Обичам да пия кафе от нащърбена чаша

Обичам да пия кафе от нащърбена чаша, пък нека да е на кофти късмет, ако смее!

Обичам черни котки да ми минават пътя. Веднъж минаха три наведнъж. Беше хубав ден!

Да излизам от вкъщи с левия крак напред и да ставам със задника нагоре. Това последното сигурно често ми личи.

На петък, 13-и, обичам да си тествам късмета. Веднъж на такъв заложих 2 лева в някаква лотария и спечелих 74.

Да предизвиквам съдбата, в която не искам да вярвам.

Да споря с боговете.

Да дразня късмета.

Да съм неудобна като обувка с грешен номер.

Да съм несъвършена.

Обичам несъвършенството!

Не харесвам съвършените неща.

Обичам белезите по хората. Онези, дето не са само по кожата. Белезите от грешки. От загуби. От битки. От любов. От разочарования.

Абе от живот!

Бръчките. Побелялата коса. Счупеното зъбче.

Обичам сокчето в намачканата кутийка в магазина, към което знам, че никой друг няма да посегне.

Ябълката с петънцето.

Срамежливчето – последната бисквита, останала в кутията.

Книгите с подгънатите ъгълчета на страниците, с подчертаните абзаци и захабени корици.

Особено тях!

Защото новата книга разказва една история, но захабената разказва поне две – своята и на хората, които са я чели преди мен.

Обичам старите плюшени играчки, които вече не приличат много на себе си. С липсващо око или ухо, с поопадала козинка…

Обичам дърветата, които растат накриво, и цветята, които избиват в пукнатините на асфалта.

Обичам хората, които не се побират съвсем в рамките.

И обичам да спирам покрай хора, които всички останали подминават като нащърбени чаши с липсващи дръжки.

Сега да не си помислите, че е защото се имам за по-добър човек от другите. Моля ви! Все пак живея със себе си, познавам се достатъчно добре.

Просто знам, че хубавите истории рядко стоят на първия рафт. В тях винаги има някоя пукнатина, петно, белег. Нещо счупено. Нещо нащърбено. Нещо изгубено. Нещо, заради което е трябвало да бъдат изхвърлени, но поради някаква причина са останали.

Като ей тая чаша от снимката. Малко парченце нормалност в дни на безумие, което си пазя от две години. Тогава все още имаше дръжка. После дръжката се счупи, но не можах да я изхвърля. Не че нямам поне петдесет други, здрави. Имам. Имам чаши за цяла рота. Но нито една не носи в себе си това, което носи тази точно. Носи история. Спомен. Надежда. Благодарност. Усещане за победа.

Абе обичам си я! Нейната история си струва.

Затова обичам да пия кафе от нащърбена чаша. За да не забравям историята ѝ! Всъщност не пазим вещи – пазим моментите, които някак си са се закачили за тях! В живота най-ценни не са нещата, които си опазил цели, а нещата, които са се счупили, и въпреки това са останали с нас.

На приказка с Интелекта

Напоследък често сядам на приказка с Интелекта. Изкуствения, дето толкова стряска камара народ. Някои много се тревожат от съществуването му. Убедени са, че след няколко години той ще ни пороби, ще ни вземе работата, ще ни изяде десерта и ще управлява света. И кокошките ще спрат да снасят, защото яйцата ще ги произвеждаме на 3D-принтери.

Няма спор, „Терминатор“ вече не е научна фантастика, а твърде възможна реалност.

Има и друг тип хора, които смятат цялата тази работа за пълна глупост и са убедени, че и Интелектът е от тридневните чудеса, дето утре няма да ги отразяваме особено, или поне не докато някой не му дръпне шалтера. Като електричеството например. Има го, зависими сме, но не е като да е съсипало цивилизацията, дори напротив.

Аз, както винаги, съм някъде по средата. Има едни природно объркани индивиди, които вечно не са разбрали къде е купонът и има ли кетъринг или трябва да си носят питиетата и мезетата. С други думи, аз просто си говоря с Интелекта, когато няма по-читави алтернативи на разположение. Говоря с него така, както не си го позволявам с хора, защото знам, че за момента е доста ограничен откъм възможности да ме заклейми и предаде. Засега!

