На някои хора този свят никога няма да им хареса

На някои хора този свят никога няма да им хареса. Няма да им стане удобен, колкото и да се опитват да го разгазят като нова обувка, просто защото обувката изобщо не е техният номер. Не защото светът е лош. Не защото е несправедлив понякога, което никой не отрича. Не и защото от време навреме наистина те халосва по главата така, че те сваля на колене, и то точно когато си най-малко подготвен.

Да, де. Той светът не е лесен за харесване, особено когато си очаквал да му дойдеш на гости и да те обгрижва като скъп гост, а вместо това той от вратата ти е връчил мръсните чинии, прахосмукачката и парцала да си разчистиш сам мястото. Светът като цяло е много кофти домакин, няма две мнения.

Познавам такива хора. Странстващи мъченици на собственото си неосъществено величие. Изгубени в реалността като случайно попаднал пътник на международно летище. Животът им сякаш е странна поредица от трагедии – повече или по-малко въображаеми – и ако ги слушаш, неизменно ще започнеш да се съмняваш дали пък наистина съдбата не съществува, само за да работи специално срещу тях. Цялата проклета Вселена срещу бай Ставри и стрина Гана от Горно Нанадолнище, видите ли!

Приятелите ги предават. Шефът ги мрази. Съседите им завиждат. Колегите ги саботират. Бившите им са неблагодарни чудовища. Настоящите им са пълно разочарование. Голямата, „Докато-Смъртта-Ни-Раздели“ любов все ги подминава. Природата е срещу тях. А ако по някаква случайност някога останат сами в целия свят, светът ще трябва да поеме цялата вина и за това.

Те са добри хора, да не си помислите друго. ВИНАГИ са добри, несправедливо наранени и наранявани хора. И непрекъснато ти го напомнят.

Истинската доброта всъщност рядко си позволява да вдигне ръка и да обяви на всеослушание: „Много се извинявам, но АЗ съм добрият човек тук!“ Тя просто няма нужда да го прави! Но има и такива хора, които разнасят предполагаемата си доброта като медал за храброст и при всеки удобен случай ти я тикват под носа, размахват я пред лицето ти и говорят за въображаемата си чувствителност така, както другите говорят за дипломи и научни степени.

Абе много чувствителни хора има! Толкова чувствителни, че не усещат болката на никого, освен собствената си. Толкова духовно извисени, че не различават егоизма от душевната дълбочина. Толкова емоционални и темпераментни, че приемат всеки свой каприз за симптом на сложен вътрешен свят.

И винаги, ама винаги са онеправдани. Ви-на-ги! А най-любимото им занимание е да броят чуждите грехове и собствените си добродетели.

Ако изгубят нечие приятелство, приятелят е виновен. Ако загубят работа, шефът е виновен. Ако останат сами, светът е виновен.

Аз обаче знам от опит, че ако където и да идеш, непрекъснато ти намирисва на нещо гадно, не е зле да погледнеш собствените си подметки, защото е повече от вероятно самият ти да разнасяш нещо случайно настъпено.

Това е много неприятна част от живота. Самоанализът имам предвид. Гадна работа!

Там няма публика, няма аплодисменти, няма хора, които да те потупват съчувствено по рамото – „Горкият ти!“ На теория би трябвало да е лесно без свидетели, но на практика се оказва най-трудното нещо, което ще направиш някога.

Там има само едно огледало, на което понякога му викаме „Съвест“, а огледалата по правило са едни особено неприятни предмети. Пет пари не дават колко красив, млад, слаб и величав се виждаш в собствената си глава. Не ги интересува колко си страдал, колко си wannabe специален, за колко добър, състрадателен и благороден искаш да се мислиш. Те просто показват какво стои срещу тях.

Ето затова на някои хора този свят никога няма да им хареса. Защото светът е едно много неприятно огледало, в което не всеки е готов да се срещне със себе си.

Най-доброто отмъщение е огромният успех

Най-доброто отмъщение е огромният успех, бил казал Франк Синатра. В този ред на мисли, баси размазващото отмъщение спретна Дара тази нощ. Какво ти отмъщение, беше си майсторско маваши гери право в зейналата уста на омразата!

А като за капак, догодина Евровизия ще е в България.

