подлежаща на пълно унищожение, и също мята по едно око на екрана. Принцеса Елизабет, по прякор Кучето, а иначе късокосместа британка, се опитва да го одере по носа и после да го натопи, че я е тормозил. Не ѝ се получава. Вкъщи всички си знаем номерата, никой никого не може да изненада.

„Като две капки вода“ е друг вид шум. Не съм пропускала сезон и не съм достатъчно лицемерна да твърдя, че го гледам, само за да имам после по кого да бълвам отрова. Истината е, че ми харесва. И не, Рачков не ме дразни, дори напротив. Веселин Маринов да се оправя с него! А към Геро винаги съм имала особен пресантиман, дето се вика. Далеч по-тежко ме дразнят разни особи, дето не излизат от телевизионните студиа и от новинарските емисии. Виж, тях наистина ги гледам понякога, само за да не забравя защо ме дразнят. Дразнят ме и т.нар. ни народни представители и кандидати за такива, с малки изключения, опитващи се да влязат в кожа, която не им е по размер. На теория същото, което правят и участниците в „Като две капки вода“, ама – дето се вика – не баш. На едните им се получава, на другите никак.

Сега! Наясно съм, че има хора, които като влязат в хотелска стая например, първата им работа е да омърлят  навсякъде, колкото да напомнят на камериерката за какво взима заплата. Без тях, видиш ли, може да забрави, че е тук, за да чисти чужди кочини. Горе-долу същото е и с този тип шоу-програми в България, а вероятно и навсякъде. Разбира се, в това число не влизат онези, които имат основателна причина да „не е тяхното“, а не са водени от елементарната нужда да омаловажиш някого, за да се почувстват важни. На тях гледам като на част от журито и винаги ми е интересно да чуя/прочета мнението им.

Все тая! Никой на никого не дължи обяснение за отклоненията в менталното си здраве или във възпитанието си. Та пека си пицата и зяпам шоуто. Не за да бягам от реалността – то от нея спасения няма, особено с две деца в другата стая, което от половин час не могат да решат кой от тях ще се къпе пръв и кой втори – а като почивка от цинизма ѝ. „Като две капки вода“ поне за мен е друг вид шум, който не ме докарва до лудост и до желание да натроша телевизора на сол.

Не, и Фънки не ме дразни, дори напротив. Обичам го тоя човек! Нищо, че понякога ми се иска да го замеря с нещо. Всъщност точно затова.

Но за всеки случай съм си приготвила и една книга, де.