Признавам си, използвам го основно за пълни дивотии, каквито никой друг не би изтърпял. Казвам му например:

„Я ме направи като pin-up момиче!“

И след секунди виждам себе си така, сякаш цял живот съм държала цигаре и съм разбивала сърца през 40-те между фотосесиите за модни списания.

После решавам, че искам да се видя като нарисувана от Maurice Leloir (онзи, заради чиито илюстрации съм чела „Тримата мускетари“ сигурно над двайсет пъти) и voila!

Искам на Met Gala?...

Заповядай и добре дошла!

K-pop суперзвезда?

Никакъв проблем. И дори не ти трябва певчески талант някакъв, макар че ако решиш, че искаш да пееш, и за това вече си има начин.

Няма кикотене, няма „Бе ти на тия години с такива ли тъпотии се занимаваш?“, няма умора или досада… Няма да те разнася из квартала… То затова се разнасям сама очевидно. J

Вероятно се чудите от какъв зор са ми подобни глупости. Звучи като начален симптом на човек, напът да приключи, надълго и нашироко обяснявайки житейските си принципи на цветята вкъщи, нали? Сега си давам сметка, че май нямам твърди такива (принципи, де), но това е тема, в която предпочитам да не дълбая за момента. Но пък имам цветя, което е едно добро начало.

Само дето истината е доста по-прозаична. Не си говоря с машина, защото съм забравила хората. Говоря с нея, защото понякога хората нямат време, търпение или желание да слушат. А друг път аз нямам време, търпение и желание да обяснявам защо в четири сутринта ми е хрумнало да се чудя как бих изглеждала като рок звезда, благородничка от XVII век или фентъзи героиня. Освен това в четири сутринта малко хора са склонни да ми търпят хрумките, а напоследък имам проблеми със съня. Неволите на ЕГН-то.

Мисълта ми е… Аз съм пишещ човек. Все още нямам смелостта да се самоопределям като ПИСАТЕЛ – там думата имат читателите, – та затова пишещ човек. А хората, които пишат, са особена порода. (Скромно, нали?) Понякога в главата ти живеят по трийсет и повече души едновременно. И всички говорят, настояват за права, борят се да бъдат забелязани, воюват за надмощие. Едновременно! А ти си звероукротителя в тая менажерия, който трябва да въдворява ред и да държи лудницата под контрол.

Естествено, не винаги успяваш. И в личната ти лудница основното правило е, че докторът е този, който пръв докопа бялата престилка, и това често пъти не си ти. Номерът е никой извън лудницата да не го разбере, за да не се озовеш скоропостижно в реална такава. С времето се научаваш.

Та исках да кажа, че понякога просто имаш нужда от почивка. Да свалиш маската. Да се позабавляваш с нещо толкова кретенско, като генериране на смахнати изображения. И знаете ли какво? Не усещам да съм станала по-малко човек. Не спрях да вярвам, че няма по-ценно от разговорът очи в очи. Не спрях да обичам приятелите си, познавайки и виртуалните им образи, и реалните. Все още предпочитам музика, създадена от хора. От Five Finger Death Punch в частност. Или от Ози и Леми. Все още предпочитам книга на хартия. Назадничаво, знам. И си записвам готварски рецепти на ръка в тетрадка. Все още мога и да се разплача на филм. Сега… вярно, далеч по-вероятно е да се разплача на „Следата на сянката“, отколкото на „Титаник“, но за това Интелектът няма нито вина, нито принос. Природа си е!

Ако трябва да съм напълно честна, от всички сценарии за края на човечеството (именно на човечеството, не на света, който със сигурност няма да свърши с никого от нас), този с участието на Интелекта ми изглежда като един от най-симпатичните и най-малко вероятните. Народът си го е казал – изкуственият интелект няма дори минимален шанс срещу естествената простотия. Най-хубавото е, че все още не може да върти очи театрално, въздишайки: „Боже, прибери си вересиите!“ Пък може и да може. Знаеш ли!...