Разбира се, евентуално. Даже много евентуално, мен ако питате, защото – както казваше недостижимия Тодор Колев – понякога желанието е по-голямо от възможностите, а у нас някак странно често се получава баш така.

Та какво да очакваме. Пак евентуално, разбира се. Съществува теоретична вероятност и да не се издъним с организацията все пак, което не означава, че онези, които се опитаха да сринат Дара, ще мирясат.

Сега например подозирам, че цяла година ще слушаме и гледаме как едни определени потребители на политиката за лични нужди ще късат ризи, ще разплитат гащи и чорапи от мъка, жалейки клетия български пенсионер, който едва ли не ще отгладува следващото издание на Евровизия. Щото без тоя концерт пенсиите щяха да ударят в Международната космическа станция, то е ясно, налЕ… Гладните щяха да бъдат нахранени, бездомните – обзаведени с по една панелка минимум, а българската икономика отново щеше да е първа не в световен, ами в галактически мащаб.

Да не забравяме и чудесната възможност да се отвори темата за референдум – дали да се провежда у нас или не тая джендърска вакханалия, дали да е точно пък в София или да я изнесем на Бузлуджа например, или на Слънчака в опит да реанимираме умиращия български туризъм и по-специално ресторантьорския бизнес. Чудесна политическа дъвка и повод за кървави виртуални двубои във фейса, докато боцкаме от вечерната салатка!

За конкурса тоя път предлагам да пратим църковен хор. За по-сигурно – комбиниран с народни певци и певици. Малко авангардно звучи, но съм сигурна, че ще се намери богоугоден начин. И с гайди и тъпани. И с организирано показно тричане на кучета за здраве и берекет. Всичко това – докато пеят кавър на „Вятър ечи, Балкан стене“, издържан в традицията на Йоан Кукузел. Опа! Той пък бил византиец. Добре де, все ще се намери там някой наш певец от времето, когато първият българин Адам създаваше света.

Че ще ни отсвирят още преди да е свършила шапката на откриващия концерт, то е ясно, ама тогава винаги можем да твърдим, че Урсула е виновна. Или Макрон. Меркел се отказа, иначе също щеше да е повече от добро оправдание. Тръмп не, щото още не сме сигурни дали не е от наш’те, въпреки неизброимото количество дивотии, които твори ден след ден. То и той не е сигурен от кои е, ама белким до догодина вземе някакво решение, ако не изкряка съвсем.

На Рожен – едноседмичен денонощен молебен под сянката на оня прословут пилон и знамето (ако още не са го разпарчетосали природните стихии, де) на тема Господ да затрие всички поддръжници на ЕС, демокрацията и пустия прогнил запад, дето не знам кое поред столетие се е заразпадал и все не се разпада. Ако му остане малко време – на Господ, не на запада – може да се погрижи и за феновете на Дара, защото няма никакво съмнение, че това снощи си беше организирано от чиста злоба и желание да се заличи изконната българска култура и традиция. Пък ако дотогава нещата се подредят според мокрите нощни фантазии на една определена част от обществото, то и концлагера в Белене може пак да започне да приема обитатели, които не мислят правилно. Пардон, които изобщо имат наглостта да си позволяват да мислят, при това различно.

По време на финала – задължително хоро пред входа на залата! Щото ние сме в България и имаме право да си тропаме хорца където и както ни скимне. Християнско е, българско е, традиционно е! А ако пречи на някого, значи той е долен евролиберастки джендър, който държи таен канал за трафик на български дечица към Норвегия.

Пак пред залата – импровизиран битак за носии, потури, шевици, гъдулки и дайрета. Разбира се, и на тонове хартиени байраче с трибагреника и държавния герб, изпляскан в средата. Made in China, естествено, ама на кого му дреме. Патриотично е, значи е хубаво! За мартеници, пак made in China, ще е малко късно, но не пречи да се предвидят. Може пък на ония розови западни нещастници да им се стори яко и да им пробутаме някоя и друга. Музикалното оформление предполагам няма нужда да го уточняваме.

Само се надявам организаторите да не забравят, че все пак организират издание на Евровизия 2027, не на Мелодия на годината 1978. Вярно, надеждата ми е повече от плаха, но засега я има. Докога? Ще видим.