С годините рожденият ден става доста противоречиво
преживяване, на което все повече не знаеш да се радваш ли или да се правиш, че
не се отнася за теб. От една страна не е много вдъхновяващо да признаеш, че си
остарял още малко, но пък от друга се научаваш да цениш края на всяка Сатурнова
дупка. Нали знаете? Оня период около рождения ден, когато съдбата запретва
ръкави да ти предаде по спешност последните уроци за годината, които някак си си
пропуснал. На мен например се зае
да ми напомни, че МОГА без интернет и НЕ МОГА без тоалетна.
Та вчера започнах последния ден от въпросната дупка с
планове за малък кулинарен героизъм по повод днешния ми рожден ден. Кучето
обаче очевидно имаше други планове, защото рано-рано сутринта прегриза кабела
за интернета. Чист саботаж, защото аз рецепти не помня и не записвам. За какво
е тоя гугъл иначе? Та Alexander
the Great (не се шегувам – така се казва и на всичкото отгоре му отива!)
прегриза кабела в знак на протест, че съм го оставила самичък за петнайсетина
минути, докато размразя колата пред входа.
А може и да е било знак, че е добре от време навреме да
прекъсвам връзката с външния свят, за да дам шанс на тази с вътрешния. Те и
двете са си токсични отвсякъде, но разнообразието е хубаво нещо.
Тишината също е хубаво нещо по принцип, осъзнавам ползите от
дигиталния детокс и т.н., но при мисълта за две деца вкъщи, порядъчно
пристрастени към YouTube
и онлайн игрите, ме втресе и набързо бих тревога на телефоните на доставчика.
Човек трябва да умее да си избира битките. Мисълта ми е, че ако аз МОГА без
интернет и понякога дори ми се струва добра идея, това в никакъв случай не важи
за децата ми. За тях липсата на интернет не е детокс, а пълен апокалипсис.
В този ред на мисли благодарности на Vivacom за светкавичната реакция!
Вмъкнаха ме в графика на техниците „с приоритет“. Явно отчаянието ми е било
осезаемо дори от разстояние.
Но с това уроците, както казах, не бяха приключили.
Сега… не съм сигурна как точно да разкажа за следващия без
да влизам в неприлични подробности, но... Абе реших, че ми трябва тоалетна. Тоест
не го реших, налагаше се. Тоалетната обаче реши, че и тази връзка има нужда от
прекъсване и този път четирикракото величие нямаше никаква вина. С други думи
бравата на вратата отказа. И като казвам отказа, имам предвид, че не помръдваше
и на милиметър.
Разбира се, първо се замислих дали и този път не мога да
звънна на някого за съдействие. Не се сетих за никого обаче.
Всички сме чували за петте етапа на приемане на скръбта –
отричане, гняв, договаряне, депресия, приемане. Не че една заключена врата е
повод за скръб, но разбирате, че точно ТАЗИ врата си е повод и то сериозен.
Така че в случая набързо отметнах отричането и с кеф минах направо към гнева. За
останалите етапи просто не разполагах с време по чисто обективни, най-вече
физиологични причини.
Признавам си, заиграх се за миг с мисълта за мивката като
алтернатива. Чували сте ония предимно мъжки пиянски истории от купони по
темата. Биологията обаче малко ме е ограничила в това отношение – жена съм все
пак, било то и малко проклета – и набързо прецених, че рискът от травми при
подобно мероприятие е достатъчно голям. А наистина не се виждам да обяснявам в
спешното после като как съм опряла до техните услуги. Харесва ми мисълта хората
да ме помнят, но предпочитам да е по други причини.
Така че набързо приключих с отричането и минах към гнева.
Един ритник беше напълно достатъчен. Един, ама както си
трябва. Резултатът? Вратата буквално се разцепи на две, бравата излетя на една
страна, дръжката на друга, едната панта на трета. Сега имам две врати на банята
/ тоалетната, а рискът от ограничаване на достъпа е сведен до минимум, защото
на практика нито една от двете не се затваря. Явно нова врата ще ми е подаръкът
за рождения ден тази година.
Та така! А вашите Сатурнови дупки с какви уроци запълват пропуските в житейското ви образование?
Няма коментари:
Публикуване на коментар