  

  

  

  

На някои хора този свят никога няма да им хареса

На някои хора този свят никога няма да им хареса. Няма да им стане удобен, колкото и да се опитват да го разгазят като нова обувка, просто защото обувката изобщо не е техният номер. Не защото светът е лош. Не защото е несправедлив понякога, което никой не отрича. Не и защото от време навреме наистина те халосва по главата така, че те сваля на колене, и то точно когато си най-малко подготвен.

Да, де. Той светът не е лесен за харесване, особено когато си очаквал да му дойдеш на гости и да те обгрижва като скъп гост, а вместо това той от вратата ти е връчил мръсните чинии, прахосмукачката и парцала да си разчистиш сам мястото. Светът като цяло е много кофти домакин, няма две мнения.

Познавам такива хора. Странстващи мъченици на собственото си неосъществено величие. Изгубени в реалността като случайно попаднал пътник на международно летище. Животът им сякаш е странна поредица от трагедии – повече или по-малко въображаеми – и ако ги слушаш, неизменно ще започнеш да се съмняваш дали пък наистина съдбата не съществува, само за да работи специално срещу тях. Цялата проклета Вселена срещу бай Ставри и стрина Гана от Горно Нанадолнище, видите ли!

Приятелите ги предават. Шефът ги мрази. Съседите им завиждат. Колегите ги саботират. Бившите им са неблагодарни чудовища. Настоящите им са пълно разочарование. Голямата, „Докато-Смъртта-Ни-Раздели“ любов все ги подминава. Природата е срещу тях. А ако по някаква случайност някога останат сами в целия свят, светът ще трябва да поеме цялата вина и за това.

Те са добри хора, да не си помислите друго. ВИНАГИ са добри, несправедливо наранени и наранявани хора. И непрекъснато ти го напомнят.

Истинската доброта всъщност рядко си позволява да вдигне ръка и да обяви на всеослушание: „Много се извинявам, но АЗ съм добрият човек тук!“ Тя просто няма нужда да го прави! Но има и такива хора, които разнасят предполагаемата си доброта като медал за храброст и при всеки удобен случай ти я тикват под носа, размахват я пред лицето ти и говорят за въображаемата си чувствителност така, както другите говорят за дипломи и научни степени.

Абе много чувствителни хора има! Толкова чувствителни, че не усещат болката на никого, освен собствената си. Толкова духовно извисени, че не различават егоизма от душевната дълбочина. Толкова емоционални и темпераментни, че приемат всеки свой каприз за симптом на сложен вътрешен свят.

И винаги, ама винаги са онеправдани. Ви-на-ги! А най-любимото им занимание е да броят чуждите грехове и собствените си добродетели.

Ако изгубят нечие приятелство, приятелят е виновен. Ако загубят работа, шефът е виновен. Ако останат сами, светът е виновен.

Аз обаче знам от опит, че ако където и да идеш, непрекъснато ти намирисва на нещо гадно, не е зле да погледнеш собствените си подметки, защото е повече от вероятно самият ти да разнасяш нещо случайно настъпено.

Това е много неприятна част от живота. Самоанализът имам предвид. Гадна работа!

Там няма публика, няма аплодисменти, няма хора, които да те потупват съчувствено по рамото – „Горкият ти!“ На теория би трябвало да е лесно без свидетели, но на практика се оказва най-трудното нещо, което ще направиш някога.

Там има само едно огледало, на което понякога му викаме „Съвест“, а огледалата по правило са едни особено неприятни предмети. Пет пари не дават колко красив, млад, слаб и величав се виждаш в собствената си глава. Не ги интересува колко си страдал, колко си wannabe специален, за колко добър, състрадателен и благороден искаш да се мислиш. Те просто показват какво стои срещу тях.

Ето затова на някои хора този свят никога няма да им хареса. Защото светът е едно много неприятно огледало, в което не всеки е готов да се срещне със себе си.

Най-доброто отмъщение е огромният успех

Най-доброто отмъщение е огромният успех, бил казал Франк Синатра. В този ред на мисли, баси размазващото отмъщение спретна Дара тази нощ. Какво ти отмъщение, беше си майсторско маваши гери право в зейналата уста на омразата!

А като за капак, догодина Евровизия ще е в България.

