Първите седем - навършени!

Днес Престолонаследник №1 приключва онзи митичен етап от живота си, който уж бил определящ за всеки човек. ПЪРВИТЕ СЕДЕМ! Тоест, според психолозите, каквото сме успели с баща му да направим ОТ и ЗА него досега, това е. Оттук нататък са довършителни дейности.

Честно казано, не вярвам някога да добия увереност, че в основите няма допуснати грешки. Надявам се само да не са фатални, за да няма срив в конструкцията след някоя и друга година, когато в играта влязат и хормоните, пубертета и всички останали прелести на порастването.

Престолонаследник №1 е моето Чудо. Другото му име е Хаос. Абсолютен, пъстър, шумен, емоционален, щастлив, неподлежащ на никакъв контрол и описание Хаос. Още помня първия път, когато го видях и си помислих нещо от рода на: „Ле-ле! Ама то е истинско!” И някак си дълбоко се усъмних, че без подробни инструкции за употреба ще се справя с него. Все още изпитвам сериозни съмнения. Чувам, че било нормално.

Седем години, а все още не мога да реша как се чувствам. Понякога се чувствам като на фронта. Ранена и уморена до смърт. А някой ми крещи в ухото „Атака!!!” Друг път пък съм като в ситуационна комедия. А има ги и моментите, в които просто се сещам за онази фраза (не помня автора)… „Господ ще ми прости номерата, които му играя, защото и аз съм му простил номера, който ми е изиграл” или нещо в този смисъл. И да – научих се да държа под контрол запасите от вино и водка вкъщи.

Любов от пръв поглед?...

Глупости! От пръв поглед е само страхът. Страх, че изобщо, ама изобщо никаква идея нямаш какво да правиш и как да поемеш такава отговорност. То детето, особено първото, си идва без инструкции за употреба, без упътване за безопасно ползване, без правила за отглеждане. Любовта идва доста след шока, ужаса и определено след момента, в който сте се зарекли „Никога повече!”.

Обичам децата си, но майчинството е друга работа. То не е за обичане. То те размазва. Прави не само психиката ти, а всичко в теб на пихтия. Всеки ден. И не е за всеки. Каквото и да ми обясняват за човешки права, никога няма да приема, че е изконно право да имаш деца. Някои просто не ги бива за това. Дето се вика, те едно цвете не могат да отгледат, какво остава пък за дете. Други нямат желание. Трети се връзват на изтъркания номер „така правят хората”, само колкото да разбират, че това не е за тях и да съсипят нечия съдба в качеството си на родители.

Но за Престолонаследник №1 ми беше думата, дето днес навършва седем.

Той винаги е бил изненада, още от преди да се роди. До последно например на ехографските прегледи „лъжеше”, че е момиче. Момиче, та момиче, а накрая – Честито момче! И от тогава си е все така. Все някак извън рамките и очакванията, извън плановете, извън правилата. Върви си по свои някакви норми и правила, при това с най-широката усмивка на света. И въобще не му дреме, че някой има други идеи за него.

Все още си спомням как, едва проходил, гони бабите с пазарски чанти из квартала, дърпа ги и вика: Ам, ам!”, ровейки из джобовете им за захарчета и бонбони. Как почервеняваше от гняв, че не може да говори, а има да каже толкова много неща. Как след като проговори, вече не млъква дори и насън. Как по улиците крещи след всеки мъж в червен работен гащеризон „Татиииии!...”. Как изтърси на група мъжаги с огромни мускули „Глиган!”, упражнявайки току-що чутата нова думичка. Как подробно разпитва един господин как е възможно да си е изгубил едната ръка. Как изби един зъб на баща си още преди да е проходил. Как тъпче в устата си пълни шепи със земя от градината на прабаба си, а после с рев се възмущава, че това не е вкусно. Как се върна веднъж с разбит нос, защото една ограда беше паднала върху него. Как ми обяснява, че като порасне ще работи най-хубавата работа – да чисти улиците, – защото да чистиш е хубаво, нали, мамо?... Как се клатушка, навлечен в космонавтчето си, събира камъчета по улиците и ги тъпче в чантата ми, припявайки си „Каме-е-ей, каме-е-ей!...”. Как обикаляме с часове и дни всички строителни площадки из града, за да гледаме багерите докато работят…

И това Зеленооко Чудо, този неизчерпаем източник на енергия, онзи ден на коледното тържество в училище успя май-май за пръв път в живота си да седи мирно един час. А успя, защото си намери Момиче.

-                    Мамо, много хубава дама! – прошепваше ми през рамо от време на време с блеснали очички.

А после продължаваше да я гледа с възхищение, да я гали по косата, да чопли лъскавите пайети от рокличката ѝ, да ѝ шепне на ухо…

Та да. Този именно Хаос порасна още малко. Не го осъзнава, макар от време на време да ми споделя с въздишка, че иска отново да е малък „като Сашко” (брат му е на три и половина, а за неговия незабравим трети рожден ден писах ТУК). Не осъзнава, че етап 1 от живота му е завършен. Започва етап Пореден. А аз го гледам и виждам онова пухкаво бузанче от преди седем години, малко по-голямо от един хляб. Една шепичка живот. И не знам дали той ще успее с годините да запази поне няколко частички от детето в себе си, но аз съм запазила много заради него.