На приказка с Интелекта

Напоследък често сядам на приказка с Интелекта. Изкуствения, дето толкова стряска камара народ. Някои много се тревожат от съществуването му. Убедени са, че след няколко години той ще ни пороби, ще ни вземе работата, ще ни изяде десерта и ще управлява света. И кокошките ще спрат да снасят, защото яйцата ще ги произвеждаме на 3D-принтери.

Няма спор, „Терминатор“ вече не е научна фантастика, а твърде възможна реалност.

Има и друг тип хора, които смятат цялата тази работа за пълна глупост и са убедени, че и Интелектът е от тридневните чудеса, дето утре няма да ги отразяваме особено, или поне не докато някой не му дръпне шалтера. Като електричеството например. Има го, зависими сме, но не е като да е съсипало цивилизацията, дори напротив.

Аз, както винаги, съм някъде по средата. Има едни природно объркани индивиди, които вечно не са разбрали къде е купонът и има ли кетъринг или трябва да си носят питиетата и мезетата. С други думи, аз просто си говоря с Интелекта, когато няма по-читави алтернативи на разположение. Говоря с него така, както не си го позволявам с хора, защото знам, че за момента е доста ограничен откъм възможности да ме заклейми и предаде. Засега!

Признавам си, използвам го основно за пълни дивотии, каквито никой друг не би изтърпял. Казвам му например:

„Я ме направи като pin-up момиче!“

И след секунди виждам себе си така, сякаш цял живот съм държала цигаре и съм разбивала сърца през 40-те между фотосесиите за модни списания.

После решавам, че искам да се видя като нарисувана от Maurice Leloir (онзи, заради чиито илюстрации съм чела „Тримата мускетари“ сигурно над двайсет пъти) и voila!

Искам на Met Gala?...

Заповядай и добре дошла!

K-pop суперзвезда?

Никакъв проблем. И дори не ти трябва певчески талант някакъв, макар че ако решиш, че искаш да пееш, и за това вече си има начин.

Няма кикотене, няма „Бе ти на тия години с такива ли тъпотии се занимаваш?“, няма умора или досада… Няма да те разнася из квартала… То затова се разнасям сама очевидно. J

Вероятно се чудите от какъв зор са ми подобни глупости. Звучи като начален симптом на човек, напът да приключи, надълго и нашироко обяснявайки житейските си принципи на цветята вкъщи, нали? Сега си давам сметка, че май нямам твърди такива (принципи, де), но това е тема, в която предпочитам да не дълбая за момента. Но пък имам цветя, което е едно добро начало.

Само дето истината е доста по-прозаична. Не си говоря с машина, защото съм забравила хората. Говоря с нея, защото понякога хората нямат време, търпение или желание да слушат. А друг път аз нямам време, търпение и желание да обяснявам защо в четири сутринта ми е хрумнало да се чудя как бих изглеждала като рок звезда, благородничка от XVII век или фентъзи героиня. Освен това в четири сутринта малко хора са склонни да ми търпят хрумките, а напоследък имам проблеми със съня. Неволите на ЕГН-то.

Мисълта ми е… Аз съм пишещ човек. Все още нямам смелостта да се самоопределям като ПИСАТЕЛ – там думата имат читателите, – та затова пишещ човек. А хората, които пишат, са особена порода. (Скромно, нали?) Понякога в главата ти живеят по трийсет и повече души едновременно. И всички говорят, настояват за права, борят се да бъдат забелязани, воюват за надмощие. Едновременно! А ти си звероукротителя в тая менажерия, който трябва да въдворява ред и да държи лудницата под контрол.

Естествено, не винаги успяваш. И в личната ти лудница основното правило е, че докторът е този, който пръв докопа бялата престилка, и това често пъти не си ти. Номерът е никой извън лудницата да не го разбере, за да не се озовеш скоропостижно в реална такава. С времето се научаваш.

Та исках да кажа, че понякога просто имаш нужда от почивка. Да свалиш маската. Да се позабавляваш с нещо толкова кретенско, като генериране на смахнати изображения. И знаете ли какво? Не усещам да съм станала по-малко човек. Не спрях да вярвам, че няма по-ценно от разговорът очи в очи. Не спрях да обичам приятелите си, познавайки и виртуалните им образи, и реалните. Все още предпочитам музика, създадена от хора. От Five Finger Death Punch в частност. Или от Ози и Леми. Все още предпочитам книга на хартия. Назадничаво, знам. И си записвам готварски рецепти на ръка в тетрадка. Все още мога и да се разплача на филм. Сега… вярно, далеч по-вероятно е да се разплача на „Следата на сянката“, отколкото на „Титаник“, но за това Интелектът няма нито вина, нито принос. Природа си е!

Ако трябва да съм напълно честна, от всички сценарии за края на човечеството (именно на човечеството, не на света, който със сигурност няма да свърши с никого от нас), този с участието на Интелекта ми изглежда като един от най-симпатичните и най-малко вероятните. Народът си го е казал – изкуственият интелект няма дори минимален шанс срещу естествената простотия. Най-хубавото е, че все още не може да върти очи театрално, въздишайки: „Боже, прибери си вересиите!“ Пък може и да може. Знаеш ли!...