Поводи за гордост

„Горда съм, че съм българка!“

Чух една жена да го казва в репортажите на телевизиите по повод днешния национален празник. И ѝ личеше, че го вярва.

Има нещо наистина красиво в това. Човешко. Разбираемо. Потребност да принадлежиш, да си част от история, която е неизмеримо по-голяма от теб. Може би затова около такива дни някак по-лесно се разпознаваме едни други. През общите символи, песните, местата, думите, спомените от часовете по история… Самó по себе си и това не е малко.

Но, разбира се, нещо започна да човърка.

Достатъчно ли е да се гордеем с нечии чужди подвизи и постижения, просто защото носим същия паспорт? Нима историята се прехвърля по наследство, като недвижим имот? Или въпреки времето, в което ни се е паднало да живеем, пред нас все така стои необходимостта да създаваме и своите лични поводи за гордост?

Най-лесната гордост като че ли е гордостта по подразбиране. Тя не изисква никакво усилие, не иска кураж, дисциплина, пречупване, нито лична промяна. Не иска от теб да обърнеш гръб на себе си. По-трудната е онази, която идва след съзнателно направен избор. След търпение. След съзнателно решение, в което ти самият не си част от уравнението.

За личните поводи за гордост ми е мисълта.

Левски не е бил велик, защото е българин.

Ботев не е бил велик, защото е бил българин.

Всички онези, държали връх Св. Никола дни наред срещу далеч по-многоброен противник, също не са били велики, защото са били българи. Били са велики, защото са избрали да са такива, макар че самите те може би са чувствали, че нямат избор. И, ако се замислим, наистина не са имали.

Решението, както казах.

За Левски и Ботев да не са тези, които са и до днес, не е било вариант. Има и такива хора. Не тлеят, не горят, а избухват, помитайки всичко и всички около себе си. Повяват се, защото има нужда от тях. Разбира се, по правило са твърде малко, почти в сферата на статистическата грешка, но точно затова пък са толкова значими и незаличими. Неподвластни на време, политика, пристрастия.

И може би точно тук се подхлъзваме. Гледаме тези „взривове“ на духа и си мислим: „Аз такъв няма как да бъда.“

А някой да го е искал от нас?

Истината е, че далеч не е необходими всички да са Ботев и Левски, Раковски и Хаджи Димитър. Не е необходимо и всички да минем през битките за връх Св. Никола или Дойран например. Никой и не го очаква, разбира се. И дано не се налага, но все пак… ако се наложи някога, сигурна съм, че ще се намерят новите герои. Всяко време създава своите такива.

Ние живеем в други времена. Изправяме се пред други изпитания. Повечето от тях са много по-тихи, което не ги прави по-леки. Ако предишните поколения са имали войни и въстания, нашите битки по-често са от друго естество.

Зад големите герои обаче винаги стоят хиляди малки такива, без които нищо не би могло да се случи. Героизмът често е тих – важното е да го има. Героизмът е характер, а характер се гради бавно.

Да не мълчиш, когато се върши несправедливост.

Да не стъпваш върху друг, за да стигнеш по-нагоре.

Да не мачкаш, просто защото е лесно, пък и никой няма да разбере.

Да си вършиш работата както трябва, въпреки че никой няма да ти ръкопляска. Никой няма да разбере и ако се скатаеш. Въпрос на личен самоконтрол.

Да правиш правилното нещо, когато никой не гледа.

Да имаш онази вътрешна граница, наречена съвест.

Свободата ни има дата в календара. Спорна според някои хора, неподлежаща на съмнение според други. Личното достойнство обаче – то няма празник. Няма дата. То е ежедневие или би трябвало да бъде.

Та какви са вашите лични поводи за гордост? Децата не се броят – всеки знае, че те се получават перфектни ВЪПРЕКИ родителите си, а не БЛАГОДАРЕНИЕ на тях. Не на мен, на себе си ги припомнете днес! Ще ви хареса. А ако нищо не ви идва наум, не е проблем. Може би просто е добър повод да започнете да си създавате такива.