Разбира се, евентуално. Даже много евентуално, мен ако питате, защото – както казваше недостижимия Тодор Колев – понякога желанието е по-голямо от възможностите, а у нас някак странно често се получава баш така.

Та какво да очакваме. Пак евентуално, разбира се. Съществува теоретична вероятност и да не се издъним с организацията все пак, което не означава, че онези, които се опитаха да сринат Дара, ще мирясат.

Сега например подозирам, че цяла година ще слушаме и гледаме как едни определени потребители на политиката за лични нужди ще късат ризи, ще разплитат гащи и чорапи от мъка, жалейки клетия български пенсионер, който едва ли не ще отгладува следващото издание на Евровизия. Щото без тоя концерт пенсиите щяха да ударят в Международната космическа станция, то е ясно, налЕ… Гладните щяха да бъдат нахранени, бездомните – обзаведени с по една панелка минимум, а българската икономика отново щеше да е първа не в световен, ами в галактически мащаб.

Да не забравяме и чудесната възможност да се отвори темата за референдум – дали да се провежда у нас или не тая джендърска вакханалия, дали да е точно пък в София или да я изнесем на Бузлуджа например, или на Слънчака в опит да реанимираме умиращия български туризъм и по-специално ресторантьорския бизнес. Чудесна политическа дъвка и повод за кървави виртуални двубои във фейса, докато боцкаме от вечерната салатка!

За конкурса тоя път предлагам да пратим църковен хор. За по-сигурно – комбиниран с народни певци и певици. Малко авангардно звучи, но съм сигурна, че ще се намери богоугоден начин. И с гайди и тъпани. И с организирано показно тричане на кучета за здраве и берекет. Всичко това – докато пеят кавър на „Вятър ечи, Балкан стене“, издържан в традицията на Йоан Кукузел. Опа! Той пък бил византиец. Добре де, все ще се намери там някой наш певец от времето, когато първият българин Адам създаваше света.

Че ще ни отсвирят още преди да е свършила шапката на откриващия концерт, то е ясно, ама тогава винаги можем да твърдим, че Урсула е виновна. Или Макрон. Меркел се отказа, иначе също щеше да е повече от добро оправдание. Тръмп не, щото още не сме сигурни дали не е от наш’те, въпреки неизброимото количество дивотии, които твори ден след ден. То и той не е сигурен от кои е, ама белким до догодина вземе някакво решение, ако не изкряка съвсем.

На Рожен – едноседмичен денонощен молебен под сянката на оня прословут пилон и знамето (ако още не са го разпарчетосали природните стихии, де) на тема Господ да затрие всички поддръжници на ЕС, демокрацията и пустия прогнил запад, дето не знам кое поред столетие се е заразпадал и все не се разпада. Ако му остане малко време – на Господ, не на запада – може да се погрижи и за феновете на Дара, защото няма никакво съмнение, че това снощи си беше организирано от чиста злоба и желание да се заличи изконната българска култура и традиция. Пък ако дотогава нещата се подредят според мокрите нощни фантазии на една определена част от обществото, то и концлагера в Белене може пак да започне да приема обитатели, които не мислят правилно. Пардон, които изобщо имат наглостта да си позволяват да мислят, при това различно.

По време на финала – задължително хоро пред входа на залата! Щото ние сме в България и имаме право да си тропаме хорца където и както ни скимне. Християнско е, българско е, традиционно е! А ако пречи на някого, значи той е долен евролиберастки джендър, който държи таен канал за трафик на български дечица към Норвегия.

Пак пред залата – импровизиран битак за носии, потури, шевици, гъдулки и дайрета. Разбира се, и на тонове хартиени байраче с трибагреника и държавния герб, изпляскан в средата. Made in China, естествено, ама на кого му дреме. Патриотично е, значи е хубаво! За мартеници, пак made in China, ще е малко късно, но не пречи да се предвидят. Може пък на ония розови западни нещастници да им се стори яко и да им пробутаме някоя и друга. Музикалното оформление предполагам няма нужда да го уточняваме.

Само се надявам организаторите да не забравят, че все пак организират издание на Евровизия 2027, не на Мелодия на годината 1978. Вярно, надеждата ми е повече от плаха, но засега я има. Докога? Ще видим.